До Рожен и назад

Уикендите се хабуво нещо. А когато се случат и в извънградски условия, са си направи прекрасни.

Тази събота и неделя програмата ми беше натоварена. Основно с приятни емоции. И километри далеч от София.

Планът бе в събота да се понесем към Рилския манастир. Речено-сторено. Понесохме се. В момента, в който подминахме Перник и пътят стана като слънце. Няма дупки. Хубав асфалт. Песен направо. Като казах песен - музиката и тя бе подобаваща. Компанията - още повече.

Пътуваме си значи към Рилския манастир и на няколко километра преди отбивката, в колата се проведе следният разговор:
- Абе, ти ходила ли си на Роженския манастир?
- Не.
- А ходи ли ти се?
- Хм. Къде се намира? (въпросът ми е породен от недостига ми на познания в областта на географията)
- В Рожен. До Мелник.
- Ще има ли достатъчно бензин?
- Да.
- Тогава - ок.

Подминахме отбивката и продължихме смело напред. Някъде към Кресна вече изпитвах неистова нужда да посетя някой санитарен възел и поради тази причина решихме да спрем за кратка почивка. Седнахме в едно капанче с изглед към реката.



Пихем количка и продължихме. Пътят ни зовеше, а жегата ставаше все по-напориста. Добре, че са измислили климатиците. Стигнахме до разклонението за Рожен. На същата табелка видяхме, че Рупите са само на 5км. Нямаше как да не се отбием и през там.

Пътят се стесни, асфалтът почти изчезна. След малко се озовахме на един симпатичен импровизиран паркинг. Зарязахме си возилото там и влезнахме през желязната порта да видим църквата на Ванга. Бях приятно изненадана от зеленината, която ни посрещна.



Алеята към църквата:



Църквата. Не влезнахме вътре. Затова снимките са само външни:



Скалите наоколо са впечатляващи. Кожух планина. Вулкан, който в миналото е избухнал внезапно, почти се е взривил. Още нещо, което не знаех.



В двора има и езеро с гореща вода.







Сълцето напичаше вече почти болезнено и прекратихме обиколката из Рупите набързо. Кратко, но качествено. Следваща спирка - Роженския манастир.

Но за него утре, че постът ще стане много дълъг :)

Историята на една книга

Ще си призная нещо. Предубедена съм към съвременното българско изкуство. В тази графа слагам както филмовото, така и литературното такова. Не мога.

Последният "нов" български филм, който гледах беше La Donna e Mobile. Досещате се, че това се случи доооостаааа отдавна. А книга на български автор просто не се сещам кога съм чела за последно. Съвременен имам предвид. Като влезна в книжарница, напълно умишлено избягвам редичката с български книжки. И изобщо не изпитвам чувство на вина или неудобство.

Има нещо, което не ми понася на нервната система. Може би в опита си да кажат твърде много неща с едно единствено произведение, просто забравят каква им е била основната идея. Или е заради вечната поза на 'интелигенция'. И все още продължаващото мрънкане, че в България изкуство не може да се прави. Може. Това, че няма кой да прави качествено такова, е съвсем отделен въпрос. Или заради другото редовно мрънкане - че Държавата била длъжна да направи това или онова за тях. За последното, за съжаление, не мрънкат само те.

Отклонение: Опитвам се всеки месец да ходя поне на една театрална постановка. Засега успявам. Приятно съм изненадана, че все по-трудно става да си намериш билет. Залите са пълни. И въпреки това наскоро слушах интервю с някакъв театрален 'корифей', който си пееше песничката от едно време, че българинът не ходел на театър. Трънки и глогинки! Ходи, та чак пушек се вдига. Край на отклонението.

А може би просто съм субективна без абсолютно никаква логична причина за това. Предубедена. С предразсъдъци. Де да знам.

Защо ви наговорих всички тези неща ли? Ами защото вчера се отбих през една книжарница, за да си купя една българска книжка. Напълно целенасочено. Знаех заглавието. Името на автора (простете) го бях забравила. Поразрових се из частта с български книжки на съвременни автори, но не я открих. Но пък забелязах, че сума ти народ е решил, че след като името му се носи в публичното пространство, нищо не му пречи да издаде и книжка. Боян Биолчев? Както и да е. Пак се отплеснах.

Та търсех си аз книжката и не я намирах. Освен това съм тъпо и упорито същество. И като си наумя нещо, обикновено го правя Просто не можех да си тръгна оттам без да съм постигнала заветната цел. Затова помолих една девойка в униформа за помощ. Тя бе усмихната, а аз се чувствах малко нелепо докато й обяснявах, че търся еди-коя-си книга, но не й знам автора. Оказа се, че и така става. Пет минути по-късно плащах на касата.

Сега седи в къщи (книгата) и чака да я подпочна. И това ще се случи най-късно този уикенд. Дали ще е в някой автобус или у нас, това само времето ще покаже.

След като я прочета, ще ви кажа и как се стигна изобщо до идеята да си я купя. Но затова - тогава.

Засега остава само фактът, че вчера влезнах в книжарница да си купя книга на български автор. Въпреки предубеността ми. Това е.

Чудните мостове

Неделя. Вариантите ми за почивка са два. Вариант първи: Оставам си в София и върша обичайните за неделя неща - дълго пиене на кафе, мързел, разходка и т.н. Вариант втори: Възползвам се от почти спонтанно възникналата идея в главата на един приятел и се махам далеч от градската действителност, асфалта и най-вече от ежедневието. Познайте какво направих.

В началото на пътуването, крайната ни цел ми беше напълно неизвестна. Знаех само, че трябва да съм с удобни обувки. Което изпълних. На няколко километра след Пловдив вече не успях да сдържа вродената си любознателност и започнах тактично да подпитвам накъде все пак сме се отправили. Когато разбрах, не можах да повярвам на ушите си - Чудните мостове.

Ще пропусна пътуването дотам и как леко се загубихме. Ще прескоча направо до разклонението, което ни отведе до Мостовете. И до невероятния превод, който са сътворили на тази невероятно красива природна забележителност.



Като стана дума за интересни табели, обърнете внимание как е обяснен пътя до санитарния възел.



Хайде стига вече с табелите. Тази последната се намира на паркинга, където оставихме колата и се заехме да покоряваме Чудните мостове. Въпросният паркинг е платен, но таксата е меко казано символична - левче за целия престой, без значение от продължителността му.

Първото ми впечатление бе - леле, колко е зелено! И имаше толкова много цветя!



В друг пост може да пусна още снимки на цвекета, че ако ги подхвана тук, няма да остане време да разкажа за нищо друго.

Пътечката до самите Чудни мостове е повече от приятна. Имаше само едно място, на което леко се запънах, но това беше заради собствените ми странни възприятия на действителността.



Има и мостче:



Както и импровизирано такова:



И много, много народ.



Веднъж долу, на човек не му остава нищо друго освен да гледа с широко отворени очи и да не забравя да диша. Зашеметяващо красиво е.



















Рекичката ми стана особено симпатична.







Природата си знае работата. Това се вижда от високо.



А тази я слагам просто защото е красиво.



Винаги съм казвала, че в Родопите се диша по-различно. По-леко. Има някаква магия. А след този ден, изпълнен с много зеленина, красота и великолепие, които изпълват цялото ти същество, наистина не ми се връщаше в градската джунгла. Беше невероятно. Страхотно. Починах си повече, отколкото за половин отпуска.

Настроение някакво

Музикалните настроения са странно нещо. Ето, днес ме е обхванала музикална вълна от 60те и 70те. И не мога да я спра по абсолютно никакъв начин. Затова и вече не се и опитвам.

Който не си пада по този период, просто няма смисъл да продължава.

Подредила съм песните хронологично, че да няма сърдити.

Самото начало на 60те:
(The Freewheelin' Bob Dylan, 1963г.)



Малка изненада. Оригиналът е на Ерма Франклин от 1967г. Следват безкрайно много кавъри. Допреди малко си мислех, че първоизточникът е Джанис Джоплин. Оказа се, че съм в грешка.



Началото - Billy Joe Royal от 1967г. Тук, обаче, ще пусна кавър. Версията на Kula Shaker е по-добра, но няма да е тя:
(Shades of Deep Purple, 1968г.)



Подозирам, че съм я пускала и друг път. Сори, обаче ми е сред любимците:
(Steppenwolf, 1968г.)



След уместна забележка - Кралят. Годината е 1969. Първоначално е записана от Марк Джеймс (Франк Замбон), но по-късно Елвис я превръща в хит.



Обикновено казвам, че не ме кефят, ама не знам какво ми става в последно време и тази песен я слушам с искрено удоволствие:
(Led Zeppelin II, 1969г.)



Човекът я е изпял много преди Мадона да си я хареса:
(American Pie, 1971г.)



Кой казва, че животът не бил лесен?
(Demons and Wizards, 1972г.)



Задължителният финал:
(A Night at the Opera, 1975)



Толкова. Ако се сетя още, ще добавям. Стига да не ме домързи...

Завръщането на Вежливия лос

Е,хайде де! Вземи да напишеш нещо!

Лошото е, че освен да я чувам от някои приятели, тази реплика започва да звучи и в моята собствена глава. Слава Богу, с моя си глас, че ако сега почна и гласове да чувам, положението сериозно ще ме притесни. То хубаво да седна да напиша нещо, ама, както знаете, тая работа не е като оная работа. Вдъхновение си трябва. И сили. И емоция да му вложиш. И то стана пет дена път с камили.

Но не може така. Хващам някоя тема за ушите и ще я правя на писание. Хубаво де, ама коя?

Как коя? Ей я на! Сама си влезна през вратата. По-скоро сам. Колегата. Завърна се. С гръм и трясък. В буквалния смисъл на думата.

Да. Същият онзи колега, който ми 'ароматизраше' живота ноември месец, миналата година. Тогава Съдбата, в лицето на Шефа, се смили над мен и източникът ми на синусова кома бе преместен в една от съседните стаи. Настанаха добри времена. Но май само за мен.

През тези няколко месеца в Колегата настъпи същинска еволюционна промяна. Отпусна се. Може би твърде много. Ама какво съм взела да ви се оплаквам? Трябва да погледна по-положително на ситуацията

Опит за положително гледане на дразнеща ситуация:
Сутрин е. Пия си кафето и се опитвам да си придам достатъчно събуден вид. Все пак след десет минути е официалното откриване на работния ден. Зачела съм се в някакви сайтове, за да се информирам за ставащото по света и у нас. Тишината се нарушава от енергичните стъпки на Колегата. "Привет! Лек ден Ви пожелавам!" Чудесно е човек да е заобиколен от учтиви хора! Какво от това, че поздравът звучи вече за седми път за последните десет минути? Важното е да поддържаме добрия тон в отношенията си. Говорел бил силно. Хайде сега лигавщини... Може да не дочува. Виж свирукането е възможно да се окаже проблем. Верче, я се стегни! Върни се към положителното! С песен, трудът е по-лесен. Само сменяме песента със свирукане и сме готови. И какво като повечето му телефонни разговори са на високоговорител? Е, на мен не ми е необходимо да съм в течение с неговата работа, но пък информацията никога не е излишна.
Край на опита.

Положителната нагласа е много важно нещо. Обаче не винаги действа. Докато Колегата бе в друга стая, приемах всичките му навици, включително и парфюма, за нещо, което не ме касае пряко. Действах на принципа: като не му обръщам внимание, то ще спре да съществува.

И тук Съдбата се намеси отново. Тъкмо реших, че животът ми навлиза във фаза, където ще мога малко да си почина от стресови ситуации и прааас! (това да се разбира като удар с тежък, но сравнително евтин предмет, по главата)

Завърна се в стаята ми, по-страшен отвсякога. Със същия парфюм. И още по-натрапващо се присъствие.

Опитвам се да мисля положително. Напъвам се дори. Скоро от напъване ще хвана мускулна треска на чакрите си. Засега резултатът е нулев.

Стискайте палци да оцелея. Ако видите във вестниците заглавие от сорта на: Подивяла служителка извършва убийство по особено жесток начин да знаете, че съм дала всичко от себе си, но не съм успяла

Петък 13-ти

Обожавам Петък 13-ти. На този ден голяма част от познатите ми започват да се щурат наоколо с идеята, че ще се случат страшни катаклизми и светът е намислил да им поднесе всички неприятни изненади, за които човек може да се сети.

А на мен ми е весело. Не съм фаталист и не вярвам, че светът ще се срине из основи, само защото днес е тринадесето число, а денят е петък. Какво ли го интересува светът коя дата сме днес? Забавлявам се искрено като гледам масовата психоза, която настъпва само със споменаването на този светъл ден.

Представям си го така.

Четвъртък. Число дванадесето от месеца. Наближава полунощ. Някъде там, незнайно къде, кипи трескава подготовка. Те се приготвят за настъпването на дванадесетия час. И ето, вече е полунощ. Цял отряд от работливи съзаклятници задвижват пъклен план, който цели да провали деня и плановете на поне три четвърти от населението на Земята (а да ви кажа, това е по-тежка работа, дори и от тази на Дядо Коледа в навечерието на Рождество).

Най-важното е да се намерят достатъчно на брой черни котки, които да всяват безсмислена паника сред населението.

Да се позиционират стълби на подходящите локации.

Да се подготвят динени, бананови и всякакви други подхлъзващи кори.

Да се приготвят (просто ей така, за разкош) няколко саксии, които да бъдат изпуснати в подходящия момент.

Да се измисли план (пъклен) как да се пресече възможно най-много мляко. Ако това не е възможно, поне да изкипи на котлона.

Другите подготвителни дейности ще ги запазя в тайна, че да не им прецакам дейността все пак.

Изготвеният предварително график се спазва до секунда – те разполагат едва с 24 часа да изпълнят мисията си. Работата им е напрегната и изпълнена със стрес. Остават анонимни и незабележими.

Денят приключва и те се оттеглят в сивото си ежедневие, под дълбокото прикритие на обикновени хора.

В заключение ще си позволя да завърша със случка из житието на един много умен човек:

Един журналист, който видял подкова, закачена над вратата на дома на Нийлс Бор, попитал последния как е възможно учен от неговия ранг да вярва в подобни суеверия. Нийлс Бор отговорил, че въобще не вярва, но е чувал, че подковите носят щастие и на тези, които не вярват.

Честит Петък 13-ти на всички!!!

Бау

Едва ме навиха.

Kool & The Gang

Ако в речника имаше определение за душевен оргазъм, то, повярвайте ми, там щеше да стои записът от концерта на Kool & The Gang от миналата вечер.

Зала 1 се оказа леко тясна за всички, които бяха решили да прекарат сряда вечерта в компанията на музикантите. Колкото и клиширано да звучи. Сред тълпата бях и аз.

Още с първата изпята песен, Kool & The Gang показаха защо са толкова популярни. След началните акорди на Fresh вече всички бяха на крака и това статукво се запази до края.

Настроението в НДК може да се опише само с една дума, не с една песен: Celebrate. Могат си хоратa. Пък и знаят как да направят една вечер запомняща се.

Танцуваха на сцената. Забавляваха се. Забавляваха и нас. Невероятно естествени. На няколко пъти слизаха сред публиката. А също така, изкараха и няколко души при тях на сцената. Емоционални. Позитивни. Има ли нужда да казвам, че посветиха почти всички песни на дамите?

От закачливите и енергични Too Hot, Hollywood Swingin', Party People, Funky Staff, Summer Madness, Jungle Boogie до невероятно красивите Joanna и Cherish. Преди Ladies' Night помолиха всички дами да се съберат пред сцената. Тези, които бяха по-напред, като че ли само това чакаха. Не остана свободно място.

В края на концерта, след аплодисменти, продължили няколко минути, дойде ред и на Celebrate. След което, магията свърши.

Час и половина шоу, което кара кръвта да се движи бясно из вените, всички да пеят и танцуват във фънки-джаз ритъм. Брас секция, която промени представите ми за музика. Вокалисти, които са нечовешки добри. С една дума - страхотно.

Може би забравям нещо. Ама няма как. Емоцията още ме държи.

Снимки от концерта можете да видите тук. А малко видео (15 мин) тук.

Теория на конспирацията

Абе, мани ги! Нагласена история, ти казвам! Всички са маскари и само се чудят как да измъкнат повече пари от хората! Ей, много глупав народ сме след като позволяваме така да ни манипулират!

Познато, а?

След дългоочакваният финал на Music Idol настана време за емоции. Положителни и не чак толкова. Чета из нета какви са реакциите и да ви кажа чстно, много се смея.

Какви са фактите?

Пет месеца Music Idol. Дванадесет (+/- един) участника. Едно жури. Четирима финалисти. Един победител.

Още факти.

Висок рейтинг. Много коментари. От "Осанна" до "Разпни го". Е, малко попреувеличавам, но това е заради повествованието. И все пак го гледат. Всички. Или поне по-голяма част от народонаселението на малката ни китна държавица.

Забелязахте ли как през последните няколко месеца България започна да изобилства от експерти на тема музика? Да, и аз седях пред телевизора и се ядосвах как на любимеца ми му дават все неподходящи песни. И се обяснявах как тези, които исках да отпаднат, пеят фалшиво или откровено викат. А обикновено твърдя, че музикалният ми усет клони към отрицателни стойности. Обичам музиката, но съм абсолютен музикален инвалид. Страшно нещо е телевизията.

Шоуто беше добро. И това няма нищо общо с факта дали се харесва или не. Гледаше се. Няма как да не призная, че имаше и няколко доста големи изцепки. Връщането на Пламена. Иван от Айтос, който беше нещо различно, но пък много си повярва. Имаше и някои решения на журито по време на предварителните кастинги, които не можах съвсем да разбера, но пък всеки има право на мнение.

Обаче... Сега като чета реакциите от финала ми е изключително забавно. И то не заради друго, а защото всички, които не видях фаворита си да печели, сега твърдят, че цялото предаване е нагласено и че всичко е лъжа и измама. Ок. Че има намеса, има. Но всичко да се обяснява с теорията, че светът се управлява от Кораб-майка... Простете, ама не съм съвсем съгласна.

Да, имаше проблеми с гласуването. Разбрах го, защото реших да пусна един глас. Не ми се беше случвало такова нещо, ма ей на, и аз доживях да гласувам за подобен формат. Пуснах си аз смс-чето и зачаках да получа потвърждение за получаването му. След половин час получих такова, ама ми казваше, че съобщението ми не е получено. Подозирам, че проблемът идва от пренатоварване на системата за гласуване. Също като на Нова година, когато се опитвате да се обадите на някой, ама не става. Техника. И тя се скапва.

Спечелването на Тома било нагласено. Моля ви! Същото щеше да се говори при всеки един победител. Нора - да бе, как не ги беше срам, Деница заслужаваше да спечели. Ясен - ами много ясно, те журито го пробутваха. Деница - направиха я победител, щото така.

А, честно казано, който и от четиримата да беше спечелил, щях да се радвам. Защото и четиримата успяват да пеят такъв начин, че публиката да им се радва. Няма значение кой как изглежда. Безсмислено е да се мятат обиди по отношение на външния вид. Не винаги той е от решаващо значение.

Не можем да се радваме. А има защо. Снощи се насладихме на един прекрасен концерт на няколко млади човека, които наистина се забавляват докато пеят. Всичко останало е излишен шум.