Никога не съм била фен на астрологията, хороскопите и всякакви подобни щуротевини. Някак си не мога да възприема идеята, че светът се дели на 12 основни групи и че характерът на хората вътре в тези групи е сходен, само защото са се родили в рамките на един месец.
Хороскопите са ми особено забавни. Юпитер ще ви помогне да стопите леда, обхванал отношенията ви с партньора. Упс. Ало, Телците! Ако си мислите, че отношенията ви с партньора са добри, жестоко се лъжете! Затова препоръчвам още със събуждането да направите всичко възможно, за да постигнете леденото състояние, за което иде реч. За да може още същия следобед да разтопите леда и отново да се гледате влюбено в очите. Съвсем отделен е въпросът, че е напълно възможно някой представител на зодията изобщо да няма половинка. Дали защото не ще или пък защото е в крехка детска възраст.
Тук се присещам да попитам нещо - хороскопите само за пълнолетни ли се пишат или само за тях важат? Че навсякъде ми говорят само и единствено за отношенията ми с половинката и какво се случва в службата.
Още един пример: Разположението на Марс днес е изключително благоприятно за развитието на кариерата ви. Ако продължавате да харчите, скоро ще останете без пукната пара. Ей сега я втасахме! Пък аз си мислех, че колкото повече харча, толкова повече забогатявам. Накъде върви тая Държава, бе? Но пък като се замисля - какво ще ми е? Без пари, ама пък с каква кариера... Мечта!
Очевидно днес работното ми време не е чак толкова добре уплътнено, след като се ровичкам по хороскопите. Обаче много исках да ви споделя какво вещаят звездите за моята скромна личност. Пардон, зодия.
И така. Ако вече сте срещнали любовта на живота си, то през целия ден ще летите из облаците и ще сте много щастливи. Необвързаните пък ще бъдат приятно изненадани от неочаквано запознанство с привлекателна личност.
Привлекателна личност. Добре звучи. Някак си многозначно. Личност. Харесвам личностите. Отличават се от масата. И от столовете. Това последното е малко тъпичко, ама толкова мога. И не само личност, а приятна. Това малко ми звучи като душевно красив, ама ще го преживея.
Сега остава да видя къде ще го срещна. Да се подготвя предварително, че да не взема да го изпусна. Няма да е в офиса. Тук ако е можело да срещна приятна личност, щях да съм я мернала за последната година и кусур. Няма да е и у нас. Там сме приятна личност до приятна личност, ама сме и двете от женски пол. Както обичаме да казваме - близки сме си, ама не чак толкова. Тази вечер няма да излизам, значи остана само едно място. Трамваят! Олеле, майко!Сега вече стана страшно. Като знам каква е наличността на мъжки екземпляри в седмицата, ми иде да се метна от ръба на най-близката черга. То вече и чергите станаха демоде, май ще се наложи да се мятам от нещо друго.
Трамвай - трамвай! Щом се налага, ще търпя. И после ще разказваме на внуците си как в маранята от естествени (и не чак толкова миризми) в трамвая Той е погледнал към отсрещния край на возилото е не е могъл да откъсне очите си от мен. А аз ще се въздишам и ще си спомням с умиление как съм го забелязала в промеждутъка от два мои опита да не се свлека в несвяст от липсата на годен за дишане въздух.
На работното си място не трябва да сте разсеяни, а да вършите всичко по вашия си стриктен и методичен начин. Пазете се от мошеници, които ще се опитат да ви изиграят.
Появи се нов играч. Мошеник. Хм. Ами сега? Ако взема да се объркам? И реша, че привлекателната личност е мошеник? Ще го отрежа като стой та гледай и после защо няма радост? Как ще има? Те хората ме предупредиха, а аз го режа. Или обратното. Да реша, че онази гад е приятната личност. Малиии. Ще стане страшно.Хем ще ме изиграят, хем няма да има после какво да разказвам на внуците. Ужас!
Ето затова не чета хороскопи. Обърквам се. Сега да търся ли прекрасната личност с поглед сред трамвайните несгоди? Или да се пазя от мошеника? То си стана абсолютна сапунена опера. Развръзката ще се разбере след 6546987 епизода. Ако не съм изплакала дотогава очите с от мъка по несрещнатата ми изгора.
четвъртък, 28 август 2008 г.
сряда, 27 август 2008 г.
Коктейл от днешни случки
От миналата седмица насам съм си поставила за бойна задача да бъда по-позитивно настроена към заобикалящия ме свят. Обаче не винаги ми се получава.
Ето днес, например. Отварям сутринта блога и виждам пост за вината на държавата за това, че инвалид пресича натоварен булевард не по предназначения за целта подлез, а насред уличното движение. Лоша Държава. Лоша.
И точно тук искам да споделя няколко неща, които ми се случиха днес.
Случка първа. Мястото е бул. Дондуков, по-точно началото му. Аз и още двама колеги се опитваме да си хванем такси. Целта ни бе да стигнем до малка уличка в кв. Сухата река. Допуснахме фаталната грешка да решим, че ако си поръчаме такси, ще се наложи да чакаме твърде дълго и ще закъснеем за срещата, към която се бяхме насочили. Приближихме се до стоянката за таксита. Налични таксита - един брой. Споделихме адреса, до който искаме да стигнем и се приготвихме да се гмурнем в жълтото МПС. Да, ама не. Кратък, но за сметка на това твърд отказ. Добре. Явно ще чакаме. Две минути по-късно махнахме на едно такси със зелена лампа. Изрецитирахме си адреса. Отново отказ. С третото такси се повтори същата история. Четвъртото, за наша най-огромна радост, склони да си свърши работата. Бях толкова щастлива от този факт, че дори не намерих сили да се издразня на чалгата и цигарата.
Случка втора. Докато чакахме някое такси да благоволи да ни качи, чухме как една кола (с различен от жълтото цвят) наби спирачки. Ама такива спирачки, че май остави голяма част от гумите си на асфалта. Ситуацията: колоездачка на видима възраст от около 30на години бе решила особено неразумно да пресече Дондуков с колелото си като се възползва от наличната там пешеходна пътека. В този момент поредният шофьор се е мислел за Шумахер и е настъпил педала на газта. Миг преди да се сблъска с дамата на колело, все пак успява да я забележи и набива спирачки. Тя го погледна и му изкрещя през рамо: Пешеходна пътека! Той продължи спокойно и най-вероятно я е псувал наум, че го е накарала да спре. През това време двама полицаи следяха цялата случка с нарастващ интерес и с още по-нарастващо бездействие.
Случка трета. От вчера следобед ме боли глава.
Мисля, че Държавата е виновна за случка първа. За това, че голяма част от таксиметровите шофьори ги мързи да работят.
Мисля, че Държавата е виновна и за случка втора. За това, че болшинството от шофьорите мислят улиците за състезателни писти.
Мисля, че Държавата е виновна и за случка трета. За това, че имам мигрена.
Така ще да е. Няма друг вариант.
Момент! През главата ми току що се стрелна една еретична мисъл. Дали пък не търсим вината на грешното място? Дали пък ние не сме си виновни? Хората във въпросната Държава?
Естествено, нямам предвид случка трета. За нея абсолютно сигурно обвинявам Държавата!
Ето днес, например. Отварям сутринта блога и виждам пост за вината на държавата за това, че инвалид пресича натоварен булевард не по предназначения за целта подлез, а насред уличното движение. Лоша Държава. Лоша.
И точно тук искам да споделя няколко неща, които ми се случиха днес.
Случка първа. Мястото е бул. Дондуков, по-точно началото му. Аз и още двама колеги се опитваме да си хванем такси. Целта ни бе да стигнем до малка уличка в кв. Сухата река. Допуснахме фаталната грешка да решим, че ако си поръчаме такси, ще се наложи да чакаме твърде дълго и ще закъснеем за срещата, към която се бяхме насочили. Приближихме се до стоянката за таксита. Налични таксита - един брой. Споделихме адреса, до който искаме да стигнем и се приготвихме да се гмурнем в жълтото МПС. Да, ама не. Кратък, но за сметка на това твърд отказ. Добре. Явно ще чакаме. Две минути по-късно махнахме на едно такси със зелена лампа. Изрецитирахме си адреса. Отново отказ. С третото такси се повтори същата история. Четвъртото, за наша най-огромна радост, склони да си свърши работата. Бях толкова щастлива от този факт, че дори не намерих сили да се издразня на чалгата и цигарата.
Случка втора. Докато чакахме някое такси да благоволи да ни качи, чухме как една кола (с различен от жълтото цвят) наби спирачки. Ама такива спирачки, че май остави голяма част от гумите си на асфалта. Ситуацията: колоездачка на видима възраст от около 30на години бе решила особено неразумно да пресече Дондуков с колелото си като се възползва от наличната там пешеходна пътека. В този момент поредният шофьор се е мислел за Шумахер и е настъпил педала на газта. Миг преди да се сблъска с дамата на колело, все пак успява да я забележи и набива спирачки. Тя го погледна и му изкрещя през рамо: Пешеходна пътека! Той продължи спокойно и най-вероятно я е псувал наум, че го е накарала да спре. През това време двама полицаи следяха цялата случка с нарастващ интерес и с още по-нарастващо бездействие.
Случка трета. От вчера следобед ме боли глава.
Мисля, че Държавата е виновна за случка първа. За това, че голяма част от таксиметровите шофьори ги мързи да работят.
Мисля, че Държавата е виновна и за случка втора. За това, че болшинството от шофьорите мислят улиците за състезателни писти.
Мисля, че Държавата е виновна и за случка трета. За това, че имам мигрена.
Така ще да е. Няма друг вариант.
Момент! През главата ми току що се стрелна една еретична мисъл. Дали пък не търсим вината на грешното място? Дали пък ние не сме си виновни? Хората във въпросната Държава?
Естествено, нямам предвид случка трета. За нея абсолютно сигурно обвинявам Държавата!
вторник, 26 август 2008 г.
Бо
Дами и господа,
Имам невероятното удоволствие
да ви представя
Божидара.
Или накратко - Бо.
Причината от няколко дни насам да нося гордто име леля.
Имам невероятното удоволствие
да ви представя
Божидара.
Или накратко - Бо.
Причината от няколко дни насам да нося гордто име леля.
четвъртък, 21 август 2008 г.
Ягодина
От вчера съм един изключително щастлив човек. Причината ще я споделя след като се сдобия със снимков материал. Докато това се случи, мисля най-накрая да се хвана и да довърша разказа за малките пътешествия, които предприемах през уикендите. Остана историята за един път и малко пещери.
Първият ден заложихме на обиколки из Широка лъка и издирване на поредната крепост, която така и не открихме къде точно е. Но пък попаднахме на един невероятно добре запазен римски път.
Няколко дни преди това чух история за един римски големец, живял преди много, много време. Същият този големец се влюбил в една българска девойка от малко селце. Решил да се ожени за нея, но имало един малък проблем. По традиция, женихът трябвало да отида да вземе невестата си с колесница, а до селото на девойката нямало път, по който да може да се мина. Затова той се хванал и направил такъв. За да може да отиде и да вземе своята избраница. Големецът и невестата му много отдавна не са сред живите, но пътят, който той построил от любов, е все още там и се използва. Докато вървяхме по 'нашия' римски път си спомних легендата и се замислих за хората, които са минавали по този път преди хиляди години.
Крепостта така и не я открихме, но си направихме страхотна разходка из планината. Крайната точка от пътуването за събота, бе хижа Триград, където се настанихме да нощуваме. Хижа като хижа. С един огромен плюс - всяка стая си имаше собствена баня. В момента, в който пристигнахме, станахме свидетели и на атракцията за вечерта - гайдари. Много. А има ли по-хубаво нещо от това да се наслаждаваш на звука на гайди в сърцето на Родопа планина?
На отиване към хижата имахме възможността да се насладим на Триградското ждрело. Снимките са малко размазани, но дали от височината, дали от вълнение, но ръцете ми трепереха и леко губех баланс.
На следващия ден планът предвиждаше да видим две пещери - Дяволското гърло и Ягодинската пещера. Паркирахме се пред първата. За наше най-огромно съжаление, следващото влизане беше предвидено за след малко по-малко от час. След кратък размисъл, подсилен от невероятното гъмжило от хора и твърде многото комерс, решихме да пропуснем Дяволското гърло. На път към Ягодина минахме и през Буйновското ждрело. По-малко внушително, но поне за мен, по-живописното от двете ждрела.
Като стигнахме до Ягодина, попаднахме на забележителност, за която дори и не подозирахме, че съществува.
Но да не се отплесвам твърде много. Преди влизането в Ягодинската пещера, имаше кратка беседа, по време на която ни разказаха повече подробности за това, което ни предстоеше да видим. Снимането в пещерата е забранено. Въпреки това имаше и такива, които държаха да демонстрират, че за тях правилата са просто пожелателни и снимаха. При това със светкавица. Водачите, които ни придружаваха, бяха много добри. Включваха и шеги, които, макар и да ги повтарят за n-ти път, звучаха естествено.
Пещерата се отличава с две свой характерни особености. По стените й могат да се видят т.нар. леопардови шарки, които не се срещат особено много в другите пещери. Също така, там се образуват и скални перлички, които нямат висока стойност, но за сметка на това са един изключително красив феномен.
След края на близо едночасовата обиколка, решихме да продължим и да видим и скалното жилище, което се намира на няколкостотин метра след изхода на пещерата. То е най-старото открито пещерно жилище, което е запазено във вида, в което е било използвано преди 4 000 години. Там снимането бе разрешено. И аз се възползвах максимално. Препоръчвам ви, ако отидете до пещерата, да посетите и тази беседа. На мен лично ми бе дори по-интересна от основната. Заплаща се допълнително, но си заслужава.
Можете да видите много добре запазени съдове:
Пещ за изработването на въпросните съдове:
Тук може да се видят керамичните пластове, които древните хора са поставяли като един вид изолация. Поне така си спомням. Надявам се паметта ми да не ме лъже, защото посещението бе преди около месец и подробностите малко ми се губят.
Камък за стриване на зърно. Размазаното петно на снимката е показалката на водещата беседата.
Част от нещата, открити в жилището:
Имаше и един изумителен мечи зъб, на който обаче, аз не успях да направя добра снимка. За което все още ме е леко яд. Всъщност, можете да го видите на първата снимка от нещата, открити в пещерата. Т.е третата снимка от тук нагоре.
Жито на 4 000 години. Запазено. Малко е ситно, но това е заради малкото влага, която има в почвите в този район.
Имаше и демонстрация на това как са стривали зърното, за да го превърнат в брашно. Не помня колко дълга беше тази беседа. Помня само, че бе много интересна.
След Ягодина настана време да се прибираме. Уикендът бе невероятно отморяващ, въпреки навъртяните километри. Няма и как да бъде по друг начин. Родопите имат изключителния талант да зареждат и най-изтощените батерии. Там се диша по друг начин.
Първият ден заложихме на обиколки из Широка лъка и издирване на поредната крепост, която така и не открихме къде точно е. Но пък попаднахме на един невероятно добре запазен римски път.
Няколко дни преди това чух история за един римски големец, живял преди много, много време. Същият този големец се влюбил в една българска девойка от малко селце. Решил да се ожени за нея, но имало един малък проблем. По традиция, женихът трябвало да отида да вземе невестата си с колесница, а до селото на девойката нямало път, по който да може да се мина. Затова той се хванал и направил такъв. За да може да отиде и да вземе своята избраница. Големецът и невестата му много отдавна не са сред живите, но пътят, който той построил от любов, е все още там и се използва. Докато вървяхме по 'нашия' римски път си спомних легендата и се замислих за хората, които са минавали по този път преди хиляди години.
Крепостта така и не я открихме, но си направихме страхотна разходка из планината. Крайната точка от пътуването за събота, бе хижа Триград, където се настанихме да нощуваме. Хижа като хижа. С един огромен плюс - всяка стая си имаше собствена баня. В момента, в който пристигнахме, станахме свидетели и на атракцията за вечерта - гайдари. Много. А има ли по-хубаво нещо от това да се наслаждаваш на звука на гайди в сърцето на Родопа планина?
На отиване към хижата имахме възможността да се насладим на Триградското ждрело. Снимките са малко размазани, но дали от височината, дали от вълнение, но ръцете ми трепереха и леко губех баланс.
На следващия ден планът предвиждаше да видим две пещери - Дяволското гърло и Ягодинската пещера. Паркирахме се пред първата. За наше най-огромно съжаление, следващото влизане беше предвидено за след малко по-малко от час. След кратък размисъл, подсилен от невероятното гъмжило от хора и твърде многото комерс, решихме да пропуснем Дяволското гърло. На път към Ягодина минахме и през Буйновското ждрело. По-малко внушително, но поне за мен, по-живописното от двете ждрела.
Като стигнахме до Ягодина, попаднахме на забележителност, за която дори и не подозирахме, че съществува.
Но да не се отплесвам твърде много. Преди влизането в Ягодинската пещера, имаше кратка беседа, по време на която ни разказаха повече подробности за това, което ни предстоеше да видим. Снимането в пещерата е забранено. Въпреки това имаше и такива, които държаха да демонстрират, че за тях правилата са просто пожелателни и снимаха. При това със светкавица. Водачите, които ни придружаваха, бяха много добри. Включваха и шеги, които, макар и да ги повтарят за n-ти път, звучаха естествено.
Пещерата се отличава с две свой характерни особености. По стените й могат да се видят т.нар. леопардови шарки, които не се срещат особено много в другите пещери. Също така, там се образуват и скални перлички, които нямат висока стойност, но за сметка на това са един изключително красив феномен.
След края на близо едночасовата обиколка, решихме да продължим и да видим и скалното жилище, което се намира на няколкостотин метра след изхода на пещерата. То е най-старото открито пещерно жилище, което е запазено във вида, в което е било използвано преди 4 000 години. Там снимането бе разрешено. И аз се възползвах максимално. Препоръчвам ви, ако отидете до пещерата, да посетите и тази беседа. На мен лично ми бе дори по-интересна от основната. Заплаща се допълнително, но си заслужава.
Можете да видите много добре запазени съдове:
Пещ за изработването на въпросните съдове:
Тук може да се видят керамичните пластове, които древните хора са поставяли като един вид изолация. Поне така си спомням. Надявам се паметта ми да не ме лъже, защото посещението бе преди около месец и подробностите малко ми се губят.
Камък за стриване на зърно. Размазаното петно на снимката е показалката на водещата беседата.
Част от нещата, открити в жилището:
Имаше и един изумителен мечи зъб, на който обаче, аз не успях да направя добра снимка. За което все още ме е леко яд. Всъщност, можете да го видите на първата снимка от нещата, открити в пещерата. Т.е третата снимка от тук нагоре.
Жито на 4 000 години. Запазено. Малко е ситно, но това е заради малкото влага, която има в почвите в този район.
Имаше и демонстрация на това как са стривали зърното, за да го превърнат в брашно. Не помня колко дълга беше тази беседа. Помня само, че бе много интересна.
След Ягодина настана време да се прибираме. Уикендът бе невероятно отморяващ, въпреки навъртяните километри. Няма и как да бъде по друг начин. Родопите имат изключителния талант да зареждат и най-изтощените батерии. Там се диша по друг начин.
сряда, 20 август 2008 г.
Crazy
Открих версия, която е малко нетичпична, но става:
Класика в жанра:
Оригиналът на Seal ми идва доста лигав, затова слагам нения. Той е по-поносим.
Минавам към по-смислените неща по темата:
Рязко затвърдяваме саунда. Следва Ози. Който няма нерви, да не слуша :)
Киссссссссссс
Не мога без тях. Сори :)
Класика в жанра:
Оригиналът на Seal ми идва доста лигав, затова слагам нения. Той е по-поносим.
Минавам към по-смислените неща по темата:
Рязко затвърдяваме саунда. Следва Ози. Който няма нерви, да не слуша :)
Киссссссссссс
Не мога без тях. Сори :)
вторник, 19 август 2008 г.
Три секунди свобода
Преди време започнах да разказвам историята на една книга. В онзи пост обещах да кажа какво мисля след като приключа с четенето. И да споделя все пак за коя книга иде реч.
Все още не съм я прочела, но напредвам упорито.
Историята: Двама братя, родени в сърцето на Родопите. Напълно различни като характери, но с една и съща цел - да открият Свободата си. Всеки по свой си начин. И всичко това на фона на едно объркано време - краят на 80те години на миналия век. Мястото - Родопа планина и Москва.
Нещата, които ми харесаха: Субективна или не, признавам си, че частта, която се развива на Чудните мостове, ми допада повече от 'руската' част. Чета я с много по-голямо удоволствие. Но, както вече казах - силно съм субективна. Сцената с Росен (единият брат) на Нова година е адски добра. Имах чувството, че чувам Мостовете. Съжалявам за клишето, което изполвах, но наистина бе така.
Всеки един от героите в книгата има своя собствена представа за свободата. За Росен тя е самотата и спокойствоето, които планината дава. За Заро (другият брат) е бягството от любовта. Или в нейното търсене. Може би ще разбера кое от двете като дочета книгата. За майка им - измамното чувство на сигурност, което парите и изкривената власт дават. Отново с малка уговорка - не съм стигнала до финала, там може нещата да се променят.
Нещата, които не ми харесаха: Има моменти, в които нещата се случват абсолютно изненадващо. Искам да кажа, че не става ясно защо се случват. В друг момент, разсъжденията на тема звярът в Заро и свободата като такава, поне на мен, ми идват малко в повечко. Но това е въпрос на лично усещане.
Първите трийсетина страници са малко странни. Особено преживяванията на Даниела (една девойка с подобаваща роля в психиката на Заро). След това положението се оправя. Като споменах Даниела - жените в книгата се държат малко странно, но това отново си е лично мое виждане.
Редакторката - наистина не си е свършила добре работата. От много отдавна не бях попадала на толкова много грешки в една книга.
Като тегля чертата, бих казала, че съм много приятно изненадана. Както вече споменах, силно съм предубедена към съвременната българска литература. И поради тази причина не очаквах нещо кой знае какво. Оказа се, че е възможно да се напише книга, чието действие се развива през 'онзи' период, без задължително това да се превърне в централно събитие. Има своето си място, но не това е водещото. Водеща е чисто човешката история на едно родопско семейство, което се опитва да открие своята свобода. Къде по-успешно, къде не чак толкова.
Извод - може би е време да преосмисля сериозно навика си да избягвам рафтовете с българска литература.
Опс. За малко да забравя да ви кажа коя е книгата:
ПП Ако искате да научите повече подробности - прочетете книгата. Не искам да ви отнемам красотата на неочакваното.
Все още не съм я прочела, но напредвам упорито.
Историята: Двама братя, родени в сърцето на Родопите. Напълно различни като характери, но с една и съща цел - да открият Свободата си. Всеки по свой си начин. И всичко това на фона на едно объркано време - краят на 80те години на миналия век. Мястото - Родопа планина и Москва.
Нещата, които ми харесаха: Субективна или не, признавам си, че частта, която се развива на Чудните мостове, ми допада повече от 'руската' част. Чета я с много по-голямо удоволствие. Но, както вече казах - силно съм субективна. Сцената с Росен (единият брат) на Нова година е адски добра. Имах чувството, че чувам Мостовете. Съжалявам за клишето, което изполвах, но наистина бе така.
Всеки един от героите в книгата има своя собствена представа за свободата. За Росен тя е самотата и спокойствоето, които планината дава. За Заро (другият брат) е бягството от любовта. Или в нейното търсене. Може би ще разбера кое от двете като дочета книгата. За майка им - измамното чувство на сигурност, което парите и изкривената власт дават. Отново с малка уговорка - не съм стигнала до финала, там може нещата да се променят.
Нещата, които не ми харесаха: Има моменти, в които нещата се случват абсолютно изненадващо. Искам да кажа, че не става ясно защо се случват. В друг момент, разсъжденията на тема звярът в Заро и свободата като такава, поне на мен, ми идват малко в повечко. Но това е въпрос на лично усещане.
Първите трийсетина страници са малко странни. Особено преживяванията на Даниела (една девойка с подобаваща роля в психиката на Заро). След това положението се оправя. Като споменах Даниела - жените в книгата се държат малко странно, но това отново си е лично мое виждане.
Редакторката - наистина не си е свършила добре работата. От много отдавна не бях попадала на толкова много грешки в една книга.
Като тегля чертата, бих казала, че съм много приятно изненадана. Както вече споменах, силно съм предубедена към съвременната българска литература. И поради тази причина не очаквах нещо кой знае какво. Оказа се, че е възможно да се напише книга, чието действие се развива през 'онзи' период, без задължително това да се превърне в централно събитие. Има своето си място, но не това е водещото. Водеща е чисто човешката история на едно родопско семейство, което се опитва да открие своята свобода. Къде по-успешно, къде не чак толкова.
Извод - може би е време да преосмисля сериозно навика си да избягвам рафтовете с българска литература.
Опс. За малко да забравя да ви кажа коя е книгата:
ПП Ако искате да научите повече подробности - прочетете книгата. Не искам да ви отнемам красотата на неочакваното.
понеделник, 11 август 2008 г.
Наздраве
Не се бъркайте. Няма да стане дума за пиене, а за кихане.
Знаете ли, че физиологично е невъзможно да кихнете с отворени очи? Също както е невъзможно да си захапете лакътя. Последното съм се пробвала нееднократно да го направя, но не се получава.
Кихането си е цяло изкуство. Трябва да се уцели правилния момент, да се регулира силата на кихавицата и други такива подобни променливи. Представете си, например, да сте на някое сериозно събитие и от вас да се чуе едно звънко Апчиихууу. Неудобно си е някак си. Друго си е като ви се прикиха в подобна ситуация, да успеете да се измъкнете с някое незабележимо Пчих, скрито в шепичка.
Освен изкуство, кихането е и удоволствие. Нищо не може да се сравни с усещането от едно дългоочаквано кихане. След като цял ден сте били преследвани от усещането, че това събитие ще се случи всеки един момент, но незнайно защо не се случва. Взирате се в някоя по-ярка светлина - къде слънце, къде някоя лампа, а кихавицата я няма и няма. Дразнещото усещане в областта на носа ви побърква бавно, но сигурно. Очакването е страшно. Тя се спотайва някъде във вас и чака сгоден момент. И изведнъж се случва. Без предупреждение. И ви изпълва с блаженство. И тиха благодарност.
Има различни видове кихавици. Тихи. Онези в шепичка, за които вече стана дума. Шумни. Такива, които се чуват поне на два-три етажа от местонахождението ви. Еднократни. Или кихане в серия. Един колега като почне да киха и край няма. Стигал е до към двайсетина пъти. Подозирам, че е доста изморително. Но поне помага за поддържане на коремните мускули.
Има един не много нов, да не кажа старичък филм, който на български го бяха превели като Любовни квартири. На ингилйски се води Singles. Сега виждам, че е от 1992 г. Ще замълча тактично. Симпатично филмче. Една от героините в него (изиграна от Бриджит Фонда) си имаше изградена представа за мъжа на живота си и какво качества трябва да притежава Той. Сред многото други беше и това да й казва Наздраве, когато кихне. Миличко, нали? Накрая това остана единственият критерий за разпознаването на Единствения.
Значи, освен всичко друго, кихането може да събира хората. Или да ги разделя. Тук вече навлизам в дълбоки философски води, където дебнат коварни течения. Затова спирам с размислите на тема кихавица. А ги подхванах, защото снощи кихнах. Аз си кихам по принцип, но снощи това действие ми направи по-голямо впечатление. Защото съквито ми не ми каза Наздраве. А без това обикновено пожелание, кихането губи половината от очарованието си. Така че, ако след прочитането на цялото това безсмислие, сте открили, че сте изгубили последните пет минути от живота си в четене на пълни глупости, моля обвинявате нея.
Наздраве!
Знаете ли, че физиологично е невъзможно да кихнете с отворени очи? Също както е невъзможно да си захапете лакътя. Последното съм се пробвала нееднократно да го направя, но не се получава.
Кихането си е цяло изкуство. Трябва да се уцели правилния момент, да се регулира силата на кихавицата и други такива подобни променливи. Представете си, например, да сте на някое сериозно събитие и от вас да се чуе едно звънко Апчиихууу. Неудобно си е някак си. Друго си е като ви се прикиха в подобна ситуация, да успеете да се измъкнете с някое незабележимо Пчих, скрито в шепичка.
Освен изкуство, кихането е и удоволствие. Нищо не може да се сравни с усещането от едно дългоочаквано кихане. След като цял ден сте били преследвани от усещането, че това събитие ще се случи всеки един момент, но незнайно защо не се случва. Взирате се в някоя по-ярка светлина - къде слънце, къде някоя лампа, а кихавицата я няма и няма. Дразнещото усещане в областта на носа ви побърква бавно, но сигурно. Очакването е страшно. Тя се спотайва някъде във вас и чака сгоден момент. И изведнъж се случва. Без предупреждение. И ви изпълва с блаженство. И тиха благодарност.
Има различни видове кихавици. Тихи. Онези в шепичка, за които вече стана дума. Шумни. Такива, които се чуват поне на два-три етажа от местонахождението ви. Еднократни. Или кихане в серия. Един колега като почне да киха и край няма. Стигал е до към двайсетина пъти. Подозирам, че е доста изморително. Но поне помага за поддържане на коремните мускули.
Има един не много нов, да не кажа старичък филм, който на български го бяха превели като Любовни квартири. На ингилйски се води Singles. Сега виждам, че е от 1992 г. Ще замълча тактично. Симпатично филмче. Една от героините в него (изиграна от Бриджит Фонда) си имаше изградена представа за мъжа на живота си и какво качества трябва да притежава Той. Сред многото други беше и това да й казва Наздраве, когато кихне. Миличко, нали? Накрая това остана единственият критерий за разпознаването на Единствения.
Значи, освен всичко друго, кихането може да събира хората. Или да ги разделя. Тук вече навлизам в дълбоки философски води, където дебнат коварни течения. Затова спирам с размислите на тема кихавица. А ги подхванах, защото снощи кихнах. Аз си кихам по принцип, но снощи това действие ми направи по-голямо впечатление. Защото съквито ми не ми каза Наздраве. А без това обикновено пожелание, кихането губи половината от очарованието си. Така че, ако след прочитането на цялото това безсмислие, сте открили, че сте изгубили последните пет минути от живота си в четене на пълни глупости, моля обвинявате нея.
Наздраве!
четвъртък, 7 август 2008 г.
Colours 2
Пльос и останалите цветове. Приятно слушане.
Кафяво. Странен, но все пак цвят.
Странно, но не успях да намеря клипчето на следващото нещо, така че слагам каквото намерих:
Жълто
Синьо. Тук има и малка заигравка с думичките :)
Цървенко. Пропускам Дамата в червено на Крис де Бърг. И слагам нещо необичайно за моите музикални вкусове.
Време е да минем на зелено.
Зелените песни нещо не ми се нравят особено. Обаче разполагаме с Green Day. Които се връзват прекрасно с цялата концепция. Доколкото има такава. Специален поздрав за Кери:
РозАво. Тук съм много разколебана. Дали да пусна една песен с розАво име или да пусна по една песен на изпълнители с розАви имена. След кратък размисъл избрах второто. Сори, ако има недоволни, ама постът си е мой и ще си пускам каквото ми душа поиска :)
Следващото е, за да не ме намразите заради предишното :)
Добавка 1. Златисто-кафяво. Сори.
Остана ли някой друг цвят?
Кафяво. Странен, но все пак цвят.
Странно, но не успях да намеря клипчето на следващото нещо, така че слагам каквото намерих:
Жълто
Синьо. Тук има и малка заигравка с думичките :)
Цървенко. Пропускам Дамата в червено на Крис де Бърг. И слагам нещо необичайно за моите музикални вкусове.
Време е да минем на зелено.
Зелените песни нещо не ми се нравят особено. Обаче разполагаме с Green Day. Които се връзват прекрасно с цялата концепция. Доколкото има такава. Специален поздрав за Кери:
РозАво. Тук съм много разколебана. Дали да пусна една песен с розАво име или да пусна по една песен на изпълнители с розАви имена. След кратък размисъл избрах второто. Сори, ако има недоволни, ама постът си е мой и ще си пускам каквото ми душа поиска :)
Следващото е, за да не ме намразите заради предишното :)
Добавка 1. Златисто-кафяво. Сори.
Остана ли някой друг цвят?
понеделник, 4 август 2008 г.
Желание за промяна
Не искам. И няма да се променя. Или поне няма да го направя, защото някой иска да се променя.
Да, имам си характер. При това в количества, които понякога са трудно поносими от околните. Но си е мой. Характерът де. И съм си свикнала с него.
Има периоди, в които бягам от хората. Не заради друго, а защото трябва да намеря себе си. И в тези моменти не съм особено комуникативна. Дразня се от всичко и от всички. Дори за дреболии, които обикновено не ми правят впечатление. Нещо като ПМС, ама малко по-дългичко. И не чак толкова регулярно.
Това е моят начин да се справям с кризите си. Не да мрънкам на този или на онзи. На хората не им е до моите невръстенични пристъпи. Колкото и да са безумни.
Обичам си личното пространство. И съм адски ревнива, когато някой реши да навлезне в него. Без значение с колко добри намерения го прави. Има една граница, зад която не допускам никого. И като казвам никой, имам предвид никой. Не определени хора, а никой.
Бахти глупостите. Какъв смисъл има да се обяснявам за всичко това? На който не му харесва, да се оправя. Аз съм си аз. Това е.
Да, имам си характер. При това в количества, които понякога са трудно поносими от околните. Но си е мой. Характерът де. И съм си свикнала с него.
Има периоди, в които бягам от хората. Не заради друго, а защото трябва да намеря себе си. И в тези моменти не съм особено комуникативна. Дразня се от всичко и от всички. Дори за дреболии, които обикновено не ми правят впечатление. Нещо като ПМС, ама малко по-дългичко. И не чак толкова регулярно.
Това е моят начин да се справям с кризите си. Не да мрънкам на този или на онзи. На хората не им е до моите невръстенични пристъпи. Колкото и да са безумни.
Обичам си личното пространство. И съм адски ревнива, когато някой реши да навлезне в него. Без значение с колко добри намерения го прави. Има една граница, зад която не допускам никого. И като казвам никой, имам предвид никой. Не определени хора, а никой.
Бахти глупостите. Какъв смисъл има да се обяснявам за всичко това? На който не му харесва, да се оправя. Аз съм си аз. Това е.
неделя, 3 август 2008 г.
Colours I
Започвам с бялото.
Не мога да сложа клипа, затова слагам живо изпълнение:
Още нещо бяло:
Класическо бяло:
Минаваме на черно.
Нещо много любимо:
Пропускам Black Hole Sun, тъй като я има вече тук. И продължавам с нещо велико, което на живо звучи просто великолепно:
С тази, която следва, съм емоционално свързана. Началото й служеше за сигнал на компанията ни преди много, много време. Мисля, че имаше момент, в който на целият блок му беше писнало от Пърпъл :)
Къде и без дамата в черно:
Още една дама, възпята в песен:
Хм. Без коментар.
ПП Умишлено пропуснах Black Velvet на Alannah Myles и Back In Blac na AC/DC.
Не мога да сложа клипа, затова слагам живо изпълнение:
Още нещо бяло:
Класическо бяло:
Минаваме на черно.
Нещо много любимо:
Пропускам Black Hole Sun, тъй като я има вече тук. И продължавам с нещо велико, което на живо звучи просто великолепно:
С тази, която следва, съм емоционално свързана. Началото й служеше за сигнал на компанията ни преди много, много време. Мисля, че имаше момент, в който на целият блок му беше писнало от Пърпъл :)
Къде и без дамата в черно:
Още една дама, възпята в песен:
Хм. Без коментар.
ПП Умишлено пропуснах Black Velvet на Alannah Myles и Back In Blac na AC/DC.
петък, 1 август 2008 г.
Белоградчишките скали
Денят след концерта на Metallica бе интересен. Не знам защо, въпреки че си легнах някъде към 2 сутринта, реших, че първото отваране на очите ми трябва да се случи към 6.30. Будала. До девет вече не ме свърташе на едно място. Станах, приготвих се и се изнесох от нас. Имахме план да се разходим до Белоградчишките скали. Който, за моя най-оромна радост, успяхме да осъществим.
Тази част на България ми е много слабо позната. Да не кажа, че почти не съм ходила в тази посока. Но, както е казал поетът - за всяко нещо си има първи път. Открих няколко неща. Първото: След Петрохан пътят става много добър. За разлика от този преди това. Второто: Край пътя продават овче мляко, което на повечето табели беше обявено като овчо млеко. Трето: Край Монтана имат красив язовир. А в капанчетата до него правят вкусни супички.
Ако преди няколко уикенда останах искрено възхитена от изобилито на пеперуди, то спокойно мога да кажа, че събота бе денят на облаците. Много и красиви.
Както си се наслаждавах на облачетата и изведнъж се оказа, че сме стигнали до Белоградчик. Е, не беше чак толкова бързо, но не самото пътуване искам да ви разкажа. Целта е да покажа крепостта. Калето. До нея се стига по тези стълбички:
Първи поглед към самата крепост.
И втори.
Входът е 3лв. Не са много, особено за всичко, което ви очаква вътре.
Не ми хареса само мястота на касата - възможно най-отдалечена от портата на крепостта. Купуваш си билетче и се отправяш към входа. Където никой не те проверява. И благодарение на тази невероятна организация, повече от половината посетители просто не си плащат входа. Както и да е. Продължавам нататък.
Почувствах се като в средновековна приказка. Всеки момент очаквах от някой ъгъл да изскочи я някой воин, я някоя заблудена принцеса.
Из вътрешната част на крепостта са поставени обяснителни табели с легендите, свързани с каменните фигури.
А самите каменни фигури...
Освен скалите, видях още:
Тази част на България ми е много слабо позната. Да не кажа, че почти не съм ходила в тази посока. Но, както е казал поетът - за всяко нещо си има първи път. Открих няколко неща. Първото: След Петрохан пътят става много добър. За разлика от този преди това. Второто: Край пътя продават овче мляко, което на повечето табели беше обявено като овчо млеко. Трето: Край Монтана имат красив язовир. А в капанчетата до него правят вкусни супички.
Ако преди няколко уикенда останах искрено възхитена от изобилито на пеперуди, то спокойно мога да кажа, че събота бе денят на облаците. Много и красиви.
Както си се наслаждавах на облачетата и изведнъж се оказа, че сме стигнали до Белоградчик. Е, не беше чак толкова бързо, но не самото пътуване искам да ви разкажа. Целта е да покажа крепостта. Калето. До нея се стига по тези стълбички:
Първи поглед към самата крепост.
И втори.
Входът е 3лв. Не са много, особено за всичко, което ви очаква вътре.
Не ми хареса само мястота на касата - възможно най-отдалечена от портата на крепостта. Купуваш си билетче и се отправяш към входа. Където никой не те проверява. И благодарение на тази невероятна организация, повече от половината посетители просто не си плащат входа. Както и да е. Продължавам нататък.
Почувствах се като в средновековна приказка. Всеки момент очаквах от някой ъгъл да изскочи я някой воин, я някоя заблудена принцеса.
Из вътрешната част на крепостта са поставени обяснителни табели с легендите, свързани с каменните фигури.
А самите каменни фигури...
Освен скалите, видях още:
Абонамент за:
Публикации (Atom)
