Тази седмица бе от дългите. Важното обаче е, че като тегля чертата, резултатът е положителен. Демек все още мърдам. При това доста успешно. А като се добави и факта, че днес е петък, май няма от какво да се оплаквам. Което, от своя страна, прави петъкът един прекрасен ден.
А какво е един прекрасен петък без музика?
Изглеждат странно. Да не кажа, че понякога дори се стряскам като ги видя. Но за сметка на това песента е...
Проткрих я преди около година и те така:
Абе важно е да има красота:
Филмчето е хамаво, няма как и песента да не е:
Носи добро настроение. Поне на мен де:
Любимият комерс:
Цветни са:
Така като гледам, май днешната колекция е основно от британци. А как да говорим за брит музика и да не го споменем него?
И естествено...
Приятен уикенд на всички!
петък, 30 май 2008 г.
петък, 23 май 2008 г.
И замириса на...
Петък. Следобед. В атмосферата се усеща наближаващия край на предългата работна седмица. Усеща се и нещо друго... Аромат на...
Не е ароматизираният колега. Той е на почивка в Гърция. Не мисля, че ще се усети нещо от това разстояние.
Уж всички в офиса се къпем редовно (всяка година!). Поне така си мисля де. Значи и това не е.
И въпреки това мирише. При това със нарастваща сила.
Преди да продължа се налага да опиша обстановката, в която прекарвам 5 (пет) дни от седмицата. Жени. Много сме, силни сме! Мъжете ни са малко, но за сметка на това си ги обичаме. И двамата! (бройката е без гореспоменатия колега) Те ни търпят лигавщините, а ние им позволяваме да сменят бидоните с вода на гъргочещата машина* :)
Стигнах до момента с миризмата. Която въпреки сбърчените ни носове, се засилва и засилва. А представителите на силния пол упорито ги няма. Решението е само едно и се ражда почти едновременно в главите и на четирите девойки (итц а метафор), които се мотаем из стаите и коридорите. Идеята? Да открием източника на странния аромат и да го неутрализираме.
И така, въоръжени с обонянието си се втурнахме да издирваме първоизточника. Пет минути по-късно всички се събрахме до гореспоменатата гъргочеща машина с твърдото убеждение, че виновникът е тя. Прдставете си сега картинката. Цялото налично женско войнство сме се надвесили над гадта. Поради моментът с надвесването, всички сме заели поза "приведен стоеж". И душим.
В този велик момент се появиха двамата господа. Изпитах тиха радост, че не бяха шефовете или някой заблуден куриер, например. После ходи да обясняваш какво точно сме правили (точно сега, като пиша това изречение цъфна един). Последва реплика, изкарана от рекламен клип на ароматизатор за тоалетна: "Уф, че миришеее!" Е, нали затова сме се надупили, ъъъ, извинете, скупчили около гадината!
Да, ама не! След намеса на мъжката част се оказа, че абсолютно неоснователно сме обвинили машинката. Не била тя виновна. А другият офисен любимец - тази за кафе. Някой забравил да й долее вода, но за сметка на това не я е изчистил от капсулките. И те си се нагряват. И награвят. И мирише на разтопена пластмаса, та се не трае.
Изводът: Важно е да се работи в екип! И да има кой да сменя бидоните за вода. И да чисти кафемашината. И че който няма цветен телевизор, няма да яде халва.
Това е. Една кратка история, която няма никакъв смисъл, освен, че ме засърбяха пръстите да я напиша. Тя поне да се бе получила интересна... Абе важното е, че е петък! Приятен уикенд на всички.
*гъргочеща машина - диспенсър за вода
Не е ароматизираният колега. Той е на почивка в Гърция. Не мисля, че ще се усети нещо от това разстояние.
Уж всички в офиса се къпем редовно (всяка година!). Поне така си мисля де. Значи и това не е.
И въпреки това мирише. При това със нарастваща сила.
Преди да продължа се налага да опиша обстановката, в която прекарвам 5 (пет) дни от седмицата. Жени. Много сме, силни сме! Мъжете ни са малко, но за сметка на това си ги обичаме. И двамата! (бройката е без гореспоменатия колега) Те ни търпят лигавщините, а ние им позволяваме да сменят бидоните с вода на гъргочещата машина* :)
Стигнах до момента с миризмата. Която въпреки сбърчените ни носове, се засилва и засилва. А представителите на силния пол упорито ги няма. Решението е само едно и се ражда почти едновременно в главите и на четирите девойки (итц а метафор), които се мотаем из стаите и коридорите. Идеята? Да открием източника на странния аромат и да го неутрализираме.
И така, въоръжени с обонянието си се втурнахме да издирваме първоизточника. Пет минути по-късно всички се събрахме до гореспоменатата гъргочеща машина с твърдото убеждение, че виновникът е тя. Прдставете си сега картинката. Цялото налично женско войнство сме се надвесили над гадта. Поради моментът с надвесването, всички сме заели поза "приведен стоеж". И душим.
В този велик момент се появиха двамата господа. Изпитах тиха радост, че не бяха шефовете или някой заблуден куриер, например. После ходи да обясняваш какво точно сме правили (точно сега, като пиша това изречение цъфна един). Последва реплика, изкарана от рекламен клип на ароматизатор за тоалетна: "Уф, че миришеее!" Е, нали затова сме се надупили, ъъъ, извинете, скупчили около гадината!
Да, ама не! След намеса на мъжката част се оказа, че абсолютно неоснователно сме обвинили машинката. Не била тя виновна. А другият офисен любимец - тази за кафе. Някой забравил да й долее вода, но за сметка на това не я е изчистил от капсулките. И те си се нагряват. И награвят. И мирише на разтопена пластмаса, та се не трае.
Изводът: Важно е да се работи в екип! И да има кой да сменя бидоните за вода. И да чисти кафемашината. И че който няма цветен телевизор, няма да яде халва.
Това е. Една кратка история, която няма никакъв смисъл, освен, че ме засърбяха пръстите да я напиша. Тя поне да се бе получила интересна... Абе важното е, че е петък! Приятен уикенд на всички.
*гъргочеща машина - диспенсър за вода
четвъртък, 22 май 2008 г.
Днес ми е...
Длъжна съм да предупредя, че музикалното ми настроение днес не е за хора със слаби нерви, на които дори Smoke On The Water им идва малко повечко. Сериозно! Има и такива хора :)
Let's start from the very beginning...
Началото бе... една песен на Контрол, която Митето пусна. Тяхната версия е стршна, но аз се радвам и на оригинала :)
Това е, както я кръсти един приятел, идеалната песен за шофиране.
Не правете така!
Задължителният комерс:
Малко класика:
Европа отвръща на удара:
За да не си помислите, че това е територия, изцяло запазена за мъже:
И за финал:
Благодаря ви за търпението!
Let's start from the very beginning...
Началото бе... една песен на Контрол, която Митето пусна. Тяхната версия е стршна, но аз се радвам и на оригинала :)
Това е, както я кръсти един приятел, идеалната песен за шофиране.
Не правете така!
Задължителният комерс:
Малко класика:
Европа отвръща на удара:
За да не си помислите, че това е територия, изцяло запазена за мъже:
И за финал:
Благодаря ви за търпението!
петък, 9 май 2008 г.
НДК-то на културата
Вечер, след работа, обичам да минавам през НДК. Не за нещо конкретно. Просто да се помотая малко преди да се прибера. Обичайното обкръжение е от тинейджъри, които карат колела, скейтове, кънки и всякакви други подобни движещи се истории. Има и хора, насядали по пейките, които се радват на собствената си компания или на такава от противоположния пол. Не е като да няма народ. Когато има изложение, става малко по-сложно, защото човек трябва да си проправя път през изникналите там изложбени павильони. Случва се да има и някоя и друга открита изложба. Общо взето - пространството около НДК е любимо място за всякакъв вид масови събития.
Днес отново минах оттам. И заварих това:
Виновникът за тази гледка се оказа една банка, която е организирала Спортна панорама. Коя е банката ще разберете и сами, тъй като всичко беше брандирано до болка. Принципът е - колкото повече, толкова повече. Лошо няма. Те си организират събитието, ще си го брандират както си искат.
Обичайните открити пространства са заети от всевъзможни 'атракциони' (не знам как по друг начин да ги нарека). За съжаление, поне за мен, цялостното впечатление е малко дразнещо, защото почти не е оставено място за хората, които просто минават оттам.
Така и такка бях там, така и така имах фотоапарат и никакви спешни неща за вършене, та реших да поснимам малко. Трябва да призная, че идеята да се съберат различни спортни атракции на едно място е доста добра. Явно и други мислеха по същия начин.
Това не е за хора, които току-що са станали от масата.
Следващото ми е любимо. Разбирам, че цялото изложение им е пратено от банката (кораба)-майка, но все пак можеха да си направят труда да сложат и надпис на български. Знам, че искам много, но последно като проверих, официалният език в България не беше английският.
Имаше и някои неща, които не успях съвсем да разбера.
И какво? Тук гуми ли трябва да се сменят?
Новата спортна линия от лятната колекция на банката?
Кофти декоратор?
За да не скучае тълпата, организаторите си бяха наели и един младеж да забавлява сеирджиите.
По едното време дочух, че всеки момент се очаква да пристигне Всемогъщият Кмет и реших, че е време да си вдигам чукалата от там.
Но... с това мъката ми не се свърши. Тези дни около НДК е ПР събитие до ПР събитие. Черешката на тортата е една кабинка на Music Idol, ама в караоке версия. И там тълпа.
Чух как един младеж се гаври с "Моя страна, моя България" и се изнизах по възможно най-бързия начин.
Ако трябва да обобщя цялото това мое безумно творение - не се разхождайте уикенда покрай НДК. Освен ако не искате да се възползвате от атракциите там. Добра инициатива, но е малко по-сгъстена от необходимото.
Днес отново минах оттам. И заварих това:
Виновникът за тази гледка се оказа една банка, която е организирала Спортна панорама. Коя е банката ще разберете и сами, тъй като всичко беше брандирано до болка. Принципът е - колкото повече, толкова повече. Лошо няма. Те си организират събитието, ще си го брандират както си искат.
Обичайните открити пространства са заети от всевъзможни 'атракциони' (не знам как по друг начин да ги нарека). За съжаление, поне за мен, цялостното впечатление е малко дразнещо, защото почти не е оставено място за хората, които просто минават оттам.
Така и такка бях там, така и така имах фотоапарат и никакви спешни неща за вършене, та реших да поснимам малко. Трябва да призная, че идеята да се съберат различни спортни атракции на едно място е доста добра. Явно и други мислеха по същия начин.
Това не е за хора, които току-що са станали от масата.
Следващото ми е любимо. Разбирам, че цялото изложение им е пратено от банката (кораба)-майка, но все пак можеха да си направят труда да сложат и надпис на български. Знам, че искам много, но последно като проверих, официалният език в България не беше английският.
Имаше и някои неща, които не успях съвсем да разбера.
И какво? Тук гуми ли трябва да се сменят?
Новата спортна линия от лятната колекция на банката?
Кофти декоратор?
За да не скучае тълпата, организаторите си бяха наели и един младеж да забавлява сеирджиите.
По едното време дочух, че всеки момент се очаква да пристигне Всемогъщият Кмет и реших, че е време да си вдигам чукалата от там.
Но... с това мъката ми не се свърши. Тези дни около НДК е ПР събитие до ПР събитие. Черешката на тортата е една кабинка на Music Idol, ама в караоке версия. И там тълпа.
Чух как един младеж се гаври с "Моя страна, моя България" и се изнизах по възможно най-бързия начин.
Ако трябва да обобщя цялото това мое безумно творение - не се разхождайте уикенда покрай НДК. Освен ако не искате да се възползвате от атракциите там. Добра инициатива, но е малко по-сгъстена от необходимото.
вторник, 6 май 2008 г.
Имате поща
Отпуската ми мина и замина. Имаше от всичко по малко. Ремонт. Чистене след ремонта. Кафета и бири с приятни хора. Разходки. И много спомени. Нормално е. В Крумовград се появявам рядко, но за сметка на това всеки път като отида там, ме налягат мисли за 'преди'. Не че съм толкова древна, просто от време на време ставам сантиментална и се размеквам от спомени. За щастие, тези моменти са кратки :)
Трябва да се отуча от навика си да се отплесвам и да забравям за какво говоря. Объркващо е.
Връщам се към темата. Както си ровичках из библиотеката за нещо за четене, попаднах на едни писма. Не електронни или принтирани, а съвсем истински старомодни писма. Написани на хартия, с химикал, в плик и с марка отгоре.
Колекцията ми датира от ученическите ми години. Прибрана е грижливо в една кутия от обувки. Класика в жанра. Всяко писмо е сортирано според подателя си. И е препрочитано десетки пъти. Започнах да ги вадя едно по едно. Удари ме една носталгия. Направо не е за разказване.
И като един истински ветеран си помислих с лека тъга: "Ех, какво беше едно време..." Шегувам се. Не си го помислих. Но звучи добре за повествованието.
И като се замислих за едно време, си припомних вълнението от получаването на всичките тези писма. Очакването. Редовното проверяване на пощенската кутия. По два пъти на ден, защото по толкова пъти разнасяха пощата у наше село. Гледката на така жадувания плик. Имах си цял ритуал. Не можех след като съм чакала някое писмо с дни, понякога и със седмици, да му се нахвърля просто така. Ключът е в търпението. Качвах се в стаята. Внимателно отварях плика. От дясната му страна. Винаги. Изкарвах прилежно сгънатите листове и четях. След това ги препрочитах. И пак. И пак.
Още по-забавно беше да отговарям. Харесваше ми усещането да застана пред листа, да захапя химикалката и да напиша нещо, което след това внимателно ще сгъна и ще пъхна в плик с марка върху него. Имало е случаи да пиша едно писмо няколко дни. Сядам и пиша. След това го оставям. На следващия ден продължавам. И така докато не е напълно завършено. Веднъж завършено, не бавех изпращането. Защото очакването е хубаво нещо, но в един момент става малко изнервящо.
Изчетох цялата си колекция. Стана ми малко тъжно. С тези хора (или поне с някои от тях) вече почти не се чуваме. С единия поддържахме връзка с писма няколко години, след което просто спряхме. Опитахме се един-два пъти да си пишем по e-mail, но не беше същото. А с него писмата бяха забавни. Рядко се намира някое по-кратко от ситно изписан лист формат А4. Липсва ми тази кореспонденция.
Не искам да мислите, че не отдавам заслуженото на електронните пощи. Улесниха ми живота страшно много. Общуването става почти в реално време. Не се налага да се чудиш дали писмото, което очакваш не се е затрило някъде по пътя. Да пресмяташ колко дни ще му отнеме да пристигне до предназначението си. Удобство си е.
И сега си проверявам пощата. Електронната. По няколко пъти на ден. Вълнувам се като видя онова съобщение: You have ... unread messages. И когато видя, че не е спам, а е от приятел. Обаче... Понякога ми липсват старомодните хартиени писма. По-лични са. Хартията. Писането на ръка. На места виждаш, че химикалът е спрял да пише и е заменен с нов. Шумоленето на листовете. Пликовете. Очакването.
ПП Дали пък да не драсна един e-mail?
Трябва да се отуча от навика си да се отплесвам и да забравям за какво говоря. Объркващо е.
Връщам се към темата. Както си ровичках из библиотеката за нещо за четене, попаднах на едни писма. Не електронни или принтирани, а съвсем истински старомодни писма. Написани на хартия, с химикал, в плик и с марка отгоре.
Колекцията ми датира от ученическите ми години. Прибрана е грижливо в една кутия от обувки. Класика в жанра. Всяко писмо е сортирано според подателя си. И е препрочитано десетки пъти. Започнах да ги вадя едно по едно. Удари ме една носталгия. Направо не е за разказване.
И като един истински ветеран си помислих с лека тъга: "Ех, какво беше едно време..." Шегувам се. Не си го помислих. Но звучи добре за повествованието.
И като се замислих за едно време, си припомних вълнението от получаването на всичките тези писма. Очакването. Редовното проверяване на пощенската кутия. По два пъти на ден, защото по толкова пъти разнасяха пощата у наше село. Гледката на така жадувания плик. Имах си цял ритуал. Не можех след като съм чакала някое писмо с дни, понякога и със седмици, да му се нахвърля просто така. Ключът е в търпението. Качвах се в стаята. Внимателно отварях плика. От дясната му страна. Винаги. Изкарвах прилежно сгънатите листове и четях. След това ги препрочитах. И пак. И пак.
Още по-забавно беше да отговарям. Харесваше ми усещането да застана пред листа, да захапя химикалката и да напиша нещо, което след това внимателно ще сгъна и ще пъхна в плик с марка върху него. Имало е случаи да пиша едно писмо няколко дни. Сядам и пиша. След това го оставям. На следващия ден продължавам. И така докато не е напълно завършено. Веднъж завършено, не бавех изпращането. Защото очакването е хубаво нещо, но в един момент става малко изнервящо.
Изчетох цялата си колекция. Стана ми малко тъжно. С тези хора (или поне с някои от тях) вече почти не се чуваме. С единия поддържахме връзка с писма няколко години, след което просто спряхме. Опитахме се един-два пъти да си пишем по e-mail, но не беше същото. А с него писмата бяха забавни. Рядко се намира някое по-кратко от ситно изписан лист формат А4. Липсва ми тази кореспонденция.
Не искам да мислите, че не отдавам заслуженото на електронните пощи. Улесниха ми живота страшно много. Общуването става почти в реално време. Не се налага да се чудиш дали писмото, което очакваш не се е затрило някъде по пътя. Да пресмяташ колко дни ще му отнеме да пристигне до предназначението си. Удобство си е.
И сега си проверявам пощата. Електронната. По няколко пъти на ден. Вълнувам се като видя онова съобщение: You have ... unread messages. И когато видя, че не е спам, а е от приятел. Обаче... Понякога ми липсват старомодните хартиени писма. По-лични са. Хартията. Писането на ръка. На места виждаш, че химикалът е спрял да пише и е заменен с нов. Шумоленето на листовете. Пликовете. Очакването.
ПП Дали пък да не драсна един e-mail?
Абонамент за:
Публикации (Atom)
