Четвърти опит за написване на поста. Може пък този път да стане нещо...
И така в шеги и закачки настъпи денят, който чакахме вече от три месеца. Не си спомням кога за последно съм чакала нещо да се случи с такова нетърпение.
Сутринта на заветната дата стегнахме багажа, освободихме стаите в хостела, нарамихме раниците и се отправихме към гарата. Успяхме да се справим с нелеката задача да си купим групов билет от една не особено любезна немскоговоряща машина, намерихме си влака и дори си намерихме места за сядане. 60 километра по-късно и още няколко с шатълче и вече стояхме насред панонските полета в очакване да влезнем на територията на Nova Rock'09.
Държа да отбележа, че организацията по влизането беше много добра. От влака се смъкнахме около три претъпкани автобусчета народ, но опашки не се получиха. Имаше достатъчно хора, които да слагат гривнички и да вземат депозит за боклука. След има-няма 10 минути поехме по дългия път към палатковия лагер. Уж беше на една ръка разстояние, а ни се наложи да походим доста. Голям лагер, голямо нещо.
Малко битовизми
Хората си бяха помислили за абсолютно всичко. Имаше тоалетни на всеки две крачки. Нещо повече - WC-те не само бяха чистени редовно, но и през цялото време разполагаха с тоалетна хартия. Знам, че това хвалебствие звучи странно, но като се има предвид, че тези две неща са трудно срещани по нашите географски ширини, учудването и възхищението ми са повече от разбираеми.
Държа също така да отбележа, че за наша най-огромна радост имаше и бани. При това с топла вода! През цялото време!
Не-битовизмите
В момента, в който успяхме да се преборим с палатките, поехме на обиколка. Трябваше да опознаем околността все пак. Близо до едната сцена попаднахме на лагер от няколко палатки, сред които се вееше нашето си знаме. И ние си имахме такова, но усещането да го видиш насред една камара австрийски палатки си е направо страхотно. Колкото по-често, толкова по-добре. Като едни истински дружелюбни субекти от балкански произход, решихме да проверим има ли някой в къщи. Тук се сблъскахме с проблем: Как, аджеба, се тропа на палатка? Решението - приближаваш се до палтката и казваш отчетливо Троп, троп, троп... Потропахме, почакахме, почакахме, видяхме, че няма никой и с тиха мъка в сърцата продължихме обиколката.
Какво ми напрви впечатление по време на почетната обиколка? Адски много народ и адски много палатки. За съжаление, въпреки раздаваните на входа торби за боклук, вече се забелязваха наченки на зверска свинщина. Наистина не мога да разбера как някой е склонен да пребивава някъде, било то и само за три дни на рок фестивал, заринат в поне един тон боклук. Народът масово си хвърляше празните кутии и всякакви други простотии покрай палатките. И май не им правеше особено голямо впечатление.
За сметка на това всички бяха много.... позитивни (Тони ги кръсти така и мисля да й гепя назаем определението). Факт е, че по-голямата част от присъстващите май бяха отишли там да се напият. Носеха се огромни количества бира. С кашони (само те си знаят как са я пили тая топла бира). Носеха си и гумени бутуши. В този момент, незнаещи и неочакващи, им се хилехме на акълите на заблудените автрийци, но подигравките ни се върнаха тъпкано по-скоро отколкото сме очаквали. И въпреки цялото стълпотворение на народ и пиене нямаше простотии, нямаше сбивания - ние поне не видяхме, нямаше агресия. Културна история.
Като цяло картинката на феста беше много цветна. Имаше всякакви образи. Имаше розАви феи, имаше зайци, плувци, емо-та и какво ли още не. Но най-хубавото тепърва предстоеше.
Музиката
Откакто чух, че Faith No More са се събрали за концерти, в главата ми се намърда натрапчивата мисъл, че трябва да ги видя. И сега стоях пред червената сцена на Nova Rock и от превръщането на тази мисъл в реалност ме деляха някакви си минути. Преди тях свиреха група, която не бях чувала никога през живота си - Gogol Bordello. Голям пропуск от моя страна. Страшни просто! Тропнахме едно право хорце на австрийска почва да им покажем на иноземците какви танци имаме по нашите земи. Благодарение на последното се запознахме с една група българи, които от дума на дума се разбра, че са онези, на чиито палатки тропахме по-рано през деня. Какво да се прави - светът е малък.
Колкото до Faith No More... Каквото и да кажа, пак няма да е достатъчно. Затова няма да кажа нищо.
Следващите за деня по план-график бяха Metallica. Ах, този концерт... Мисля, че няма да го забравя до края на жовота си... Не се шегувам! Ако на Faith времето беше прекрасно, то на Metallica небето се отвори и оттам се изсипа такъв дъжд, който трудно бих могла да си представя. А аз имам богато въображение. За да е картинката още по-пълна, валежът беше комбиниран с отвратително студен вятър. Резултатът - голяма част от отишлите на концерта се бяхме свряли на сушинка под един навес, а Джеймс и компания се изумяваха на ентусиастите, които въпреки всичко стояха на открито пред сцената и попиваха максимално всичко около себе си. Буквално.
Така започна голямото дъждовалене и калообразуване. Пропуснах да спомена, че преди Faith се отбихме за малко да послушаме Disturbed. Там имах лек инцидент, при който ме настъпаха, а аз изнесох цяло представления на напълно невинния младеж.
Много емоции през този ден, много нещо. Имаше си всичко в него. Включително и бира:) А ето и снимковият материал:
Галерията е тук.
неделя, 11 октомври 2009 г.
вторник, 22 септември 2009 г.
Виена: Ден 2 - Замъци и панаири
Много би ми се искало събуждането във Виена да беше поне малко по-различно от събуждането където и да е било другаде, за да мога да го опиша и него подробно, но не би. Затова го пропускам, споменавам набързо, че пихме по едно виенско кафе и се гмурнахме във втория си ден във Виена.
А този ден беше посветен основно на Schönbrunn. Тъй като това беше първият замък, в който влизах, изпитвах нещо средно между нетърпение и много голямо нетърпение.
В момента, в който прекрачихме през входа, нещо в мен се пречупи и започнах да се държа досущ като един същински японски турист. За мое най-огромно съжаление (или може би за моя радост) в самия замък снимането не беше разрешено и имах възможност да се развихря истински само в градините. А градините... ех, градините... Но да карам по ред на номерата.
Част от компанията решиха да пропуснат туристическата обиколка на замъка, защото вече я бяха правили, но аз и още една кифла (казвам кифла с цялото достойнство и уважение, което се съдържа в тази титла) си закупихме билети за 40-минутна обиколка и се приготвихме да се образоваме. Докато четях брошурата се чудех как точно ще успеем да разберем какво точно гледаме в замъка без гид, но скоро всичко ми се изясни. Не забравяйте, че това ми беше първият истински сблъсък с цивилизацията. Затова се изненадах много приятно, когато разбрах, че обиколката се прави с помощта на аудио-гид. Двете с девойката се проявихме малко като аборигенчета в първоначалните си опити да се оправим с тази напреднала техника, но след като й схванахме цаката дори успяхме да слушаме обясненията абсолютно едновременно.
От обиколката във вътрешността на замъка запомних няколко неща - българите сме на всеки километър, организираните групи в подобна обстановка са истинско наказание за всеки, който иска да разбере нещо и най-важното - може и да не мога да танцувам валс, но усещането да импровизираш в балната зала на подобен дворец е неописуемо. След краткото ни и изключително непрофесионално изпълнение получихме няколко спорадични и спонтанни аплодисменти и също така няколко искрени усмивки.
Да си призная честно, последните няколко стаи от обиколката ми дойдоха малко в повечко. Но пък като цяло обиколката си заслужаваше. Оставихме си техниката в обозначените за тази цел контейнери и почти бегом се втурнахме към градините, където се събрахме с останалите ни другарчета.
А както вече казах - градините... ех, градините... И цял един ден да отделя, за да ги разгледам, пак няма да ми стигне времето за всичко. Вече не се чудя какво са правили аристократите по цял ден. Имат да си обикалят...
Докато се разхождахме из всичките тези красоти там си мислех за огромната разлика в мисленето между тях и нас. И в случая не говоря за някакви фундаментални и жизненоважни неща, а за най-елементарни като начина, по който засаждат цветя за декорация. Ако тук под докорация разбираме да засадим всичко само и единствено с теменужки (например) и единствената дързост, която си позволяваме е да смесим теменужки с различни цветове, то там нещата са коренно различни. Цветята са много и различни и изглеждат приказно. Без значение колко обикновени са в действителност.
Не помня колко се разхождахме. Отидохме до Gloriette, видяхме розариума, няколко езерца с лилии, като едното дори имаше риби в него. Огормни и цветни - жълти и червени. Подминахме зоологическата градина и си спестихме Тайната градина. Успяхме да й хвърлим един бърз поглед през оградата и толкова.
След няколко часа обиколко, оставихме Schönbrunn и се върнахме в настоящето. След кратко и безцелно мотаене из Виена, групичката ни отново се раздели. Аз и девойката, с която обикаляхме замъка, се отправихме към Пратера, а останалите трима продължиха с разходката. Държа да отбележа, че още при първото ни самостоятелно пътуване с метрото успяхме да слезем на грешната спирка, но бързо се ориентирахме и дори се справихме с откриването на Пратера.
Нямаше как да отидем във Виена и да не посетим най-старото Виенско колело в света. Цента е малко соленичка за единственото завъртане, което прави, но пък иначе е все едно да отидеш до Рим и да не видиш папата. Поснимахме се пред колелото, по време на завъртането на колелото, поснимахме и от колелото. Не е като да не сме:)
След паметното завъртане с Дъ Колелото, се разходихме и из останалата част от Пратера. Дори се качихме на едно мини скоростно влакче. То не беше много влакче, и наистина беше мини, особено местата за сядане, но си покрещяхме добре. Иначе като тегли човек чертата - Пратера е просто един по-голям и известен панаир. С всичките плюсове и минуси.
Денят беше хубав. Вечерта отново се отдадохме на кротко пиене на бира. Все пак сме в Австрия - какво друго да правим:)
Снимковият материал от Ден 2:
А ако искате да разгледате снимките по-спокойно - цък
Засега е това. Следва Ден 3 - началото на Nova Rock'09.
А този ден беше посветен основно на Schönbrunn. Тъй като това беше първият замък, в който влизах, изпитвах нещо средно между нетърпение и много голямо нетърпение.
В момента, в който прекрачихме през входа, нещо в мен се пречупи и започнах да се държа досущ като един същински японски турист. За мое най-огромно съжаление (или може би за моя радост) в самия замък снимането не беше разрешено и имах възможност да се развихря истински само в градините. А градините... ех, градините... Но да карам по ред на номерата.
Част от компанията решиха да пропуснат туристическата обиколка на замъка, защото вече я бяха правили, но аз и още една кифла (казвам кифла с цялото достойнство и уважение, което се съдържа в тази титла) си закупихме билети за 40-минутна обиколка и се приготвихме да се образоваме. Докато четях брошурата се чудех как точно ще успеем да разберем какво точно гледаме в замъка без гид, но скоро всичко ми се изясни. Не забравяйте, че това ми беше първият истински сблъсък с цивилизацията. Затова се изненадах много приятно, когато разбрах, че обиколката се прави с помощта на аудио-гид. Двете с девойката се проявихме малко като аборигенчета в първоначалните си опити да се оправим с тази напреднала техника, но след като й схванахме цаката дори успяхме да слушаме обясненията абсолютно едновременно.
От обиколката във вътрешността на замъка запомних няколко неща - българите сме на всеки километър, организираните групи в подобна обстановка са истинско наказание за всеки, който иска да разбере нещо и най-важното - може и да не мога да танцувам валс, но усещането да импровизираш в балната зала на подобен дворец е неописуемо. След краткото ни и изключително непрофесионално изпълнение получихме няколко спорадични и спонтанни аплодисменти и също така няколко искрени усмивки.
Да си призная честно, последните няколко стаи от обиколката ми дойдоха малко в повечко. Но пък като цяло обиколката си заслужаваше. Оставихме си техниката в обозначените за тази цел контейнери и почти бегом се втурнахме към градините, където се събрахме с останалите ни другарчета.
А както вече казах - градините... ех, градините... И цял един ден да отделя, за да ги разгледам, пак няма да ми стигне времето за всичко. Вече не се чудя какво са правили аристократите по цял ден. Имат да си обикалят...
Докато се разхождахме из всичките тези красоти там си мислех за огромната разлика в мисленето между тях и нас. И в случая не говоря за някакви фундаментални и жизненоважни неща, а за най-елементарни като начина, по който засаждат цветя за декорация. Ако тук под докорация разбираме да засадим всичко само и единствено с теменужки (например) и единствената дързост, която си позволяваме е да смесим теменужки с различни цветове, то там нещата са коренно различни. Цветята са много и различни и изглеждат приказно. Без значение колко обикновени са в действителност.
Не помня колко се разхождахме. Отидохме до Gloriette, видяхме розариума, няколко езерца с лилии, като едното дори имаше риби в него. Огормни и цветни - жълти и червени. Подминахме зоологическата градина и си спестихме Тайната градина. Успяхме да й хвърлим един бърз поглед през оградата и толкова.
След няколко часа обиколко, оставихме Schönbrunn и се върнахме в настоящето. След кратко и безцелно мотаене из Виена, групичката ни отново се раздели. Аз и девойката, с която обикаляхме замъка, се отправихме към Пратера, а останалите трима продължиха с разходката. Държа да отбележа, че още при първото ни самостоятелно пътуване с метрото успяхме да слезем на грешната спирка, но бързо се ориентирахме и дори се справихме с откриването на Пратера.
Нямаше как да отидем във Виена и да не посетим най-старото Виенско колело в света. Цента е малко соленичка за единственото завъртане, което прави, но пък иначе е все едно да отидеш до Рим и да не видиш папата. Поснимахме се пред колелото, по време на завъртането на колелото, поснимахме и от колелото. Не е като да не сме:)
След паметното завъртане с Дъ Колелото, се разходихме и из останалата част от Пратера. Дори се качихме на едно мини скоростно влакче. То не беше много влакче, и наистина беше мини, особено местата за сядане, но си покрещяхме добре. Иначе като тегли човек чертата - Пратера е просто един по-голям и известен панаир. С всичките плюсове и минуси.
Денят беше хубав. Вечерта отново се отдадохме на кротко пиене на бира. Все пак сме в Австрия - какво друго да правим:)
Снимковият материал от Ден 2:
А ако искате да разгледате снимките по-спокойно - цък
Засега е това. Следва Ден 3 - началото на Nova Rock'09.
четвъртък, 10 септември 2009 г.
Виена: Ден 1 - Шокът
Като ми кажат Виена и в ума ми веднага изникват словосъчетания като виенско кафе, виенска сладкарница, виенско колело и виенски шницел. Сега като ги чета, малко ме притеснява факта, че 3 от 4 са свързани с кулинарната сфера, ама какво да се прави... човек трябва да яде, нали? Поради всичките ми тези асоциации, в момента, в който решихме да се отбием до Виена, в главата ми веднага изникна и резонният въпрос: Абе, тия във Виена как викат на виенското кафе? Отговориха ми, че по пътя на логиката всяко кафе във Виена е виенско. Съгласих се без да споря.
Чакането отне около три месеца, но си заслужаваше всяка една минута. Първите един-два часа след кацането на самолета не можех съвсем да осъзная къде се намирам. Дали заради ранния час, дали заради факта, че се движехме с влак или под земята. Като казах под земята - като им видях метрото, повярвайте ми, почуствах се като аборигенче. То не бяха стълбички нагоре и надолу, то не бяха коридори, то не бяха цветове. Когато започнах и да го разбирам, изпитах истинска и искрена радост от самата себе си. Доуточнение за онези, които не ме познават - чувството ми за ориентация е силно липсващо, така че разбирането на виенското метро е истинско посижение за заблудената ми натура.
Връщам се към разказа. Настанихме се в хостела, оставихме си багажа, сменихме дрехите и се юрнахме да обикаляме. Времето - прекрасно. Настроението - още повече. Понесохме се (пеша) към централната част на града. Междувременно се отдадохме на щастливо зяпане и безсмислено снимане. Туристи, какво да ни правиш...
Първото нещо, което ми направи впечатление беше абсолютната липса на дупки. Всъщност за целия ни престой в Австрия, видях една единствена дупка и то докато пътувахме от летището до Виена с влакче.
Освен това хората отдавна са открили, че е по-полезно (предполагам и далеч по-евтино) тротоарите да са покрити с асфалт. Чудесна идея. Подкрепям с две ръце да се поучим от техния опит и да разкараме гнусните разкъртени и плюещи плочки от нашите собствени тротоари.
Второто нещо бяха колоездачите. По-скоро тяхното количество. Не мога да карам колело, но на втория ден вече ми идваше да се метна на някое двуколесно и да усетя вятъра в косите си, докато се нося по улиците. Имам чуството, че там велосипедистите са повече от пешеходците. И как няма да са, като са им предоставени прекрасни условия да си карат колелетата - истински велоалеи, места за паркиране, велосветофари и дори стоянки за велосипеди под наем. Карасота ви казвам.
Третото нещо бяха пекарните. Не бяхме яли от... абе не бяхме яли и първата пекарна, която ни се мерна пред погледите, се превърна в наш спасител. След нея вече можехме да разглеждаме на спокойствие.
Виена е прекрасен град. Сградите са като изкарани от картинка. Имах чувството, че на всяка втора крачка имат по някой замък. Замъците съответно са с градинки, които са изключително приятни. Народът си седи по полянките и се наслаждава на свободното си време - сам или с приятели. Атмосферата е забележителна. И ако си мислите, че австрийците са като ходещи машини и за тях правилата са над всичко - не е така. И те си хвърлят боклуците извън кошчетата, и те не признават забранителни табелки. Разликата е, че там чистят редовно и гледат да не си рушат заобикалящия ги свят.
Докато се мотаехме из замъка Хофбург, където се помещава Die Spanische Hofreitschule , ми обърнаха внимание, че под куполите са опънати мрежи. Целта им е да предпазват замъка от набези на гълъби и по-скоро да ги опазят от остатъчните продукти на хвърчащите гадинки. Хитро. Дето се вика: Не става само с ядене, трябва и акъл!
С този въпросния замък се убедих, че във Виена хората са строили със замах. Колкото и да се опитвах не успях да хвана целия замък в един кадър. Ако трябва да съм честна, беше ми трудно да хвана дори и само входа. Но пък е невероятно красиво. От замъка се виждаше и кметството, което прилича на всичко друго, но не и на кметство.
Същият проблем със снимането имах и с Виенската опера и с
катедралата св. Стефан (линкът е на немски, за което искрено се извинявам на всички само англоговорящи като мен). За сметка на това пред катедралата се разхождаха поне десетина Моцарт-овци, които изключително любезно и на английски ни канеха на концерт.
Вечерта след толкова много първи впечтления, решихме да хапнем по един виенски шницел в компанията на нощен Дунав. Господинът, който дойде да ни вземе поръчката се справяше трудно дори и с немския и когато му се наложи да си комуникира с нас на английски, мисията изглеждаше почти невъзможна. За щастие се оказа, че разпозна езика, на който се консултирахме какво да си поръчаме и ни изпрати една девойка от кухнята, която се оказа българка. Така всички бяхме щастливи - девойката, че има с кой да си поговори; ние, че има на кой да си поръчаме и да видим първото български лице в Австрия и собственикът, който се чудеше как да се разбере с нас.
С шницелът прикючи и първият ни ден във Виена. Оставаха ни още 5, част от които бяха отредени за Nova Rock. Но всяко нещо с реда си...
За да не бъда голословна, прилагам и снимков материал. И тъй като не можах да се огранича в приличен брой снимки от ден 1, пускам повечко на slideshow. Приятно гледане:
Следва ден втори. Надявам се скоро:)
Чакането отне около три месеца, но си заслужаваше всяка една минута. Първите един-два часа след кацането на самолета не можех съвсем да осъзная къде се намирам. Дали заради ранния час, дали заради факта, че се движехме с влак или под земята. Като казах под земята - като им видях метрото, повярвайте ми, почуствах се като аборигенче. То не бяха стълбички нагоре и надолу, то не бяха коридори, то не бяха цветове. Когато започнах и да го разбирам, изпитах истинска и искрена радост от самата себе си. Доуточнение за онези, които не ме познават - чувството ми за ориентация е силно липсващо, така че разбирането на виенското метро е истинско посижение за заблудената ми натура.
Връщам се към разказа. Настанихме се в хостела, оставихме си багажа, сменихме дрехите и се юрнахме да обикаляме. Времето - прекрасно. Настроението - още повече. Понесохме се (пеша) към централната част на града. Междувременно се отдадохме на щастливо зяпане и безсмислено снимане. Туристи, какво да ни правиш...
Първото нещо, което ми направи впечатление беше абсолютната липса на дупки. Всъщност за целия ни престой в Австрия, видях една единствена дупка и то докато пътувахме от летището до Виена с влакче.
Освен това хората отдавна са открили, че е по-полезно (предполагам и далеч по-евтино) тротоарите да са покрити с асфалт. Чудесна идея. Подкрепям с две ръце да се поучим от техния опит и да разкараме гнусните разкъртени и плюещи плочки от нашите собствени тротоари.
Второто нещо бяха колоездачите. По-скоро тяхното количество. Не мога да карам колело, но на втория ден вече ми идваше да се метна на някое двуколесно и да усетя вятъра в косите си, докато се нося по улиците. Имам чуството, че там велосипедистите са повече от пешеходците. И как няма да са, като са им предоставени прекрасни условия да си карат колелетата - истински велоалеи, места за паркиране, велосветофари и дори стоянки за велосипеди под наем. Карасота ви казвам.
Третото нещо бяха пекарните. Не бяхме яли от... абе не бяхме яли и първата пекарна, която ни се мерна пред погледите, се превърна в наш спасител. След нея вече можехме да разглеждаме на спокойствие.
Виена е прекрасен град. Сградите са като изкарани от картинка. Имах чувството, че на всяка втора крачка имат по някой замък. Замъците съответно са с градинки, които са изключително приятни. Народът си седи по полянките и се наслаждава на свободното си време - сам или с приятели. Атмосферата е забележителна. И ако си мислите, че австрийците са като ходещи машини и за тях правилата са над всичко - не е така. И те си хвърлят боклуците извън кошчетата, и те не признават забранителни табелки. Разликата е, че там чистят редовно и гледат да не си рушат заобикалящия ги свят.
Докато се мотаехме из замъка Хофбург, където се помещава Die Spanische Hofreitschule , ми обърнаха внимание, че под куполите са опънати мрежи. Целта им е да предпазват замъка от набези на гълъби и по-скоро да ги опазят от остатъчните продукти на хвърчащите гадинки. Хитро. Дето се вика: Не става само с ядене, трябва и акъл!
С този въпросния замък се убедих, че във Виена хората са строили със замах. Колкото и да се опитвах не успях да хвана целия замък в един кадър. Ако трябва да съм честна, беше ми трудно да хвана дори и само входа. Но пък е невероятно красиво. От замъка се виждаше и кметството, което прилича на всичко друго, но не и на кметство.
Същият проблем със снимането имах и с Виенската опера и с
катедралата св. Стефан (линкът е на немски, за което искрено се извинявам на всички само англоговорящи като мен). За сметка на това пред катедралата се разхождаха поне десетина Моцарт-овци, които изключително любезно и на английски ни канеха на концерт.
Вечерта след толкова много първи впечтления, решихме да хапнем по един виенски шницел в компанията на нощен Дунав. Господинът, който дойде да ни вземе поръчката се справяше трудно дори и с немския и когато му се наложи да си комуникира с нас на английски, мисията изглеждаше почти невъзможна. За щастие се оказа, че разпозна езика, на който се консултирахме какво да си поръчаме и ни изпрати една девойка от кухнята, която се оказа българка. Така всички бяхме щастливи - девойката, че има с кой да си поговори; ние, че има на кой да си поръчаме и да видим първото български лице в Австрия и собственикът, който се чудеше как да се разбере с нас.
С шницелът прикючи и първият ни ден във Виена. Оставаха ни още 5, част от които бяха отредени за Nova Rock. Но всяко нещо с реда си...
За да не бъда голословна, прилагам и снимков материал. И тъй като не можах да се огранича в приличен брой снимки от ден 1, пускам повечко на slideshow. Приятно гледане:
Следва ден втори. Надявам се скоро:)
четвъртък, 9 юли 2009 г.
Wild
Нямам енергия да пиша за смислени и сериозни неща. Затова ще ви тормозя с музика :)
David Bowie - Wild Is The Wind
Песента е написана през 1957 за филм със същото заглавие. Оригиналът е изпълнен от Johnny Mathis. През 1966 Нина Симон й прави кавър. Същото нещо, но по-късно, правят и David Bowie и George Michael (1976 и 1999). Подробности и за останалите версии - тук. Възползвам се от правото си на силна пристрастност и субективизъм и избирам да пусна версията на Дейвид Бауи.
Bon Jovi - Wild Is The Wind
Заглавието е същото, но песента е съвсем различна. Един от любимите албуми на една от любимите ми групи. Годината е 1988 (малиии, те минали 21 години...). Албумът - New Jersey.
The Troggs - Wild Thing
За първи път е записана от The Wild Ones през 1965, но става известна в изпълнението на The Troggs от 1966. Останалото е история.
Mr. Big - Wild World
Няма да изненадам особено много хора с новината, че оригиналът на Wild World не е на Mr. Big, а на Cat Stevens. Сингъл от албума му Tillerman (1970). Кавърите са адски много, затова няма и да ги изброявам :) Директно минавам на Mr. Big:
Rolling Stones - Wild Horses
Сингъл от албума им Sticky Fingers (1971). Сума ти народ й е правил кавъри. Силно бях изкушена да пусна версията на Chris Cornell, но успях да се въздържа... някак си... :)
Lou Reed - A Walk On The Wild Side
Докато съм в по-минорната част на поста, слагам и Лу Рийд. Мисля, че за него мога да пиша толкова много, че да се получи материал за отделен пост. Затова няма и да опитвам. За любопитните - линкът върху името на Лу Рийд си е за него, а този върху името на песента - за песента. Enjoy:
Steppenwolf - Born To Be Wild
Песента има доста интересна история, която си заслужава човек да се зачете в нея :) Като оставим фактите настрана - особено любимо парче, което винаги успява да ми оправи настроението.
Airbourne - Runnin' Wild
Ново, но много добро. Открих ги съвсем наскоро. Австралийци. Страшни. Парчето е от дебютния им албум Runnin' Wild, издаден през не чак толкова далечната 2007. В описанието на видеото пише, че е feat. Lemmy. За тези, които се чудят какво точно е участието на Леми - кара камион!
Всъщност, първопричината за целия този пост са последните песни :) Но това не означава, че другите не са ми слабост. Някои повече, други по-малко. Ако се сетите за още нещо, което ще се върже в цялата компания - моля, заповядайте. Предложенията са винаги добре дошли.
David Bowie - Wild Is The Wind
Песента е написана през 1957 за филм със същото заглавие. Оригиналът е изпълнен от Johnny Mathis. През 1966 Нина Симон й прави кавър. Същото нещо, но по-късно, правят и David Bowie и George Michael (1976 и 1999). Подробности и за останалите версии - тук. Възползвам се от правото си на силна пристрастност и субективизъм и избирам да пусна версията на Дейвид Бауи.
Bon Jovi - Wild Is The Wind
Заглавието е същото, но песента е съвсем различна. Един от любимите албуми на една от любимите ми групи. Годината е 1988 (малиии, те минали 21 години...). Албумът - New Jersey.
The Troggs - Wild Thing
За първи път е записана от The Wild Ones през 1965, но става известна в изпълнението на The Troggs от 1966. Останалото е история.
Mr. Big - Wild World
Няма да изненадам особено много хора с новината, че оригиналът на Wild World не е на Mr. Big, а на Cat Stevens. Сингъл от албума му Tillerman (1970). Кавърите са адски много, затова няма и да ги изброявам :) Директно минавам на Mr. Big:
Rolling Stones - Wild Horses
Сингъл от албума им Sticky Fingers (1971). Сума ти народ й е правил кавъри. Силно бях изкушена да пусна версията на Chris Cornell, но успях да се въздържа... някак си... :)
Lou Reed - A Walk On The Wild Side
Докато съм в по-минорната част на поста, слагам и Лу Рийд. Мисля, че за него мога да пиша толкова много, че да се получи материал за отделен пост. Затова няма и да опитвам. За любопитните - линкът върху името на Лу Рийд си е за него, а този върху името на песента - за песента. Enjoy:
Steppenwolf - Born To Be Wild
Песента има доста интересна история, която си заслужава човек да се зачете в нея :) Като оставим фактите настрана - особено любимо парче, което винаги успява да ми оправи настроението.
Airbourne - Runnin' Wild
Ново, но много добро. Открих ги съвсем наскоро. Австралийци. Страшни. Парчето е от дебютния им албум Runnin' Wild, издаден през не чак толкова далечната 2007. В описанието на видеото пише, че е feat. Lemmy. За тези, които се чудят какво точно е участието на Леми - кара камион!
Всъщност, първопричината за целия този пост са последните песни :) Но това не означава, че другите не са ми слабост. Някои повече, други по-малко. Ако се сетите за още нещо, което ще се върже в цялата компания - моля, заповядайте. Предложенията са винаги добре дошли.
петък, 26 юни 2009 г.
Майкъл Джексън
Преди години, когато rock'n'roll-ът беше млад... Е, не чак толкова отдавна. Само колкото да си ме представите в детските ми години. Нямаше Интернет, слушането на радио се ограничаваше с Хоризонт (така и не успях да възприема Христо Ботев като станция, която си заслужава човек да слуша), а телевизиите не пускаха кой знае какво разнообразие от музика. Казвам всичко това, не защото не го знаете или защото изпитвам някаква извратена носталгия. Не. Просто се опитвам да си спомня.
Та когато бях малка, сестра ми беше голяма фенка на Майкъл Джексън. Изрязваше и събираше всяка една статия и снимка, която успееше да докопа. Събираше ги грижливо в една кутия от бонбони. От време на време вадехме кутията и разглеждахме снимките. Като някое малко съкровище. Не смеех да ги пипам, без тя да е там.
По това време Майкъл Джексън беше на върха. Кралят на попа. Все още нямаше скандали покрай него. Беше онова не съвсем пораснало дете-звезда, което предизвикваше истерия, където и да се появи. На концертите му девойки мятаха бельо по него. Крещяха неистово. Припадаха. Ние тук знаехме, че той е велик. Но му се възхищавахме от разстояние. Той бе Кралят, а ние живеехме в далечната провинция, за която той дори не беше чувал.
Покрай сестра ми и аз започнах да му харесвам музиката. Не така, както тя я харесваше, но я слушах. После пораснах. Започнах да слушам друга музика. По-различна. Сестра ми и тя. Кутията сигурно още се мотае някъде из апартамента, забравена и прашасала. А може и да сме я изхвърлили. Нямам представа.
Така и не успях да се превърна в екзалтиран фен. Скандалите покрай Джако ставаха все повече и повече. Музиката му - все по-малко и по-малко. Последните години Кралят на попа не приличаше много на Крал. Живееше си в своя свят, където беше велик и очевидно му харесваше. Поне така изглеждаше отстрани.
Но каквото и да се случи от времето, когато сестра ми събираше негови снимки, едно нещо остана непроменено. Останаха песните, заради които хиляди девойки си деряха ризките. И точно заради това, когато преди време излезе новината, че Майкъл Джексън ще прави концерти отново след толкова години, билетите се разпродадоха за отрицателно време.
Снощи Кралят на попа е починал. Въпреки че не съм фен и въпреки скандалите покрай името му, ми стана мъчно.
R.I.P.
Та когато бях малка, сестра ми беше голяма фенка на Майкъл Джексън. Изрязваше и събираше всяка една статия и снимка, която успееше да докопа. Събираше ги грижливо в една кутия от бонбони. От време на време вадехме кутията и разглеждахме снимките. Като някое малко съкровище. Не смеех да ги пипам, без тя да е там.
По това време Майкъл Джексън беше на върха. Кралят на попа. Все още нямаше скандали покрай него. Беше онова не съвсем пораснало дете-звезда, което предизвикваше истерия, където и да се появи. На концертите му девойки мятаха бельо по него. Крещяха неистово. Припадаха. Ние тук знаехме, че той е велик. Но му се възхищавахме от разстояние. Той бе Кралят, а ние живеехме в далечната провинция, за която той дори не беше чувал.
Покрай сестра ми и аз започнах да му харесвам музиката. Не така, както тя я харесваше, но я слушах. После пораснах. Започнах да слушам друга музика. По-различна. Сестра ми и тя. Кутията сигурно още се мотае някъде из апартамента, забравена и прашасала. А може и да сме я изхвърлили. Нямам представа.
Така и не успях да се превърна в екзалтиран фен. Скандалите покрай Джако ставаха все повече и повече. Музиката му - все по-малко и по-малко. Последните години Кралят на попа не приличаше много на Крал. Живееше си в своя свят, където беше велик и очевидно му харесваше. Поне така изглеждаше отстрани.
Но каквото и да се случи от времето, когато сестра ми събираше негови снимки, едно нещо остана непроменено. Останаха песните, заради които хиляди девойки си деряха ризките. И точно заради това, когато преди време излезе новината, че Майкъл Джексън ще прави концерти отново след толкова години, билетите се разпродадоха за отрицателно време.
Снощи Кралят на попа е починал. Въпреки че не съм фен и въпреки скандалите покрай името му, ми стана мъчно.
R.I.P.
вторник, 23 юни 2009 г.
Виена
Много лесно мога да свикна да живея във Виена. Изобщо няма да се налага да ме убеждавате дълго. Няма да се дърпам дори от кумова срама. Изключително красив град. Не ми се тръгваше. И това последното не го казвам по инерция - наистина изобщо не ми се искаше да си ходя. Въпреки дъжда, който валя през половината време и който ние не очаквахме. Или поне не в такива количества. Но това е друга тема, която ще бъде описано подробно в съвсем отелен пост (ове).
Преди всичко друго, налага се да си призная, че съм от онзи рядко срещан тип хора, които не са излизали извън България. Е, в началото на март бях за два дни в Букурещ, но това не се брои. Не защото е Румъния и е близко, а защото тези два дни почти не си показахме носовете от залата, в която ни обучаваха. Така че това пътуване се пропуска. Сега имахме на разположение цели шест дни да се мотаем и да попивам духа на Австрия и на Виена в частност.
Планът беше много прост - два дни във Виена, три дни на Nova Rock, след което още един ден във Виена. Позакъпваме се прилежно след феста, пазаруваме на воля и във вторник по живо, по здраво кацаме в София.
Предупреждаваха ме предварително, че разликата е колкото от небето до земята. Аз вярвах, но си мислех, че преувеличават. Да, ама не.
Само вървях и ахках като идиот. Хората са си направили велосипедни алеи навсякъде. Ама не да мацнат малко жълта боя върху тротоара и да вгорчат живота и на пешеходците, и на велосипедистите като тук, а са направили истински вело алеи. С отделно светофари. С отделни пътеки, точно до пешеходните. И никой на никой не се пречка. Градският транспорт не закъснява, защото никой не се движи в бус лентите. Няма изнервени шофьори, защото няма такива задръствания. Или по не аз не видях. Може би за липсата на задръствания голяма роля играят зелените вълни на светофарите и метрото. Много добре организирано и достигащо до всяка една точка, за която може да се сети някой. Цивилизована история.
Сградите ме изумиха. Мащабите са потресаващи. Дори не мога да си представя как са строени всички тези замъци. Огромни са. Трудно могат да се обхванат с поглед. А когато успееш, забравяш да дишаш. Дъхът ти спира от цялото това великолепие.
Няма паркирали коли по тротоарите. Истинско удоволствие е да се ходи пеша.
Влюбих се многобройните паркчета из центъра. Добре поддържани, зелени и чисти. Народът си седи по полянките и се забавлява. Дали ще чете книжка, дали ще се ровичка в нета, дали ще пие бира или ще се сваля с някой - няма значение. Носи се атмосфера на покой.
Много учтиви тия хора. Бутне те случайно някой - Еншулдигунг. Направиш път на някой - Данке. Няма Опаааа или Упс
Много хубаво. Всичко.
Проблемът дойде, когато кацнахме в София. Возих се в таксито по пътя към нас и се чудех. Чудех се защо при тях нещата се получават, а при нас не?
Преди всичко друго, налага се да си призная, че съм от онзи рядко срещан тип хора, които не са излизали извън България. Е, в началото на март бях за два дни в Букурещ, но това не се брои. Не защото е Румъния и е близко, а защото тези два дни почти не си показахме носовете от залата, в която ни обучаваха. Така че това пътуване се пропуска. Сега имахме на разположение цели шест дни да се мотаем и да попивам духа на Австрия и на Виена в частност.
Планът беше много прост - два дни във Виена, три дни на Nova Rock, след което още един ден във Виена. Позакъпваме се прилежно след феста, пазаруваме на воля и във вторник по живо, по здраво кацаме в София.
Предупреждаваха ме предварително, че разликата е колкото от небето до земята. Аз вярвах, но си мислех, че преувеличават. Да, ама не.
Само вървях и ахках като идиот. Хората са си направили велосипедни алеи навсякъде. Ама не да мацнат малко жълта боя върху тротоара и да вгорчат живота и на пешеходците, и на велосипедистите като тук, а са направили истински вело алеи. С отделно светофари. С отделни пътеки, точно до пешеходните. И никой на никой не се пречка. Градският транспорт не закъснява, защото никой не се движи в бус лентите. Няма изнервени шофьори, защото няма такива задръствания. Или по не аз не видях. Може би за липсата на задръствания голяма роля играят зелените вълни на светофарите и метрото. Много добре организирано и достигащо до всяка една точка, за която може да се сети някой. Цивилизована история.
Сградите ме изумиха. Мащабите са потресаващи. Дори не мога да си представя как са строени всички тези замъци. Огромни са. Трудно могат да се обхванат с поглед. А когато успееш, забравяш да дишаш. Дъхът ти спира от цялото това великолепие.
Няма паркирали коли по тротоарите. Истинско удоволствие е да се ходи пеша.
Влюбих се многобройните паркчета из центъра. Добре поддържани, зелени и чисти. Народът си седи по полянките и се забавлява. Дали ще чете книжка, дали ще се ровичка в нета, дали ще пие бира или ще се сваля с някой - няма значение. Носи се атмосфера на покой.
Много учтиви тия хора. Бутне те случайно някой - Еншулдигунг. Направиш път на някой - Данке. Няма Опаааа или Упс
Много хубаво. Всичко.
Проблемът дойде, когато кацнахме в София. Возих се в таксито по пътя към нас и се чудех. Чудех се защо при тях нещата се получават, а при нас не?
вторник, 9 юни 2009 г.
Dreaming
Mama Cass Elliott - Dream A Little Dream Of Me...
Песен с толкова много кавър версии, че чак е страшно. Малко ме е яд, че сега я използват в някаква глупава реклама, ама карай. За първи път е издадена през 1931 година от Wayne King и неговия оркестър. На мен лично, една от най-любимите ми версии е тази на Mama Cass Elliott от The Mamas & the Papas. Издадена е през 1968.
ABBA - I Have A Dream
Няма смисъл да коментирам изобщо. Само ще спомена, че годината е 1979.
Everly Brothers - All I Have To Do Is Dream
Доста по-старо. От 1958. Станала популярна, благодарение на Everly Brothers.
Billy Joel - River Of Dreams
Хм... Годината е 1993. Песента е чудесна. Проблемът е, че си спомням годината и излизането на песента... Кога мина това време, бре?
The Brand New Heavies - Dream On Dreamer
Групата е създадена през 1985, а сингълът е издаден през 1994. Още ме е малко яд, че не успях да им ида на концерта миналата година. Надявам се скоро да повторят и да поправя грешката си.
Crowded House - Don't Dream It's Over
Meat Loaf - Rock And Roll Dreams Come Through
Yngwie Malmsteen - Dreaming (Tell Me)
Дойдохме си на думата. Който си го може - може си го.
Dream On - Aerosmith
Когато за първи път я чух, не можах да повярвам, че вокалът е Стивън Тайлър. А иначе - това е песента, с която Aerosmith стават известни. Първият им сингъл от първия им албум Aerosmith. 1973.
Nazareth - Dream On
Същото заглавие. Друга група. Друга песен. 1982.
Ozzy Osbourne - Dreamer
Песента е от албума му Down to Earth, излезнал на 11 октомври 2001. Написана е в края на 90те години на миналия век, но са решили да я издадат едва след терористичните атаки от 11 септември 2001. Самият Ози Озбърн я сравнява с Imagine на John Lennon.
Добавено:
Van Halen - Dreams
Van Halen не са сред групите, които си пускам да слушам умишлено, но ще бъде абсолютна лъжа, ако кажа, че не ги харесвам. Не, това не е оправдание, че съм ги забравила, а си е абсолютната истина :) И така: годината е 1986. Албумът е 5150.
Elvis Presley - If I Can Dream
Посипвам си главата с пепел, че съм пропуснала Елвис, казвам едно голямо Благодаря на Киро и си поправям грешката веднагически. Текстът може да се види тук. Дами и господа, Елвис:
Deep Purple - King Of Dreams
Ето затова обичам работата в екип :)
Албумът е Slaves And Masters. Годината е 1990, а аз все по-силно усещам колко много има още да уча :)
Има ли оцелели до края на поста? :)
Песен с толкова много кавър версии, че чак е страшно. Малко ме е яд, че сега я използват в някаква глупава реклама, ама карай. За първи път е издадена през 1931 година от Wayne King и неговия оркестър. На мен лично, една от най-любимите ми версии е тази на Mama Cass Elliott от The Mamas & the Papas. Издадена е през 1968.
ABBA - I Have A Dream
Няма смисъл да коментирам изобщо. Само ще спомена, че годината е 1979.
Everly Brothers - All I Have To Do Is Dream
Доста по-старо. От 1958. Станала популярна, благодарение на Everly Brothers.
Billy Joel - River Of Dreams
Хм... Годината е 1993. Песента е чудесна. Проблемът е, че си спомням годината и излизането на песента... Кога мина това време, бре?
The Brand New Heavies - Dream On Dreamer
Групата е създадена през 1985, а сингълът е издаден през 1994. Още ме е малко яд, че не успях да им ида на концерта миналата година. Надявам се скоро да повторят и да поправя грешката си.
Crowded House - Don't Dream It's Over
Meat Loaf - Rock And Roll Dreams Come Through
Yngwie Malmsteen - Dreaming (Tell Me)
Дойдохме си на думата. Който си го може - може си го.
Dream On - Aerosmith
Когато за първи път я чух, не можах да повярвам, че вокалът е Стивън Тайлър. А иначе - това е песента, с която Aerosmith стават известни. Първият им сингъл от първия им албум Aerosmith. 1973.
Nazareth - Dream On
Същото заглавие. Друга група. Друга песен. 1982.
Ozzy Osbourne - Dreamer
Песента е от албума му Down to Earth, излезнал на 11 октомври 2001. Написана е в края на 90те години на миналия век, но са решили да я издадат едва след терористичните атаки от 11 септември 2001. Самият Ози Озбърн я сравнява с Imagine на John Lennon.
Добавено:
Van Halen - Dreams
Van Halen не са сред групите, които си пускам да слушам умишлено, но ще бъде абсолютна лъжа, ако кажа, че не ги харесвам. Не, това не е оправдание, че съм ги забравила, а си е абсолютната истина :) И така: годината е 1986. Албумът е 5150.
Elvis Presley - If I Can Dream
Посипвам си главата с пепел, че съм пропуснала Елвис, казвам едно голямо Благодаря на Киро и си поправям грешката веднагически. Текстът може да се види тук. Дами и господа, Елвис:
Deep Purple - King Of Dreams
Ето затова обичам работата в екип :)
Албумът е Slaves And Masters. Годината е 1990, а аз все по-силно усещам колко много има още да уча :)
Има ли оцелели до края на поста? :)
четвъртък, 4 юни 2009 г.
Патица
Голяма бяла водна птица, но не лебед. Що е то?
Аз! Признавам си веднага - голяма съм патица. Защо ли? Защо? Ето защо:
Миналата седмица се сдобих с покана за едно филмче - The Boat That Rocked. Предпремиера. Силно намесени в това събитие са Z-Rock (Господ здраве да им дава и още дълги години безпроблемен и успешен ефир!) Когато девойката ми обясняваше за какво точно иде реч, честно казано я слушах с половин ухо. Не че това е оправдание за последвалата ми глупота. Ама както и да е.
Тази седмица, някъде към понеделник, в служебната ми електронна поща пристигна заветната покана. Доразбрахме се девойката, с която се планираше да ходя и зачаках. В седем без нещо вече бяхме ' у молъ' на Хемус. Седнахме да са видим преди филма и да й разкажа как точно премина reunion-а на випуска тази седмица (все пак девойката не само че е от Кърджали, ама е завършила и Ботев). Настана време, макар и месецът все още да не беше изгрял и аз изкарах поканата.
В този велик момент осъзнах каква патица сварена съм. Не бил той 'молъ' Сити Център, най ми бил Mall Of Sofia, мила моя майно льо.
Дааааа. Часът вече беше осем без петнайсет. Сега си представете как двете с девойката се набираме из единия мол, успяваме да стигнем до возилото и оттам газ към другия мол. Сега, не ме разбирайте погрешно - тя си караше нормално, дори не е превишавала скоростта. Не успяхме да нацелим нито едно задръстване, но за сметка на това хванахме де що има червен светофар. И въпреки това в осем и три минути кацнахме в Mall Of Sofia. Тони, все още искрено ти се възхищавам как успя да паркираш :)
Още малко бягане по ескалаторите (успяхме дори да стреснем една женица, ама това са рисковете на живото предаване) и две минути по-късно вече бяхме паркирани пред правилната зала в правилния мол. И не бяхме закъснели! Кючукова, още веднъж - благодаря!!!
И там като наизскочиха едни ми ти хора с камери и фотоапарати... Имаше организиран и кетъринг, но ние единодушно решихме да влезнем в залата и да си починем. Като разбрахме, че не сме закъснели адреналинът ни напусна и имахме нужда да поседнем малко. Особено шофьорката :)
В залата положението стана страшно. Не знаех накъде да гледам. Oт единия край Буги Барабата. В другия - Елена Розберг. Опитах се да видя и Краси Москов, но чак такъв късмет нямах. Жалко. Някой друг път. Спас Шурулинков излезе, каза няколко думи, които предизвикаха всеобща радост и възторг и филмът започна.
А филмът, ех, филмът... Имаше всичко - страхотна музика през цялото време (все пак е за рок радио), невероятен английски хумор, емоции и много, много мечти. Няма да ви го разказвам. Гледайте го. Невероятно добър е! Стимул за девойките - във филма можете да видите 'the sexiest man on the planet'. А споменах ли, че музиката е страхотна и е през цялото време?
ПП Забравих да кажа, че на български филмът се води Рок Радио.
Аз! Признавам си веднага - голяма съм патица. Защо ли? Защо? Ето защо:
Миналата седмица се сдобих с покана за едно филмче - The Boat That Rocked. Предпремиера. Силно намесени в това събитие са Z-Rock (Господ здраве да им дава и още дълги години безпроблемен и успешен ефир!) Когато девойката ми обясняваше за какво точно иде реч, честно казано я слушах с половин ухо. Не че това е оправдание за последвалата ми глупота. Ама както и да е.
Тази седмица, някъде към понеделник, в служебната ми електронна поща пристигна заветната покана. Доразбрахме се девойката, с която се планираше да ходя и зачаках. В седем без нещо вече бяхме ' у молъ' на Хемус. Седнахме да са видим преди филма и да й разкажа как точно премина reunion-а на випуска тази седмица (все пак девойката не само че е от Кърджали, ама е завършила и Ботев). Настана време, макар и месецът все още да не беше изгрял и аз изкарах поканата.
В този велик момент осъзнах каква патица сварена съм. Не бил той 'молъ' Сити Център, най ми бил Mall Of Sofia, мила моя майно льо.
Дааааа. Часът вече беше осем без петнайсет. Сега си представете как двете с девойката се набираме из единия мол, успяваме да стигнем до возилото и оттам газ към другия мол. Сега, не ме разбирайте погрешно - тя си караше нормално, дори не е превишавала скоростта. Не успяхме да нацелим нито едно задръстване, но за сметка на това хванахме де що има червен светофар. И въпреки това в осем и три минути кацнахме в Mall Of Sofia. Тони, все още искрено ти се възхищавам как успя да паркираш :)
Още малко бягане по ескалаторите (успяхме дори да стреснем една женица, ама това са рисковете на живото предаване) и две минути по-късно вече бяхме паркирани пред правилната зала в правилния мол. И не бяхме закъснели! Кючукова, още веднъж - благодаря!!!
И там като наизскочиха едни ми ти хора с камери и фотоапарати... Имаше организиран и кетъринг, но ние единодушно решихме да влезнем в залата и да си починем. Като разбрахме, че не сме закъснели адреналинът ни напусна и имахме нужда да поседнем малко. Особено шофьорката :)
В залата положението стана страшно. Не знаех накъде да гледам. Oт единия край Буги Барабата. В другия - Елена Розберг. Опитах се да видя и Краси Москов, но чак такъв късмет нямах. Жалко. Някой друг път. Спас Шурулинков излезе, каза няколко думи, които предизвикаха всеобща радост и възторг и филмът започна.
А филмът, ех, филмът... Имаше всичко - страхотна музика през цялото време (все пак е за рок радио), невероятен английски хумор, емоции и много, много мечти. Няма да ви го разказвам. Гледайте го. Невероятно добър е! Стимул за девойките - във филма можете да видите 'the sexiest man on the planet'. А споменах ли, че музиката е страхотна и е през цялото време?
ПП Забравих да кажа, че на български филмът се води Рок Радио.
сряда, 3 юни 2009 г.
45
Обикновено твърдя, че любов не съществува. А за любовта от пръв поглед изобщо не ми се говори. Обаче...
Обаче!
Вчера се влюбих! Мдада. Попаднах в капана без изобщо да се усетя. При това се влюбих мигновено. От първия момент.
По-точно от първо чуване :) За тези, които са си помислили нещо друго - сори! Говоря за песен, естествено. Покрай въпросната открих и други неща на същите тези сладури (под 'сладури' нямам предвид, че ми иде да им се метна на вратовете). Ето така се случват хубавите неща.
Проблемът е, че се оказаха изключително пристрастяващи. Поради тази причина от вчера насам слушам само и единствено тях. А песента, в която се влюбих oт първо чуване, мисля че я слушам за шести или седми път. Ама кой ти брои, когато говорим за такава любов :)
Става дума за Shinedown. А песента е:
Обаче!
Вчера се влюбих! Мдада. Попаднах в капана без изобщо да се усетя. При това се влюбих мигновено. От първия момент.
По-точно от първо чуване :) За тези, които са си помислили нещо друго - сори! Говоря за песен, естествено. Покрай въпросната открих и други неща на същите тези сладури (под 'сладури' нямам предвид, че ми иде да им се метна на вратовете). Ето така се случват хубавите неща.
Проблемът е, че се оказаха изключително пристрастяващи. Поради тази причина от вчера насам слушам само и единствено тях. А песента, в която се влюбих oт първо чуване, мисля че я слушам за шести или седми път. Ама кой ти брои, когато говорим за такава любов :)
Става дума за Shinedown. А песента е:
неделя, 31 май 2009 г.
След 10 години
Спи ми се. Очите ми се затварят. Ровя се из снимките от изминалите два дни и отново изпитвам всичко.
Някак, без да знам точно как, стигнахме до момента, в който се събрахме да празнуваме десет години от завършването. Като се замисля (което не ми се иска да правя) десет години са достатъчно много време. Защо тогава не мога да се усетя как точно минаха? Не ми се иска да звуча като прясна-прясна пенсионерка, ама това време вярно си лети. И все пак не съвсем.
На 13 години кандидатствах и ме приеха в ГПЧЕ "Христо Ботев", гр. Кърджали. Тогава ми се струваше, че съм вече голяма и че мога да се справя сама с всичко и с всички. Сега, ако някой ми каже, че ще пусне едно 13 годишно чеве да живее на квартира с друго 13 годишно чеве, ще му кажа на този някой, че е луд. И че на 13 години човек е още твърде малък да живее сам. Майките ни са героини.
През 1994 с едно друго девойче на моята възраст, и тя от Крумовград, влезнахме в една напълно непозната сграда. 15 години по-късно отново сме там. Не бях ходила в Ботев от деня, в който завърших. Ще прозвучи смешно и дори малко превзето, обаче докато вървях из коридорите ми стана адски мило. Никога няма да тръгна да си спомням с умиление за годините в училище. Особено за някои часове. Стана ми мило заради всичко онова, което се случваше докато бяхме там. Спомних си как вървях към салона с мисълта, че не ми се кара физическо. Как се носехме към кафето за поредния свободен (официално или не чак толкова) час. Как сме се наредили по радиаторите като лястовички на жица и четем в последния момент за някое контролно. Така и не се научих да чета навреме. В университета бях същия заплес.
Събрахме се във вътрешния двор и започнахме с наваксването. Нямои хора ги разпознавах от далече. Имаше и такива, за които и да ме убиете, няма да се сетя кои са. За пореден път преглеждам снимките и се чудя как сме могли да се разминаваме по едни и същи коридори пет години и да не можем да си спомним кой кой е. Защото съм готова да си заложа главата, че има много хора, които се опитват да се сетят коя по дяволите съм аз. Нормално е. Може би просто сме се движили по различни писти. Учителите... Ех, учителите... Както каза Динка - забрвила съм вече неприятните неща. Останало е само усещане за нешо отминало.
Със започването на същинската вечер, всичко си пое нормалния ритъм. Дори и да е имало някаква нервност, скоро съвсем скоро изчезна. Дали заради жегата, дали заради разговорите, дали заради пиенето :) Като казах пиене, явно 10те години са ни са се отразили положително и в едно друго отношение - научили сме се как да пием, без да се напиваме като луди тинейджъри. Това беше в кръга на шегата :)))
Много приятно се изненадах колко народ дойде на срещата. При това не само от страната. Имаше от Франция, от Щатите, от Канада. Свят голям.
Посмяхме се. Поклюкарствахме. Наваксахме с новините за последните 10 години. Разбрахме кой е женен/омъжен, кой има деца, кой няма. Класният ми продължи да се гаври с мен, че ще ми търси младеж, за който да се омъжвам. А аз продължих да твърдя, че първо той трябва да се ожени. Старшинство, какво да го правиш :)
Като се замисля, май сегашното събиране ми хареса повече от самия ни бал. Тогава бяхме просто хлапета, облечени в дрехи за големи. Пепеляшки и Пепеляшковци, които са взели по една тиква на заем, за да отидат с нея на бала (мали, каква поетика ме е обзела... сигурно е заради разнежването от спомените). Не че тогава не ми хареса. Хареса ми. Просто сега се бяхме събрали да се веселим, а не да ставаме големи.
Забравих да споделя нещо. Пуснаха ни запис от изпращането през 1999. Няма такъв оператор просто. Като изключим кофти снимането, се оказа, че не си спомням много неща от онзи майски ден. Ще се опитам да го отдам на емоциите от последния учебен ден, а не на ЕГН-то :)
ПП Снимков материал има, но мисля да го споделя само с ГПЧЕ "Христо Ботев", Випуск '99.
Някак, без да знам точно как, стигнахме до момента, в който се събрахме да празнуваме десет години от завършването. Като се замисля (което не ми се иска да правя) десет години са достатъчно много време. Защо тогава не мога да се усетя как точно минаха? Не ми се иска да звуча като прясна-прясна пенсионерка, ама това време вярно си лети. И все пак не съвсем.
На 13 години кандидатствах и ме приеха в ГПЧЕ "Христо Ботев", гр. Кърджали. Тогава ми се струваше, че съм вече голяма и че мога да се справя сама с всичко и с всички. Сега, ако някой ми каже, че ще пусне едно 13 годишно чеве да живее на квартира с друго 13 годишно чеве, ще му кажа на този някой, че е луд. И че на 13 години човек е още твърде малък да живее сам. Майките ни са героини.
През 1994 с едно друго девойче на моята възраст, и тя от Крумовград, влезнахме в една напълно непозната сграда. 15 години по-късно отново сме там. Не бях ходила в Ботев от деня, в който завърших. Ще прозвучи смешно и дори малко превзето, обаче докато вървях из коридорите ми стана адски мило. Никога няма да тръгна да си спомням с умиление за годините в училище. Особено за някои часове. Стана ми мило заради всичко онова, което се случваше докато бяхме там. Спомних си как вървях към салона с мисълта, че не ми се кара физическо. Как се носехме към кафето за поредния свободен (официално или не чак толкова) час. Как сме се наредили по радиаторите като лястовички на жица и четем в последния момент за някое контролно. Така и не се научих да чета навреме. В университета бях същия заплес.
Събрахме се във вътрешния двор и започнахме с наваксването. Нямои хора ги разпознавах от далече. Имаше и такива, за които и да ме убиете, няма да се сетя кои са. За пореден път преглеждам снимките и се чудя как сме могли да се разминаваме по едни и същи коридори пет години и да не можем да си спомним кой кой е. Защото съм готова да си заложа главата, че има много хора, които се опитват да се сетят коя по дяволите съм аз. Нормално е. Може би просто сме се движили по различни писти. Учителите... Ех, учителите... Както каза Динка - забрвила съм вече неприятните неща. Останало е само усещане за нешо отминало.
Със започването на същинската вечер, всичко си пое нормалния ритъм. Дори и да е имало някаква нервност, скоро съвсем скоро изчезна. Дали заради жегата, дали заради разговорите, дали заради пиенето :) Като казах пиене, явно 10те години са ни са се отразили положително и в едно друго отношение - научили сме се как да пием, без да се напиваме като луди тинейджъри. Това беше в кръга на шегата :)))
Много приятно се изненадах колко народ дойде на срещата. При това не само от страната. Имаше от Франция, от Щатите, от Канада. Свят голям.
Посмяхме се. Поклюкарствахме. Наваксахме с новините за последните 10 години. Разбрахме кой е женен/омъжен, кой има деца, кой няма. Класният ми продължи да се гаври с мен, че ще ми търси младеж, за който да се омъжвам. А аз продължих да твърдя, че първо той трябва да се ожени. Старшинство, какво да го правиш :)
Като се замисля, май сегашното събиране ми хареса повече от самия ни бал. Тогава бяхме просто хлапета, облечени в дрехи за големи. Пепеляшки и Пепеляшковци, които са взели по една тиква на заем, за да отидат с нея на бала (мали, каква поетика ме е обзела... сигурно е заради разнежването от спомените). Не че тогава не ми хареса. Хареса ми. Просто сега се бяхме събрали да се веселим, а не да ставаме големи.
Забравих да споделя нещо. Пуснаха ни запис от изпращането през 1999. Няма такъв оператор просто. Като изключим кофти снимането, се оказа, че не си спомням много неща от онзи майски ден. Ще се опитам да го отдам на емоциите от последния учебен ден, а не на ЕГН-то :)
ПП Снимков материал има, но мисля да го споделя само с ГПЧЕ "Христо Ботев", Випуск '99.
четвъртък, 7 май 2009 г.
Защо?
Когато не виждаш път пред себе си...
Когато не знаеш как да продължиш...
Когато не можеш да помръднеш от мястото си...
Когато да стоиш на краката си ти отнема и малкото останала сила...
Когато околните те притискат...
Защо, по дяволите, продължаваш да се блъскаш в трамвая?
Когато не знаеш как да продължиш...
Когато не можеш да помръднеш от мястото си...
Когато да стоиш на краката си ти отнема и малкото останала сила...
Когато околните те притискат...
Защо, по дяволите, продължаваш да се блъскаш в трамвая?
събота, 2 май 2009 г.
Събота сутринта
Събота сутринта. Нищо необичайно. Улиците още носят следите на дъжда от предищната нощ. Хората, които се мяркат по улиците, са се свили в якетата си все едно е 40 градуса под нулата. Да, леко е хладно, но въпреки това е доста приятно.
Опитвам се да стигна от точка А до точка Б. За целта си хващам трамвайче от Св. Неделя. Тъй като е почивен ден и е раничко, успявам дори и да седна. При това без да понеса нито един зъл пенсионерски поглед. Мда, чудеса стават не само по Коледа.
Стигна трамваят до спирката на Солунска и забрави, че трябва да тръгне. След като си постояхме така известно време, ватманката се показа от светата си обител и съобщи, че ще тръгне след като минат всички. Всички?
Вратите се отвориха. Изнизох се от железния кон и тогава разбрах какво точно имаше предвид ватманката. В началото, преди да ги видя, реших, че отново някой протестира за нещо. Да, ама не. Този път поводът беше хубав. Не можах да го разбера точно какъв беше, но беше хубав. Това поне го разбрах. Разбрах също, че беше и интернационален. И като изключим няколко индивида, които подозирам, че по принци са си сърдити на целия свят и само се чудят кого да наапсуват, зяпачите се усмихваха. И махаха. И снимаха.
И аз бях там. И аз махах. И аз снимах.
Останалите снимки:
Опитвам се да стигна от точка А до точка Б. За целта си хващам трамвайче от Св. Неделя. Тъй като е почивен ден и е раничко, успявам дори и да седна. При това без да понеса нито един зъл пенсионерски поглед. Мда, чудеса стават не само по Коледа.
Стигна трамваят до спирката на Солунска и забрави, че трябва да тръгне. След като си постояхме така известно време, ватманката се показа от светата си обител и съобщи, че ще тръгне след като минат всички. Всички?
Вратите се отвориха. Изнизох се от железния кон и тогава разбрах какво точно имаше предвид ватманката. В началото, преди да ги видя, реших, че отново някой протестира за нещо. Да, ама не. Този път поводът беше хубав. Не можах да го разбера точно какъв беше, но беше хубав. Това поне го разбрах. Разбрах също, че беше и интернационален. И като изключим няколко индивида, които подозирам, че по принци са си сърдити на целия свят и само се чудят кого да наапсуват, зяпачите се усмихваха. И махаха. И снимаха.
И аз бях там. И аз махах. И аз снимах.
Останалите снимки:
сряда, 29 април 2009 г.
8ми Годишни Музикани Награди
Имаше един период, някъде преди 8-9 години, когато се случи нещо и в един момент се оказа, че в България могат да се правят и песни, които стават за слушане. Тогава се появиха Нети и онази луна, дето спеше. Появиха се , Уикеда, Обратен ефект, P.I.F., Те, Мастило, Мери Бойс Бенд, Попкорн. Ако не се лъжа, това беше и времето, в което Ваня Щерева се появи на сцената и оттогава никой не може да я свали оттам. За малко да забравя за KariZma.
Не е като да нямаше. Вярно е, че доста от 'звездите' изкараха по една песен и зачезнаха безславно, но поне българската музика ставаше за слушане. Тогава дори се осмелявах да твърдя, че нашата си родна музика не отстъпва по нищо на онази другата, чуждоземската.
След това отново се случи нещо, почти толкова мистериозно като измирането на динозаврите и българската музика отново се върна в старото си състояние на вегитация. Уж се случва нещо, ама няма нищо. Сега колкото и да се опитвам да си напъна малкото мозъче, не мога да се сетя за някоя песен, която да ми е направила впечетление в последно време. Опс, простете. Миро от KariZma. Колкото и да не ме кефи този младеж, няма как да не му призная, че успя да накара всички да му въртят парчето до откат. И не стига, че извираше от всеки ъгъл, ами отгоре на това се и загнездваше в съзнанието на човек и не се махаша оттам с часове. Губя контрол, когато теб те нямаа... Ужас! Отново ме побиха тръпки.
В момента българска музика няма. Изключвам поп-фолка, поради простата причина, че не го считам за музика. Комерс е, продава се, слуша се, харесва се, цяла индустрия е, но за мен това не е музика. Има музиканти, но няма качествен продукт. Тук-таме се появи нещо спорадично и с това се приключват всички напъни.
Защо ви занимавам с всички тези глупости? Ами защото БГ Радио си обявиха номинациите за 8те Годишни Музикални Награди (изписването го взех от статията - главните букви на всяка дума ми се струват нещо нормално, когато пиша заглавие на английски, но в българския език не знам да съществува подобно правило).
Бърз предглед на печата и веднага забелязвам, че отново завъртаме имената на обичайните заподозрени. Знам, че няма как да изкараме много нови музиканти за една година, ама моля ви се! За наградата за Български изпълнител се състезават Графа, Миро, Любо, Орлин Павлов и Дичо. Ох-леле-мале!
Сега, разберете ме много правилно. Орлинчо ми е голяма слабост. Само като се усмихне с тази си чаровна усмивка и коленцата ми се разтреперват. А пък като запее, направо ми иде да му се метна на врата и да не го пусна никога повече.Че даже може и да танцува. Абе въобще мъж-мечта! Да де, ама таз' година какво ново изкара младежът? А? Питам аз... И май няма да получа отговор.
Дичо? Той май откакто остана без шеф и съвсем го удари през просото. Даже вече не се мярка и по риалити програмите, че да се сетим, че съществува.
Другите трима май успяха да произведат нещо, но не съм съвсем убедена. Те поне от време на време проявяват признаци на живот и са малко по-актуални в музикално отношение.
При групите положението е много подобно. Те (група Те) издадоха албум. Разбираемо е да ги спрягат за група на годината. Ама Мастило?
При жените борбата е просто титанична. Мария Илиева се изправя срещу Белослава, Деси Добрева, Мариана Попова и моята искрена болка Невена. Болка ми е, защото всеки път като я чуя и усещам как нещо в мен умира безвъзвратно. За малко да забравя и Норчето от Music Idol не помня вече кой подред.
Добре де, хора, толкова ли сме го закъсали, че се налага да номинирате хора, които не са правили нищо друго, освен да се правят на известни? Което логично ме води до въпроса: Откъде го вадят това самочувствие всичките ни набедени за звезди "звезди"? В България сме една шепа хора. Даже и толкова не останахме. Ама както и да е.
От всички имена, които прочетох, само за някои успях да се сетя да са проявили активност през последната година. Не се ли предполага, че след като наградите са годишни, за тях да се номинират изпълнители и групи, които са направили нещо през годината? При това през изминалата, а не през някоя отпреди пет години.
Очаквам догодина номинирани за изпълнител на годината да са Панайот Панайотов, Георги Христов и Веселин Маринов. Борбата между жените ще бъде между Мая Нешкова, Мими Иванова и Петя Буюклиева. А за група или дует: Медикус, Авеню и Ритон.
Да живее новата българска музика!
Не е като да нямаше. Вярно е, че доста от 'звездите' изкараха по една песен и зачезнаха безславно, но поне българската музика ставаше за слушане. Тогава дори се осмелявах да твърдя, че нашата си родна музика не отстъпва по нищо на онази другата, чуждоземската.
След това отново се случи нещо, почти толкова мистериозно като измирането на динозаврите и българската музика отново се върна в старото си състояние на вегитация. Уж се случва нещо, ама няма нищо. Сега колкото и да се опитвам да си напъна малкото мозъче, не мога да се сетя за някоя песен, която да ми е направила впечетление в последно време. Опс, простете. Миро от KariZma. Колкото и да не ме кефи този младеж, няма как да не му призная, че успя да накара всички да му въртят парчето до откат. И не стига, че извираше от всеки ъгъл, ами отгоре на това се и загнездваше в съзнанието на човек и не се махаша оттам с часове. Губя контрол, когато теб те нямаа... Ужас! Отново ме побиха тръпки.
В момента българска музика няма. Изключвам поп-фолка, поради простата причина, че не го считам за музика. Комерс е, продава се, слуша се, харесва се, цяла индустрия е, но за мен това не е музика. Има музиканти, но няма качествен продукт. Тук-таме се появи нещо спорадично и с това се приключват всички напъни.
Защо ви занимавам с всички тези глупости? Ами защото БГ Радио си обявиха номинациите за 8те Годишни Музикални Награди (изписването го взех от статията - главните букви на всяка дума ми се струват нещо нормално, когато пиша заглавие на английски, но в българския език не знам да съществува подобно правило).
Бърз предглед на печата и веднага забелязвам, че отново завъртаме имената на обичайните заподозрени. Знам, че няма как да изкараме много нови музиканти за една година, ама моля ви се! За наградата за Български изпълнител се състезават Графа, Миро, Любо, Орлин Павлов и Дичо. Ох-леле-мале!
Сега, разберете ме много правилно. Орлинчо ми е голяма слабост. Само като се усмихне с тази си чаровна усмивка и коленцата ми се разтреперват. А пък като запее, направо ми иде да му се метна на врата и да не го пусна никога повече.Че даже може и да танцува. Абе въобще мъж-мечта! Да де, ама таз' година какво ново изкара младежът? А? Питам аз... И май няма да получа отговор.
Дичо? Той май откакто остана без шеф и съвсем го удари през просото. Даже вече не се мярка и по риалити програмите, че да се сетим, че съществува.
Другите трима май успяха да произведат нещо, но не съм съвсем убедена. Те поне от време на време проявяват признаци на живот и са малко по-актуални в музикално отношение.
При групите положението е много подобно. Те (група Те) издадоха албум. Разбираемо е да ги спрягат за група на годината. Ама Мастило?
При жените борбата е просто титанична. Мария Илиева се изправя срещу Белослава, Деси Добрева, Мариана Попова и моята искрена болка Невена. Болка ми е, защото всеки път като я чуя и усещам как нещо в мен умира безвъзвратно. За малко да забравя и Норчето от Music Idol не помня вече кой подред.
Добре де, хора, толкова ли сме го закъсали, че се налага да номинирате хора, които не са правили нищо друго, освен да се правят на известни? Което логично ме води до въпроса: Откъде го вадят това самочувствие всичките ни набедени за звезди "звезди"? В България сме една шепа хора. Даже и толкова не останахме. Ама както и да е.
От всички имена, които прочетох, само за някои успях да се сетя да са проявили активност през последната година. Не се ли предполага, че след като наградите са годишни, за тях да се номинират изпълнители и групи, които са направили нещо през годината? При това през изминалата, а не през някоя отпреди пет години.
Очаквам догодина номинирани за изпълнител на годината да са Панайот Панайотов, Георги Христов и Веселин Маринов. Борбата между жените ще бъде между Мая Нешкова, Мими Иванова и Петя Буюклиева. А за група или дует: Медикус, Авеню и Ритон.
Да живее новата българска музика!
вторник, 28 април 2009 г.
When The Lights Go Down In The City...
Мммм. Няма нищо по-хубаво от това да се разхождам, когато леко ръми. Вдигам лицето си нагоре и оставям капките да падат върху мен. Идва ми да разперя ръце и да се въртя и танцувам, докато подгизна цялата.
А когато слънцето залезе, градът се обвива с едно особено спокойствие. Имам чувството, че с падането на тъмнината хората престават да се движат като навити кукли и започват да живеят. Или поне престават да бързат за където-там-бързат-през-деня. Движението по улиците намалява и ако градът беше жив, бих казала, че започва да диша с пълни гърди.
Има и особени случаи. Когато всички това се случва наведнъж. Работният ден е свършил, видяла съм се с приятели, поклюкарствали сме, пили сме бира и е време да се прибирам. Чувствам се лека (не заради бирата), вървя бавно, за да усетя нощта, а над улиците леко ръми. Съвсем леко. Само колкото въздухът да се изпълни с аромат на дъжд. В ушите ми кънти музика, която ме кара да се усмихвам. А фотоапаратът е само на една ръка разстояние...
Обичам такива вечери.
А когато слънцето залезе, градът се обвива с едно особено спокойствие. Имам чувството, че с падането на тъмнината хората престават да се движат като навити кукли и започват да живеят. Или поне престават да бързат за където-там-бързат-през-деня. Движението по улиците намалява и ако градът беше жив, бих казала, че започва да диша с пълни гърди.
Има и особени случаи. Когато всички това се случва наведнъж. Работният ден е свършил, видяла съм се с приятели, поклюкарствали сме, пили сме бира и е време да се прибирам. Чувствам се лека (не заради бирата), вървя бавно, за да усетя нощта, а над улиците леко ръми. Съвсем леко. Само колкото въздухът да се изпълни с аромат на дъжд. В ушите ми кънти музика, която ме кара да се усмихвам. А фотоапаратът е само на една ръка разстояние...
Обичам такива вечери.
понеделник, 13 април 2009 г.
Липсващата толерантност
Убийте ме с камъни, ако искате. Обаче ще си кажа каквото мисля.
Четох този пост на човек, чието писане уважавам изключително много. Постът бе много добър. Под него се бе заформила дискусия, която също прочетох. И в един момент косата ми започна да настръхва.
Замислих се много сериозно. И друг път съм писала за толерантността на българите и по-скоро за липсата на такава. Но сега ми загорча особено много. Наистина ли сме станали толкова нетърпими към различните? И наистина ли продължаваме да претендираме, че сме широко скроени?
Как виждам аз нещата? Всеки човек има право да изповядва каквато религия иска. Ако иска ще е християнин, ако иска ще е мюсюлманин, ако иска ще е будист. А ако иска ще е атеист. Всичко е въпрос на свободна воля, на среда и на личен избор. И този избор е защитен със закон. Никой не трябва да бъде преследван, обиждан или сочен с пръст, само защото е с еди-каква-си вяра.
При нас се получава и още нещо. Турското население в България търпи негативи по няколко параграфа.
Първо: Гледат ги лошо, само защото са турци. А както са ни учили в училище, турците са лоши. Защото пет века сме били под тяхна власт. Ок. Съгласих се. Само че турците днес не са виновни с нищо за това, което се е случвало преди. Най-малкото не са живели по това време. Трябва да са от рода Маклауд, за да са виновни за действия от преди повече от век. Не трябва да загърбваме историята си, но не виждам как пренасянето на емоции от миналото върху настоящето ще промени по някакъв начин случилото се. Глупаво е.
Второ: Гледат ги лошо, заради ДПС. Само че политиците от ДПС не са обикновените хора. Ако трябва да се обвинява някой, то това са хората от партията, а не онези, които просто се опитват да живеят в България. По същия начин, по който се опитваме и всичко останали.
Трето: Мюсюлмани са. И какво от това? Фактът, че изповядват исляма не означава, че имат по три ръце и пет крака. Примерно. Просто означава, че са мюсюлмани. Не съм запозната с религията им, но съм повече от убедена, че не всеки мюсюлманин е радикален ислямист. И че не всеки е потенциален терорист.
Четвърто: Обличат се с шалвари и носят забрадки. Ама разбира се! Това е невероятно голямо престъпление. Дайте да ги убием за това. Предлагам също така да забраним късите поли, блузките с тигрови шарки и високите токове. Ще кажете - не е същото. Шалварите и забрадките са религиозен символ. И така да е. Какво ви пречи на вас това, че те се обличат така?
Мога да продължа да изреждам до безкрайност. И пак няма да се съглася с нито един от аргументите. Защото не са истински аргументи.
Преди време попаднах на една подписка против построяването на джамия в София. Бях изключително изненадана от реакциите. Представих си какво ще се случи, ако българи, живеещи в чужбина (например в Турция) решат да си построят църква. И ако това тяхно решение бъде посрещнато с толкова отрицателни емоции. Ако им забранят да я строят. Мисля си, че в подобна ситуация много българи, живеещи в България ще скочат веднага. Ще намесят отново световната конспирация, чиято единствена цел е ни подтиска и да не ни позволява да покажем на всички колко велика нация сме.
За пореден път се питам: Къде, по дяволите, остана нашата прословута толерантност? Защо сме склонни да заклеймим толкова много хора, живеещи на територията на България, като най-лошото нещо на този свят? И то само защото са мюсюлмани и носят шалвари и забрадки?
Четох този пост на човек, чието писане уважавам изключително много. Постът бе много добър. Под него се бе заформила дискусия, която също прочетох. И в един момент косата ми започна да настръхва.
Замислих се много сериозно. И друг път съм писала за толерантността на българите и по-скоро за липсата на такава. Но сега ми загорча особено много. Наистина ли сме станали толкова нетърпими към различните? И наистина ли продължаваме да претендираме, че сме широко скроени?
Как виждам аз нещата? Всеки човек има право да изповядва каквато религия иска. Ако иска ще е християнин, ако иска ще е мюсюлманин, ако иска ще е будист. А ако иска ще е атеист. Всичко е въпрос на свободна воля, на среда и на личен избор. И този избор е защитен със закон. Никой не трябва да бъде преследван, обиждан или сочен с пръст, само защото е с еди-каква-си вяра.
При нас се получава и още нещо. Турското население в България търпи негативи по няколко параграфа.
Първо: Гледат ги лошо, само защото са турци. А както са ни учили в училище, турците са лоши. Защото пет века сме били под тяхна власт. Ок. Съгласих се. Само че турците днес не са виновни с нищо за това, което се е случвало преди. Най-малкото не са живели по това време. Трябва да са от рода Маклауд, за да са виновни за действия от преди повече от век. Не трябва да загърбваме историята си, но не виждам как пренасянето на емоции от миналото върху настоящето ще промени по някакъв начин случилото се. Глупаво е.
Второ: Гледат ги лошо, заради ДПС. Само че политиците от ДПС не са обикновените хора. Ако трябва да се обвинява някой, то това са хората от партията, а не онези, които просто се опитват да живеят в България. По същия начин, по който се опитваме и всичко останали.
Трето: Мюсюлмани са. И какво от това? Фактът, че изповядват исляма не означава, че имат по три ръце и пет крака. Примерно. Просто означава, че са мюсюлмани. Не съм запозната с религията им, но съм повече от убедена, че не всеки мюсюлманин е радикален ислямист. И че не всеки е потенциален терорист.
Четвърто: Обличат се с шалвари и носят забрадки. Ама разбира се! Това е невероятно голямо престъпление. Дайте да ги убием за това. Предлагам също така да забраним късите поли, блузките с тигрови шарки и високите токове. Ще кажете - не е същото. Шалварите и забрадките са религиозен символ. И така да е. Какво ви пречи на вас това, че те се обличат така?
Мога да продължа да изреждам до безкрайност. И пак няма да се съглася с нито един от аргументите. Защото не са истински аргументи.
Преди време попаднах на една подписка против построяването на джамия в София. Бях изключително изненадана от реакциите. Представих си какво ще се случи, ако българи, живеещи в чужбина (например в Турция) решат да си построят църква. И ако това тяхно решение бъде посрещнато с толкова отрицателни емоции. Ако им забранят да я строят. Мисля си, че в подобна ситуация много българи, живеещи в България ще скочат веднага. Ще намесят отново световната конспирация, чиято единствена цел е ни подтиска и да не ни позволява да покажем на всички колко велика нация сме.
За пореден път се питам: Къде, по дяволите, остана нашата прословута толерантност? Защо сме склонни да заклеймим толкова много хора, живеещи на територията на България, като най-лошото нещо на този свят? И то само защото са мюсюлмани и носят шалвари и забрадки?
четвъртък, 9 април 2009 г.
Малко, но от сърце
Слушалките ми се прецакаха. По-точно - прецака ми се лявата слушалка. Никак не се чувствам комфортно, когато ми се налага да слушам музика само с едното ухо. Имам чувството, че ще оглушея. Важно е шумът, който си причинявам съвсем самичка, да се чува и с двете ушета.
В продължение на няколко дни се мъчих като грешен дявол. Да ме пита човек защо, не мога да отговоря. Най-простото обяснение е мързел. Той обаче съшо си има граници и вчера с бодра крачка се отправих към магазина на Germanos, който се намира на Витошка. Голям магазин. Хубав. Добре осветен. Най-хубавото му качесто е, че ми идва по път. Всъщност, това май му е единственото хубаво качество. Но да не избързвам.
Влетях аз изпълнена с ентусиазъм, въоръжена с болните слушалки. Посрещна ме млад униформен момък с редовното изречение: Мога ли да ви помогна с нещо? Цялата засиях от щастие, че веднага се намери кой да ми обърне внимание. Погледах го с надежда в очите и му споделих, че си търся слушалчици. Дори нещо повече - казах му точно какви искам, че му ги и показах даже. Момъкът каза: Да и попита с какъв накрайник да са.
Е те тука вече ми идваше да му се метна на врата и да го разцелувам. Защото аз този въпорос автоматично го тълкувам като Имаме, естествено, че даже ги имаме с два различни накрайника - стандартен и нестандартен. А аз, като една истинска кифла, си имам два плеъра. С две различни буксички за слушалки (нали букса му се викаше на онова, дето си ръгам слушалките?). И като го чух този въпрос, веднага се видях как купувам два чифта слушалки (сори за тавталогията, ама не се сещам за синоним) за двете животинки.
Последвах го с надежда в сърцето и двамата се спряхме пред лоното на слушалките за плеъри. Имаше цели 4 варианта. Два от тях отговаряха на условията и бе предприето щателно изучаване на кутиите. Щото проблем - кои са стандартните и кои не? И дали изобщо има нестандартни? Разпознах си аз настоящите болни другари и си помислих, че с това проблемът е приключен. Да, ама не! Момъкът продължи да ги върти в ръцете си в опит да разбере аджеба какво точно гледа.
Някъде по това време започнах да осъзнавам, че това НЕ е моят консултант. Моят консултант-продавач веднага би надушил, че вместо един, съм склонна да си купя два от желаните артикули. Или ако не двата, то поне по-скъпия от тях. А този, който ми се падна на мен, не си познаваше стоката. След пет минути зверене в етикетите, реши, че ще отвори внимателно опаковката и ще види за какво точно иде реч.
Нямаше късмет! И двата чифта се оказаха със стандартни накрайници. Почесох се по главата и реших да разбера каква точно е в такъв случай разликата, че едните са почти двойно по-скъпи от другите. Хм... Въпрос за сто хиляди: Какви са разликите? Мощност - еднаква. Тегло - различно. Момъкът ме погледна ведро и измънка: Ами разликата е в грамовете и в това, че на тия (по-съпите) кабелът им е по-къс!
Обърках се. Значи фирмата производител се опитва да ми продаде по-леки слушалки с по-къс кабел за повече пари?
Момъкът: Ами... политика на фирмата...
Аз: (гледам странно) Е как така политика на фирмата? И само това ли им е разликата?
Момъкът: Ами...
Аха! Ок. Купих си познатите ми вече слушалки и си излезнах.
Едно нещо не разбирам. Как е възможно да не познаваш стоката, която продаваш? Защото благодарение на това си свое незнание, момъкът се размина с двойно по-голям оборот. Не че едни скушалки повече са нещо кой знае какво, но все пак са си оборот. А аз бях склонна да купя повече, отколкото бях планирала. Трябваше само да ми каже какво им е по-доброто или дори по-различното. Той не успя. А аз спестих малко парички.
А дали споменах, че под името на момъка на табелката му стоеше длъжността Заместник управител?
В продължение на няколко дни се мъчих като грешен дявол. Да ме пита човек защо, не мога да отговоря. Най-простото обяснение е мързел. Той обаче съшо си има граници и вчера с бодра крачка се отправих към магазина на Germanos, който се намира на Витошка. Голям магазин. Хубав. Добре осветен. Най-хубавото му качесто е, че ми идва по път. Всъщност, това май му е единственото хубаво качество. Но да не избързвам.
Влетях аз изпълнена с ентусиазъм, въоръжена с болните слушалки. Посрещна ме млад униформен момък с редовното изречение: Мога ли да ви помогна с нещо? Цялата засиях от щастие, че веднага се намери кой да ми обърне внимание. Погледах го с надежда в очите и му споделих, че си търся слушалчици. Дори нещо повече - казах му точно какви искам, че му ги и показах даже. Момъкът каза: Да и попита с какъв накрайник да са.
Е те тука вече ми идваше да му се метна на врата и да го разцелувам. Защото аз този въпорос автоматично го тълкувам като Имаме, естествено, че даже ги имаме с два различни накрайника - стандартен и нестандартен. А аз, като една истинска кифла, си имам два плеъра. С две различни буксички за слушалки (нали букса му се викаше на онова, дето си ръгам слушалките?). И като го чух този въпрос, веднага се видях как купувам два чифта слушалки (сори за тавталогията, ама не се сещам за синоним) за двете животинки.
Последвах го с надежда в сърцето и двамата се спряхме пред лоното на слушалките за плеъри. Имаше цели 4 варианта. Два от тях отговаряха на условията и бе предприето щателно изучаване на кутиите. Щото проблем - кои са стандартните и кои не? И дали изобщо има нестандартни? Разпознах си аз настоящите болни другари и си помислих, че с това проблемът е приключен. Да, ама не! Момъкът продължи да ги върти в ръцете си в опит да разбере аджеба какво точно гледа.
Някъде по това време започнах да осъзнавам, че това НЕ е моят консултант. Моят консултант-продавач веднага би надушил, че вместо един, съм склонна да си купя два от желаните артикули. Или ако не двата, то поне по-скъпия от тях. А този, който ми се падна на мен, не си познаваше стоката. След пет минути зверене в етикетите, реши, че ще отвори внимателно опаковката и ще види за какво точно иде реч.
Нямаше късмет! И двата чифта се оказаха със стандартни накрайници. Почесох се по главата и реших да разбера каква точно е в такъв случай разликата, че едните са почти двойно по-скъпи от другите. Хм... Въпрос за сто хиляди: Какви са разликите? Мощност - еднаква. Тегло - различно. Момъкът ме погледна ведро и измънка: Ами разликата е в грамовете и в това, че на тия (по-съпите) кабелът им е по-къс!
Обърках се. Значи фирмата производител се опитва да ми продаде по-леки слушалки с по-къс кабел за повече пари?
Момъкът: Ами... политика на фирмата...
Аз: (гледам странно) Е как така политика на фирмата? И само това ли им е разликата?
Момъкът: Ами...
Аха! Ок. Купих си познатите ми вече слушалки и си излезнах.
Едно нещо не разбирам. Как е възможно да не познаваш стоката, която продаваш? Защото благодарение на това си свое незнание, момъкът се размина с двойно по-голям оборот. Не че едни скушалки повече са нещо кой знае какво, но все пак са си оборот. А аз бях склонна да купя повече, отколкото бях планирала. Трябваше само да ми каже какво им е по-доброто или дори по-различното. Той не успя. А аз спестих малко парички.
А дали споменах, че под името на момъка на табелката му стоеше длъжността Заместник управител?
вторник, 7 април 2009 г.
Открихме сезона
Носът ми изгоря. И скулите. И ушите. Ама ми е кеф. Пролетта най-накрая се сети да намине и през нашите географски ширини. Чакахме я дълго, но пък чакането си заслужаваше.
Слънцето се показа и веднага открихме сезона за обикаляне из България. Първа спирка - Трявна. Точка първа от план-графика за уикенда - разходка до Боженци. С кола пътят от Трявна дотам е около 40 км, а пеша е има-няма 10. И от половин дума става ясно, че предпочетохме да се разходим. За водачи си бяхме взели с нас няколко тревненци.
Оставихме си багажите във вилата, която щеше да ни подслони за през нощта и поехме с бодра крачка към Боженци. Като казах вилата:
Времето, както споменах (споменах ли всъщност?) беше чудесно и ходенето се очертаваше да е забавно. Пътеката се зеленееше пред нас и почти успя да ни излъже, че преходът ще е като песен.
И щеше, ако не бяха няколко дребни и несъществени усложнения. Първото - кал. Ама много кал! Второто - леееко се позагубихме :) Леко, леко за около половин час. Два пъти. Но пък беше забавно. И имаше време дори и да снимам.
Искрено се радвах, когато сред многото кафяво на изсъхналите листа се забелязваше някое любопитно цветенце, което успяваше да оцвети целия пейзаж.
В Боженци ядохме най-невероятно вкусните пърленки. И видях интересни табели.
Връщането беше по-кратко:) Но за сметка на това далеч по-кално. И по-екстремно. Пътеката, сама по себе си, е много приятна за ходене. Няма стръмни участъци, няма простотии. Обаче преди нас бяха минавали АТВ-та, мотори и един камион, който беше изхвърлял строителни отпадъци. Поради тази причина половината пътека просто я нямаше. А частта, която все още си беше там, беше основно от кал. То не беше прескачане, не беше промъкване през къпинаци и шипкови храсти. По едното време младежите дори строиха мост. Добре дошли в цивилизацията!
Във вилата ни чакаше фото-звездата на уикенда:
Като се стъмни, докато се приготвяхме за голямото събаряне, успях да направя и една снимка, която си признавам, че ми се превърна във фаворит за уикенда.
А какво още се случи вечерта... Това вече е друга история, на която мястото й изобщо не е за тук :)
А, да! Ето и останалите снимки. Там можете да видите и резбовани тавани от Трявна.
Слънцето се показа и веднага открихме сезона за обикаляне из България. Първа спирка - Трявна. Точка първа от план-графика за уикенда - разходка до Боженци. С кола пътят от Трявна дотам е около 40 км, а пеша е има-няма 10. И от половин дума става ясно, че предпочетохме да се разходим. За водачи си бяхме взели с нас няколко тревненци.
Оставихме си багажите във вилата, която щеше да ни подслони за през нощта и поехме с бодра крачка към Боженци. Като казах вилата:
Времето, както споменах (споменах ли всъщност?) беше чудесно и ходенето се очертаваше да е забавно. Пътеката се зеленееше пред нас и почти успя да ни излъже, че преходът ще е като песен.
И щеше, ако не бяха няколко дребни и несъществени усложнения. Първото - кал. Ама много кал! Второто - леееко се позагубихме :) Леко, леко за около половин час. Два пъти. Но пък беше забавно. И имаше време дори и да снимам.
Искрено се радвах, когато сред многото кафяво на изсъхналите листа се забелязваше някое любопитно цветенце, което успяваше да оцвети целия пейзаж.
В Боженци ядохме най-невероятно вкусните пърленки. И видях интересни табели.
Връщането беше по-кратко:) Но за сметка на това далеч по-кално. И по-екстремно. Пътеката, сама по себе си, е много приятна за ходене. Няма стръмни участъци, няма простотии. Обаче преди нас бяха минавали АТВ-та, мотори и един камион, който беше изхвърлял строителни отпадъци. Поради тази причина половината пътека просто я нямаше. А частта, която все още си беше там, беше основно от кал. То не беше прескачане, не беше промъкване през къпинаци и шипкови храсти. По едното време младежите дори строиха мост. Добре дошли в цивилизацията!
Във вилата ни чакаше фото-звездата на уикенда:
Като се стъмни, докато се приготвяхме за голямото събаряне, успях да направя и една снимка, която си признавам, че ми се превърна във фаворит за уикенда.
А какво още се случи вечерта... Това вече е друга история, на която мястото й изобщо не е за тук :)
А, да! Ето и останалите снимки. Там можете да видите и резбовани тавани от Трявна.
сряда, 1 април 2009 г.
Шегичка
Събудих се с едно особено чувство днес. Не защото снощи съм преяла лошо или съм злоупотребила с високоградусови напитки. Не! Дори напротив. Вечерта ми бе тиха и спокойна като ясен ден над Дунавската равнина.
Докато си пиех сутрешното кафе се поразрових из нета, за да се информирам какво се е случило през времето, в което съм спяла блажено. Трябва да съм в крак със света все пак. Да съм актуална един вид. Някъде след третата или четвъртата новина разбрах на какво се дължи това ми особено чувство. То било първи април!
Ами да! Ден на шегата. Започнах да дишам по-спокойно. Това вече обяснява всичко. Обясни ми дори и тази новина. Ако не беше публикувана днес, сигурно много щях да се възмутя. Също както се възмутих и когато миналата година любимата министър Масларова реши да изпрати не-помня-вече-колко пенсионери на почивка с пари от бюджета. И когато тази година реши да прати още 15 000 представители на третата възраст на море с бонус спа процедури. Отново с пари от бюджета. Демек с моите пари. И с вашите.
То лошо няма възрастните хора да почиват. Ама защо трябва да е с парите, които аз плащам за данъци? Или ако ще праща някой на почивка, не е ли по-добре да се пратят деца например? Мисля си, че те ще оценят почивката много повече, а и ще бъде някак си по-справедливо. Ама какво ли разбирам аз от справедливост? Да не би да съм социален министър?
Отнесох се малко. Новината е за други почивки. Този път на държавните служители. Общото е в начина на плащане. Половината (то оставаше и целите да са) се поема от държавата, но само, ако ваканцията е в България. Разбирай - правим опит да подпомогнем родния туризъм.
Ще ме прощавате много, обаче аз не искам да подпомагам българския туризъм по този начин. Не искам да подпомагам и българските чиновници. Те са си подпомогнати дори повече от достатъчно. Искам да подпомогна себе си и близките си и да отидем ние на почивка. Дали ще е в България е съвсем отделен въпрос.
Обичам си Родината, но няма как да си затворя очите за очеизвадни неща. Туризмът ни може би наистина страда заради световната криза, но според мен страда много повече от тези, които си мислят, че се занимават с туризъм. Не може да предлагаш ниско качество на усугата и да очакваш хората да са доволни. Не може да строиш и презастрояваш и то по време на сезона и да очакваш туристите да дойдат и на следващата година. Не може да си на принципа ден година храни и да искаш ръст в посещаемостта. Не може обслужването ти да е под всякакъв минимум и да се надяваш да останеш в бизнеса. Не може!
Тук може би трябва да вметна, че не всички от туристическия бранш попадат в горното описание. За съжаление, обаче, голяма част все още не разбират, че бизнес не се прави така. И заради тази част, страдат всички.
Пак се отнесох. Мисълта ми беше, че не ми се струва справедливо чиновниците да почиват с моите пари. Щото аз не мога да отида на почивка. Тъй като трябва да работя, за да си плащам сметките. И да водя що-годе приличен живот. Не се оплаквам от парите, които получавам, но за да ги получа ми се налага да правя редица компромиси. Като например с отпуската си. Или по-скоро с липсата й. Какъв компромис правят държавните служители, за да си починат от тежката и натоварена работа през годината? При това с моите пари?
Поех си дълбоко въздух и се опитах да се успокоя. Дишай спокойно, Верче, днес е първи април. Сигурно просто се шегуват. Да, сигурно просто се шегуват...
ПП Между другото, днес е рожденият ден на Катедра Маркетинг към УНСС. Честит празник на всички маркетаджии :)
Докато си пиех сутрешното кафе се поразрових из нета, за да се информирам какво се е случило през времето, в което съм спяла блажено. Трябва да съм в крак със света все пак. Да съм актуална един вид. Някъде след третата или четвъртата новина разбрах на какво се дължи това ми особено чувство. То било първи април!
Ами да! Ден на шегата. Започнах да дишам по-спокойно. Това вече обяснява всичко. Обясни ми дори и тази новина. Ако не беше публикувана днес, сигурно много щях да се възмутя. Също както се възмутих и когато миналата година любимата министър Масларова реши да изпрати не-помня-вече-колко пенсионери на почивка с пари от бюджета. И когато тази година реши да прати още 15 000 представители на третата възраст на море с бонус спа процедури. Отново с пари от бюджета. Демек с моите пари. И с вашите.
То лошо няма възрастните хора да почиват. Ама защо трябва да е с парите, които аз плащам за данъци? Или ако ще праща някой на почивка, не е ли по-добре да се пратят деца например? Мисля си, че те ще оценят почивката много повече, а и ще бъде някак си по-справедливо. Ама какво ли разбирам аз от справедливост? Да не би да съм социален министър?
Отнесох се малко. Новината е за други почивки. Този път на държавните служители. Общото е в начина на плащане. Половината (то оставаше и целите да са) се поема от държавата, но само, ако ваканцията е в България. Разбирай - правим опит да подпомогнем родния туризъм.
Ще ме прощавате много, обаче аз не искам да подпомагам българския туризъм по този начин. Не искам да подпомагам и българските чиновници. Те са си подпомогнати дори повече от достатъчно. Искам да подпомогна себе си и близките си и да отидем ние на почивка. Дали ще е в България е съвсем отделен въпрос.
Обичам си Родината, но няма как да си затворя очите за очеизвадни неща. Туризмът ни може би наистина страда заради световната криза, но според мен страда много повече от тези, които си мислят, че се занимават с туризъм. Не може да предлагаш ниско качество на усугата и да очакваш хората да са доволни. Не може да строиш и презастрояваш и то по време на сезона и да очакваш туристите да дойдат и на следващата година. Не може да си на принципа ден година храни и да искаш ръст в посещаемостта. Не може обслужването ти да е под всякакъв минимум и да се надяваш да останеш в бизнеса. Не може!
Тук може би трябва да вметна, че не всички от туристическия бранш попадат в горното описание. За съжаление, обаче, голяма част все още не разбират, че бизнес не се прави така. И заради тази част, страдат всички.
Пак се отнесох. Мисълта ми беше, че не ми се струва справедливо чиновниците да почиват с моите пари. Щото аз не мога да отида на почивка. Тъй като трябва да работя, за да си плащам сметките. И да водя що-годе приличен живот. Не се оплаквам от парите, които получавам, но за да ги получа ми се налага да правя редица компромиси. Като например с отпуската си. Или по-скоро с липсата й. Какъв компромис правят държавните служители, за да си починат от тежката и натоварена работа през годината? При това с моите пари?
Поех си дълбоко въздух и се опитах да се успокоя. Дишай спокойно, Верче, днес е първи април. Сигурно просто се шегуват. Да, сигурно просто се шегуват...
ПП Между другото, днес е рожденият ден на Катедра Маркетинг към УНСС. Честит празник на всички маркетаджии :)
понеделник, 30 март 2009 г.
Runnin' Wild
Понеделник е. Натрупала ми се е работа като за целия китайски народ, че даже ще остане и за една малка индийска провинция. А на мен ми се спи. Сигурно е от смяната на времето. Гледам си списъка със задачки за деня, а в главата си чувам звука на моторите от събота. Не искат да си ходят и това си. Отгоре на всичко, Star.fm и те са в същото настроение (че дори и повече - все пак те бяха едни от партньорите на събитието) и говорят основно за това. Не че се оплаквам...
Като пишех предишния пост в главата ми се заформи идеята да пусна още поне два на тема Откриване на мото сезон 2009. Един с моторите и самите мотористи и друг с интересни каски и интересни хора. Обаче наистина съм изправена пред огромен проблем - не мога да избера кои снимки да сложа. Онази сутрин не знаех кое по-напред да снимам. Имах чувството, че дори и през цялото време да натискам копченцето, пак ще пропусна нещо. Резултатът - повече от 300 снимки. Позачистих ги леко. Имаше някои размазани. Имаше и много почти еднакви, направени в търсене на Дъ Кадъра. Колкото и да ги редуцирах, пак си останаха над 200.
И така, след многочасово мислене (тук малко преувеличавам) и след много почесване, стигнах до почти соломоновско решение - ще пусна всички снимки, пък вие си гледайте които искате.
Приятно разглеждане :)
И една песничка за настроение:
Като пишех предишния пост в главата ми се заформи идеята да пусна още поне два на тема Откриване на мото сезон 2009. Един с моторите и самите мотористи и друг с интересни каски и интересни хора. Обаче наистина съм изправена пред огромен проблем - не мога да избера кои снимки да сложа. Онази сутрин не знаех кое по-напред да снимам. Имах чувството, че дори и през цялото време да натискам копченцето, пак ще пропусна нещо. Резултатът - повече от 300 снимки. Позачистих ги леко. Имаше някои размазани. Имаше и много почти еднакви, направени в търсене на Дъ Кадъра. Колкото и да ги редуцирах, пак си останаха над 200.
И така, след многочасово мислене (тук малко преувеличавам) и след много почесване, стигнах до почти соломоновско решение - ще пусна всички снимки, пък вие си гледайте които искате.
Приятно разглеждане :)
И една песничка за настроение:
събота, 28 март 2009 г.
Get Your Motor Runnin'
Традицията повелява последната събота на март месец да се дава началото на мото сезона. Тази година откриването му съвпадна и с началото на сезона на Формула 1. Квалификациите днес не ми се коментират. Все още се опитвам да осмисля това, на което станах свидетел. Като мине и старта утре и ми поотлежат в главата, тогава. Темата сега е за откриването на мото сезона. Така че, като тегля чертата, днес се получи ден, изпълнен с много рев на двигателии, бензинови пари и още повече усещане за свобода.
Като по поръчка времето беше повече от прекрасно. Станах рано. Изгледах квалификациите, изпих си кафето и към има-няма 9:30 се понесох към Александър Невски, където бе сборният пункт на моторджиите. Докато вървях натам, покрай мен преминаха няколко скромни групички с мотори, но нищо не може да се сравни с гледката, която ме посрещна на площада пред катедралата.
Искам да отбележа, че организацията бе на ниво. Нямаше ексцесии, всичко мина мирно, тихо (като изключим рок парчетата, които огласяха площада) и без излишни изживявания. Поне аз така го видях.
Разглеждам снимките от днес и се чудя кои от всичките да избера, че да покажа най-добре изживяването. Трудна работа. Освен това снимките няма как да пресъздадат усещането, което беше на самия площад. Звукът от моторите. Зяпачите (като мен). Емоцията. Дори бензиновите изпарения.
Накратко:
Полицията, дошла да охранява събитието, и тя бе на мотори. Логично. Щях да се изненадам, ако бха викнали полицаии с коли или конна полиция например.
Алтернативна употреба на лъвовете.
А този моторист се превърна във всеобщ любимец.
Имам снимки за поне още няколко поста на тази тема. И ще ги напиша. А дотогава - песента, която си тананикам цял ден:
Като по поръчка времето беше повече от прекрасно. Станах рано. Изгледах квалификациите, изпих си кафето и към има-няма 9:30 се понесох към Александър Невски, където бе сборният пункт на моторджиите. Докато вървях натам, покрай мен преминаха няколко скромни групички с мотори, но нищо не може да се сравни с гледката, която ме посрещна на площада пред катедралата.
Искам да отбележа, че организацията бе на ниво. Нямаше ексцесии, всичко мина мирно, тихо (като изключим рок парчетата, които огласяха площада) и без излишни изживявания. Поне аз така го видях.
Разглеждам снимките от днес и се чудя кои от всичките да избера, че да покажа най-добре изживяването. Трудна работа. Освен това снимките няма как да пресъздадат усещането, което беше на самия площад. Звукът от моторите. Зяпачите (като мен). Емоцията. Дори бензиновите изпарения.
Накратко:
Полицията, дошла да охранява събитието, и тя бе на мотори. Логично. Щях да се изненадам, ако бха викнали полицаии с коли или конна полиция например.
Алтернативна употреба на лъвовете.
А този моторист се превърна във всеобщ любимец.
Имам снимки за поне още няколко поста на тази тема. И ще ги напиша. А дотогава - песента, която си тананикам цял ден:
петък, 27 март 2009 г.
Къде е убит Ботев?
Знаех си аз, че народът затъпява прогресивно, но не очаквах положението да е чак толкова зле. Преди време се възмущавах, че знаем само кога са ни убити 'националните герои', но не и кога са се родили. Оказа се, че има и по-тежки неща за преглъщане.
Причината за искреното ми изумление се крие в нещо доста прозаично. Снощи гледах Славиту и новото състезание, което е спретнал (сега не ми се иска да говоря дали е коректно да копира чужди формати и дали си е платил правата... надявам се, че да...). Той, като продуцент, най-вероятно си има причини, поради които е избрал точно тези двойки да участват. Признавам, че някои от попаденията са доста добри. Дори успях да си намеря любимци сред тях. Въпросът обаче е друг. Въпросът е, че голяма част от тях не се отличават с особено видим умствен багаж (за разлика от този в куфарите).
Първата им задача бе да отидат на мястото, където е убит Ботев. Не се считам за най-интелигентния човек на този свят, но в главата веднага ми се пръкна като идея връх Вола. И Враца.
В началото, когато започнаха да се споменават имена като вр. Ком, вр. Ботев, Шипка (?) и Пазарджик (???), се смях с глас. Искрено. За малко да започна и да се въргалям по пода. Когато обаче едно крехко (русо) девойче на 19 години, прясно завършило, роди гениалната мисъл, че той май Ботев изобщо не е бил убит, почнах леко да се стряскам.
Правилно, мацко, Ботев не е убит! Не случайно е казал: Жив е той, жив е! Там на Балкана... Жив е, ами! Онзи ден пих кафе с него. Добре е. Малко му е скучно и се чуди какво да прави, ама не се оплаква особено много.
Как да е. Оправиха се новоизлюпените звезди. Питаха разни обикновени хорица, които веднага ги ориентираха към коя част на България да се отправят. Възрастни хора, отрудени, най-вероятно без вишу образование, които в друг случай просто биха подминали.
По-късно научих други интересни факти от историята ни. Като например, че Софроний Врачански е написал Рибния буквар и История славянобългарска.
Ъъъъ... добре де! Явно имам доста пропуски и трябва да ги запълня незабавно.
Никой не е длъжен да знае всичко. Най-малкото не е възможно. Но има някои неща, които се предполага, че се знаят. Дали от обща култура, дали от набиване в главите от ученическите години, дали от въздуха... Като например къде е убит Ботев. И дали изобщо е убит. И кой е написал История славянобългарска. И къде се намира Враца. Да не забравя за разликата между Ботев и Дебелянов и Паисий и Софроний. Когато тези основни неща липсват от файловете, дето си държиш в главата, тогава положението става малко страшно.
Обещавам, че това предаване ще го следя. И то с интерес. Ще се образовам от участниците и ще трупам познание след познание. Току виж и от мен излезе нещо.
Причината за искреното ми изумление се крие в нещо доста прозаично. Снощи гледах Славиту и новото състезание, което е спретнал (сега не ми се иска да говоря дали е коректно да копира чужди формати и дали си е платил правата... надявам се, че да...). Той, като продуцент, най-вероятно си има причини, поради които е избрал точно тези двойки да участват. Признавам, че някои от попаденията са доста добри. Дори успях да си намеря любимци сред тях. Въпросът обаче е друг. Въпросът е, че голяма част от тях не се отличават с особено видим умствен багаж (за разлика от този в куфарите).
Първата им задача бе да отидат на мястото, където е убит Ботев. Не се считам за най-интелигентния човек на този свят, но в главата веднага ми се пръкна като идея връх Вола. И Враца.
В началото, когато започнаха да се споменават имена като вр. Ком, вр. Ботев, Шипка (?) и Пазарджик (???), се смях с глас. Искрено. За малко да започна и да се въргалям по пода. Когато обаче едно крехко (русо) девойче на 19 години, прясно завършило, роди гениалната мисъл, че той май Ботев изобщо не е бил убит, почнах леко да се стряскам.
Правилно, мацко, Ботев не е убит! Не случайно е казал: Жив е той, жив е! Там на Балкана... Жив е, ами! Онзи ден пих кафе с него. Добре е. Малко му е скучно и се чуди какво да прави, ама не се оплаква особено много.
Как да е. Оправиха се новоизлюпените звезди. Питаха разни обикновени хорица, които веднага ги ориентираха към коя част на България да се отправят. Възрастни хора, отрудени, най-вероятно без вишу образование, които в друг случай просто биха подминали.
По-късно научих други интересни факти от историята ни. Като например, че Софроний Врачански е написал Рибния буквар и История славянобългарска.
Ъъъъ... добре де! Явно имам доста пропуски и трябва да ги запълня незабавно.
Никой не е длъжен да знае всичко. Най-малкото не е възможно. Но има някои неща, които се предполага, че се знаят. Дали от обща култура, дали от набиване в главите от ученическите години, дали от въздуха... Като например къде е убит Ботев. И дали изобщо е убит. И кой е написал История славянобългарска. И къде се намира Враца. Да не забравя за разликата между Ботев и Дебелянов и Паисий и Софроний. Когато тези основни неща липсват от файловете, дето си държиш в главата, тогава положението става малко страшно.
Обещавам, че това предаване ще го следя. И то с интерес. Ще се образовам от участниците и ще трупам познание след познание. Току виж и от мен излезе нещо.
понеделник, 9 март 2009 г.
Отново на облачна тема
Снимах облаци. Отново. Слезнах от трамвая не на моята спирка и просто вървях. И снимах. Снимането на облаци е едно от нещата, които наистина ме успокояват. Има нещо в тях. Може би защото никога не можеш да видиш два еднакви. Почти като онази приказка за реката. Само дето тук нищо не тече. Поне не съм чула за течащи облаци. Мислълта ми тече леко объркано, но се свиква. Аз поне съм си свикнала. Така съм откакто се помня. Може би и отпреди това.
Облаците и снимането. Обичам да гледам как последните лъчи на слънцето се опитват да си проправят път сред малките капчици кондензиран въздух и го оцветяват във всееъзможни цветове. Или пък да гледам как сред безкрайното и бездънно синьо се носи малко бяло петно, което изчезва след броени минути. Или да вдигна поглед и да потъна в мекотата, която е надвиснала над главите ни като огромна купчина захарен памук. Както казах - обичам облаците. А когато тази ми обсесия се комбинира с почти маниакалното ми желание да снимам, резултатът е такъв:
Сменям гледната точка:
Малко сладникаво се получи, но съм уморена. А когато съм уморена, се разкисвам и започвам да говоря глупости.
Облаците и снимането. Обичам да гледам как последните лъчи на слънцето се опитват да си проправят път сред малките капчици кондензиран въздух и го оцветяват във всееъзможни цветове. Или пък да гледам как сред безкрайното и бездънно синьо се носи малко бяло петно, което изчезва след броени минути. Или да вдигна поглед и да потъна в мекотата, която е надвиснала над главите ни като огромна купчина захарен памук. Както казах - обичам облаците. А когато тази ми обсесия се комбинира с почти маниакалното ми желание да снимам, резултатът е такъв:
Сменям гледната точка:
Малко сладникаво се получи, но съм уморена. А когато съм уморена, се разкисвам и започвам да говоря глупости.
петък, 27 февруари 2009 г.
Краси
Преди време, в коментарите под един пост се обяснявах като ученичка, че на опера не могат да ме замъкнат и с пистолет, опрян в главата. Да, ама не. Всъщност, така като се замисля, твърдението е все още почти вярно. Почти, защото вчера прекрачих прага на Операта. Но за юбилеен галаконцерт на примабалерината Красимира Колдамова.
Няма смисъл да обяснявам, че балетното изкуство не е сред силните ми страни. Дори е по-правилно да се каже, че не разбирам нищо. От обща култура съм чувала за Жизел и Лешникотрошачката, успявам да разпозная Лебедово езеро и Кармен, но дотам. Поради тази причина бях с леко смесени чувства преди снощния концерт. От една страна стоеше лекото ми притеснение, че балетът може да не ми допадне. От друга страна стоеше възхищението ми към Краси Колдамова. Една дама, която на 70 години продължава да излъчва същото достойнство, грация и финес като по времето, когато е танцувала (което, между другото, не е чак толкова отдавна). Изключително красива и лъчезарна. Просто невероятна.
Операта отвори врати точно в 18:30. Купихме си програми и се настанихме. Залата беше все още почти празна и се възползвах от момента да направя малко снимки.
Галаконцертът бе с участието на ученици на Краси Колдамова. От най-малките чочковци, които тепърва се учат да танцуват до утвърдени вече балетисти, които танцуват по световните сцени.
Тук е моментът да си призная, че ме хвана срам от себе си. Концертът започна с Жизел (II действие). Музика, декори, танцьори - всичко беше прекрасно. Само дето не разбирах какво точно се случва. Досетих се отчасти за сюжета, но мисля, че удоволствието щеше да е далеч по-голямо, ако си бях направила труда да попрочета предварително за какво иде реч.
След Жизел, последва танц на настоящите ученици на Краси Колдамова. Точно тук се появиха и малките чочковци, за които споменах по-горе. Заедно с по-големите ученици, показаха на какво са се научили върху Аве Мария (музика: Й. С. Бах - Ш. Гуно).
Програмата продължи с част от Лебедово езеро. След това се насладихме и на сцената на Умиращия лебед в невероятното изпълнение на Вяра Начева - примабалерина на Щатсбалет (Берлин). Повярвайте ми - останах без дъх! Не мисля, че имам думи, с които да опиша емоцията, която завладя цялата зала. Затова няма и да се опитвам.
Точно преди финала дойде време и за второто действие на Кармен. Отново си издърпах ушите мислено, че не съм се поразровила предварително за подробности.
А финалът... Кадри от балетния спектакъл Едит Пиаф. Хм. В този момент съжалих, че съм пропуснала възможността да го гледам не на запис, а там, на живо, в залата.
Тогава на сцената се появи и Тя - Красимира Колдамова. Причината всички да сме там. През цялото време наблюдаваше спектакъла от една от ложите. Но сега бе време да застане отново под светлината на прожекторите. Не да танцува, а да приема поздравления. Цветята, които получи, заеха половината сцена. Получи поздравления от почти всички институции, за които можете да се сетите. Включително и от министъра на вътрешните работи Михаил Миков (?), социалната министърка Емилия Масларова (??), която бе освиркана от публиката и кмета на София Бойко Борисов (???), чийто букет бе посрещнат с искрен смях и още по-искрено освиркване.
Поне според мен, един от най-големите подаръци направиха БАН, които й дадоха почетната титла академик.
А най-големият подарък бе любовта на всички, които бяхме там. В залата нямаше свободно място. Въпреки леко завишените цени на спектакъла. Знам, че звучи адски клиширано, но си беше така. Положителната емоция бе изписана на всяко едно лице. И на тези в публиката, и на тези, които танцуваха цялата вечер.
Затова искрено и официално заявявам: Снощи бях на балет и ми хареса! И защото ми хареса, няма да се спирам на нещата, които дразнеха. Не организационно, а в резултат на човешка несъобразителност и глупост. Хареса ми и искам да остана с това усещане.
Няма смисъл да обяснявам, че балетното изкуство не е сред силните ми страни. Дори е по-правилно да се каже, че не разбирам нищо. От обща култура съм чувала за Жизел и Лешникотрошачката, успявам да разпозная Лебедово езеро и Кармен, но дотам. Поради тази причина бях с леко смесени чувства преди снощния концерт. От една страна стоеше лекото ми притеснение, че балетът може да не ми допадне. От друга страна стоеше възхищението ми към Краси Колдамова. Една дама, която на 70 години продължава да излъчва същото достойнство, грация и финес като по времето, когато е танцувала (което, между другото, не е чак толкова отдавна). Изключително красива и лъчезарна. Просто невероятна.
Операта отвори врати точно в 18:30. Купихме си програми и се настанихме. Залата беше все още почти празна и се възползвах от момента да направя малко снимки.
Галаконцертът бе с участието на ученици на Краси Колдамова. От най-малките чочковци, които тепърва се учат да танцуват до утвърдени вече балетисти, които танцуват по световните сцени.
Тук е моментът да си призная, че ме хвана срам от себе си. Концертът започна с Жизел (II действие). Музика, декори, танцьори - всичко беше прекрасно. Само дето не разбирах какво точно се случва. Досетих се отчасти за сюжета, но мисля, че удоволствието щеше да е далеч по-голямо, ако си бях направила труда да попрочета предварително за какво иде реч.
След Жизел, последва танц на настоящите ученици на Краси Колдамова. Точно тук се появиха и малките чочковци, за които споменах по-горе. Заедно с по-големите ученици, показаха на какво са се научили върху Аве Мария (музика: Й. С. Бах - Ш. Гуно).
Програмата продължи с част от Лебедово езеро. След това се насладихме и на сцената на Умиращия лебед в невероятното изпълнение на Вяра Начева - примабалерина на Щатсбалет (Берлин). Повярвайте ми - останах без дъх! Не мисля, че имам думи, с които да опиша емоцията, която завладя цялата зала. Затова няма и да се опитвам.
Точно преди финала дойде време и за второто действие на Кармен. Отново си издърпах ушите мислено, че не съм се поразровила предварително за подробности.
А финалът... Кадри от балетния спектакъл Едит Пиаф. Хм. В този момент съжалих, че съм пропуснала възможността да го гледам не на запис, а там, на живо, в залата.
Тогава на сцената се появи и Тя - Красимира Колдамова. Причината всички да сме там. През цялото време наблюдаваше спектакъла от една от ложите. Но сега бе време да застане отново под светлината на прожекторите. Не да танцува, а да приема поздравления. Цветята, които получи, заеха половината сцена. Получи поздравления от почти всички институции, за които можете да се сетите. Включително и от министъра на вътрешните работи Михаил Миков (?), социалната министърка Емилия Масларова (??), която бе освиркана от публиката и кмета на София Бойко Борисов (???), чийто букет бе посрещнат с искрен смях и още по-искрено освиркване.
Поне според мен, един от най-големите подаръци направиха БАН, които й дадоха почетната титла академик.
А най-големият подарък бе любовта на всички, които бяхме там. В залата нямаше свободно място. Въпреки леко завишените цени на спектакъла. Знам, че звучи адски клиширано, но си беше така. Положителната емоция бе изписана на всяко едно лице. И на тези в публиката, и на тези, които танцуваха цялата вечер.
Затова искрено и официално заявявам: Снощи бях на балет и ми хареса! И защото ми хареса, няма да се спирам на нещата, които дразнеха. Не организационно, а в резултат на човешка несъобразителност и глупост. Хареса ми и искам да остана с това усещане.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
