Обичам държавната ни администрация! Обичам да ми се налага да се сблъсквам с прекрасните и мили хора, които са там, за да помагат на заблудените и неориентирани граждани (в последната категория се причислявам и аз)! Но най-вече обичам работното време на администрацията!
Наложи ми се да се отбия през НОИ. На пръв поглед нищо и никаква работа - трябваше само да взема една белжчица. Тип удостоверение. Цялата предварителна дейност по въпросното удостоверение вече е свършена, за мен остава само да се занеса до сградата на бул. Стамболийски и да взема заветния лист хартия. Знаех къде е. Знаех коя е стаята. Знаех, че трябва да отида във вторник.
Въоръжена с цялата тази информация, наивно си мислех, че процедурата по вземане на листчето с печат няма да отнеме никакво време. Да, ама не! Ясно е, че моята няма да стане както я мисля аз. Никаква изненада няма, дами и господа! Предсказуема съм като преизбиране на Яне Янев.
Напред към същността, Верче, не се отплесвай както обикновено. След всичките инструкции, които получих, взех своето информирано решение да отида в НОИ някъде по обед. По-точно към 13:00 - хем, ще ми се впише в моята обедна почивка, хем, ако те имат тяхна си, най-вероятно ще я избегна. Предупредих в офиса, че е възможно да се позабавя, метнах се на автобуса и без нито едно загубване се озовах Там. Но това не е всичко! Не успях да се загубя дори и из коридорите! (благодаря ти, Мим:)) Намерих заветното гише и с трепет в сърцето забелязах как пред него няма хора. Може би това трябваше да посади съмнението в мен, но както казах вече - наивност, какво да я правиш... Поогледах се... беше съмнително спокойно. Съмнително спокойно... Загледах се по-задълбочено и тогава я видях! Табелата с работното време!
от 8:30 до 12:00
И за да е картинката още по-прекрасна, удостоверението, за което бях отишла, може да се взема само и единствено във вторник. От 8:30 до 12:00.
Кой дошъл - дошъл. Останалите - другия вторник.
Показват се публикациите с етикет лични дневници. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет лични дневници. Показване на всички публикации
вторник, 8 февруари 2011 г.
петък, 8 октомври 2010 г.
Война и мир
Преди всичко искам да кажа, че съм пацифист. Въпреки че заплашвам разни хора с физическа саморазправа и понякога (само понякога) тайничко си мечтая да разполагам с оръжие за масово унищожение или просто с телефона на някой наемен убиец, аз всъщност никак не одобрявам насилието. Дори бих казала, че казвам твърдо "Нье" по въпроса за войната, насилието и причиняването на каквато и да е болка на живо същество.
Но... Нали не очаквахте да се размине положението без някое многозначително 'но'? Но всеки принцип рано или късно бива подложен на проверка. Вариантите след това не са много. Или остава непокътнат, или се срива с гръм и трясък, или се отървава полужив със силно разтеглени граници.
При мен положението е тежко. Не просто мисля да приложа насилие, но дори планирам да извърша масово убийство. Всъщност аз съм просто част от цяла организация, която се е заела с планирането и разработването на стратегия. Защото военните действия вече започнаха.
Обединеният фронт се сформира едва тази седмица. До този момент военните доействия се водеха без основна идея, на различни полета и почти на принципа на партизанска война. Отделна група нападат локално, водят неравна борба, а след оттеглянето от бойното поле се прави отчет на жертвите и от двете страни. Следва прегрупиране и нови спорадични атаки. И така месеци наред. Размерът на противника може да е в негов ущърб, но за сметка на това компенсира с численост и висока скорост на предвижване. И без значение дали нападаме с газообразни или твърди оръжия, Те винаги се завръщат. Все повече и повече.
В последно време дори в главата ми започва да се заражда страшната мисъл, че Те са намерили някой склад с противогази и са се презапасили. Почти мога да си представя как преди да предприемат поредния набег, се строявят в редичка и един отговорник им раздава противогазите. Гадове!
Хлебарки! Вмъкват се през тръбите и канализацията. Крият се навсякъде. Никога не знаем кога и къде ще ги срещнем. Очаквам скоро да започна да съновам кошмари. Затова си казахме: "Стига! Това повече не може да продължава!" Почти бяхме узрели за идеята за обединена съпротива и тогава се появи Дядото-от-долния-етаж. Предложи стратегия и план, които прегърнахме със страшен ентусиазъм. За да не заподозре Врагът за Съпротивата, продължаваме с локалните действия до осъществяване на колективната атака. Ще наемем професионалист, оборудван с необходимото снаряжение. Ще координираме действията с целия вход и ще ги изтребим до крак. Скоро... Много скоро... Много, много скоро...
Но... Нали не очаквахте да се размине положението без някое многозначително 'но'? Но всеки принцип рано или късно бива подложен на проверка. Вариантите след това не са много. Или остава непокътнат, или се срива с гръм и трясък, или се отървава полужив със силно разтеглени граници.
При мен положението е тежко. Не просто мисля да приложа насилие, но дори планирам да извърша масово убийство. Всъщност аз съм просто част от цяла организация, която се е заела с планирането и разработването на стратегия. Защото военните действия вече започнаха.
Обединеният фронт се сформира едва тази седмица. До този момент военните доействия се водеха без основна идея, на различни полета и почти на принципа на партизанска война. Отделна група нападат локално, водят неравна борба, а след оттеглянето от бойното поле се прави отчет на жертвите и от двете страни. Следва прегрупиране и нови спорадични атаки. И така месеци наред. Размерът на противника може да е в негов ущърб, но за сметка на това компенсира с численост и висока скорост на предвижване. И без значение дали нападаме с газообразни или твърди оръжия, Те винаги се завръщат. Все повече и повече.
В последно време дори в главата ми започва да се заражда страшната мисъл, че Те са намерили някой склад с противогази и са се презапасили. Почти мога да си представя как преди да предприемат поредния набег, се строявят в редичка и един отговорник им раздава противогазите. Гадове!
Хлебарки! Вмъкват се през тръбите и канализацията. Крият се навсякъде. Никога не знаем кога и къде ще ги срещнем. Очаквам скоро да започна да съновам кошмари. Затова си казахме: "Стига! Това повече не може да продължава!" Почти бяхме узрели за идеята за обединена съпротива и тогава се появи Дядото-от-долния-етаж. Предложи стратегия и план, които прегърнахме със страшен ентусиазъм. За да не заподозре Врагът за Съпротивата, продължаваме с локалните действия до осъществяване на колективната атака. Ще наемем професионалист, оборудван с необходимото снаряжение. Ще координираме действията с целия вход и ще ги изтребим до крак. Скоро... Много скоро... Много, много скоро...
сряда, 15 септември 2010 г.
15ти септември, цветя и карамфили
Днес е светъл ден в календара на всяко семейство, което има щастието да притежава един или повече представители на ученическото съсловие. Ще кажете: Да е светъл, да е светъл… колко да е светъл? Ако се опрем на климатичната обстановка – много светъл. Днес беше пекнало едно слънце… пей сърце! Ако се замислим за финансовата страна на нещата… мисля си, че денят по-скоро би могъл да се определи като „леко тъмнеещ”. Но да не се отплесвам в излишни подробности, а да се отправя към по-смислена /доколкото изобщо може да се получи нещо смислено/ част от своето повествование.
И така – днес е 15ти септември. Навсякъде по улиците могат да се видят горди родители, помъкнали за ръка своите не дотам щастливи, но за сметка на това перфектно облечени поколения. И, разбира се, всяка една подобна мини компания се е снабдила с Букет. Умишлено го пиша с главна буква, за да подчертая огромната му важност и значимост. Защото какво е един ученик в първия си учебен ден, ако няма в ръцете си Букет. Който ученикът се предполага, че трябва да връчи на любимия си учител в знак на уважение, респект и почти възхита. Обаче!
Учениците много, а китките и магазините за китки не чак толкова. Но предприемчивите търговци са намерили решение и на този нелек проблем. Накъдето и да се обърнете, на всяко свободно от паркирали коли място, днес се мъдрят мобилни сергийки с цветя. Още от предишната вечер, цветопродавците са започнали да мъкнат огромни количества цветя. Все още се чудя къде са успели да ги складират, но май това е най-малкият проблем. Сега, на заветната сутрин, всички артикули са примамливо подредени в пластмасовите вази и разнасят ухание в околната атмосфера. Е, вярно е, че голяма част от тях са розАви карамфили. В този ред на мисли, народът не се ли научи, че карамфили се подаряват само в един единствен случай и той не е нито 15ти септември, нито 8ми март, нито 14ти февруари. Но пък бяха във всякакви вариации – единични бройки с панделка, единични бройки без панделка, опаковани в целофан, неопаковани, дори и такива, които не бяха карамфили! Търговията кипи със страшна сила! Пред една сергия са се спрели три малки групички с пременени ученици и изнервени майки, които се опитват да си изберат нещо по-свежо от леко посърналата продукция. Пред един магазин се вие опашка, сравнима с тези от времето на една предишна криза, когато раздаваха олио без купони. Очаквам скоро да се разрази батална сцена, която да посрами опълченците на Шипка и битката при Клокотница, взети заедно. Но не би! Всичко остана в рамките на нормалното и денят отмина без флорални инциденти.
Носех се аз из улиците на този пореден първи учебен ден, разминавах се с малки, големи и още по-големи хора сБбукети в ръка, вдишвах с пълни гърди смесицата от аромата на цветята и аромата на изгорели газове и си мислех: Абе, днес май е денят е по-светъл за продавачите на цветя, отколкото за учениците и родителите им…
ПП Същото това нещо може да се каже и за 8ми март, и за 14ти февруари, само дето трябва да смените ученици/родители със съответните главни действащи лица.
И така – днес е 15ти септември. Навсякъде по улиците могат да се видят горди родители, помъкнали за ръка своите не дотам щастливи, но за сметка на това перфектно облечени поколения. И, разбира се, всяка една подобна мини компания се е снабдила с Букет. Умишлено го пиша с главна буква, за да подчертая огромната му важност и значимост. Защото какво е един ученик в първия си учебен ден, ако няма в ръцете си Букет. Който ученикът се предполага, че трябва да връчи на любимия си учител в знак на уважение, респект и почти възхита. Обаче!
Учениците много, а китките и магазините за китки не чак толкова. Но предприемчивите търговци са намерили решение и на този нелек проблем. Накъдето и да се обърнете, на всяко свободно от паркирали коли място, днес се мъдрят мобилни сергийки с цветя. Още от предишната вечер, цветопродавците са започнали да мъкнат огромни количества цветя. Все още се чудя къде са успели да ги складират, но май това е най-малкият проблем. Сега, на заветната сутрин, всички артикули са примамливо подредени в пластмасовите вази и разнасят ухание в околната атмосфера. Е, вярно е, че голяма част от тях са розАви карамфили. В този ред на мисли, народът не се ли научи, че карамфили се подаряват само в един единствен случай и той не е нито 15ти септември, нито 8ми март, нито 14ти февруари. Но пък бяха във всякакви вариации – единични бройки с панделка, единични бройки без панделка, опаковани в целофан, неопаковани, дори и такива, които не бяха карамфили! Търговията кипи със страшна сила! Пред една сергия са се спрели три малки групички с пременени ученици и изнервени майки, които се опитват да си изберат нещо по-свежо от леко посърналата продукция. Пред един магазин се вие опашка, сравнима с тези от времето на една предишна криза, когато раздаваха олио без купони. Очаквам скоро да се разрази батална сцена, която да посрами опълченците на Шипка и битката при Клокотница, взети заедно. Но не би! Всичко остана в рамките на нормалното и денят отмина без флорални инциденти.
Носех се аз из улиците на този пореден първи учебен ден, разминавах се с малки, големи и още по-големи хора сБбукети в ръка, вдишвах с пълни гърди смесицата от аромата на цветята и аромата на изгорели газове и си мислех: Абе, днес май е денят е по-светъл за продавачите на цветя, отколкото за учениците и родителите им…
ПП Същото това нещо може да се каже и за 8ми март, и за 14ти февруари, само дето трябва да смените ученици/родители със съответните главни действащи лица.
петък, 21 май 2010 г.
Един много дълъг четвъртък
Събуждане: 7:00 am
Безбожно рано. Не съм ставала в този час от години. Но успехът иска жертви.
От точка А до точка Б (жк Гоце Делчев – Дружба 1)
Твърде рано е дори за задръствания. Народът се движи все едно на автопилот. Аз не правя изключение. Дамата на седалката до мен е помъкнала един огромен чадър, който се чуди къде да дене. Докато е в тролея не достига до крайно решение.
На любимата Плиска се забелязва обичайното оживление. Мисля, че не съществува момент, в който да не е оживено. Стоя вече 10 минути на опашка за билети. Звучи по-мащабно отколкото е в действителност, но времето не е преувеличено. Пред мен има точно двама души през цялото време, но служителката зад малкото прозорче работи с невероятна скорост, а освен това май пише фактура. Господ да ми е на помощ.
604 се появява като от нищото 2 минути по-рано от изписаното на таблото. Скоро разбирам защо. Шофьорът се опита да изправи един завой като май го взе заедно с бордюра. Буквално. Имах странното усещане, че или част от автобуса остана на този тротоар или част от тротоара остана с автобуса.
Интервю 1
Идея си нямам как успях да стигна цяла. Вмъквам се в асансьора благодарение на любезните „домакини” в него, които го задържаха. Малко след мен се вмъква и една дама, която започна да се оплаква от хрема. В стомаха ми се промъкна неприятно предчувствие.
Вкарват ме в заседателна зала, в която още не съм била. Седя, пия вода и чакам. Вратата се отваря и неприятното ми предчувствие приема физически облик. Дамата с хремата е шефът на дивизията и очевидно не е в добро настроение. Следващите 40 минути си повтарям наум, че все пак съм на интервю за работа и ако искам да почна там, няма да е никак добре, ако напсувам шефката или ме избие на открита агресия. Резултатът от търпението ми – разделяме се с усмивка и ми казват да чакам ‘feed back’ след седмица-две. Продължавам да се усмихвам, а мислено се потупвам по рамото, защото е много трудно човек да се усмихва със здраво стиснати зъби.
От точка Б до точка В (Дружба 1 – Бизнес парк Младост 4)
Този път предвижването е далеч по-бързо. Дори пристигам много по-рано. Решавам, че сега е моментът да изпия едно кафе на (сравнително) спокойствие и се отправям смело към Pizza Hut. Хем да видя какво правят, хем да вкарам малко кофеин в кръвообращението си. Влетявам в ресторанта, като си мисля, че поради ранния час (едва 10 и нещо е) няма да е лудница и ще успея да се видя с народа. Да, ама не! Не просто има една заета маса, но хората на нея са сред най-любимите ми. Бившият ми шеф с половината ми бивши колеги са събрани на оперативка на сравнително необичайно място. Обикновено се вясват в тоз ресторант веднъж годишно, но аз съм с късмет и успявам да ги уцеля. Успокояват ме две неща – липсва моята голяма любимка и върху лицето на Шефа се изписва далеч по-голяма изненада да ме види, отколкото на моето, като видях него. Гадно да му е! Поздравявам изключително ведро (май трябва да се пробвам като актриса някъде…) и сядам на една маса с гръб към тях, че да ги оставя да си проведат оперативката на спокойствие. За всеобща радост тя е кратка, но много емоционална. Явно някои неща наистина не се променят… След като си тръгват, наваксвам с новините и си допивам кафето с удоволствие.
Интервю 2
Младежът с розовата риза от миналия път днес се е решил в светло зелено. Обяснява ми, че сегашната ми среща ще е само с Дъ Шефката. Ок. Дамата ми задава въпроси, на които имам чувството, че отговарям за поне стотен път. Но се усмихвам почти като министър Анна-Мария Борисова и се опитвам да изглеждам като най-добрия им възможен избор за тази позиция. Май наистина трябва да се пробвам и като актриса. ..Дали съм успяла, ще ми съобщят другата седмица. Те поне са по-експедитивни.
От точка В до точка Г (Бизнес Парк – Люлин 1)
С кратка спирка в Happy-то до св. Неделя, че е близо до метрото. Най-дългата пауза днес. Час и половина почивка. Поръчвам си мини палачинки, които наистина се оказват твърде мини. Но са вкусни. Тъкмо паля цигара и се заемам с книжката, която си нося и в Happy вече не е чак толкова забавно. С викове, суматоха и никакво уважение към околните нахлува една група от 20на гръцки пенсионери, които, както се оказа, не говорят и дума на английски. Но се опитваха всячески да си комуникират със сервитьорките. Тези деца наистина имат невероятно търпение. Опитвам да се продължа с книжката и дори успявам след като гърците са настанени и шумът е стихнал до обичайното равнище.
Интервю 3
Най-безнервното. Въпросите са все същите, но поне дамата срещу мен изглежда сравнително дружелюбна. И си говорим за сладки неща. А аз съм пристрастена към сладкото. След 45 минути ме изпраща до портала и по пътя си говорим за несъществени глупости. Резултатите - до две седмици.
Някъде по това време започвам да усещам, че емоциите от деня започват да вземат превес и че май съм уморена. От говоренето на едни и същи неща. От усилията да изглеждам ведра, спокойна, дори леко небрежна, когато се налага. В главата ми се промъква идеята, че мога да организирам пиене на бира вечерта. По пътя към метрото съм нападната от звяр в образа на куче с височина 20на сантиметра. Най-голямата опасност е да ми одраска глезена през панталона. Успявам да се размина само с отпечатъци от лапички точно над подгъва. Голям звяр, голямо нещо!
По време на обратния път почти се отказах от идеята за бира. За мое щастие, един приятел, независимо от мен, решил, че му се пие бира и ме оферира. Не се дърпах много. Дори и от кумова срама.
Мислех си, че вече няма нещо, с което една сервитьорка може да ме изненада, но се оказа, че греша жестоко. След като се наложи да я чакаме око 10на минути, за да си поръчаме, най-накрая реших да предприема крайни мерки и я извиках. Обяснението за забавянето? „Ами аз ви видях, че си говорите и реших да ви оставя да се наговорите първо”. Гениално!
Заключение
Искам сърдечно да благодаря на няколко господа, без чиято подкрепа нямаше да мога да оцелея през този така дълъг четвъртък. Затова сега поднасям своите искрени благодарности на Slash и компания, Dave, Brent и на Myles. Благодаря от все сърце!
Безбожно рано. Не съм ставала в този час от години. Но успехът иска жертви.
От точка А до точка Б (жк Гоце Делчев – Дружба 1)
Твърде рано е дори за задръствания. Народът се движи все едно на автопилот. Аз не правя изключение. Дамата на седалката до мен е помъкнала един огромен чадър, който се чуди къде да дене. Докато е в тролея не достига до крайно решение.
На любимата Плиска се забелязва обичайното оживление. Мисля, че не съществува момент, в който да не е оживено. Стоя вече 10 минути на опашка за билети. Звучи по-мащабно отколкото е в действителност, но времето не е преувеличено. Пред мен има точно двама души през цялото време, но служителката зад малкото прозорче работи с невероятна скорост, а освен това май пише фактура. Господ да ми е на помощ.
604 се появява като от нищото 2 минути по-рано от изписаното на таблото. Скоро разбирам защо. Шофьорът се опита да изправи един завой като май го взе заедно с бордюра. Буквално. Имах странното усещане, че или част от автобуса остана на този тротоар или част от тротоара остана с автобуса.
Интервю 1
Идея си нямам как успях да стигна цяла. Вмъквам се в асансьора благодарение на любезните „домакини” в него, които го задържаха. Малко след мен се вмъква и една дама, която започна да се оплаква от хрема. В стомаха ми се промъкна неприятно предчувствие.
Вкарват ме в заседателна зала, в която още не съм била. Седя, пия вода и чакам. Вратата се отваря и неприятното ми предчувствие приема физически облик. Дамата с хремата е шефът на дивизията и очевидно не е в добро настроение. Следващите 40 минути си повтарям наум, че все пак съм на интервю за работа и ако искам да почна там, няма да е никак добре, ако напсувам шефката или ме избие на открита агресия. Резултатът от търпението ми – разделяме се с усмивка и ми казват да чакам ‘feed back’ след седмица-две. Продължавам да се усмихвам, а мислено се потупвам по рамото, защото е много трудно човек да се усмихва със здраво стиснати зъби.
От точка Б до точка В (Дружба 1 – Бизнес парк Младост 4)
Този път предвижването е далеч по-бързо. Дори пристигам много по-рано. Решавам, че сега е моментът да изпия едно кафе на (сравнително) спокойствие и се отправям смело към Pizza Hut. Хем да видя какво правят, хем да вкарам малко кофеин в кръвообращението си. Влетявам в ресторанта, като си мисля, че поради ранния час (едва 10 и нещо е) няма да е лудница и ще успея да се видя с народа. Да, ама не! Не просто има една заета маса, но хората на нея са сред най-любимите ми. Бившият ми шеф с половината ми бивши колеги са събрани на оперативка на сравнително необичайно място. Обикновено се вясват в тоз ресторант веднъж годишно, но аз съм с късмет и успявам да ги уцеля. Успокояват ме две неща – липсва моята голяма любимка и върху лицето на Шефа се изписва далеч по-голяма изненада да ме види, отколкото на моето, като видях него. Гадно да му е! Поздравявам изключително ведро (май трябва да се пробвам като актриса някъде…) и сядам на една маса с гръб към тях, че да ги оставя да си проведат оперативката на спокойствие. За всеобща радост тя е кратка, но много емоционална. Явно някои неща наистина не се променят… След като си тръгват, наваксвам с новините и си допивам кафето с удоволствие.
Интервю 2
Младежът с розовата риза от миналия път днес се е решил в светло зелено. Обяснява ми, че сегашната ми среща ще е само с Дъ Шефката. Ок. Дамата ми задава въпроси, на които имам чувството, че отговарям за поне стотен път. Но се усмихвам почти като министър Анна-Мария Борисова и се опитвам да изглеждам като най-добрия им възможен избор за тази позиция. Май наистина трябва да се пробвам и като актриса. ..Дали съм успяла, ще ми съобщят другата седмица. Те поне са по-експедитивни.
От точка В до точка Г (Бизнес Парк – Люлин 1)
С кратка спирка в Happy-то до св. Неделя, че е близо до метрото. Най-дългата пауза днес. Час и половина почивка. Поръчвам си мини палачинки, които наистина се оказват твърде мини. Но са вкусни. Тъкмо паля цигара и се заемам с книжката, която си нося и в Happy вече не е чак толкова забавно. С викове, суматоха и никакво уважение към околните нахлува една група от 20на гръцки пенсионери, които, както се оказа, не говорят и дума на английски. Но се опитваха всячески да си комуникират със сервитьорките. Тези деца наистина имат невероятно търпение. Опитвам да се продължа с книжката и дори успявам след като гърците са настанени и шумът е стихнал до обичайното равнище.
Интервю 3
Най-безнервното. Въпросите са все същите, но поне дамата срещу мен изглежда сравнително дружелюбна. И си говорим за сладки неща. А аз съм пристрастена към сладкото. След 45 минути ме изпраща до портала и по пътя си говорим за несъществени глупости. Резултатите - до две седмици.
Някъде по това време започвам да усещам, че емоциите от деня започват да вземат превес и че май съм уморена. От говоренето на едни и същи неща. От усилията да изглеждам ведра, спокойна, дори леко небрежна, когато се налага. В главата ми се промъква идеята, че мога да организирам пиене на бира вечерта. По пътя към метрото съм нападната от звяр в образа на куче с височина 20на сантиметра. Най-голямата опасност е да ми одраска глезена през панталона. Успявам да се размина само с отпечатъци от лапички точно над подгъва. Голям звяр, голямо нещо!
По време на обратния път почти се отказах от идеята за бира. За мое щастие, един приятел, независимо от мен, решил, че му се пие бира и ме оферира. Не се дърпах много. Дори и от кумова срама.
Мислех си, че вече няма нещо, с което една сервитьорка може да ме изненада, но се оказа, че греша жестоко. След като се наложи да я чакаме око 10на минути, за да си поръчаме, най-накрая реших да предприема крайни мерки и я извиках. Обяснението за забавянето? „Ами аз ви видях, че си говорите и реших да ви оставя да се наговорите първо”. Гениално!
Заключение
Искам сърдечно да благодаря на няколко господа, без чиято подкрепа нямаше да мога да оцелея през този така дълъг четвъртък. Затова сега поднасям своите искрени благодарности на Slash и компания, Dave, Brent и на Myles. Благодаря от все сърце!
сряда, 3 февруари 2010 г.
Не на чорапите
Аз, Вера, в добро физическо и приемливо психическо здраве, заявявам най-отговорно на всички, които имат отношение по въпроса (очевидно и на такива, които нямат):
Не! Аз няма да нося чорапи на закрито през зимата!
У нас ходя боса, дори и при температури на въздуха извън помещението от порядъка на -20°. За мен, да си сложа чорапи на краката, когато не се налага (да се разбира – когато не съм извън дома през зимата) е толкова ненормално, колкото е за вас, например, да си сложите захар върху пържените картофи. Или сол в крем карамела. Точно така – звучи почти извратено. Същото е и при мен с чорапите. Не мога и това си е. Мозъкът ми отказва да го възприеме дори като зачатък на идея.
Веднъж, преди години, бях още ученичка, реших да видя какво ще се случи, ако реша да съм като всички останали хора и си сложа чорапи. Бяха симпатични. Някои дори биха ги нарекли топли и удобни. На мен ми изглеждаха като нещо средно между уред за мъчения и… ами уред за мъчения. Изпълнена с огромна доза скептицизъм, седнах на ръба на леглото и пристъпих към действие. Взех чорапетата и ги обух.
Погледнах стъпалата си. Изглеждаха някак странно, обгърнати от ‘топлата’ материя. Сякаш бяха чужди. Но бях напълно убедена, че при равни други условия бих могла да свикна със странната гледка. Евентуално.
Опитах се да не мисля за тях. Изправих се, поразходих се наоколо да видя как е положението и отново седнах (все пак квартирата ми не беше особено голяма и не предразполагаше към дълги разходки). До този момент не виждах кой знае каква разлика и в главата започна да ми се мотае въпросът: ‘И защо беше цялото това мрънкане да си обуя чорапи, като то няма разлика?’
Така както си се чудех, реших да свърша и малко полезна дейност и се заех с учене. По това време предполагаемото изпитване по география на следващия ден ме хвърляше в тих ужас. Зачетох се в урока почти с ентусиазъм. Само и само да не мисля за изпитанието, на което се бях подложила. Половин час по-късно с невероятно голяма яснота разбрах, че има разлика между ‘с’ и ‘без’ чорапи. При това осезаема и огромна. Винаги съм знаела, че съм уникална и неповторима, но резултатът от експеримента изуми дори мен. Краката ми бяха измръзнали. Ама наистина измръзнали. След всяко изречение, което се опитваше да трупа географски знания в главата ми, из съзнанието ми се появяваше натрапчивата мисъл: ‘Махни ги! Махни ги!’
Махнах ги. И крайниците ми отново придобиха нормалните за сезона температура и цвят. След което седнах да си доуча по география. Не помня дали ме изпитаха или не. Обаче си спомням резултата от емперичното занятие, което проведох.
От този ден нататък дори и не си помислям да заменя комфорта на босото стъпало срещу ужаса на чорапите. По никакъв начин, при каквито и да е било аргументи или при каквито и да е било реплики, отнасящи се до наличието на здрав разум в мен. Така че колкото и да се опитвате, повярвайте ми, няма да се обуя.
Не! Аз няма да нося чорапи на закрито през зимата!
У нас ходя боса, дори и при температури на въздуха извън помещението от порядъка на -20°. За мен, да си сложа чорапи на краката, когато не се налага (да се разбира – когато не съм извън дома през зимата) е толкова ненормално, колкото е за вас, например, да си сложите захар върху пържените картофи. Или сол в крем карамела. Точно така – звучи почти извратено. Същото е и при мен с чорапите. Не мога и това си е. Мозъкът ми отказва да го възприеме дори като зачатък на идея.
Веднъж, преди години, бях още ученичка, реших да видя какво ще се случи, ако реша да съм като всички останали хора и си сложа чорапи. Бяха симпатични. Някои дори биха ги нарекли топли и удобни. На мен ми изглеждаха като нещо средно между уред за мъчения и… ами уред за мъчения. Изпълнена с огромна доза скептицизъм, седнах на ръба на леглото и пристъпих към действие. Взех чорапетата и ги обух.
Погледнах стъпалата си. Изглеждаха някак странно, обгърнати от ‘топлата’ материя. Сякаш бяха чужди. Но бях напълно убедена, че при равни други условия бих могла да свикна със странната гледка. Евентуално.
Опитах се да не мисля за тях. Изправих се, поразходих се наоколо да видя как е положението и отново седнах (все пак квартирата ми не беше особено голяма и не предразполагаше към дълги разходки). До този момент не виждах кой знае каква разлика и в главата започна да ми се мотае въпросът: ‘И защо беше цялото това мрънкане да си обуя чорапи, като то няма разлика?’
Така както си се чудех, реших да свърша и малко полезна дейност и се заех с учене. По това време предполагаемото изпитване по география на следващия ден ме хвърляше в тих ужас. Зачетох се в урока почти с ентусиазъм. Само и само да не мисля за изпитанието, на което се бях подложила. Половин час по-късно с невероятно голяма яснота разбрах, че има разлика между ‘с’ и ‘без’ чорапи. При това осезаема и огромна. Винаги съм знаела, че съм уникална и неповторима, но резултатът от експеримента изуми дори мен. Краката ми бяха измръзнали. Ама наистина измръзнали. След всяко изречение, което се опитваше да трупа географски знания в главата ми, из съзнанието ми се появяваше натрапчивата мисъл: ‘Махни ги! Махни ги!’
Махнах ги. И крайниците ми отново придобиха нормалните за сезона температура и цвят. След което седнах да си доуча по география. Не помня дали ме изпитаха или не. Обаче си спомням резултата от емперичното занятие, което проведох.
От този ден нататък дори и не си помислям да заменя комфорта на босото стъпало срещу ужаса на чорапите. По никакъв начин, при каквито и да е било аргументи или при каквито и да е било реплики, отнасящи се до наличието на здрав разум в мен. Така че колкото и да се опитвате, повярвайте ми, няма да се обуя.
неделя, 31 май 2009 г.
След 10 години
Спи ми се. Очите ми се затварят. Ровя се из снимките от изминалите два дни и отново изпитвам всичко.
Някак, без да знам точно как, стигнахме до момента, в който се събрахме да празнуваме десет години от завършването. Като се замисля (което не ми се иска да правя) десет години са достатъчно много време. Защо тогава не мога да се усетя как точно минаха? Не ми се иска да звуча като прясна-прясна пенсионерка, ама това време вярно си лети. И все пак не съвсем.
На 13 години кандидатствах и ме приеха в ГПЧЕ "Христо Ботев", гр. Кърджали. Тогава ми се струваше, че съм вече голяма и че мога да се справя сама с всичко и с всички. Сега, ако някой ми каже, че ще пусне едно 13 годишно чеве да живее на квартира с друго 13 годишно чеве, ще му кажа на този някой, че е луд. И че на 13 години човек е още твърде малък да живее сам. Майките ни са героини.
През 1994 с едно друго девойче на моята възраст, и тя от Крумовград, влезнахме в една напълно непозната сграда. 15 години по-късно отново сме там. Не бях ходила в Ботев от деня, в който завърших. Ще прозвучи смешно и дори малко превзето, обаче докато вървях из коридорите ми стана адски мило. Никога няма да тръгна да си спомням с умиление за годините в училище. Особено за някои часове. Стана ми мило заради всичко онова, което се случваше докато бяхме там. Спомних си как вървях към салона с мисълта, че не ми се кара физическо. Как се носехме към кафето за поредния свободен (официално или не чак толкова) час. Как сме се наредили по радиаторите като лястовички на жица и четем в последния момент за някое контролно. Така и не се научих да чета навреме. В университета бях същия заплес.
Събрахме се във вътрешния двор и започнахме с наваксването. Нямои хора ги разпознавах от далече. Имаше и такива, за които и да ме убиете, няма да се сетя кои са. За пореден път преглеждам снимките и се чудя как сме могли да се разминаваме по едни и същи коридори пет години и да не можем да си спомним кой кой е. Защото съм готова да си заложа главата, че има много хора, които се опитват да се сетят коя по дяволите съм аз. Нормално е. Може би просто сме се движили по различни писти. Учителите... Ех, учителите... Както каза Динка - забрвила съм вече неприятните неща. Останало е само усещане за нешо отминало.
Със започването на същинската вечер, всичко си пое нормалния ритъм. Дори и да е имало някаква нервност, скоро съвсем скоро изчезна. Дали заради жегата, дали заради разговорите, дали заради пиенето :) Като казах пиене, явно 10те години са ни са се отразили положително и в едно друго отношение - научили сме се как да пием, без да се напиваме като луди тинейджъри. Това беше в кръга на шегата :)))
Много приятно се изненадах колко народ дойде на срещата. При това не само от страната. Имаше от Франция, от Щатите, от Канада. Свят голям.
Посмяхме се. Поклюкарствахме. Наваксахме с новините за последните 10 години. Разбрахме кой е женен/омъжен, кой има деца, кой няма. Класният ми продължи да се гаври с мен, че ще ми търси младеж, за който да се омъжвам. А аз продължих да твърдя, че първо той трябва да се ожени. Старшинство, какво да го правиш :)
Като се замисля, май сегашното събиране ми хареса повече от самия ни бал. Тогава бяхме просто хлапета, облечени в дрехи за големи. Пепеляшки и Пепеляшковци, които са взели по една тиква на заем, за да отидат с нея на бала (мали, каква поетика ме е обзела... сигурно е заради разнежването от спомените). Не че тогава не ми хареса. Хареса ми. Просто сега се бяхме събрали да се веселим, а не да ставаме големи.
Забравих да споделя нещо. Пуснаха ни запис от изпращането през 1999. Няма такъв оператор просто. Като изключим кофти снимането, се оказа, че не си спомням много неща от онзи майски ден. Ще се опитам да го отдам на емоциите от последния учебен ден, а не на ЕГН-то :)
ПП Снимков материал има, но мисля да го споделя само с ГПЧЕ "Христо Ботев", Випуск '99.
Някак, без да знам точно как, стигнахме до момента, в който се събрахме да празнуваме десет години от завършването. Като се замисля (което не ми се иска да правя) десет години са достатъчно много време. Защо тогава не мога да се усетя как точно минаха? Не ми се иска да звуча като прясна-прясна пенсионерка, ама това време вярно си лети. И все пак не съвсем.
На 13 години кандидатствах и ме приеха в ГПЧЕ "Христо Ботев", гр. Кърджали. Тогава ми се струваше, че съм вече голяма и че мога да се справя сама с всичко и с всички. Сега, ако някой ми каже, че ще пусне едно 13 годишно чеве да живее на квартира с друго 13 годишно чеве, ще му кажа на този някой, че е луд. И че на 13 години човек е още твърде малък да живее сам. Майките ни са героини.
През 1994 с едно друго девойче на моята възраст, и тя от Крумовград, влезнахме в една напълно непозната сграда. 15 години по-късно отново сме там. Не бях ходила в Ботев от деня, в който завърших. Ще прозвучи смешно и дори малко превзето, обаче докато вървях из коридорите ми стана адски мило. Никога няма да тръгна да си спомням с умиление за годините в училище. Особено за някои часове. Стана ми мило заради всичко онова, което се случваше докато бяхме там. Спомних си как вървях към салона с мисълта, че не ми се кара физическо. Как се носехме към кафето за поредния свободен (официално или не чак толкова) час. Как сме се наредили по радиаторите като лястовички на жица и четем в последния момент за някое контролно. Така и не се научих да чета навреме. В университета бях същия заплес.
Събрахме се във вътрешния двор и започнахме с наваксването. Нямои хора ги разпознавах от далече. Имаше и такива, за които и да ме убиете, няма да се сетя кои са. За пореден път преглеждам снимките и се чудя как сме могли да се разминаваме по едни и същи коридори пет години и да не можем да си спомним кой кой е. Защото съм готова да си заложа главата, че има много хора, които се опитват да се сетят коя по дяволите съм аз. Нормално е. Може би просто сме се движили по различни писти. Учителите... Ех, учителите... Както каза Динка - забрвила съм вече неприятните неща. Останало е само усещане за нешо отминало.
Със започването на същинската вечер, всичко си пое нормалния ритъм. Дори и да е имало някаква нервност, скоро съвсем скоро изчезна. Дали заради жегата, дали заради разговорите, дали заради пиенето :) Като казах пиене, явно 10те години са ни са се отразили положително и в едно друго отношение - научили сме се как да пием, без да се напиваме като луди тинейджъри. Това беше в кръга на шегата :)))
Много приятно се изненадах колко народ дойде на срещата. При това не само от страната. Имаше от Франция, от Щатите, от Канада. Свят голям.
Посмяхме се. Поклюкарствахме. Наваксахме с новините за последните 10 години. Разбрахме кой е женен/омъжен, кой има деца, кой няма. Класният ми продължи да се гаври с мен, че ще ми търси младеж, за който да се омъжвам. А аз продължих да твърдя, че първо той трябва да се ожени. Старшинство, какво да го правиш :)
Като се замисля, май сегашното събиране ми хареса повече от самия ни бал. Тогава бяхме просто хлапета, облечени в дрехи за големи. Пепеляшки и Пепеляшковци, които са взели по една тиква на заем, за да отидат с нея на бала (мали, каква поетика ме е обзела... сигурно е заради разнежването от спомените). Не че тогава не ми хареса. Хареса ми. Просто сега се бяхме събрали да се веселим, а не да ставаме големи.
Забравих да споделя нещо. Пуснаха ни запис от изпращането през 1999. Няма такъв оператор просто. Като изключим кофти снимането, се оказа, че не си спомням много неща от онзи майски ден. Ще се опитам да го отдам на емоциите от последния учебен ден, а не на ЕГН-то :)
ПП Снимков материал има, но мисля да го споделя само с ГПЧЕ "Христо Ботев", Випуск '99.
четвъртък, 9 април 2009 г.
Малко, но от сърце
Слушалките ми се прецакаха. По-точно - прецака ми се лявата слушалка. Никак не се чувствам комфортно, когато ми се налага да слушам музика само с едното ухо. Имам чувството, че ще оглушея. Важно е шумът, който си причинявам съвсем самичка, да се чува и с двете ушета.
В продължение на няколко дни се мъчих като грешен дявол. Да ме пита човек защо, не мога да отговоря. Най-простото обяснение е мързел. Той обаче съшо си има граници и вчера с бодра крачка се отправих към магазина на Germanos, който се намира на Витошка. Голям магазин. Хубав. Добре осветен. Най-хубавото му качесто е, че ми идва по път. Всъщност, това май му е единственото хубаво качество. Но да не избързвам.
Влетях аз изпълнена с ентусиазъм, въоръжена с болните слушалки. Посрещна ме млад униформен момък с редовното изречение: Мога ли да ви помогна с нещо? Цялата засиях от щастие, че веднага се намери кой да ми обърне внимание. Погледах го с надежда в очите и му споделих, че си търся слушалчици. Дори нещо повече - казах му точно какви искам, че му ги и показах даже. Момъкът каза: Да и попита с какъв накрайник да са.
Е те тука вече ми идваше да му се метна на врата и да го разцелувам. Защото аз този въпорос автоматично го тълкувам като Имаме, естествено, че даже ги имаме с два различни накрайника - стандартен и нестандартен. А аз, като една истинска кифла, си имам два плеъра. С две различни буксички за слушалки (нали букса му се викаше на онова, дето си ръгам слушалките?). И като го чух този въпрос, веднага се видях как купувам два чифта слушалки (сори за тавталогията, ама не се сещам за синоним) за двете животинки.
Последвах го с надежда в сърцето и двамата се спряхме пред лоното на слушалките за плеъри. Имаше цели 4 варианта. Два от тях отговаряха на условията и бе предприето щателно изучаване на кутиите. Щото проблем - кои са стандартните и кои не? И дали изобщо има нестандартни? Разпознах си аз настоящите болни другари и си помислих, че с това проблемът е приключен. Да, ама не! Момъкът продължи да ги върти в ръцете си в опит да разбере аджеба какво точно гледа.
Някъде по това време започнах да осъзнавам, че това НЕ е моят консултант. Моят консултант-продавач веднага би надушил, че вместо един, съм склонна да си купя два от желаните артикули. Или ако не двата, то поне по-скъпия от тях. А този, който ми се падна на мен, не си познаваше стоката. След пет минути зверене в етикетите, реши, че ще отвори внимателно опаковката и ще види за какво точно иде реч.
Нямаше късмет! И двата чифта се оказаха със стандартни накрайници. Почесох се по главата и реших да разбера каква точно е в такъв случай разликата, че едните са почти двойно по-скъпи от другите. Хм... Въпрос за сто хиляди: Какви са разликите? Мощност - еднаква. Тегло - различно. Момъкът ме погледна ведро и измънка: Ами разликата е в грамовете и в това, че на тия (по-съпите) кабелът им е по-къс!
Обърках се. Значи фирмата производител се опитва да ми продаде по-леки слушалки с по-къс кабел за повече пари?
Момъкът: Ами... политика на фирмата...
Аз: (гледам странно) Е как така политика на фирмата? И само това ли им е разликата?
Момъкът: Ами...
Аха! Ок. Купих си познатите ми вече слушалки и си излезнах.
Едно нещо не разбирам. Как е възможно да не познаваш стоката, която продаваш? Защото благодарение на това си свое незнание, момъкът се размина с двойно по-голям оборот. Не че едни скушалки повече са нещо кой знае какво, но все пак са си оборот. А аз бях склонна да купя повече, отколкото бях планирала. Трябваше само да ми каже какво им е по-доброто или дори по-различното. Той не успя. А аз спестих малко парички.
А дали споменах, че под името на момъка на табелката му стоеше длъжността Заместник управител?
В продължение на няколко дни се мъчих като грешен дявол. Да ме пита човек защо, не мога да отговоря. Най-простото обяснение е мързел. Той обаче съшо си има граници и вчера с бодра крачка се отправих към магазина на Germanos, който се намира на Витошка. Голям магазин. Хубав. Добре осветен. Най-хубавото му качесто е, че ми идва по път. Всъщност, това май му е единственото хубаво качество. Но да не избързвам.
Влетях аз изпълнена с ентусиазъм, въоръжена с болните слушалки. Посрещна ме млад униформен момък с редовното изречение: Мога ли да ви помогна с нещо? Цялата засиях от щастие, че веднага се намери кой да ми обърне внимание. Погледах го с надежда в очите и му споделих, че си търся слушалчици. Дори нещо повече - казах му точно какви искам, че му ги и показах даже. Момъкът каза: Да и попита с какъв накрайник да са.
Е те тука вече ми идваше да му се метна на врата и да го разцелувам. Защото аз този въпорос автоматично го тълкувам като Имаме, естествено, че даже ги имаме с два различни накрайника - стандартен и нестандартен. А аз, като една истинска кифла, си имам два плеъра. С две различни буксички за слушалки (нали букса му се викаше на онова, дето си ръгам слушалките?). И като го чух този въпрос, веднага се видях как купувам два чифта слушалки (сори за тавталогията, ама не се сещам за синоним) за двете животинки.
Последвах го с надежда в сърцето и двамата се спряхме пред лоното на слушалките за плеъри. Имаше цели 4 варианта. Два от тях отговаряха на условията и бе предприето щателно изучаване на кутиите. Щото проблем - кои са стандартните и кои не? И дали изобщо има нестандартни? Разпознах си аз настоящите болни другари и си помислих, че с това проблемът е приключен. Да, ама не! Момъкът продължи да ги върти в ръцете си в опит да разбере аджеба какво точно гледа.
Някъде по това време започнах да осъзнавам, че това НЕ е моят консултант. Моят консултант-продавач веднага би надушил, че вместо един, съм склонна да си купя два от желаните артикули. Или ако не двата, то поне по-скъпия от тях. А този, който ми се падна на мен, не си познаваше стоката. След пет минути зверене в етикетите, реши, че ще отвори внимателно опаковката и ще види за какво точно иде реч.
Нямаше късмет! И двата чифта се оказаха със стандартни накрайници. Почесох се по главата и реших да разбера каква точно е в такъв случай разликата, че едните са почти двойно по-скъпи от другите. Хм... Въпрос за сто хиляди: Какви са разликите? Мощност - еднаква. Тегло - различно. Момъкът ме погледна ведро и измънка: Ами разликата е в грамовете и в това, че на тия (по-съпите) кабелът им е по-къс!
Обърках се. Значи фирмата производител се опитва да ми продаде по-леки слушалки с по-къс кабел за повече пари?
Момъкът: Ами... политика на фирмата...
Аз: (гледам странно) Е как така политика на фирмата? И само това ли им е разликата?
Момъкът: Ами...
Аха! Ок. Купих си познатите ми вече слушалки и си излезнах.
Едно нещо не разбирам. Как е възможно да не познаваш стоката, която продаваш? Защото благодарение на това си свое незнание, момъкът се размина с двойно по-голям оборот. Не че едни скушалки повече са нещо кой знае какво, но все пак са си оборот. А аз бях склонна да купя повече, отколкото бях планирала. Трябваше само да ми каже какво им е по-доброто или дори по-различното. Той не успя. А аз спестих малко парички.
А дали споменах, че под името на момъка на табелката му стоеше длъжността Заместник управител?
четвъртък, 19 юни 2008 г.
Завръщането на Вежливия лос
Е,хайде де! Вземи да напишеш нещо!
Лошото е, че освен да я чувам от някои приятели, тази реплика започва да звучи и в моята собствена глава. Слава Богу, с моя си глас, че ако сега почна и гласове да чувам, положението сериозно ще ме притесни. То хубаво да седна да напиша нещо, ама, както знаете, тая работа не е като оная работа. Вдъхновение си трябва. И сили. И емоция да му вложиш. И то стана пет дена път с камили.
Но не може така. Хващам някоя тема за ушите и ще я правя на писание. Хубаво де, ама коя?
Как коя? Ей я на! Сама си влезна през вратата. По-скоро сам. Колегата. Завърна се. С гръм и трясък. В буквалния смисъл на думата.
Да. Същият онзи колега, който ми 'ароматизраше' живота ноември месец, миналата година. Тогава Съдбата, в лицето на Шефа, се смили над мен и източникът ми на синусова кома бе преместен в една от съседните стаи. Настанаха добри времена. Но май само за мен.
През тези няколко месеца в Колегата настъпи същинска еволюционна промяна. Отпусна се. Може би твърде много. Ама какво съм взела да ви се оплаквам? Трябва да погледна по-положително на ситуацията
Опит за положително гледане на дразнеща ситуация:
Сутрин е. Пия си кафето и се опитвам да си придам достатъчно събуден вид. Все пак след десет минути е официалното откриване на работния ден. Зачела съм се в някакви сайтове, за да се информирам за ставащото по света и у нас. Тишината се нарушава от енергичните стъпки на Колегата. "Привет! Лек ден Ви пожелавам!" Чудесно е човек да е заобиколен от учтиви хора! Какво от това, че поздравът звучи вече за седми път за последните десет минути? Важното е да поддържаме добрия тон в отношенията си. Говорел бил силно. Хайде сега лигавщини... Може да не дочува. Виж свирукането е възможно да се окаже проблем. Верче, я се стегни! Върни се към положителното! С песен, трудът е по-лесен. Само сменяме песента със свирукане и сме готови. И какво като повечето му телефонни разговори са на високоговорител? Е, на мен не ми е необходимо да съм в течение с неговата работа, но пък информацията никога не е излишна.
Край на опита.
Положителната нагласа е много важно нещо. Обаче не винаги действа. Докато Колегата бе в друга стая, приемах всичките му навици, включително и парфюма, за нещо, което не ме касае пряко. Действах на принципа: като не му обръщам внимание, то ще спре да съществува.
И тук Съдбата се намеси отново. Тъкмо реших, че животът ми навлиза във фаза, където ще мога малко да си почина от стресови ситуации и прааас! (това да се разбира като удар с тежък, но сравнително евтин предмет, по главата)
Завърна се в стаята ми, по-страшен отвсякога. Със същия парфюм. И още по-натрапващо се присъствие.
Опитвам се да мисля положително. Напъвам се дори. Скоро от напъване ще хвана мускулна треска на чакрите си. Засега резултатът е нулев.
Стискайте палци да оцелея. Ако видите във вестниците заглавие от сорта на: Подивяла служителка извършва убийство по особено жесток начин да знаете, че съм дала всичко от себе си, но не съм успяла
Лошото е, че освен да я чувам от някои приятели, тази реплика започва да звучи и в моята собствена глава. Слава Богу, с моя си глас, че ако сега почна и гласове да чувам, положението сериозно ще ме притесни. То хубаво да седна да напиша нещо, ама, както знаете, тая работа не е като оная работа. Вдъхновение си трябва. И сили. И емоция да му вложиш. И то стана пет дена път с камили.
Но не може така. Хващам някоя тема за ушите и ще я правя на писание. Хубаво де, ама коя?
Как коя? Ей я на! Сама си влезна през вратата. По-скоро сам. Колегата. Завърна се. С гръм и трясък. В буквалния смисъл на думата.
Да. Същият онзи колега, който ми 'ароматизраше' живота ноември месец, миналата година. Тогава Съдбата, в лицето на Шефа, се смили над мен и източникът ми на синусова кома бе преместен в една от съседните стаи. Настанаха добри времена. Но май само за мен.
През тези няколко месеца в Колегата настъпи същинска еволюционна промяна. Отпусна се. Може би твърде много. Ама какво съм взела да ви се оплаквам? Трябва да погледна по-положително на ситуацията
Опит за положително гледане на дразнеща ситуация:
Сутрин е. Пия си кафето и се опитвам да си придам достатъчно събуден вид. Все пак след десет минути е официалното откриване на работния ден. Зачела съм се в някакви сайтове, за да се информирам за ставащото по света и у нас. Тишината се нарушава от енергичните стъпки на Колегата. "Привет! Лек ден Ви пожелавам!" Чудесно е човек да е заобиколен от учтиви хора! Какво от това, че поздравът звучи вече за седми път за последните десет минути? Важното е да поддържаме добрия тон в отношенията си. Говорел бил силно. Хайде сега лигавщини... Може да не дочува. Виж свирукането е възможно да се окаже проблем. Верче, я се стегни! Върни се към положителното! С песен, трудът е по-лесен. Само сменяме песента със свирукане и сме готови. И какво като повечето му телефонни разговори са на високоговорител? Е, на мен не ми е необходимо да съм в течение с неговата работа, но пък информацията никога не е излишна.
Край на опита.
Положителната нагласа е много важно нещо. Обаче не винаги действа. Докато Колегата бе в друга стая, приемах всичките му навици, включително и парфюма, за нещо, което не ме касае пряко. Действах на принципа: като не му обръщам внимание, то ще спре да съществува.
И тук Съдбата се намеси отново. Тъкмо реших, че животът ми навлиза във фаза, където ще мога малко да си почина от стресови ситуации и прааас! (това да се разбира като удар с тежък, но сравнително евтин предмет, по главата)
Завърна се в стаята ми, по-страшен отвсякога. Със същия парфюм. И още по-натрапващо се присъствие.
Опитвам се да мисля положително. Напъвам се дори. Скоро от напъване ще хвана мускулна треска на чакрите си. Засега резултатът е нулев.
Стискайте палци да оцелея. Ако видите във вестниците заглавие от сорта на: Подивяла служителка извършва убийство по особено жесток начин да знаете, че съм дала всичко от себе си, но не съм успяла
петък, 28 март 2008 г.
Ще продължавам да пуша... последна част
Тази част е за обобщение.
Задравейте. Казвам се Вера и съм пушач.
За да не се получи някакво объркване, отново ще споделя, че такова животно като бивш пушач не съществува. Има въздържатели. Почти като с алкохолозма.
Дори да сме отказали цигарите, някъде в дъното на подсъзнанието си (а при някой и не чак толква на дъното) се мъдри мислълта за Тях. Няколко приятелки, които успешно се справиха с отказването, са ми разказвали, че месеци по-късно все още сънуват, че пушат. Странна работа. На мен не ми се случи. Да сънувам де. Или по-скоро не си спомням.
Но пък си спомням битката, която водех със себе си всеки път като излизахме някъде с компания. Тогава ми беше най-трудно. И когато съм ядосана.
Много пъти ми се е случвали да се питам какво толкова ме е привличало в пушенето. Понякога успявах да си отговоря. Друг път не чак толкова успешно.
Усещането е много странно. С течение на времето, освен в пристрастяване, цигарите се превръщат и в част от теб. Свикваш да асоциираш определени случки или ситуации с тях. Свикваш с усещането им между пръстите си. И когато всичко това изчезне, в началото се чувстваш почти не на място. Точно затова първите седмици пиеш кафето почти на екс. И се чудиш какво да правиш с ръцете си.
Открих и положителната страна на непушачеството. Да влезна в препълнено заведение да успея да намеря място за сядане. Примерно. Да се движа с непушачи, без да ми се налага да слушам поредната лекция на тема "Вредата от тютюнопушенето". Отклонение: Хора, аз наистина съм запозната какво точно си причинявам. Не е необходимо всеки път да ми повтаряте едно и също. Голям човек съм. Край на отклонението. В чантата ми има две неща по-малко: цигари и запалка.
Това последното бе в кръга на шегата. Ползите не се изчерпват само с подобни повърхностни неща, но не ми е ден за писане на сериозни примери, затова ще ме изтърпите леко глуповата.
Финал. Какво се случи? Успях да не пуша повече от половин година. В интерес на истината ги докарах до осем месеца и малко отгоре. След това пушачът в мен отново проговори. Мотивацията се оказа с изтекъл срок на годност и недостатъчно убедителна. Но все пак успях да променя нещо. Ако преди Голямото отказване пушех средно по кутия на ден, сега я приключвам за около седмица. Знам. Това е просто оправдание. Имам и още няколко, но не мисля да ги споделям.
Това е от мен по въпроса за цигарите. Разпънете ме на кръст. Обявете ме за слабохарактерна. Довечера мисля да игнорирам лекия хлад, който се носи в пролетния въздух и да се разположа на терасата с чаша вино, една цигара и малко музика за компания.
Задравейте. Казвам се Вера и съм пушач.
За да не се получи някакво объркване, отново ще споделя, че такова животно като бивш пушач не съществува. Има въздържатели. Почти като с алкохолозма.
Дори да сме отказали цигарите, някъде в дъното на подсъзнанието си (а при някой и не чак толква на дъното) се мъдри мислълта за Тях. Няколко приятелки, които успешно се справиха с отказването, са ми разказвали, че месеци по-късно все още сънуват, че пушат. Странна работа. На мен не ми се случи. Да сънувам де. Или по-скоро не си спомням.
Но пък си спомням битката, която водех със себе си всеки път като излизахме някъде с компания. Тогава ми беше най-трудно. И когато съм ядосана.
Много пъти ми се е случвали да се питам какво толкова ме е привличало в пушенето. Понякога успявах да си отговоря. Друг път не чак толкова успешно.
Усещането е много странно. С течение на времето, освен в пристрастяване, цигарите се превръщат и в част от теб. Свикваш да асоциираш определени случки или ситуации с тях. Свикваш с усещането им между пръстите си. И когато всичко това изчезне, в началото се чувстваш почти не на място. Точно затова първите седмици пиеш кафето почти на екс. И се чудиш какво да правиш с ръцете си.
Открих и положителната страна на непушачеството. Да влезна в препълнено заведение да успея да намеря място за сядане. Примерно. Да се движа с непушачи, без да ми се налага да слушам поредната лекция на тема "Вредата от тютюнопушенето". Отклонение: Хора, аз наистина съм запозната какво точно си причинявам. Не е необходимо всеки път да ми повтаряте едно и също. Голям човек съм. Край на отклонението. В чантата ми има две неща по-малко: цигари и запалка.
Това последното бе в кръга на шегата. Ползите не се изчерпват само с подобни повърхностни неща, но не ми е ден за писане на сериозни примери, затова ще ме изтърпите леко глуповата.
Финал. Какво се случи? Успях да не пуша повече от половин година. В интерес на истината ги докарах до осем месеца и малко отгоре. След това пушачът в мен отново проговори. Мотивацията се оказа с изтекъл срок на годност и недостатъчно убедителна. Но все пак успях да променя нещо. Ако преди Голямото отказване пушех средно по кутия на ден, сега я приключвам за около седмица. Знам. Това е просто оправдание. Имам и още няколко, но не мисля да ги споделям.
Това е от мен по въпроса за цигарите. Разпънете ме на кръст. Обявете ме за слабохарактерна. Довечера мисля да игнорирам лекия хлад, който се носи в пролетния въздух и да се разположа на терасата с чаша вино, една цигара и малко музика за компания.
понеделник, 24 март 2008 г.
Ще продължавам да пуша... 2
Началото - тук.
И така. Успели сме да видим, че кафето без цигара не е просто слух и че бирата може да се пие без задължителната доза никотин. Оживели сме. Обаче...
Няма как да се мине без малко странични ефекти, в резултат от отказването.
На първо място, човек става меко казано раздразнителен. Мисля, че спокойно това състояние може да се оприличи на ПМС с удължен период на действие. Шегувам се. Или не съвсем. Важно е да се знае, че в такива моменти, отказващите се са лееееко по-изнервени от обичйното си състояние. С повечко късмет това ще се отрази само на семейството и на приятелите, но... За съжаление засегнатите за повече. Единственият изход тук е просто да се изчака края на ПМС-то. Друго спасение няма.
Не бива да забравяме, че цигарите са си зависимост. Психическа и физическа. Организмът ни свиква да функционира с помощта никотина и другите вещества в тютюна. А както всички пушачи знаят, когато си гладен и нямаш време да ядеш, най-лесният вариант е да запалиш цигара. Подтиска глада. И когато спрем притока на никотин, организмът малко се по(о)бърква.
Освен, че става в пъти по-лесно да се трупат килца, започва да те гони почти перманентен глад. Което още повече усложнява нещата.
Изходът?
Вариант 1: Не е за препоръчване. Нахвърляш се като освирепял звяр върху всяко нещо годно за ядене. Така определено ще задоволиш глада, но след два месеца ще ти се наложи да смениш целия си гардероб.
Вариант 2: Горе-долу същият като 1, но малко по-ограничен. Демек хапваш си някакви нещица, които да те отвличат от мисълта, че ти се пуши. Като например солетки, ядки и всякакви други такива нещица. Ефектът от подобни заместители доближава ефекта от предишния вариант.
Вариант 3: Дъвки. Или ментови бонбонки. Ако не обичаш ментови, пробвай с онези, дето са с по-малко калории. Действа. Поне при мен.
Много важно е да продължиш да си се храниш нормално. Няма да е много полезно наред с цигарите, да откажеш и храната. Но не е и необходимо да увеличаваш поетото количество. По-простичко казано - опитай се да ядеш така, все едно не спираш цигарите. Малко е терсене, но и този момент минава. И когато премине манията за храна (някъде към втория месец) и все още успяваш да се намъкнеш почти без проблеми в любимите дънки, ще знаеш, че си е заслужавало.
Няма вариант, при който да не качиш килограми. Обаче ако не си промениш хранителните навици, тези килограми ще бъдат в рамките на два или три. А не на десет. Има разлика, нали?
В предишния пост имаше коментар, че след спирането на цигарите е много по-лесно да пипнеш някой вирус или да настинеш. В това точно не съм съвсем убедена. Никотинът вреди на организма по много начини. Един от тях - пречи на усвояването на витамин С. Дехидратира. И други не чак толкова 'приятни' нещица. Идеята ми е, че по принцип пушачите са с малко по-заслабена имунна система в сравнение с непушачите. Но това не се получава при спирането на цигарите, а е по-скоро заради тяхната употреба. Но отново всичко си зависи и от самия човек.
Следва най-трудната част. Да продължим да не пушим. Но за нея-друг път.
И така. Успели сме да видим, че кафето без цигара не е просто слух и че бирата може да се пие без задължителната доза никотин. Оживели сме. Обаче...
Няма как да се мине без малко странични ефекти, в резултат от отказването.
На първо място, човек става меко казано раздразнителен. Мисля, че спокойно това състояние може да се оприличи на ПМС с удължен период на действие. Шегувам се. Или не съвсем. Важно е да се знае, че в такива моменти, отказващите се са лееееко по-изнервени от обичйното си състояние. С повечко късмет това ще се отрази само на семейството и на приятелите, но... За съжаление засегнатите за повече. Единственият изход тук е просто да се изчака края на ПМС-то. Друго спасение няма.
Не бива да забравяме, че цигарите са си зависимост. Психическа и физическа. Организмът ни свиква да функционира с помощта никотина и другите вещества в тютюна. А както всички пушачи знаят, когато си гладен и нямаш време да ядеш, най-лесният вариант е да запалиш цигара. Подтиска глада. И когато спрем притока на никотин, организмът малко се по(о)бърква.
Освен, че става в пъти по-лесно да се трупат килца, започва да те гони почти перманентен глад. Което още повече усложнява нещата.
Изходът?
Вариант 1: Не е за препоръчване. Нахвърляш се като освирепял звяр върху всяко нещо годно за ядене. Така определено ще задоволиш глада, но след два месеца ще ти се наложи да смениш целия си гардероб.
Вариант 2: Горе-долу същият като 1, но малко по-ограничен. Демек хапваш си някакви нещица, които да те отвличат от мисълта, че ти се пуши. Като например солетки, ядки и всякакви други такива нещица. Ефектът от подобни заместители доближава ефекта от предишния вариант.
Вариант 3: Дъвки. Или ментови бонбонки. Ако не обичаш ментови, пробвай с онези, дето са с по-малко калории. Действа. Поне при мен.
Много важно е да продължиш да си се храниш нормално. Няма да е много полезно наред с цигарите, да откажеш и храната. Но не е и необходимо да увеличаваш поетото количество. По-простичко казано - опитай се да ядеш така, все едно не спираш цигарите. Малко е терсене, но и този момент минава. И когато премине манията за храна (някъде към втория месец) и все още успяваш да се намъкнеш почти без проблеми в любимите дънки, ще знаеш, че си е заслужавало.
Няма вариант, при който да не качиш килограми. Обаче ако не си промениш хранителните навици, тези килограми ще бъдат в рамките на два или три. А не на десет. Има разлика, нали?
В предишния пост имаше коментар, че след спирането на цигарите е много по-лесно да пипнеш някой вирус или да настинеш. В това точно не съм съвсем убедена. Никотинът вреди на организма по много начини. Един от тях - пречи на усвояването на витамин С. Дехидратира. И други не чак толкова 'приятни' нещица. Идеята ми е, че по принцип пушачите са с малко по-заслабена имунна система в сравнение с непушачите. Но това не се получава при спирането на цигарите, а е по-скоро заради тяхната употреба. Но отново всичко си зависи и от самия човек.
Следва най-трудната част. Да продължим да не пушим. Но за нея-друг път.
Ще продължавам да пуша...*
Няма да се отплесвам на тема за или против пушенето. Била съм и от двете страни на барикадата. Ако си пушил някога през живота си, знаеш какво удоволствие понякога може да донесе една единствена цигара в правилния момент. Но... Признайте си. Не ни е приятно, когато се носим като облаци от цигарен дим, а косата и облеклото ни разнасят аромат като от кварталната механа. Да не забравяме вредите за здравето, изличните разходи и т.н. и т.н.
Рано или късно в главата на всеки пушач преминава мислълта: "Абе аз що не взема да ги спра?". В голяма част от случаите, тя се задържа точно две секунди, след което отлита безвъзвратно. Но има и такива, които успяват да я задържат малко по-дългичко и дори наистина решават да зарежат навика.
Мотивацията
Без тази част нищо не се получава. А ако се получи е само временно. Според мен, най-добрият начин да спреш да пушиш, е да си твърдо убеден, че наистина искаш да го направиш. И най-вече да знаеш защо искаш да си причиниш всички нерви, които ще последват. Ако мотивацията е външна (половинката те врънка да ги спираш, приятелите те гледат лошо, еди-кой-си ги е спрял, що пак да не се пробваш и ти), забрави.
Започвам малко да звуча като проповедник или като автор на книга: "101 начина да спрем цигарите". И затова обобщавам: Ако не сте убедени, че искате да се разделите с цигарите, няма да помогне нито Табекс, нито Господ.
Няма да давам примери за мотивация - за всеки си е различна. И ако при мен действа едно нещо, няма никаква гаранция, че ще подейства и при някой друг.
Какво следва?
Момент 1: Денят, в който не запалих цигара с кафето
Денят Х (хикс). Кафето не е със същия вкус. Започваш да се замисляш дали наистина решението да спреш беше разумно. Стискаш зъби, изпиваш го на две бързи глътки и продължаваш с деня.
Странични ефекти: В първите няколко дни след спирането на цигарите забелязвате едно странно явление - ако преди сте пиели кафето за около половин час, сега го приключвате за максимум пет минути.
Ако успеете да не запалите цигара с това кафе, оттам нататък става по-лесно. Вече знаете, че можете и без тютюневата гарнитура към сутрешната кофеинова доза (леле, какво изречение се получи). Поздравления.
Момент 2: Първото излизане с приятели
Ако приятелите са непушачи - страхотно. Няма да има кой да ви дразни. Ако не е така, обаче, положението става малко по-сложно.
Оправданието: Е то нищо няма да стане, ако сега запаля една цигара! Аз пак си ги спирам, нищо не се е променило!
Страничен ефект: Какво, по дяволите, да правя с ръцете си?
Момент 3: Бира/водка без цигара?
Оправданието: Абе вие луди ли сте? Как така ще пия бира/водка и няма да пуша?
Оказва се, че е възможно. В началото е адски непривично, но и с това се свиква. Също като с кафето.
Странични ефекти: Махмурлукът на следващия ден е далеч по-поносим. И дишаш по-лесно.
Момент 4: Аз чакам, чакам вече час...
Навикът е страшно нещо. Чакаш градския транспорт, чакаш влака, половинката, колегите, началото на оперативката... А обикновено докато чакаш, имаш навика да палиш цигара. Чакане колкото искаш. Време точно, колкото за една цигара... И без това няма какво да правиш, така поне ще се разсееш...
Странични ефекти: Врремето наистина е относително понятие. В началото чакането става все по-безкрайно. В последствие намираш заместител на пушенето и в тази ситуация и всички отново са щастливи и доволни.
Следва...
ПП. Забравих да спомена откъде ми хрумна идеята да пиша за цигарите. Ами ето от тук.
* перефраза на песента на Йорданка Христова "Ще продължавам да пея"
Рано или късно в главата на всеки пушач преминава мислълта: "Абе аз що не взема да ги спра?". В голяма част от случаите, тя се задържа точно две секунди, след което отлита безвъзвратно. Но има и такива, които успяват да я задържат малко по-дългичко и дори наистина решават да зарежат навика.
Мотивацията
Без тази част нищо не се получава. А ако се получи е само временно. Според мен, най-добрият начин да спреш да пушиш, е да си твърдо убеден, че наистина искаш да го направиш. И най-вече да знаеш защо искаш да си причиниш всички нерви, които ще последват. Ако мотивацията е външна (половинката те врънка да ги спираш, приятелите те гледат лошо, еди-кой-си ги е спрял, що пак да не се пробваш и ти), забрави.
Започвам малко да звуча като проповедник или като автор на книга: "101 начина да спрем цигарите". И затова обобщавам: Ако не сте убедени, че искате да се разделите с цигарите, няма да помогне нито Табекс, нито Господ.
Няма да давам примери за мотивация - за всеки си е различна. И ако при мен действа едно нещо, няма никаква гаранция, че ще подейства и при някой друг.
Какво следва?
Момент 1: Денят, в който не запалих цигара с кафето
Денят Х (хикс). Кафето не е със същия вкус. Започваш да се замисляш дали наистина решението да спреш беше разумно. Стискаш зъби, изпиваш го на две бързи глътки и продължаваш с деня.
Странични ефекти: В първите няколко дни след спирането на цигарите забелязвате едно странно явление - ако преди сте пиели кафето за около половин час, сега го приключвате за максимум пет минути.
Ако успеете да не запалите цигара с това кафе, оттам нататък става по-лесно. Вече знаете, че можете и без тютюневата гарнитура към сутрешната кофеинова доза (леле, какво изречение се получи). Поздравления.
Момент 2: Първото излизане с приятели
Ако приятелите са непушачи - страхотно. Няма да има кой да ви дразни. Ако не е така, обаче, положението става малко по-сложно.
Оправданието: Е то нищо няма да стане, ако сега запаля една цигара! Аз пак си ги спирам, нищо не се е променило!
Страничен ефект: Какво, по дяволите, да правя с ръцете си?
Момент 3: Бира/водка без цигара?
Оправданието: Абе вие луди ли сте? Как така ще пия бира/водка и няма да пуша?
Оказва се, че е възможно. В началото е адски непривично, но и с това се свиква. Също като с кафето.
Странични ефекти: Махмурлукът на следващия ден е далеч по-поносим. И дишаш по-лесно.
Момент 4: Аз чакам, чакам вече час...
Навикът е страшно нещо. Чакаш градския транспорт, чакаш влака, половинката, колегите, началото на оперативката... А обикновено докато чакаш, имаш навика да палиш цигара. Чакане колкото искаш. Време точно, колкото за една цигара... И без това няма какво да правиш, така поне ще се разсееш...
Странични ефекти: Врремето наистина е относително понятие. В началото чакането става все по-безкрайно. В последствие намираш заместител на пушенето и в тази ситуация и всички отново са щастливи и доволни.
Следва...
ПП. Забравих да спомена откъде ми хрумна идеята да пиша за цигарите. Ами ето от тук.
* перефраза на песента на Йорданка Христова "Ще продължавам да пея"
сряда, 12 март 2008 г.
Високо, високо...
Мисля, че съм споменавала, че живея на последния етаж в една чудесна, макар и стара, кооперация. Тъй като е стара, не разполага с асансьор. Мен това не ме притеснява. Освен, когато не ми се наложи да качвам нещо тежичко по стълбите, но това вече е за друг пост, не за този. В повечето случаи приемам етажите като още един начин да се разждвижа. Пък и е полезно.
Липсата на аснасьор и сравнително високият етаж, на който се помещава нашето апартаментче, доста често ни създават проблеми с някои дребни на пръв поглед неща - куриери, доставчици на храна и други подобни. Понягога дори се забавляваме искрено като виждаме изтерзаните физиономии на наши приятели, които ни идват на гости.
Оказва се, че май е проблем и за хората, работещи в Софийска вода.
Схемата е ясна. На няколко месеца минава някой служител и отчита показанията на водомерите. Тъй като това се случва през работно време и шансът хората да са си у дома по това време е минимален, са измислили нещо практично. Всеки има опцията да си засече сам показанията, да ги напише на едно листче заедно с останалата непбходима информация (клиентски номер и т.н.) и да залепи въпросната бележчица на вратата. През останалите месеци водата се начислява автоматично. И цялото това упражнение се прави, за да се изравнят сметките. Чудесна идея. Обаче тук се намесва човешкият фактор.
Живеем в този апартамент от повече от година и половина. За това време Софийска вода са благоволявали да се качат до нашия етаж три или четири пъти. Но за сметка на това всеки месец получаваме сметки за 15 кубика изразходвана вода. От няколко месеца вече кубиците са 13. Сещате се, че дори и да държим водата течаща през цялото време, двете със съквартирантката ми няма начин да изразходваме такова количество за един месец.
И какво се получава? Като примерни граждани, ние всеки месец си плащаме задълженията, без значение, че не сме изразходвали начислената ни вода. Като още по-примерни граждани, при всяка обявена дата за засичане на водомерите, ние си залепваме въпросната бележчица на вратата. И в повечето случаи, когато се прибираме вечер от работа, намираме въпросната бележка на абсолютно същото място, където сме я оставили сутринта.
Вчера бе ден за отчитане. Историята се повтори. Залепихме си листчето на вратата и отидохме да се трудим. Вечерта като се прибрах, то си беше още там. Недокоснато. За пореден път.
Благодарение на този факт, в момента реално потребената от нас вода е с около 100 кубика по-малко от водата, която сме платили.
Сега се питам, колко им струва на тези усърдни служители да качат още един етаж и да вземат и нашите показания? Защото със сигурност стигат до предпоследния. Там забравени бележки няма никога. Един етаж. Осемнадесет стълби. По-малко от две минути усилия. За нещо, за което им плащат. Това им е задължение. Може би трябва да поставим и една указателна табела, която да им напомня, че има и друг етаж? Като са толкова отнесени, защо веднъж не забравиха да ни пратят сметката?
Ако аз не си платя водата, те ще ми я спрат. Какво обаче правя в случай, че те не си свършат тяхната работа?
Липсата на аснасьор и сравнително високият етаж, на който се помещава нашето апартаментче, доста често ни създават проблеми с някои дребни на пръв поглед неща - куриери, доставчици на храна и други подобни. Понягога дори се забавляваме искрено като виждаме изтерзаните физиономии на наши приятели, които ни идват на гости.
Оказва се, че май е проблем и за хората, работещи в Софийска вода.
Схемата е ясна. На няколко месеца минава някой служител и отчита показанията на водомерите. Тъй като това се случва през работно време и шансът хората да са си у дома по това време е минимален, са измислили нещо практично. Всеки има опцията да си засече сам показанията, да ги напише на едно листче заедно с останалата непбходима информация (клиентски номер и т.н.) и да залепи въпросната бележчица на вратата. През останалите месеци водата се начислява автоматично. И цялото това упражнение се прави, за да се изравнят сметките. Чудесна идея. Обаче тук се намесва човешкият фактор.
Живеем в този апартамент от повече от година и половина. За това време Софийска вода са благоволявали да се качат до нашия етаж три или четири пъти. Но за сметка на това всеки месец получаваме сметки за 15 кубика изразходвана вода. От няколко месеца вече кубиците са 13. Сещате се, че дори и да държим водата течаща през цялото време, двете със съквартирантката ми няма начин да изразходваме такова количество за един месец.
И какво се получава? Като примерни граждани, ние всеки месец си плащаме задълженията, без значение, че не сме изразходвали начислената ни вода. Като още по-примерни граждани, при всяка обявена дата за засичане на водомерите, ние си залепваме въпросната бележчица на вратата. И в повечето случаи, когато се прибираме вечер от работа, намираме въпросната бележка на абсолютно същото място, където сме я оставили сутринта.
Вчера бе ден за отчитане. Историята се повтори. Залепихме си листчето на вратата и отидохме да се трудим. Вечерта като се прибрах, то си беше още там. Недокоснато. За пореден път.
Благодарение на този факт, в момента реално потребената от нас вода е с около 100 кубика по-малко от водата, която сме платили.
Сега се питам, колко им струва на тези усърдни служители да качат още един етаж и да вземат и нашите показания? Защото със сигурност стигат до предпоследния. Там забравени бележки няма никога. Един етаж. Осемнадесет стълби. По-малко от две минути усилия. За нещо, за което им плащат. Това им е задължение. Може би трябва да поставим и една указателна табела, която да им напомня, че има и друг етаж? Като са толкова отнесени, защо веднъж не забравиха да ни пратят сметката?
Ако аз не си платя водата, те ще ми я спрат. Какво обаче правя в случай, че те не си свършат тяхната работа?
петък, 7 март 2008 г.
Спомени
Искаше ми се да седна и да напиша нещо за днешния ден. Да облека в думи всичко онова, което ми се върти в главата. Захващах поста поне пет-шест пъти. След първите няколко изречения започваше да ми звучи все по-кухо и все по-неистинско. След което веднага следваше изтриване. И все не се получаваше.
Ето сега, отново избягвам темата. За последните години съм се превърнала в истински талант, когато става дума за бягство от нещо. Дали ще е от някой въпрос, който не ми харесва или ще е от нещо, което ми се случва (при това не винаги бягам само от лошите неща в живота си).Наречете го защитен механизъм. Или страх. Или и двете. При всички положения ще сте прави. Превърнала съм го в навик.
Лошото при бягствата е, че от бързане да се отдалечиш, преставаш да обръщаш внимание на нещата, които наистина се случват около теб. И ако не се усетиш навреме, има сериозна оопасност да се превърнеш в Самотния бегач на дълги разстояния. И колкото и да се опитваш да убедиш околните, и най-вече себе си, че самотата е втвой личен избор, всички, и най-вече ти, знаят, че това не е така.
Пак се отплеснах. Думата ми беше за спомените. Защото именно те са онзи елемент, който в най-голяма степен ни определят какви сме днес. Неслучайно в сапунките, когато искат да вкарат малко драматизъм, изтриват паметта на някой от главните герои. Малко отклонение: Като бях по-малка, много пъти съм се чудила какво ли е усешането да се събудиш някоя сутрин и да осъзнаеш, че не познаваш нищо от заобикалящия те свят. Включително и себе си. Имаше моменти, в които неистово исках това да ми се случи и да не ми се налага да се боря с призраците в мен. Да започна на чисто и да се съобразявам с ограниченията, наложени ми от самата себе си. След това се присещах и за всички онези неща, които не искам да забравям и се отказвах от желанието си за забрава. Край на отклонението.
Човек е съвкупност от всички онези неща, които са минали. Благодарение на тях, успява да си създаде собствено виждане за живота, вселената и всичко останало. Да прецени кое е добро и кое е лошо. И респективно да се ориентира за собственото си място сред целия хаос наоколо.
И затова трябва да помним. Не само нещата, които ни карат да се усмихваме, а и онези, които са ни накарали да плачем. Които са ни направили по-силни, защото не са ни убили. Онези, които са ни сринали до земята, но не са ни пречупили. Нещата, въпреки които сме все още тук.
Та за спомените. И за бягството от тях. Днес спирам за момент да бягам и ги оставям да ме завладеят изцяло. Не е много приятно, но за сметка на това действа почти терапевтично. И пречистващо. От утре отново ще се опитвам да ги набутам в най-прашния кът на съзнанието си и ще се опитвам да се правя, че никога не са се случвали. Но днес ще ги оставя да бъдат част от мен.
Ето сега, отново избягвам темата. За последните години съм се превърнала в истински талант, когато става дума за бягство от нещо. Дали ще е от някой въпрос, който не ми харесва или ще е от нещо, което ми се случва (при това не винаги бягам само от лошите неща в живота си).Наречете го защитен механизъм. Или страх. Или и двете. При всички положения ще сте прави. Превърнала съм го в навик.
Лошото при бягствата е, че от бързане да се отдалечиш, преставаш да обръщаш внимание на нещата, които наистина се случват около теб. И ако не се усетиш навреме, има сериозна оопасност да се превърнеш в Самотния бегач на дълги разстояния. И колкото и да се опитваш да убедиш околните, и най-вече себе си, че самотата е втвой личен избор, всички, и най-вече ти, знаят, че това не е така.
Пак се отплеснах. Думата ми беше за спомените. Защото именно те са онзи елемент, който в най-голяма степен ни определят какви сме днес. Неслучайно в сапунките, когато искат да вкарат малко драматизъм, изтриват паметта на някой от главните герои. Малко отклонение: Като бях по-малка, много пъти съм се чудила какво ли е усешането да се събудиш някоя сутрин и да осъзнаеш, че не познаваш нищо от заобикалящия те свят. Включително и себе си. Имаше моменти, в които неистово исках това да ми се случи и да не ми се налага да се боря с призраците в мен. Да започна на чисто и да се съобразявам с ограниченията, наложени ми от самата себе си. След това се присещах и за всички онези неща, които не искам да забравям и се отказвах от желанието си за забрава. Край на отклонението.
Човек е съвкупност от всички онези неща, които са минали. Благодарение на тях, успява да си създаде собствено виждане за живота, вселената и всичко останало. Да прецени кое е добро и кое е лошо. И респективно да се ориентира за собственото си място сред целия хаос наоколо.
И затова трябва да помним. Не само нещата, които ни карат да се усмихваме, а и онези, които са ни накарали да плачем. Които са ни направили по-силни, защото не са ни убили. Онези, които са ни сринали до земята, но не са ни пречупили. Нещата, въпреки които сме все още тук.
Та за спомените. И за бягството от тях. Днес спирам за момент да бягам и ги оставям да ме завладеят изцяло. Не е много приятно, но за сметка на това действа почти терапевтично. И пречистващо. От утре отново ще се опитвам да ги набутам в най-прашния кът на съзнанието си и ще се опитвам да се правя, че никога не са се случвали. Но днес ще ги оставя да бъдат част от мен.
четвъртък, 6 март 2008 г.
понеделник, 3 март 2008 г.
Една разходка без снимки
Обикновено като се съберат повече от два почивни дни, народът се изнася от София. Като този уикенд. Аз обаче останах и се отдадох на най-великолепния свещен мързел, за който можете да се сетите. Подготвих си няколко филмчета, една книжка, дето си купих наскоро и се настроих за почивка. Е, възползвах се и от времето за малко приятна разходка. Трябва да съм съвсем ненормална да се затворя три дни у нас. Но да не се отплесвам.
Съботата и неделята минаха по графих. Книжката се оказа по-интересна, отколкото очаквах. Единият филм искрено ме депресира. Другите се оказаха по-удачен избор. Видях се с приятели. С две думи - чуден уикенд.
Днес се бях подготвила да продължа с програмата. И щях да го направя, ако не се бе случило нещо непредвидено. Както най-спокойно си миех чинии, чух телефона да звъни. Не, не това е необичайното. И друг път ми се е случвало да ми звъни телефона. Изненадата беше, че ми се обаждаше един приятел, с който не се бяхме чували от цяла вечност. Ходело му се на човека на разходка. Добре. А къде? Ами... язовир Искър или Боровец. Хубаво.
Скочих в някакви дрехи и след по-малко от час вече се ноехме по пътищата родни на България с разумна скорост и страхотна музика за компания.
Последният път, когато ми се случи да минавам по този маршрут (а това беше наистина много отдавна), асфалтът беше под всякаква критика. Или поне този, който съществуваше. Цялото платно беше нарязано като плат, от който ще се прави плисирана поличка. Тогава шофьорът ни се чудеше откъде да мине, че да не потроши колата. Сега вече е съвсем различно. Асфалтът си е там и дори изглежда доста добре.
За отрицателно време се добрахме до язовир Искър. Много голям бре. Бях забравила, че мащабите му са такива. Решихме да се разположим на прекрасната тераска с изглед към язовира и да се насладим на мартенското слънце. То хубаво, само че абсолютно същата мисъл се бе родила и в главите на поне още 84763293801 души. Нямаше места. Примирихме се, че няма да се пие кафе там. Но поне можехме да се възползваме от санитарния възел.
Докато вървях към заветната цел, искрено се надявах, тоалетните там да са претърпяли пълна промяна от последното ми посещение, но не би. Бяха си все така мизерни, както и преди. На едната й липсваше дори и вратата. Но в другата, аплодисменти за което, имаше тоалетна хартия. Благодаря! Другото екзотично нещо, което ми направи впечатление, беше невероятният 'задушевен' аромат на риба в ресторантската част. Май беше приготвена на скара. Хора, моля ви, оправете си вентилацията. Ще издушите и себе си, и клиентите си.
Липсата на места не успя да убие ентусиазма ни за седене на припек, така че се настанихме на един каменен зид, запасихме се с малко количка и се насладихме на гледката. Наистина си заслужаваше. Прекрасно е.
С пълно единодушие от два гласа, решихме да продължим краткото си посещение в посока Самоков, а не да се връщаме в София. Продължихме все по-нагоре и температурите почнаха леко да се снижават. Планина е все пак. Не ни отне много време да стигнем заветната цел. Там, обаче, ни очакваше малка изненада.
Мисията ни бе да открием място, където можем да похапнем, че то вече си беше време. А след като заситим глада, да се отправим и към Боровец. Да видим как се развива туризма.
Първата ни задачка се оказа неизпълнима поради простата причина, че и двамата не бехаме стъпвали през живота си там и не бяхме запознати с местните кръчми. Тези, които видяхме попътно не ни вдъхнаха достатъчно доверие и се отказахме. А може би не трябваше...
Втората задачка, за съжаление, се оказа не по-лесна. И мисля, че където и другаде да бяхме отишли, проблемът щеше да е същият. Няма табели. Никъде. Стигаш до кръстовище и се ядосваш, че не си си си взел шепа боб. Или кристалната топка. Или някой местен. Решенията за посоката вземахме според зависи къде е планината. Все пак искахме да отидем там. Явно системата ни не се оказа особено удачна. Усетихме, че пътят, по който сме поели, няма да ни заведе там, където искаме и се върнахме назад. Мернахме една табела с надпис Говедарци. Така и така бяхме тръгнали без конкретна програма, или поне без такава, която да не може да бъде променена. Човекът зад волана се сети, че преди години е ходил в Говедарци и смело се отправихме натам. Поне знаехме в коя посока е.
А в Говедарци... Олеле! Бях останала с впечатление, че е нещо като... не курортно, но поне скиорско селище. Близко е до Боровец и е точно под част от станциите. Това, което заварихме, обаче, беше много далече от представата ми за цивилизация. Оставям настрана факта, че и там нямаше табели. Обяснявам си го с размера на Говедарци. Но нищо не може да обясни пътя, по който се стига до станциите. Асфалтът е просто непостижима мечта. Настилката, по която се движат колите е нещо средно между кал и... ами кал, но по-твърда. Разминаването на две коли е по-скоро интересно, отколкото лесно. Възможно е само, ако едната кола се изтегли силно в едната страна на пътя. Но пък за сметка на това се строи. При това мащабно. И много. И навсякъде. Само се надявам след като издигнат поредния n-звезден хотел, да се сетят и да пооправят малко пътя до там, че ме е страх да си помисля как милите туристи ше стигат до там. Пеша, може би? С каручка, едва ли не...
А планината, въпреки всичко, една хубава... Пълни му се на човек душата.
Отпрашихме с мръсна газ от Говедарци. Следваща спирка - Боровец. На входа се натъкнахме на една указателна табела, тип карта. Курертеца накратко. Откъде се влиза, къде има хотели, ресторанти и други такива полезни неща. Само дето бяха пропуснали да покажат къде точно се намираме в момента. Онази прекрасна червена точка, която обикновено се подвизава на подобни творби. Почудиме се известно време, стана ни ясно, че по-ясно ото това няма да ни стане и се гмурнахме смело напред.
Времето вече беше сериозно напреднало, така че се отказахме от разходката на собствен ход и потърсихме място, където да се подкрепим. Харесахме си една кръчмичка с масички на открито, които все още бяха обляни в слънце и се инсталирахме веднага. Сервитьорката, любезна, веднага ни донесе менютата. След първоначалния ценови шок, все пак решихме какво ни се яде и аз се замислих отново за санитарен възел. Беше малко по-зле от онзи на язовир Искър. Както и да е.
Бях си поръчала супичка. Младежът - орехов пай. Паят мисля, че беше някъде от времето на Априлското въстание.Сигурно са го пазили специално за празника. Моята супичка беше вкусна. Дори имаше и пиле в нея.
Малко преди да се вкоченим заради температурите и смелостта ни да седнем на открите, решихме, че вече е време да си ходим. И сега настана веселба. Има-няма десетина минути по-късно, стомахът ми започна да се бунтува. В началото не му обърнах особено внимание. Но когато супата взе самостоятелно решение да види отново бял свят, положението стана сериозно. Докато стигнем до София, спирахме на няколко пъти. Не за да се порадваме на пейзажа. Едва след като в стомаха ми не остана и следа от пилешката супа, започнах отново да разбирам какво точно се случва с мен. Оказа се, че не само добрите хорица от кръчмата в Боровец предлагат цени, които са на светлинни години от обстановката, която предлагат, но и кухнята им е силно съмнителна.
Следващият път мисля да си нося суха храна.
Обаче... Искам да кажа, че въпреки интересното прибиране към София, следобедът беше много добър. Въпреки всички усилия, които хората полагат да унищожат цялата тази красота, природата си е природа. Планината е великолепна. Това, което видях днес, ме зареди с достатъчно енергия да изкарам следващите няколко седмици. Ще забравя за липсата на табели. Ще забравя, че се натрових с пилешка супа. Но скоро няма да забравя върховете на Рила, които ни заобигалях през целия следобед. Боровете. Брезите от двете страни на пътя. Едно поточе. Няколко кончета, които си пасяха кротко. Небето, което в планината е като че ли малко по-синьо.
Съботата и неделята минаха по графих. Книжката се оказа по-интересна, отколкото очаквах. Единият филм искрено ме депресира. Другите се оказаха по-удачен избор. Видях се с приятели. С две думи - чуден уикенд.
Днес се бях подготвила да продължа с програмата. И щях да го направя, ако не се бе случило нещо непредвидено. Както най-спокойно си миех чинии, чух телефона да звъни. Не, не това е необичайното. И друг път ми се е случвало да ми звъни телефона. Изненадата беше, че ми се обаждаше един приятел, с който не се бяхме чували от цяла вечност. Ходело му се на човека на разходка. Добре. А къде? Ами... язовир Искър или Боровец. Хубаво.
Скочих в някакви дрехи и след по-малко от час вече се ноехме по пътищата родни на България с разумна скорост и страхотна музика за компания.
Последният път, когато ми се случи да минавам по този маршрут (а това беше наистина много отдавна), асфалтът беше под всякаква критика. Или поне този, който съществуваше. Цялото платно беше нарязано като плат, от който ще се прави плисирана поличка. Тогава шофьорът ни се чудеше откъде да мине, че да не потроши колата. Сега вече е съвсем различно. Асфалтът си е там и дори изглежда доста добре.
За отрицателно време се добрахме до язовир Искър. Много голям бре. Бях забравила, че мащабите му са такива. Решихме да се разположим на прекрасната тераска с изглед към язовира и да се насладим на мартенското слънце. То хубаво, само че абсолютно същата мисъл се бе родила и в главите на поне още 84763293801 души. Нямаше места. Примирихме се, че няма да се пие кафе там. Но поне можехме да се възползваме от санитарния възел.
Докато вървях към заветната цел, искрено се надявах, тоалетните там да са претърпяли пълна промяна от последното ми посещение, но не би. Бяха си все така мизерни, както и преди. На едната й липсваше дори и вратата. Но в другата, аплодисменти за което, имаше тоалетна хартия. Благодаря! Другото екзотично нещо, което ми направи впечатление, беше невероятният 'задушевен' аромат на риба в ресторантската част. Май беше приготвена на скара. Хора, моля ви, оправете си вентилацията. Ще издушите и себе си, и клиентите си.
Липсата на места не успя да убие ентусиазма ни за седене на припек, така че се настанихме на един каменен зид, запасихме се с малко количка и се насладихме на гледката. Наистина си заслужаваше. Прекрасно е.
С пълно единодушие от два гласа, решихме да продължим краткото си посещение в посока Самоков, а не да се връщаме в София. Продължихме все по-нагоре и температурите почнаха леко да се снижават. Планина е все пак. Не ни отне много време да стигнем заветната цел. Там, обаче, ни очакваше малка изненада.
Мисията ни бе да открием място, където можем да похапнем, че то вече си беше време. А след като заситим глада, да се отправим и към Боровец. Да видим как се развива туризма.
Първата ни задачка се оказа неизпълнима поради простата причина, че и двамата не бехаме стъпвали през живота си там и не бяхме запознати с местните кръчми. Тези, които видяхме попътно не ни вдъхнаха достатъчно доверие и се отказахме. А може би не трябваше...
Втората задачка, за съжаление, се оказа не по-лесна. И мисля, че където и другаде да бяхме отишли, проблемът щеше да е същият. Няма табели. Никъде. Стигаш до кръстовище и се ядосваш, че не си си си взел шепа боб. Или кристалната топка. Или някой местен. Решенията за посоката вземахме според зависи къде е планината. Все пак искахме да отидем там. Явно системата ни не се оказа особено удачна. Усетихме, че пътят, по който сме поели, няма да ни заведе там, където искаме и се върнахме назад. Мернахме една табела с надпис Говедарци. Така и така бяхме тръгнали без конкретна програма, или поне без такава, която да не може да бъде променена. Човекът зад волана се сети, че преди години е ходил в Говедарци и смело се отправихме натам. Поне знаехме в коя посока е.
А в Говедарци... Олеле! Бях останала с впечатление, че е нещо като... не курортно, но поне скиорско селище. Близко е до Боровец и е точно под част от станциите. Това, което заварихме, обаче, беше много далече от представата ми за цивилизация. Оставям настрана факта, че и там нямаше табели. Обяснявам си го с размера на Говедарци. Но нищо не може да обясни пътя, по който се стига до станциите. Асфалтът е просто непостижима мечта. Настилката, по която се движат колите е нещо средно между кал и... ами кал, но по-твърда. Разминаването на две коли е по-скоро интересно, отколкото лесно. Възможно е само, ако едната кола се изтегли силно в едната страна на пътя. Но пък за сметка на това се строи. При това мащабно. И много. И навсякъде. Само се надявам след като издигнат поредния n-звезден хотел, да се сетят и да пооправят малко пътя до там, че ме е страх да си помисля как милите туристи ше стигат до там. Пеша, може би? С каручка, едва ли не...
А планината, въпреки всичко, една хубава... Пълни му се на човек душата.
Отпрашихме с мръсна газ от Говедарци. Следваща спирка - Боровец. На входа се натъкнахме на една указателна табела, тип карта. Курертеца накратко. Откъде се влиза, къде има хотели, ресторанти и други такива полезни неща. Само дето бяха пропуснали да покажат къде точно се намираме в момента. Онази прекрасна червена точка, която обикновено се подвизава на подобни творби. Почудиме се известно време, стана ни ясно, че по-ясно ото това няма да ни стане и се гмурнахме смело напред.
Времето вече беше сериозно напреднало, така че се отказахме от разходката на собствен ход и потърсихме място, където да се подкрепим. Харесахме си една кръчмичка с масички на открито, които все още бяха обляни в слънце и се инсталирахме веднага. Сервитьорката, любезна, веднага ни донесе менютата. След първоначалния ценови шок, все пак решихме какво ни се яде и аз се замислих отново за санитарен възел. Беше малко по-зле от онзи на язовир Искър. Както и да е.
Бях си поръчала супичка. Младежът - орехов пай. Паят мисля, че беше някъде от времето на Априлското въстание.Сигурно са го пазили специално за празника. Моята супичка беше вкусна. Дори имаше и пиле в нея.
Малко преди да се вкоченим заради температурите и смелостта ни да седнем на открите, решихме, че вече е време да си ходим. И сега настана веселба. Има-няма десетина минути по-късно, стомахът ми започна да се бунтува. В началото не му обърнах особено внимание. Но когато супата взе самостоятелно решение да види отново бял свят, положението стана сериозно. Докато стигнем до София, спирахме на няколко пъти. Не за да се порадваме на пейзажа. Едва след като в стомаха ми не остана и следа от пилешката супа, започнах отново да разбирам какво точно се случва с мен. Оказа се, че не само добрите хорица от кръчмата в Боровец предлагат цени, които са на светлинни години от обстановката, която предлагат, но и кухнята им е силно съмнителна.
Следващият път мисля да си нося суха храна.
Обаче... Искам да кажа, че въпреки интересното прибиране към София, следобедът беше много добър. Въпреки всички усилия, които хората полагат да унищожат цялата тази красота, природата си е природа. Планината е великолепна. Това, което видях днес, ме зареди с достатъчно енергия да изкарам следващите няколко седмици. Ще забравя за липсата на табели. Ще забравя, че се натрових с пилешка супа. Но скоро няма да забравя върховете на Рила, които ни заобигалях през целия следобед. Боровете. Брезите от двете страни на пътя. Едно поточе. Няколко кончета, които си пасяха кротко. Небето, което в планината е като че ли малко по-синьо.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
