Преди години, когато rock'n'roll-ът беше млад... Е, не чак толкова отдавна. Само колкото да си ме представите в детските ми години. Нямаше Интернет, слушането на радио се ограничаваше с Хоризонт (така и не успях да възприема Христо Ботев като станция, която си заслужава човек да слуша), а телевизиите не пускаха кой знае какво разнообразие от музика. Казвам всичко това, не защото не го знаете или защото изпитвам някаква извратена носталгия. Не. Просто се опитвам да си спомня.
Та когато бях малка, сестра ми беше голяма фенка на Майкъл Джексън. Изрязваше и събираше всяка една статия и снимка, която успееше да докопа. Събираше ги грижливо в една кутия от бонбони. От време на време вадехме кутията и разглеждахме снимките. Като някое малко съкровище. Не смеех да ги пипам, без тя да е там.
По това време Майкъл Джексън беше на върха. Кралят на попа. Все още нямаше скандали покрай него. Беше онова не съвсем пораснало дете-звезда, което предизвикваше истерия, където и да се появи. На концертите му девойки мятаха бельо по него. Крещяха неистово. Припадаха. Ние тук знаехме, че той е велик. Но му се възхищавахме от разстояние. Той бе Кралят, а ние живеехме в далечната провинция, за която той дори не беше чувал.
Покрай сестра ми и аз започнах да му харесвам музиката. Не така, както тя я харесваше, но я слушах. После пораснах. Започнах да слушам друга музика. По-различна. Сестра ми и тя. Кутията сигурно още се мотае някъде из апартамента, забравена и прашасала. А може и да сме я изхвърлили. Нямам представа.
Така и не успях да се превърна в екзалтиран фен. Скандалите покрай Джако ставаха все повече и повече. Музиката му - все по-малко и по-малко. Последните години Кралят на попа не приличаше много на Крал. Живееше си в своя свят, където беше велик и очевидно му харесваше. Поне така изглеждаше отстрани.
Но каквото и да се случи от времето, когато сестра ми събираше негови снимки, едно нещо остана непроменено. Останаха песните, заради които хиляди девойки си деряха ризките. И точно заради това, когато преди време излезе новината, че Майкъл Джексън ще прави концерти отново след толкова години, билетите се разпродадоха за отрицателно време.
Снощи Кралят на попа е починал. Въпреки че не съм фен и въпреки скандалите покрай името му, ми стана мъчно.
R.I.P.
петък, 26 юни 2009 г.
вторник, 23 юни 2009 г.
Виена
Много лесно мога да свикна да живея във Виена. Изобщо няма да се налага да ме убеждавате дълго. Няма да се дърпам дори от кумова срама. Изключително красив град. Не ми се тръгваше. И това последното не го казвам по инерция - наистина изобщо не ми се искаше да си ходя. Въпреки дъжда, който валя през половината време и който ние не очаквахме. Или поне не в такива количества. Но това е друга тема, която ще бъде описано подробно в съвсем отелен пост (ове).
Преди всичко друго, налага се да си призная, че съм от онзи рядко срещан тип хора, които не са излизали извън България. Е, в началото на март бях за два дни в Букурещ, но това не се брои. Не защото е Румъния и е близко, а защото тези два дни почти не си показахме носовете от залата, в която ни обучаваха. Така че това пътуване се пропуска. Сега имахме на разположение цели шест дни да се мотаем и да попивам духа на Австрия и на Виена в частност.
Планът беше много прост - два дни във Виена, три дни на Nova Rock, след което още един ден във Виена. Позакъпваме се прилежно след феста, пазаруваме на воля и във вторник по живо, по здраво кацаме в София.
Предупреждаваха ме предварително, че разликата е колкото от небето до земята. Аз вярвах, но си мислех, че преувеличават. Да, ама не.
Само вървях и ахках като идиот. Хората са си направили велосипедни алеи навсякъде. Ама не да мацнат малко жълта боя върху тротоара и да вгорчат живота и на пешеходците, и на велосипедистите като тук, а са направили истински вело алеи. С отделно светофари. С отделни пътеки, точно до пешеходните. И никой на никой не се пречка. Градският транспорт не закъснява, защото никой не се движи в бус лентите. Няма изнервени шофьори, защото няма такива задръствания. Или по не аз не видях. Може би за липсата на задръствания голяма роля играят зелените вълни на светофарите и метрото. Много добре организирано и достигащо до всяка една точка, за която може да се сети някой. Цивилизована история.
Сградите ме изумиха. Мащабите са потресаващи. Дори не мога да си представя как са строени всички тези замъци. Огромни са. Трудно могат да се обхванат с поглед. А когато успееш, забравяш да дишаш. Дъхът ти спира от цялото това великолепие.
Няма паркирали коли по тротоарите. Истинско удоволствие е да се ходи пеша.
Влюбих се многобройните паркчета из центъра. Добре поддържани, зелени и чисти. Народът си седи по полянките и се забавлява. Дали ще чете книжка, дали ще се ровичка в нета, дали ще пие бира или ще се сваля с някой - няма значение. Носи се атмосфера на покой.
Много учтиви тия хора. Бутне те случайно някой - Еншулдигунг. Направиш път на някой - Данке. Няма Опаааа или Упс
Много хубаво. Всичко.
Проблемът дойде, когато кацнахме в София. Возих се в таксито по пътя към нас и се чудех. Чудех се защо при тях нещата се получават, а при нас не?
Преди всичко друго, налага се да си призная, че съм от онзи рядко срещан тип хора, които не са излизали извън България. Е, в началото на март бях за два дни в Букурещ, но това не се брои. Не защото е Румъния и е близко, а защото тези два дни почти не си показахме носовете от залата, в която ни обучаваха. Така че това пътуване се пропуска. Сега имахме на разположение цели шест дни да се мотаем и да попивам духа на Австрия и на Виена в частност.
Планът беше много прост - два дни във Виена, три дни на Nova Rock, след което още един ден във Виена. Позакъпваме се прилежно след феста, пазаруваме на воля и във вторник по живо, по здраво кацаме в София.
Предупреждаваха ме предварително, че разликата е колкото от небето до земята. Аз вярвах, но си мислех, че преувеличават. Да, ама не.
Само вървях и ахках като идиот. Хората са си направили велосипедни алеи навсякъде. Ама не да мацнат малко жълта боя върху тротоара и да вгорчат живота и на пешеходците, и на велосипедистите като тук, а са направили истински вело алеи. С отделно светофари. С отделни пътеки, точно до пешеходните. И никой на никой не се пречка. Градският транспорт не закъснява, защото никой не се движи в бус лентите. Няма изнервени шофьори, защото няма такива задръствания. Или по не аз не видях. Може би за липсата на задръствания голяма роля играят зелените вълни на светофарите и метрото. Много добре организирано и достигащо до всяка една точка, за която може да се сети някой. Цивилизована история.
Сградите ме изумиха. Мащабите са потресаващи. Дори не мога да си представя как са строени всички тези замъци. Огромни са. Трудно могат да се обхванат с поглед. А когато успееш, забравяш да дишаш. Дъхът ти спира от цялото това великолепие.
Няма паркирали коли по тротоарите. Истинско удоволствие е да се ходи пеша.
Влюбих се многобройните паркчета из центъра. Добре поддържани, зелени и чисти. Народът си седи по полянките и се забавлява. Дали ще чете книжка, дали ще се ровичка в нета, дали ще пие бира или ще се сваля с някой - няма значение. Носи се атмосфера на покой.
Много учтиви тия хора. Бутне те случайно някой - Еншулдигунг. Направиш път на някой - Данке. Няма Опаааа или Упс
Много хубаво. Всичко.
Проблемът дойде, когато кацнахме в София. Возих се в таксито по пътя към нас и се чудех. Чудех се защо при тях нещата се получават, а при нас не?
вторник, 9 юни 2009 г.
Dreaming
Mama Cass Elliott - Dream A Little Dream Of Me...
Песен с толкова много кавър версии, че чак е страшно. Малко ме е яд, че сега я използват в някаква глупава реклама, ама карай. За първи път е издадена през 1931 година от Wayne King и неговия оркестър. На мен лично, една от най-любимите ми версии е тази на Mama Cass Elliott от The Mamas & the Papas. Издадена е през 1968.
ABBA - I Have A Dream
Няма смисъл да коментирам изобщо. Само ще спомена, че годината е 1979.
Everly Brothers - All I Have To Do Is Dream
Доста по-старо. От 1958. Станала популярна, благодарение на Everly Brothers.
Billy Joel - River Of Dreams
Хм... Годината е 1993. Песента е чудесна. Проблемът е, че си спомням годината и излизането на песента... Кога мина това време, бре?
The Brand New Heavies - Dream On Dreamer
Групата е създадена през 1985, а сингълът е издаден през 1994. Още ме е малко яд, че не успях да им ида на концерта миналата година. Надявам се скоро да повторят и да поправя грешката си.
Crowded House - Don't Dream It's Over
Meat Loaf - Rock And Roll Dreams Come Through
Yngwie Malmsteen - Dreaming (Tell Me)
Дойдохме си на думата. Който си го може - може си го.
Dream On - Aerosmith
Когато за първи път я чух, не можах да повярвам, че вокалът е Стивън Тайлър. А иначе - това е песента, с която Aerosmith стават известни. Първият им сингъл от първия им албум Aerosmith. 1973.
Nazareth - Dream On
Същото заглавие. Друга група. Друга песен. 1982.
Ozzy Osbourne - Dreamer
Песента е от албума му Down to Earth, излезнал на 11 октомври 2001. Написана е в края на 90те години на миналия век, но са решили да я издадат едва след терористичните атаки от 11 септември 2001. Самият Ози Озбърн я сравнява с Imagine на John Lennon.
Добавено:
Van Halen - Dreams
Van Halen не са сред групите, които си пускам да слушам умишлено, но ще бъде абсолютна лъжа, ако кажа, че не ги харесвам. Не, това не е оправдание, че съм ги забравила, а си е абсолютната истина :) И така: годината е 1986. Албумът е 5150.
Elvis Presley - If I Can Dream
Посипвам си главата с пепел, че съм пропуснала Елвис, казвам едно голямо Благодаря на Киро и си поправям грешката веднагически. Текстът може да се види тук. Дами и господа, Елвис:
Deep Purple - King Of Dreams
Ето затова обичам работата в екип :)
Албумът е Slaves And Masters. Годината е 1990, а аз все по-силно усещам колко много има още да уча :)
Има ли оцелели до края на поста? :)
Песен с толкова много кавър версии, че чак е страшно. Малко ме е яд, че сега я използват в някаква глупава реклама, ама карай. За първи път е издадена през 1931 година от Wayne King и неговия оркестър. На мен лично, една от най-любимите ми версии е тази на Mama Cass Elliott от The Mamas & the Papas. Издадена е през 1968.
ABBA - I Have A Dream
Няма смисъл да коментирам изобщо. Само ще спомена, че годината е 1979.
Everly Brothers - All I Have To Do Is Dream
Доста по-старо. От 1958. Станала популярна, благодарение на Everly Brothers.
Billy Joel - River Of Dreams
Хм... Годината е 1993. Песента е чудесна. Проблемът е, че си спомням годината и излизането на песента... Кога мина това време, бре?
The Brand New Heavies - Dream On Dreamer
Групата е създадена през 1985, а сингълът е издаден през 1994. Още ме е малко яд, че не успях да им ида на концерта миналата година. Надявам се скоро да повторят и да поправя грешката си.
Crowded House - Don't Dream It's Over
Meat Loaf - Rock And Roll Dreams Come Through
Yngwie Malmsteen - Dreaming (Tell Me)
Дойдохме си на думата. Който си го може - може си го.
Dream On - Aerosmith
Когато за първи път я чух, не можах да повярвам, че вокалът е Стивън Тайлър. А иначе - това е песента, с която Aerosmith стават известни. Първият им сингъл от първия им албум Aerosmith. 1973.
Nazareth - Dream On
Същото заглавие. Друга група. Друга песен. 1982.
Ozzy Osbourne - Dreamer
Песента е от албума му Down to Earth, излезнал на 11 октомври 2001. Написана е в края на 90те години на миналия век, но са решили да я издадат едва след терористичните атаки от 11 септември 2001. Самият Ози Озбърн я сравнява с Imagine на John Lennon.
Добавено:
Van Halen - Dreams
Van Halen не са сред групите, които си пускам да слушам умишлено, но ще бъде абсолютна лъжа, ако кажа, че не ги харесвам. Не, това не е оправдание, че съм ги забравила, а си е абсолютната истина :) И така: годината е 1986. Албумът е 5150.
Elvis Presley - If I Can Dream
Посипвам си главата с пепел, че съм пропуснала Елвис, казвам едно голямо Благодаря на Киро и си поправям грешката веднагически. Текстът може да се види тук. Дами и господа, Елвис:
Deep Purple - King Of Dreams
Ето затова обичам работата в екип :)
Албумът е Slaves And Masters. Годината е 1990, а аз все по-силно усещам колко много има още да уча :)
Има ли оцелели до края на поста? :)
четвъртък, 4 юни 2009 г.
Патица
Голяма бяла водна птица, но не лебед. Що е то?
Аз! Признавам си веднага - голяма съм патица. Защо ли? Защо? Ето защо:
Миналата седмица се сдобих с покана за едно филмче - The Boat That Rocked. Предпремиера. Силно намесени в това събитие са Z-Rock (Господ здраве да им дава и още дълги години безпроблемен и успешен ефир!) Когато девойката ми обясняваше за какво точно иде реч, честно казано я слушах с половин ухо. Не че това е оправдание за последвалата ми глупота. Ама както и да е.
Тази седмица, някъде към понеделник, в служебната ми електронна поща пристигна заветната покана. Доразбрахме се девойката, с която се планираше да ходя и зачаках. В седем без нещо вече бяхме ' у молъ' на Хемус. Седнахме да са видим преди филма и да й разкажа как точно премина reunion-а на випуска тази седмица (все пак девойката не само че е от Кърджали, ама е завършила и Ботев). Настана време, макар и месецът все още да не беше изгрял и аз изкарах поканата.
В този велик момент осъзнах каква патица сварена съм. Не бил той 'молъ' Сити Център, най ми бил Mall Of Sofia, мила моя майно льо.
Дааааа. Часът вече беше осем без петнайсет. Сега си представете как двете с девойката се набираме из единия мол, успяваме да стигнем до возилото и оттам газ към другия мол. Сега, не ме разбирайте погрешно - тя си караше нормално, дори не е превишавала скоростта. Не успяхме да нацелим нито едно задръстване, но за сметка на това хванахме де що има червен светофар. И въпреки това в осем и три минути кацнахме в Mall Of Sofia. Тони, все още искрено ти се възхищавам как успя да паркираш :)
Още малко бягане по ескалаторите (успяхме дори да стреснем една женица, ама това са рисковете на живото предаване) и две минути по-късно вече бяхме паркирани пред правилната зала в правилния мол. И не бяхме закъснели! Кючукова, още веднъж - благодаря!!!
И там като наизскочиха едни ми ти хора с камери и фотоапарати... Имаше организиран и кетъринг, но ние единодушно решихме да влезнем в залата и да си починем. Като разбрахме, че не сме закъснели адреналинът ни напусна и имахме нужда да поседнем малко. Особено шофьорката :)
В залата положението стана страшно. Не знаех накъде да гледам. Oт единия край Буги Барабата. В другия - Елена Розберг. Опитах се да видя и Краси Москов, но чак такъв късмет нямах. Жалко. Някой друг път. Спас Шурулинков излезе, каза няколко думи, които предизвикаха всеобща радост и възторг и филмът започна.
А филмът, ех, филмът... Имаше всичко - страхотна музика през цялото време (все пак е за рок радио), невероятен английски хумор, емоции и много, много мечти. Няма да ви го разказвам. Гледайте го. Невероятно добър е! Стимул за девойките - във филма можете да видите 'the sexiest man on the planet'. А споменах ли, че музиката е страхотна и е през цялото време?
ПП Забравих да кажа, че на български филмът се води Рок Радио.
Аз! Признавам си веднага - голяма съм патица. Защо ли? Защо? Ето защо:
Миналата седмица се сдобих с покана за едно филмче - The Boat That Rocked. Предпремиера. Силно намесени в това събитие са Z-Rock (Господ здраве да им дава и още дълги години безпроблемен и успешен ефир!) Когато девойката ми обясняваше за какво точно иде реч, честно казано я слушах с половин ухо. Не че това е оправдание за последвалата ми глупота. Ама както и да е.
Тази седмица, някъде към понеделник, в служебната ми електронна поща пристигна заветната покана. Доразбрахме се девойката, с която се планираше да ходя и зачаках. В седем без нещо вече бяхме ' у молъ' на Хемус. Седнахме да са видим преди филма и да й разкажа как точно премина reunion-а на випуска тази седмица (все пак девойката не само че е от Кърджали, ама е завършила и Ботев). Настана време, макар и месецът все още да не беше изгрял и аз изкарах поканата.
В този велик момент осъзнах каква патица сварена съм. Не бил той 'молъ' Сити Център, най ми бил Mall Of Sofia, мила моя майно льо.
Дааааа. Часът вече беше осем без петнайсет. Сега си представете как двете с девойката се набираме из единия мол, успяваме да стигнем до возилото и оттам газ към другия мол. Сега, не ме разбирайте погрешно - тя си караше нормално, дори не е превишавала скоростта. Не успяхме да нацелим нито едно задръстване, но за сметка на това хванахме де що има червен светофар. И въпреки това в осем и три минути кацнахме в Mall Of Sofia. Тони, все още искрено ти се възхищавам как успя да паркираш :)
Още малко бягане по ескалаторите (успяхме дори да стреснем една женица, ама това са рисковете на живото предаване) и две минути по-късно вече бяхме паркирани пред правилната зала в правилния мол. И не бяхме закъснели! Кючукова, още веднъж - благодаря!!!
И там като наизскочиха едни ми ти хора с камери и фотоапарати... Имаше организиран и кетъринг, но ние единодушно решихме да влезнем в залата и да си починем. Като разбрахме, че не сме закъснели адреналинът ни напусна и имахме нужда да поседнем малко. Особено шофьорката :)
В залата положението стана страшно. Не знаех накъде да гледам. Oт единия край Буги Барабата. В другия - Елена Розберг. Опитах се да видя и Краси Москов, но чак такъв късмет нямах. Жалко. Някой друг път. Спас Шурулинков излезе, каза няколко думи, които предизвикаха всеобща радост и възторг и филмът започна.
А филмът, ех, филмът... Имаше всичко - страхотна музика през цялото време (все пак е за рок радио), невероятен английски хумор, емоции и много, много мечти. Няма да ви го разказвам. Гледайте го. Невероятно добър е! Стимул за девойките - във филма можете да видите 'the sexiest man on the planet'. А споменах ли, че музиката е страхотна и е през цялото време?
ПП Забравих да кажа, че на български филмът се води Рок Радио.
сряда, 3 юни 2009 г.
45
Обикновено твърдя, че любов не съществува. А за любовта от пръв поглед изобщо не ми се говори. Обаче...
Обаче!
Вчера се влюбих! Мдада. Попаднах в капана без изобщо да се усетя. При това се влюбих мигновено. От първия момент.
По-точно от първо чуване :) За тези, които са си помислили нещо друго - сори! Говоря за песен, естествено. Покрай въпросната открих и други неща на същите тези сладури (под 'сладури' нямам предвид, че ми иде да им се метна на вратовете). Ето така се случват хубавите неща.
Проблемът е, че се оказаха изключително пристрастяващи. Поради тази причина от вчера насам слушам само и единствено тях. А песента, в която се влюбих oт първо чуване, мисля че я слушам за шести или седми път. Ама кой ти брои, когато говорим за такава любов :)
Става дума за Shinedown. А песента е:
Обаче!
Вчера се влюбих! Мдада. Попаднах в капана без изобщо да се усетя. При това се влюбих мигновено. От първия момент.
По-точно от първо чуване :) За тези, които са си помислили нещо друго - сори! Говоря за песен, естествено. Покрай въпросната открих и други неща на същите тези сладури (под 'сладури' нямам предвид, че ми иде да им се метна на вратовете). Ето така се случват хубавите неща.
Проблемът е, че се оказаха изключително пристрастяващи. Поради тази причина от вчера насам слушам само и единствено тях. А песента, в която се влюбих oт първо чуване, мисля че я слушам за шести или седми път. Ама кой ти брои, когато говорим за такава любов :)
Става дума за Shinedown. А песента е:
Абонамент за:
Публикации (Atom)
