Четвъртък вечерта. Успях да се измъкна от офиса почти навреме. Мислите ми от „служебни” започнаха бавно, но сигурно да се предвижват към графа „свободно време”. Тръгнах към спирката, като умишлено пренебрегнах двете бели мечета, които се боричкаха за едно родопско одеяло. В интерес на истината, времето не беше чак толкова свирепо, но нещо тези дни все не ми е толкова топло, колкото на мен ми се иска. За компания днес си бях избрала Sully Erna. Ех, това момче беее….. Добре пее! С чувство, някак си… Отплеснах се.
Географски погледнато разстоянието между офиса и спирката е изключително кратко. На практика обаче се оказва, че не се минава толкова лесно, тъй като по трасето има един изключително интересен светофар, на който обикновено си изчаквам живота. Но аз съм добро и културно същество и колкото и да ме изнервя чакането, никога не пресичам на червено. Ама никога! Та, стигнах аз до този преломен момент и точно тогава видях как автобусът, който се бях запътила да чакам, се отправи към спирката със страшна сила. При това празен! Чудо! Аз – от другия край на булеварда. А светофарът – ярко червен! На мен ми е студено, но принципите са си принципи. Въздъхнах тихо, мислено избърсах една въображаема сълза от ъгъла на окото си и продължих да си стоя от грешната страна на улицата.
Най-накрая малкото зелено човече се появи и аз пресякох. Ентусиазмът ми от края на служебната част от деня все още беше наличен, но бе някак леко посивял в единия си ъгъл. За моя радост Sully продължаваше да дава всичко от себе си за поддържане на баланса в емоционалното ми състояние. След десетина минути се появи и автобусът. Вече бях свикнала с температурите на открито и 27те градуса, които ме посрещнаха в 74 леко ме смутиха. Скарах си се възмутено (естествено, скандалът, който си вдигнах, се разрази само и единствено в мен си), че все не може да ми се угоди и се подготвих да преживея предстоящите задръствания.
Лирическо прекъсване: Като казах „задръствания” – ало, Общината! Да имате още някоя улица около нас, която бихте могли да затворите? Мисля, че има все още няколко, по които се движат МПС-та. И освен това любезно Ви напомням, че не сте променили/спрели/извратили всички линии на Центъра за градска мобилност (доскоро познат като СКГТ). Можете и още. Вярвам във Вас! Край на лирическото прекъсване.
Каква беше изненадата ми, когато се оказа, че първото очаквано задръстване липсва. Аха! Има значи справедливост. Може да изпуснах празния автобус, но пропускам едно задръстване. Ако имаше място, бих изтанцувала танца на радостта, но за щастие на околните такова нямаше и аз си останах неподвижна в ъгъла. Сърцето ми се изпълни с още повече възторг, когато се оказа, че липсва и второто задръстване! О, велик момент! (Простете многото удивителни, но наистина се вълнувам). Няма задръствания, автобусът не беше претъпкан… Какво повече може да иска човек от живота?
Точно в мига на най-великата ми радост настъпи Обратът! Точно се бях подпряла по възможно най-удобен начин и на една спирка се качи един Пенсионер… Със сакче… И дръвче! Дръвче – дръвче. Как дойде. То място в автобуса има… Не би трябвало да пречи… Да, ама не! Дядото си хареса точно 20те свободни сантиметра до мен. Хареса ги за себе си, за сака и за дръвчето. И сякаш изведнъж клонките на фиданката се оказаха в непосредствена близост до мен. По-точно до очите ми. Направих една бърза и ловка маневра и се спасих от угрозата да се простя със зрението си. Спасих се от клонките, но се натъкнах на сакчето. Отместих още малко в страни. Наивно си помислих, че това е краят. Но не би! Оказах се притисната до една дама, кояято очевидно беше ходила преди това в Молъ. И беше пазарувала. Точни три хартиени торбички. Лошо няма. Мисля, че от едната ще ми остане лека синина, но това е бял кахър. По-големият проблем беше чадърът на дамата. От онези големите, с дървени дръжки. Дето могат да се използват за самоотбрана. Стиснах зъби и се отместих още малко.
Както се забавлявах в ролята си на пешка в кофти шахматна партия, се оказа, че сме стигнали до следвщата спирка. Народът се разреди с още половин идея и аз успях да се добера до безопасна позиция. Отдъхнах си. Може би трябваше да усетя потенциалната опасност в лицето на качилата се млада майка, придружена от симпатичното си 3-4 годишно момченце. Може би… Но бях ловко заблудена от големите и тъмни очички на малчугана, докато детето си търсеше място, за което да се хване, за да не се пребие. Като добър човек (понякога съм и такава), направих място на майката и момченцето. И тогава разбрах в какъв капан бях попаднала. Зад гърба ми имаше седалки и хора, от двете ми страни имаше още хора, а пред мен се намираше едно хиперактивно дете, което започна да се катери по железа и плоскости като един истински малък Тарзан. Трябва да призная, че постигна феноменални успехи в катераческите си опити, Мисля, че като порасне, трябва да се заеме професионално с катерене. Очевидно силите на майката бяха на изчерпване и не успяваше да укроти опитите на любимото си дете. Едва когато малкото му симпатично краче се срещна с моето нищо неподозиращо коляно, майката събра достатъчно енергия да го озапти.
Най-сетне дойде и моята спирка. Изсипах се от автобуса и започнах да благодаря на всички светии, за които се сетих, въпреки че по принцип съм в доста равнодушни отношения с всякакви религиозни истории. Все още потръпвам от вида на дръвчето, протегнало оголени си клонки към очите си. Все още мисълта ми е преследвана от опасното оръжие, маскирано като чадър. Все още усещам удара на малкия калпазанин в коляното си.
И тъй като не мога да измисля никакъв смислен завършек на тази така дълга и безсмислена история, просто ще кажа едно финално „Мрън” и ще напиша „Край”.
четвъртък, 21 октомври 2010 г.
петък, 8 октомври 2010 г.
Война и мир
Преди всичко искам да кажа, че съм пацифист. Въпреки че заплашвам разни хора с физическа саморазправа и понякога (само понякога) тайничко си мечтая да разполагам с оръжие за масово унищожение или просто с телефона на някой наемен убиец, аз всъщност никак не одобрявам насилието. Дори бих казала, че казвам твърдо "Нье" по въпроса за войната, насилието и причиняването на каквато и да е болка на живо същество.
Но... Нали не очаквахте да се размине положението без някое многозначително 'но'? Но всеки принцип рано или късно бива подложен на проверка. Вариантите след това не са много. Или остава непокътнат, или се срива с гръм и трясък, или се отървава полужив със силно разтеглени граници.
При мен положението е тежко. Не просто мисля да приложа насилие, но дори планирам да извърша масово убийство. Всъщност аз съм просто част от цяла организация, която се е заела с планирането и разработването на стратегия. Защото военните действия вече започнаха.
Обединеният фронт се сформира едва тази седмица. До този момент военните доействия се водеха без основна идея, на различни полета и почти на принципа на партизанска война. Отделна група нападат локално, водят неравна борба, а след оттеглянето от бойното поле се прави отчет на жертвите и от двете страни. Следва прегрупиране и нови спорадични атаки. И така месеци наред. Размерът на противника може да е в негов ущърб, но за сметка на това компенсира с численост и висока скорост на предвижване. И без значение дали нападаме с газообразни или твърди оръжия, Те винаги се завръщат. Все повече и повече.
В последно време дори в главата ми започва да се заражда страшната мисъл, че Те са намерили някой склад с противогази и са се презапасили. Почти мога да си представя как преди да предприемат поредния набег, се строявят в редичка и един отговорник им раздава противогазите. Гадове!
Хлебарки! Вмъкват се през тръбите и канализацията. Крият се навсякъде. Никога не знаем кога и къде ще ги срещнем. Очаквам скоро да започна да съновам кошмари. Затова си казахме: "Стига! Това повече не може да продължава!" Почти бяхме узрели за идеята за обединена съпротива и тогава се появи Дядото-от-долния-етаж. Предложи стратегия и план, които прегърнахме със страшен ентусиазъм. За да не заподозре Врагът за Съпротивата, продължаваме с локалните действия до осъществяване на колективната атака. Ще наемем професионалист, оборудван с необходимото снаряжение. Ще координираме действията с целия вход и ще ги изтребим до крак. Скоро... Много скоро... Много, много скоро...
Но... Нали не очаквахте да се размине положението без някое многозначително 'но'? Но всеки принцип рано или късно бива подложен на проверка. Вариантите след това не са много. Или остава непокътнат, или се срива с гръм и трясък, или се отървава полужив със силно разтеглени граници.
При мен положението е тежко. Не просто мисля да приложа насилие, но дори планирам да извърша масово убийство. Всъщност аз съм просто част от цяла организация, която се е заела с планирането и разработването на стратегия. Защото военните действия вече започнаха.
Обединеният фронт се сформира едва тази седмица. До този момент военните доействия се водеха без основна идея, на различни полета и почти на принципа на партизанска война. Отделна група нападат локално, водят неравна борба, а след оттеглянето от бойното поле се прави отчет на жертвите и от двете страни. Следва прегрупиране и нови спорадични атаки. И така месеци наред. Размерът на противника може да е в негов ущърб, но за сметка на това компенсира с численост и висока скорост на предвижване. И без значение дали нападаме с газообразни или твърди оръжия, Те винаги се завръщат. Все повече и повече.
В последно време дори в главата ми започва да се заражда страшната мисъл, че Те са намерили някой склад с противогази и са се презапасили. Почти мога да си представя как преди да предприемат поредния набег, се строявят в редичка и един отговорник им раздава противогазите. Гадове!
Хлебарки! Вмъкват се през тръбите и канализацията. Крият се навсякъде. Никога не знаем кога и къде ще ги срещнем. Очаквам скоро да започна да съновам кошмари. Затова си казахме: "Стига! Това повече не може да продължава!" Почти бяхме узрели за идеята за обединена съпротива и тогава се появи Дядото-от-долния-етаж. Предложи стратегия и план, които прегърнахме със страшен ентусиазъм. За да не заподозре Врагът за Съпротивата, продължаваме с локалните действия до осъществяване на колективната атака. Ще наемем професионалист, оборудван с необходимото снаряжение. Ще координираме действията с целия вход и ще ги изтребим до крак. Скоро... Много скоро... Много, много скоро...
сряда, 15 септември 2010 г.
15ти септември, цветя и карамфили
Днес е светъл ден в календара на всяко семейство, което има щастието да притежава един или повече представители на ученическото съсловие. Ще кажете: Да е светъл, да е светъл… колко да е светъл? Ако се опрем на климатичната обстановка – много светъл. Днес беше пекнало едно слънце… пей сърце! Ако се замислим за финансовата страна на нещата… мисля си, че денят по-скоро би могъл да се определи като „леко тъмнеещ”. Но да не се отплесвам в излишни подробности, а да се отправя към по-смислена /доколкото изобщо може да се получи нещо смислено/ част от своето повествование.
И така – днес е 15ти септември. Навсякъде по улиците могат да се видят горди родители, помъкнали за ръка своите не дотам щастливи, но за сметка на това перфектно облечени поколения. И, разбира се, всяка една подобна мини компания се е снабдила с Букет. Умишлено го пиша с главна буква, за да подчертая огромната му важност и значимост. Защото какво е един ученик в първия си учебен ден, ако няма в ръцете си Букет. Който ученикът се предполага, че трябва да връчи на любимия си учител в знак на уважение, респект и почти възхита. Обаче!
Учениците много, а китките и магазините за китки не чак толкова. Но предприемчивите търговци са намерили решение и на този нелек проблем. Накъдето и да се обърнете, на всяко свободно от паркирали коли място, днес се мъдрят мобилни сергийки с цветя. Още от предишната вечер, цветопродавците са започнали да мъкнат огромни количества цветя. Все още се чудя къде са успели да ги складират, но май това е най-малкият проблем. Сега, на заветната сутрин, всички артикули са примамливо подредени в пластмасовите вази и разнасят ухание в околната атмосфера. Е, вярно е, че голяма част от тях са розАви карамфили. В този ред на мисли, народът не се ли научи, че карамфили се подаряват само в един единствен случай и той не е нито 15ти септември, нито 8ми март, нито 14ти февруари. Но пък бяха във всякакви вариации – единични бройки с панделка, единични бройки без панделка, опаковани в целофан, неопаковани, дори и такива, които не бяха карамфили! Търговията кипи със страшна сила! Пред една сергия са се спрели три малки групички с пременени ученици и изнервени майки, които се опитват да си изберат нещо по-свежо от леко посърналата продукция. Пред един магазин се вие опашка, сравнима с тези от времето на една предишна криза, когато раздаваха олио без купони. Очаквам скоро да се разрази батална сцена, която да посрами опълченците на Шипка и битката при Клокотница, взети заедно. Но не би! Всичко остана в рамките на нормалното и денят отмина без флорални инциденти.
Носех се аз из улиците на този пореден първи учебен ден, разминавах се с малки, големи и още по-големи хора сБбукети в ръка, вдишвах с пълни гърди смесицата от аромата на цветята и аромата на изгорели газове и си мислех: Абе, днес май е денят е по-светъл за продавачите на цветя, отколкото за учениците и родителите им…
ПП Същото това нещо може да се каже и за 8ми март, и за 14ти февруари, само дето трябва да смените ученици/родители със съответните главни действащи лица.
И така – днес е 15ти септември. Навсякъде по улиците могат да се видят горди родители, помъкнали за ръка своите не дотам щастливи, но за сметка на това перфектно облечени поколения. И, разбира се, всяка една подобна мини компания се е снабдила с Букет. Умишлено го пиша с главна буква, за да подчертая огромната му важност и значимост. Защото какво е един ученик в първия си учебен ден, ако няма в ръцете си Букет. Който ученикът се предполага, че трябва да връчи на любимия си учител в знак на уважение, респект и почти възхита. Обаче!
Учениците много, а китките и магазините за китки не чак толкова. Но предприемчивите търговци са намерили решение и на този нелек проблем. Накъдето и да се обърнете, на всяко свободно от паркирали коли място, днес се мъдрят мобилни сергийки с цветя. Още от предишната вечер, цветопродавците са започнали да мъкнат огромни количества цветя. Все още се чудя къде са успели да ги складират, но май това е най-малкият проблем. Сега, на заветната сутрин, всички артикули са примамливо подредени в пластмасовите вази и разнасят ухание в околната атмосфера. Е, вярно е, че голяма част от тях са розАви карамфили. В този ред на мисли, народът не се ли научи, че карамфили се подаряват само в един единствен случай и той не е нито 15ти септември, нито 8ми март, нито 14ти февруари. Но пък бяха във всякакви вариации – единични бройки с панделка, единични бройки без панделка, опаковани в целофан, неопаковани, дори и такива, които не бяха карамфили! Търговията кипи със страшна сила! Пред една сергия са се спрели три малки групички с пременени ученици и изнервени майки, които се опитват да си изберат нещо по-свежо от леко посърналата продукция. Пред един магазин се вие опашка, сравнима с тези от времето на една предишна криза, когато раздаваха олио без купони. Очаквам скоро да се разрази батална сцена, която да посрами опълченците на Шипка и битката при Клокотница, взети заедно. Но не би! Всичко остана в рамките на нормалното и денят отмина без флорални инциденти.
Носех се аз из улиците на този пореден първи учебен ден, разминавах се с малки, големи и още по-големи хора сБбукети в ръка, вдишвах с пълни гърди смесицата от аромата на цветята и аромата на изгорели газове и си мислех: Абе, днес май е денят е по-светъл за продавачите на цветя, отколкото за учениците и родителите им…
ПП Същото това нещо може да се каже и за 8ми март, и за 14ти февруари, само дето трябва да смените ученици/родители със съответните главни действащи лица.
петък, 21 май 2010 г.
Един много дълъг четвъртък
Събуждане: 7:00 am
Безбожно рано. Не съм ставала в този час от години. Но успехът иска жертви.
От точка А до точка Б (жк Гоце Делчев – Дружба 1)
Твърде рано е дори за задръствания. Народът се движи все едно на автопилот. Аз не правя изключение. Дамата на седалката до мен е помъкнала един огромен чадър, който се чуди къде да дене. Докато е в тролея не достига до крайно решение.
На любимата Плиска се забелязва обичайното оживление. Мисля, че не съществува момент, в който да не е оживено. Стоя вече 10 минути на опашка за билети. Звучи по-мащабно отколкото е в действителност, но времето не е преувеличено. Пред мен има точно двама души през цялото време, но служителката зад малкото прозорче работи с невероятна скорост, а освен това май пише фактура. Господ да ми е на помощ.
604 се появява като от нищото 2 минути по-рано от изписаното на таблото. Скоро разбирам защо. Шофьорът се опита да изправи един завой като май го взе заедно с бордюра. Буквално. Имах странното усещане, че или част от автобуса остана на този тротоар или част от тротоара остана с автобуса.
Интервю 1
Идея си нямам как успях да стигна цяла. Вмъквам се в асансьора благодарение на любезните „домакини” в него, които го задържаха. Малко след мен се вмъква и една дама, която започна да се оплаква от хрема. В стомаха ми се промъкна неприятно предчувствие.
Вкарват ме в заседателна зала, в която още не съм била. Седя, пия вода и чакам. Вратата се отваря и неприятното ми предчувствие приема физически облик. Дамата с хремата е шефът на дивизията и очевидно не е в добро настроение. Следващите 40 минути си повтарям наум, че все пак съм на интервю за работа и ако искам да почна там, няма да е никак добре, ако напсувам шефката или ме избие на открита агресия. Резултатът от търпението ми – разделяме се с усмивка и ми казват да чакам ‘feed back’ след седмица-две. Продължавам да се усмихвам, а мислено се потупвам по рамото, защото е много трудно човек да се усмихва със здраво стиснати зъби.
От точка Б до точка В (Дружба 1 – Бизнес парк Младост 4)
Този път предвижването е далеч по-бързо. Дори пристигам много по-рано. Решавам, че сега е моментът да изпия едно кафе на (сравнително) спокойствие и се отправям смело към Pizza Hut. Хем да видя какво правят, хем да вкарам малко кофеин в кръвообращението си. Влетявам в ресторанта, като си мисля, че поради ранния час (едва 10 и нещо е) няма да е лудница и ще успея да се видя с народа. Да, ама не! Не просто има една заета маса, но хората на нея са сред най-любимите ми. Бившият ми шеф с половината ми бивши колеги са събрани на оперативка на сравнително необичайно място. Обикновено се вясват в тоз ресторант веднъж годишно, но аз съм с късмет и успявам да ги уцеля. Успокояват ме две неща – липсва моята голяма любимка и върху лицето на Шефа се изписва далеч по-голяма изненада да ме види, отколкото на моето, като видях него. Гадно да му е! Поздравявам изключително ведро (май трябва да се пробвам като актриса някъде…) и сядам на една маса с гръб към тях, че да ги оставя да си проведат оперативката на спокойствие. За всеобща радост тя е кратка, но много емоционална. Явно някои неща наистина не се променят… След като си тръгват, наваксвам с новините и си допивам кафето с удоволствие.
Интервю 2
Младежът с розовата риза от миналия път днес се е решил в светло зелено. Обяснява ми, че сегашната ми среща ще е само с Дъ Шефката. Ок. Дамата ми задава въпроси, на които имам чувството, че отговарям за поне стотен път. Но се усмихвам почти като министър Анна-Мария Борисова и се опитвам да изглеждам като най-добрия им възможен избор за тази позиция. Май наистина трябва да се пробвам и като актриса. ..Дали съм успяла, ще ми съобщят другата седмица. Те поне са по-експедитивни.
От точка В до точка Г (Бизнес Парк – Люлин 1)
С кратка спирка в Happy-то до св. Неделя, че е близо до метрото. Най-дългата пауза днес. Час и половина почивка. Поръчвам си мини палачинки, които наистина се оказват твърде мини. Но са вкусни. Тъкмо паля цигара и се заемам с книжката, която си нося и в Happy вече не е чак толкова забавно. С викове, суматоха и никакво уважение към околните нахлува една група от 20на гръцки пенсионери, които, както се оказа, не говорят и дума на английски. Но се опитваха всячески да си комуникират със сервитьорките. Тези деца наистина имат невероятно търпение. Опитвам да се продължа с книжката и дори успявам след като гърците са настанени и шумът е стихнал до обичайното равнище.
Интервю 3
Най-безнервното. Въпросите са все същите, но поне дамата срещу мен изглежда сравнително дружелюбна. И си говорим за сладки неща. А аз съм пристрастена към сладкото. След 45 минути ме изпраща до портала и по пътя си говорим за несъществени глупости. Резултатите - до две седмици.
Някъде по това време започвам да усещам, че емоциите от деня започват да вземат превес и че май съм уморена. От говоренето на едни и същи неща. От усилията да изглеждам ведра, спокойна, дори леко небрежна, когато се налага. В главата ми се промъква идеята, че мога да организирам пиене на бира вечерта. По пътя към метрото съм нападната от звяр в образа на куче с височина 20на сантиметра. Най-голямата опасност е да ми одраска глезена през панталона. Успявам да се размина само с отпечатъци от лапички точно над подгъва. Голям звяр, голямо нещо!
По време на обратния път почти се отказах от идеята за бира. За мое щастие, един приятел, независимо от мен, решил, че му се пие бира и ме оферира. Не се дърпах много. Дори и от кумова срама.
Мислех си, че вече няма нещо, с което една сервитьорка може да ме изненада, но се оказа, че греша жестоко. След като се наложи да я чакаме око 10на минути, за да си поръчаме, най-накрая реших да предприема крайни мерки и я извиках. Обяснението за забавянето? „Ами аз ви видях, че си говорите и реших да ви оставя да се наговорите първо”. Гениално!
Заключение
Искам сърдечно да благодаря на няколко господа, без чиято подкрепа нямаше да мога да оцелея през този така дълъг четвъртък. Затова сега поднасям своите искрени благодарности на Slash и компания, Dave, Brent и на Myles. Благодаря от все сърце!
Безбожно рано. Не съм ставала в този час от години. Но успехът иска жертви.
От точка А до точка Б (жк Гоце Делчев – Дружба 1)
Твърде рано е дори за задръствания. Народът се движи все едно на автопилот. Аз не правя изключение. Дамата на седалката до мен е помъкнала един огромен чадър, който се чуди къде да дене. Докато е в тролея не достига до крайно решение.
На любимата Плиска се забелязва обичайното оживление. Мисля, че не съществува момент, в който да не е оживено. Стоя вече 10 минути на опашка за билети. Звучи по-мащабно отколкото е в действителност, но времето не е преувеличено. Пред мен има точно двама души през цялото време, но служителката зад малкото прозорче работи с невероятна скорост, а освен това май пише фактура. Господ да ми е на помощ.
604 се появява като от нищото 2 минути по-рано от изписаното на таблото. Скоро разбирам защо. Шофьорът се опита да изправи един завой като май го взе заедно с бордюра. Буквално. Имах странното усещане, че или част от автобуса остана на този тротоар или част от тротоара остана с автобуса.
Интервю 1
Идея си нямам как успях да стигна цяла. Вмъквам се в асансьора благодарение на любезните „домакини” в него, които го задържаха. Малко след мен се вмъква и една дама, която започна да се оплаква от хрема. В стомаха ми се промъкна неприятно предчувствие.
Вкарват ме в заседателна зала, в която още не съм била. Седя, пия вода и чакам. Вратата се отваря и неприятното ми предчувствие приема физически облик. Дамата с хремата е шефът на дивизията и очевидно не е в добро настроение. Следващите 40 минути си повтарям наум, че все пак съм на интервю за работа и ако искам да почна там, няма да е никак добре, ако напсувам шефката или ме избие на открита агресия. Резултатът от търпението ми – разделяме се с усмивка и ми казват да чакам ‘feed back’ след седмица-две. Продължавам да се усмихвам, а мислено се потупвам по рамото, защото е много трудно човек да се усмихва със здраво стиснати зъби.
От точка Б до точка В (Дружба 1 – Бизнес парк Младост 4)
Този път предвижването е далеч по-бързо. Дори пристигам много по-рано. Решавам, че сега е моментът да изпия едно кафе на (сравнително) спокойствие и се отправям смело към Pizza Hut. Хем да видя какво правят, хем да вкарам малко кофеин в кръвообращението си. Влетявам в ресторанта, като си мисля, че поради ранния час (едва 10 и нещо е) няма да е лудница и ще успея да се видя с народа. Да, ама не! Не просто има една заета маса, но хората на нея са сред най-любимите ми. Бившият ми шеф с половината ми бивши колеги са събрани на оперативка на сравнително необичайно място. Обикновено се вясват в тоз ресторант веднъж годишно, но аз съм с късмет и успявам да ги уцеля. Успокояват ме две неща – липсва моята голяма любимка и върху лицето на Шефа се изписва далеч по-голяма изненада да ме види, отколкото на моето, като видях него. Гадно да му е! Поздравявам изключително ведро (май трябва да се пробвам като актриса някъде…) и сядам на една маса с гръб към тях, че да ги оставя да си проведат оперативката на спокойствие. За всеобща радост тя е кратка, но много емоционална. Явно някои неща наистина не се променят… След като си тръгват, наваксвам с новините и си допивам кафето с удоволствие.
Интервю 2
Младежът с розовата риза от миналия път днес се е решил в светло зелено. Обяснява ми, че сегашната ми среща ще е само с Дъ Шефката. Ок. Дамата ми задава въпроси, на които имам чувството, че отговарям за поне стотен път. Но се усмихвам почти като министър Анна-Мария Борисова и се опитвам да изглеждам като най-добрия им възможен избор за тази позиция. Май наистина трябва да се пробвам и като актриса. ..Дали съм успяла, ще ми съобщят другата седмица. Те поне са по-експедитивни.
От точка В до точка Г (Бизнес Парк – Люлин 1)
С кратка спирка в Happy-то до св. Неделя, че е близо до метрото. Най-дългата пауза днес. Час и половина почивка. Поръчвам си мини палачинки, които наистина се оказват твърде мини. Но са вкусни. Тъкмо паля цигара и се заемам с книжката, която си нося и в Happy вече не е чак толкова забавно. С викове, суматоха и никакво уважение към околните нахлува една група от 20на гръцки пенсионери, които, както се оказа, не говорят и дума на английски. Но се опитваха всячески да си комуникират със сервитьорките. Тези деца наистина имат невероятно търпение. Опитвам да се продължа с книжката и дори успявам след като гърците са настанени и шумът е стихнал до обичайното равнище.
Интервю 3
Най-безнервното. Въпросите са все същите, но поне дамата срещу мен изглежда сравнително дружелюбна. И си говорим за сладки неща. А аз съм пристрастена към сладкото. След 45 минути ме изпраща до портала и по пътя си говорим за несъществени глупости. Резултатите - до две седмици.
Някъде по това време започвам да усещам, че емоциите от деня започват да вземат превес и че май съм уморена. От говоренето на едни и същи неща. От усилията да изглеждам ведра, спокойна, дори леко небрежна, когато се налага. В главата ми се промъква идеята, че мога да организирам пиене на бира вечерта. По пътя към метрото съм нападната от звяр в образа на куче с височина 20на сантиметра. Най-голямата опасност е да ми одраска глезена през панталона. Успявам да се размина само с отпечатъци от лапички точно над подгъва. Голям звяр, голямо нещо!
По време на обратния път почти се отказах от идеята за бира. За мое щастие, един приятел, независимо от мен, решил, че му се пие бира и ме оферира. Не се дърпах много. Дори и от кумова срама.
Мислех си, че вече няма нещо, с което една сервитьорка може да ме изненада, но се оказа, че греша жестоко. След като се наложи да я чакаме око 10на минути, за да си поръчаме, най-накрая реших да предприема крайни мерки и я извиках. Обяснението за забавянето? „Ами аз ви видях, че си говорите и реших да ви оставя да се наговорите първо”. Гениално!
Заключение
Искам сърдечно да благодаря на няколко господа, без чиято подкрепа нямаше да мога да оцелея през този така дълъг четвъртък. Затова сега поднасям своите искрени благодарности на Slash и компания, Dave, Brent и на Myles. Благодаря от все сърце!
сряда, 10 март 2010 г.
Културна история
Ако някой има наглостта да ви каже, че българинът не ходи на театър, не му вярвайте. Дори може да му се изсмеете в лицето с абсолютно чиста съвест.
От едно известно време се каним да ходим на Народното творчество на Камен Донев. Но поради спецификата в продажбите на билети, се наложи да почакаме известно време. Оказва се (то по принцип си е така, ама който не е ходил в Сатиричния, не знае как се случват нещата), че програмата за всеки месец излиза на 10то число предишния месец. С думи прости – днес изкараха програмата за април. Аз, бидейки човек без отговорности, се заех със задачата да се появя при билетната им каса и да ни снабдя с билети. Подготвих се предварително с де що открих информация на сайта им, барнах се с любимия суитчър (реших, че е подходящ за ветровитата обстановка) и се отправих към ул. Стефан Караджа 26.
Както са казали братята хамериканци: соу фар, соу гуд. Обаче в момента, в който пристигнах на местоназначението си, ченето ми веднага цопна в една локва киша. В първия момент си помислих, че съм попаднала в онези времена, когато олиото беше с купони. Опашката се виеше живописно от билетния център по Стефан Караджа, небрежно стигаше до ъгъла с Раковска и леко завиваше покрай цветарския магазин на пресечката на двете улици. Преглътнах тежко, но така и така вече бях стигнала дотам, реших да не се давам лесно и смело се наредих зад дамата, която го играеше последния човек на Опашката.
Час първи
В началото бе словото. Глупости! В началото бе студът. И вятърът. За всеобщо удоволствие, петдесетината сантиметра под козирката на сградата, под която се бяхме сврели на завет, бяха без сняг. Но за да има напрежение, от ръба на въпросната козирка небрежно висяха няколко смъртоносни на вид ледени висулки. Всички стояхме кротко притихнали в една редичка и тихо проклинахме вятъра. По едното време отнякъде се появи една принтирана програма и от нея се информирахме за кои дати точно висим там. За Народното творчество имаше цели две дати, което вля доза оптимизъм в сърцето и душата ми.
Час втори
Когато едни хора стоят на едно място и не правят нищо друго, освен да чакат, рано или късно започват да си говорят с най-близките до себе си другарчета по съдба. В някой момент и нашата Опашка достигна до това състояние и изведнъж, без никой да разбере как, се оказахме една хилеща се и пушеща (в по-голямата си част) групичка. Всъщност, май сплотеността се получи след като едната девойка зададе вълшебния въпрос: Някой иска ли кафе? Организирахме се набързо, открихме откъде можем да се сдобием с безценната течност и след по-малко от 10 минути отново бяхме сред редиците, изпълнени с очакване. Скоростта на движение на Опашката беше като на охлюв с ревматизъм, но пък за сметка на това вятърът реши да се смили над нас и задуха в друга посока. Социализацията се задълбочаваше с всяка изминала минута, но за сметка на това новините ставаха все по-зловещи. Една дама излезе от касата с наръч билети и ни каза, че няма смисъл да чакаме повече – билетите били почти приключили. Как така ще свършат, бре? Ние защо чакаме като пълни идиоти в този студ? Няма да се махаме! Единодушно решихме, че няма да й вярваме и докато не чуем тъжната вест официално, няма да се отказваме! Бяхме почти като опълченците на Шипка. С малката разлика, че ние бяхме луди и чакахме за билети.
Час трети
Заветната каса се приближаваше все повече и повече. По някое време забелязах, че точно след вратата, към която всички се стремим, има магазин за бельо с небезизвестното име Triumph. Гледах червената табела и ми стана смешно от иронията. Но да не се отплесвам. Колкото повече наближавахме вратата, толкова по-силен ставаше вятърът. Някъде по това време отнякъде достигна и добрата вест, че са пуснали и извънредна трета дата на Народното творчество и надеждата избухна в нас като заря на 3ти март. Успокоихме се. Успокоиха се и онези, които чакаха за другата постановка на Камен Донев – Характери. Оказа се, че и за там все още се намират места. Ура! В момента, в който преминахме през врата на топло, не можах да повярвам. Имах чувството, че сънувам. Като се огледахме набързо, преценихме, че ни остава не повече от половин час чакане. При това на топло! Сбъдната мечта. Малко ми стана смешно, когато билетопродавачката се провикна иззад гишето да отворим малко врата, че й било станало жега. Ами поразхвърли се като ти е жега, бре жено! Ние сме стояли над два часа в студа и на нас ни е добре. Но… да не изпадам отново в излишни подробности. Имаше един момент, в който се появи директорът на театъра. В началото никой не искаше да го пусне – народът реши, че е връзкар, който се опитва да пропусне чакането на Опашката. След като стана ясно кой е, успя да се вмъкне без физически наранявания. Но защо се беше появил с полиция, това ми остана малко мътно като обяснение. Важното е, че сред шеги и закачки, някак си успях да стигна до Касата и да си закупя бленуваните Билети. Пожелахме си приятно изкарване с другарчетата по неволя и се запътих към някое топло място.
Изводи
Сатиричният театър имат странна идея за продажба на билети. От една страна продават билети през сайта си, което е наистина похвално. От друга, точно за най-посещаваните постановки на Камен Донев, продажбата на билети се случва само и единствена на тяхната каса. И тъй като програмата се обявява на 10ти, всеки месец там се струпва една камара народ. Накуп. И от рано. Имаше хора, които чакаха от 7 сутринта. Работното време на сладурите е от 10:00. Работи само една каса. Но за сметка на това няма ограничение в количеството на закупуваните билети. Днешният фаворит бе един господин с билети за 480лв. Веднага след него на второ място се нареди сумата от малко над 360лв. Почувствах се като престъпник с моите мизерни три билетчета. Касиерките (една маркира местата, а другата прикрепя с телбод едната част на билета към другата) са изключително бавни, но за компенсация не винаги са любезни.
Обаче! Трябва да призная, че душата ми се напълни като гледах толкова много народ да чака за театър и да не му пука, че времето е отвратително и че висенето на Опашката е безконечно. Бяхме истински впечатляваща гледка, ако съдя по броя на снимките, които ни направиха разни случайни минувачи. И така е всеки месец. Опашки за театър! Звучи добре:)
От едно известно време се каним да ходим на Народното творчество на Камен Донев. Но поради спецификата в продажбите на билети, се наложи да почакаме известно време. Оказва се (то по принцип си е така, ама който не е ходил в Сатиричния, не знае как се случват нещата), че програмата за всеки месец излиза на 10то число предишния месец. С думи прости – днес изкараха програмата за април. Аз, бидейки човек без отговорности, се заех със задачата да се появя при билетната им каса и да ни снабдя с билети. Подготвих се предварително с де що открих информация на сайта им, барнах се с любимия суитчър (реших, че е подходящ за ветровитата обстановка) и се отправих към ул. Стефан Караджа 26.
Както са казали братята хамериканци: соу фар, соу гуд. Обаче в момента, в който пристигнах на местоназначението си, ченето ми веднага цопна в една локва киша. В първия момент си помислих, че съм попаднала в онези времена, когато олиото беше с купони. Опашката се виеше живописно от билетния център по Стефан Караджа, небрежно стигаше до ъгъла с Раковска и леко завиваше покрай цветарския магазин на пресечката на двете улици. Преглътнах тежко, но така и така вече бях стигнала дотам, реших да не се давам лесно и смело се наредих зад дамата, която го играеше последния човек на Опашката.
Час първи
В началото бе словото. Глупости! В началото бе студът. И вятърът. За всеобщо удоволствие, петдесетината сантиметра под козирката на сградата, под която се бяхме сврели на завет, бяха без сняг. Но за да има напрежение, от ръба на въпросната козирка небрежно висяха няколко смъртоносни на вид ледени висулки. Всички стояхме кротко притихнали в една редичка и тихо проклинахме вятъра. По едното време отнякъде се появи една принтирана програма и от нея се информирахме за кои дати точно висим там. За Народното творчество имаше цели две дати, което вля доза оптимизъм в сърцето и душата ми.
Час втори
Когато едни хора стоят на едно място и не правят нищо друго, освен да чакат, рано или късно започват да си говорят с най-близките до себе си другарчета по съдба. В някой момент и нашата Опашка достигна до това състояние и изведнъж, без никой да разбере как, се оказахме една хилеща се и пушеща (в по-голямата си част) групичка. Всъщност, май сплотеността се получи след като едната девойка зададе вълшебния въпрос: Някой иска ли кафе? Организирахме се набързо, открихме откъде можем да се сдобием с безценната течност и след по-малко от 10 минути отново бяхме сред редиците, изпълнени с очакване. Скоростта на движение на Опашката беше като на охлюв с ревматизъм, но пък за сметка на това вятърът реши да се смили над нас и задуха в друга посока. Социализацията се задълбочаваше с всяка изминала минута, но за сметка на това новините ставаха все по-зловещи. Една дама излезе от касата с наръч билети и ни каза, че няма смисъл да чакаме повече – билетите били почти приключили. Как така ще свършат, бре? Ние защо чакаме като пълни идиоти в този студ? Няма да се махаме! Единодушно решихме, че няма да й вярваме и докато не чуем тъжната вест официално, няма да се отказваме! Бяхме почти като опълченците на Шипка. С малката разлика, че ние бяхме луди и чакахме за билети.
Час трети
Заветната каса се приближаваше все повече и повече. По някое време забелязах, че точно след вратата, към която всички се стремим, има магазин за бельо с небезизвестното име Triumph. Гледах червената табела и ми стана смешно от иронията. Но да не се отплесвам. Колкото повече наближавахме вратата, толкова по-силен ставаше вятърът. Някъде по това време отнякъде достигна и добрата вест, че са пуснали и извънредна трета дата на Народното творчество и надеждата избухна в нас като заря на 3ти март. Успокоихме се. Успокоиха се и онези, които чакаха за другата постановка на Камен Донев – Характери. Оказа се, че и за там все още се намират места. Ура! В момента, в който преминахме през врата на топло, не можах да повярвам. Имах чувството, че сънувам. Като се огледахме набързо, преценихме, че ни остава не повече от половин час чакане. При това на топло! Сбъдната мечта. Малко ми стана смешно, когато билетопродавачката се провикна иззад гишето да отворим малко врата, че й било станало жега. Ами поразхвърли се като ти е жега, бре жено! Ние сме стояли над два часа в студа и на нас ни е добре. Но… да не изпадам отново в излишни подробности. Имаше един момент, в който се появи директорът на театъра. В началото никой не искаше да го пусне – народът реши, че е връзкар, който се опитва да пропусне чакането на Опашката. След като стана ясно кой е, успя да се вмъкне без физически наранявания. Но защо се беше появил с полиция, това ми остана малко мътно като обяснение. Важното е, че сред шеги и закачки, някак си успях да стигна до Касата и да си закупя бленуваните Билети. Пожелахме си приятно изкарване с другарчетата по неволя и се запътих към някое топло място.
Изводи
Сатиричният театър имат странна идея за продажба на билети. От една страна продават билети през сайта си, което е наистина похвално. От друга, точно за най-посещаваните постановки на Камен Донев, продажбата на билети се случва само и единствена на тяхната каса. И тъй като програмата се обявява на 10ти, всеки месец там се струпва една камара народ. Накуп. И от рано. Имаше хора, които чакаха от 7 сутринта. Работното време на сладурите е от 10:00. Работи само една каса. Но за сметка на това няма ограничение в количеството на закупуваните билети. Днешният фаворит бе един господин с билети за 480лв. Веднага след него на второ място се нареди сумата от малко над 360лв. Почувствах се като престъпник с моите мизерни три билетчета. Касиерките (една маркира местата, а другата прикрепя с телбод едната част на билета към другата) са изключително бавни, но за компенсация не винаги са любезни.
Обаче! Трябва да призная, че душата ми се напълни като гледах толкова много народ да чака за театър и да не му пука, че времето е отвратително и че висенето на Опашката е безконечно. Бяхме истински впечатляваща гледка, ако съдя по броя на снимките, които ни направиха разни случайни минувачи. И така е всеки месец. Опашки за театър! Звучи добре:)
понеделник, 22 февруари 2010 г.
Старата песен на нов глас
A.k.a. cover версии. В случая нещата са малко обърнати, защото новите версии бяха в предишния пост, а тук ще сложа оригиналите. Но заглавието ми харесва и все някъде трябваше да го сложа:)
Имам тайното подозрение, че този пост ще се получи леко забавен. И то не заради моята духовитост, а поради простата причина, че някои от оригиналите звучат, меко казано, забавно. Да не кажа смешно. И за да не ви губя допълнително времето, следвайки подредбата от миналия път:
Easy
Не са много хората, които ще се изненадат от факта, че Easy не е на Faith No More. Оригиналът е на The Commodores и е написана през 1977. Написана е от Lionel Richie и се превръща в най-големия хит на групата.
Лично мнение: Макар оригиналът да не звучи зле, много повече предпочитам версията на Faith No More.
Beat It
Оригиналът е на Michael Jackson. Издадена е през 1983. Няма нужда от никакъв коментар.
Лично мнение: Харесвам и оригинала, и версията на Fall Out Boy. Но ако трябва да избирам коя от двете да си пусна у нас, ще избера кавъра без дори да се замисля.
Word Up
Създадена и издадена от американската фънк група Cameo през 1986. Правени са й много кавъри. Според Wiki най-популярните са на Melanie B и на Korn. За мен, най-разпознаваема е версията на Gun, която и пуснах.
Лично мнение: Gun, Gun, Gun
Live And Let Die
Колкото и да е странно, това не е песен на Guns N Roses. Всъщност е на Paul McCartney и е тема към филма за Бонд, Джеймс Бонд Live And Let Die, излезнал през 1973.
Лично мнение: Няма земна сила, която да ме накара да избера между Paul McCartney и GNR. Единият е велик, а другите са направили страхотна версия. Мисля да обявя равен резултат.
It's My Life
Ето тази песен ме изненада адски много като разбрах, че не е на No Doubt. Няколко минути само мигах на парцали и се зверих тъпо. Оказа се, че оригиналът се е появил през 1984 и е дело на британската група Talk Talk.
Лично мнение: Изключително много се радвам, че No Doubt са се хванали и са направили своя версия на песента.
Summer In The City
Когато за първи път чух оригинала, се смях дълго и от сърце. Стори ми се изключително забавна песничка. Вече не се смея чак толкова, но това може би е заради факта, че вече съм й свикнала. Иначе сериозно: издадена е през 1966 от американците The Lovin' Spoonful. Правени са й много кавъри. Включително и от Joe Cocker през 1993.
Лично мнение: Разбирам, че през 60те това е звучало много добре, но мисля да се придържам към варианта на Joe Cocker.
American Woman
Песента се ражда по време на едно живо изпълнение в Kitchener, Ontario. Преди започването на втория сет, групата започва да импровизира, за да подгрее публиката, а вокалистът Burton Cummings започва да импровизира с текст, който да пасва на музиката. Забравих май да спомена, че групата е The Guess Who, а годината е 1970. Имало е доста скандали покрай текста на песента. Ако на някой му е интересно, може да хвърли едно око тук click.
Лично мнение: При първото ми чуване на оригинала, песента ми звучеше малко странно и непривично. Може би защото бях свикнала с версията на Lenny Kravitz. Сега ми е трудно да избера коя от двете харесвам повече. По-скоро клоня към Lenny май... или не... ох, наистина не знам...
Behind Blue Eyes
За първи път се появява в албума на The Who от 1971 Who's Next. Една от най-разпознаваемите песни на групата. Свои версии й правят много музиканти, сред които Brayan Adams, Limp Bizkit, Pearl Jam, Sheryl Crow и други.
Лично мнение: Обожавам оригинала.
Whiskey In The Jar
Не се бъркайте, че оригиналът е на Thin Lizzy. Whiskey In The Jar всъщност е стара традиционна ирландска песен, в която се разказва за крадец, предаден от любимата (не става ясно дали е женен за нея или не). За първи път е записана някъде през 50те, става международно популярна благодарение на изпълнението на The Dubliners, а Thin Lizzy и Metallica я правят световно известна. Тъй като дори и да искам не бих могла да пусна оригинала, ще пусна версията на Thin Lizzy
Лично мнение: Metallica
Wild World
Записана през 1970 и издадена през 1971 от Cat Stevens. Отново песен с много кавъри, сред които и този на Mr. Big.
Лично мнение: С две ръце Mr. Big
Като препрочитам сега поста установявам, че в по-голяма част от случаите предпочитам кавър версиите. Което ме изненадва. Обикновено казвам, че рядко някоя нова версия е по-добра от оригинала. А с този пост се опровергавам жестоко.
Имам тайното подозрение, че този пост ще се получи леко забавен. И то не заради моята духовитост, а поради простата причина, че някои от оригиналите звучат, меко казано, забавно. Да не кажа смешно. И за да не ви губя допълнително времето, следвайки подредбата от миналия път:
Easy
Не са много хората, които ще се изненадат от факта, че Easy не е на Faith No More. Оригиналът е на The Commodores и е написана през 1977. Написана е от Lionel Richie и се превръща в най-големия хит на групата.
Лично мнение: Макар оригиналът да не звучи зле, много повече предпочитам версията на Faith No More.
Beat It
Оригиналът е на Michael Jackson. Издадена е през 1983. Няма нужда от никакъв коментар.
Лично мнение: Харесвам и оригинала, и версията на Fall Out Boy. Но ако трябва да избирам коя от двете да си пусна у нас, ще избера кавъра без дори да се замисля.
Word Up
Създадена и издадена от американската фънк група Cameo през 1986. Правени са й много кавъри. Според Wiki най-популярните са на Melanie B и на Korn. За мен, най-разпознаваема е версията на Gun, която и пуснах.
Лично мнение: Gun, Gun, Gun
Live And Let Die
Колкото и да е странно, това не е песен на Guns N Roses. Всъщност е на Paul McCartney и е тема към филма за Бонд, Джеймс Бонд Live And Let Die, излезнал през 1973.
Лично мнение: Няма земна сила, която да ме накара да избера между Paul McCartney и GNR. Единият е велик, а другите са направили страхотна версия. Мисля да обявя равен резултат.
It's My Life
Ето тази песен ме изненада адски много като разбрах, че не е на No Doubt. Няколко минути само мигах на парцали и се зверих тъпо. Оказа се, че оригиналът се е появил през 1984 и е дело на британската група Talk Talk.
Лично мнение: Изключително много се радвам, че No Doubt са се хванали и са направили своя версия на песента.
Summer In The City
Когато за първи път чух оригинала, се смях дълго и от сърце. Стори ми се изключително забавна песничка. Вече не се смея чак толкова, но това може би е заради факта, че вече съм й свикнала. Иначе сериозно: издадена е през 1966 от американците The Lovin' Spoonful. Правени са й много кавъри. Включително и от Joe Cocker през 1993.
Лично мнение: Разбирам, че през 60те това е звучало много добре, но мисля да се придържам към варианта на Joe Cocker.
American Woman
Песента се ражда по време на едно живо изпълнение в Kitchener, Ontario. Преди започването на втория сет, групата започва да импровизира, за да подгрее публиката, а вокалистът Burton Cummings започва да импровизира с текст, който да пасва на музиката. Забравих май да спомена, че групата е The Guess Who, а годината е 1970. Имало е доста скандали покрай текста на песента. Ако на някой му е интересно, може да хвърли едно око тук click.
Лично мнение: При първото ми чуване на оригинала, песента ми звучеше малко странно и непривично. Може би защото бях свикнала с версията на Lenny Kravitz. Сега ми е трудно да избера коя от двете харесвам повече. По-скоро клоня към Lenny май... или не... ох, наистина не знам...
Behind Blue Eyes
За първи път се появява в албума на The Who от 1971 Who's Next. Една от най-разпознаваемите песни на групата. Свои версии й правят много музиканти, сред които Brayan Adams, Limp Bizkit, Pearl Jam, Sheryl Crow и други.
Лично мнение: Обожавам оригинала.
Whiskey In The Jar
Не се бъркайте, че оригиналът е на Thin Lizzy. Whiskey In The Jar всъщност е стара традиционна ирландска песен, в която се разказва за крадец, предаден от любимата (не става ясно дали е женен за нея или не). За първи път е записана някъде през 50те, става международно популярна благодарение на изпълнението на The Dubliners, а Thin Lizzy и Metallica я правят световно известна. Тъй като дори и да искам не бих могла да пусна оригинала, ще пусна версията на Thin Lizzy
Лично мнение: Metallica
Wild World
Записана през 1970 и издадена през 1971 от Cat Stevens. Отново песен с много кавъри, сред които и този на Mr. Big.
Лично мнение: С две ръце Mr. Big
Като препрочитам сега поста установявам, че в по-голяма част от случаите предпочитам кавър версиите. Което ме изненадва. Обикновено казвам, че рядко някоя нова версия е по-добра от оригинала. А с този пост се опровергавам жестоко.
петък, 19 февруари 2010 г.
Музикален въпрос с (не)повишена трудност
Един от страничните ефекти на стоенето без работа е твърде многото свободно време. Човек би си помислил, че това е най-добрият момент да започна да бълвам поне по три поста на ден, но не би. По-скоро е по един на три месеца, но и това е нещо.
Та както си стоя и тихичко псувам липсата на обяви за работа, тези дни из главата ми взе, че се завъртя една идея. И то не просто се завъртя, ами дори взе, че се застоя. Както знам от опит, най-добрият начин да накарам някоя идея да спре да ме преследва, е да взема да я напиша, пък тя току-виж мирясала.
Звярът, който ме преследва, е музикален. И тематичен, естествено. Този път вместо хронологично, реших да подредя песничките по азбучен ред. За разнообразие:)
Началото е класическо. Мисля да не коментирам нито песента, нито групата. Само ще кажа набързичко, че са просто уникални. А на живо са....
Faith No More - Easy
Следват едни момчета, които открих преди около година. Чух ги с тяхната версия на това парче и останах искрено възхитена. И все още съм. Адски много енергия и настроение.
Fall Out Boy - Beat It
Дори не си спомням колко пъти съм я грачила тази песен (защото, повярвайте ми, пеенето ми може да се определи само по този начин). Тинеджърски години... Какво да ги правиш...:)
Gun - Word Up
Като съм подпочнала с оръжията, мисля да добавя и малко рози, за да допълня картинката:
Guns N Roses - Live And Let Die
Без абсолютно никакво съмнение, No Doubt са готина група, а Gwen Stefani е луда мацка. При това в много добрия смисъл на думата.
No Doubt - It's My Life
Докато бях още ученичка, си купих един негов The Best. Светът все още беше аналогов и албумът беше на касетка. Оригинална. Мисля, че в един момент лентата взе да провлачва яко от многото въртене.
Joe Cocker - Summer In The City
Така и не можах да разбера защо хората решават да си причинят неща като растите. Но на Lenny му ходеха. Но пък изглежда много добре и без тях. А аз продължавам да се чудя...
Lenny Kravitz - American Woman
Хм... Честно казано, никога не съм се отличаввала като запален фен на Limp Bizkit. Но трябва да призная, че тук са се справили сравнително добре:
Limp Bizkit - Behind Blue Eyes
Някои хора пият уискито с лед. Metallica не си играят на дребно и го пият от буркан.
Metallica - Whiskey In The Jar
За финала остана нещо много любимо. Бай дъ уей, все още ми е трудно да преживея факта, че не можах да им отида на концерта миналата година. Затова стискам палци да дойдат пак.
Mr. Big - Wild World
Остана само да си задам въпросчето: Кое е общото между тези 10 песни?
Та както си стоя и тихичко псувам липсата на обяви за работа, тези дни из главата ми взе, че се завъртя една идея. И то не просто се завъртя, ами дори взе, че се застоя. Както знам от опит, най-добрият начин да накарам някоя идея да спре да ме преследва, е да взема да я напиша, пък тя току-виж мирясала.
Звярът, който ме преследва, е музикален. И тематичен, естествено. Този път вместо хронологично, реших да подредя песничките по азбучен ред. За разнообразие:)
Началото е класическо. Мисля да не коментирам нито песента, нито групата. Само ще кажа набързичко, че са просто уникални. А на живо са....
Faith No More - Easy
Следват едни момчета, които открих преди около година. Чух ги с тяхната версия на това парче и останах искрено възхитена. И все още съм. Адски много енергия и настроение.
Fall Out Boy - Beat It
Дори не си спомням колко пъти съм я грачила тази песен (защото, повярвайте ми, пеенето ми може да се определи само по този начин). Тинеджърски години... Какво да ги правиш...:)
Gun - Word Up
Като съм подпочнала с оръжията, мисля да добавя и малко рози, за да допълня картинката:
Guns N Roses - Live And Let Die
Без абсолютно никакво съмнение, No Doubt са готина група, а Gwen Stefani е луда мацка. При това в много добрия смисъл на думата.
No Doubt - It's My Life
Докато бях още ученичка, си купих един негов The Best. Светът все още беше аналогов и албумът беше на касетка. Оригинална. Мисля, че в един момент лентата взе да провлачва яко от многото въртене.
Joe Cocker - Summer In The City
Така и не можах да разбера защо хората решават да си причинят неща като растите. Но на Lenny му ходеха. Но пък изглежда много добре и без тях. А аз продължавам да се чудя...
Lenny Kravitz - American Woman
Хм... Честно казано, никога не съм се отличаввала като запален фен на Limp Bizkit. Но трябва да призная, че тук са се справили сравнително добре:
Limp Bizkit - Behind Blue Eyes
Някои хора пият уискито с лед. Metallica не си играят на дребно и го пият от буркан.
Metallica - Whiskey In The Jar
За финала остана нещо много любимо. Бай дъ уей, все още ми е трудно да преживея факта, че не можах да им отида на концерта миналата година. Затова стискам палци да дойдат пак.
Mr. Big - Wild World
Остана само да си задам въпросчето: Кое е общото между тези 10 песни?
сряда, 3 февруари 2010 г.
Не на чорапите
Аз, Вера, в добро физическо и приемливо психическо здраве, заявявам най-отговорно на всички, които имат отношение по въпроса (очевидно и на такива, които нямат):
Не! Аз няма да нося чорапи на закрито през зимата!
У нас ходя боса, дори и при температури на въздуха извън помещението от порядъка на -20°. За мен, да си сложа чорапи на краката, когато не се налага (да се разбира – когато не съм извън дома през зимата) е толкова ненормално, колкото е за вас, например, да си сложите захар върху пържените картофи. Или сол в крем карамела. Точно така – звучи почти извратено. Същото е и при мен с чорапите. Не мога и това си е. Мозъкът ми отказва да го възприеме дори като зачатък на идея.
Веднъж, преди години, бях още ученичка, реших да видя какво ще се случи, ако реша да съм като всички останали хора и си сложа чорапи. Бяха симпатични. Някои дори биха ги нарекли топли и удобни. На мен ми изглеждаха като нещо средно между уред за мъчения и… ами уред за мъчения. Изпълнена с огромна доза скептицизъм, седнах на ръба на леглото и пристъпих към действие. Взех чорапетата и ги обух.
Погледнах стъпалата си. Изглеждаха някак странно, обгърнати от ‘топлата’ материя. Сякаш бяха чужди. Но бях напълно убедена, че при равни други условия бих могла да свикна със странната гледка. Евентуално.
Опитах се да не мисля за тях. Изправих се, поразходих се наоколо да видя как е положението и отново седнах (все пак квартирата ми не беше особено голяма и не предразполагаше към дълги разходки). До този момент не виждах кой знае каква разлика и в главата започна да ми се мотае въпросът: ‘И защо беше цялото това мрънкане да си обуя чорапи, като то няма разлика?’
Така както си се чудех, реших да свърша и малко полезна дейност и се заех с учене. По това време предполагаемото изпитване по география на следващия ден ме хвърляше в тих ужас. Зачетох се в урока почти с ентусиазъм. Само и само да не мисля за изпитанието, на което се бях подложила. Половин час по-късно с невероятно голяма яснота разбрах, че има разлика между ‘с’ и ‘без’ чорапи. При това осезаема и огромна. Винаги съм знаела, че съм уникална и неповторима, но резултатът от експеримента изуми дори мен. Краката ми бяха измръзнали. Ама наистина измръзнали. След всяко изречение, което се опитваше да трупа географски знания в главата ми, из съзнанието ми се появяваше натрапчивата мисъл: ‘Махни ги! Махни ги!’
Махнах ги. И крайниците ми отново придобиха нормалните за сезона температура и цвят. След което седнах да си доуча по география. Не помня дали ме изпитаха или не. Обаче си спомням резултата от емперичното занятие, което проведох.
От този ден нататък дори и не си помислям да заменя комфорта на босото стъпало срещу ужаса на чорапите. По никакъв начин, при каквито и да е било аргументи или при каквито и да е било реплики, отнасящи се до наличието на здрав разум в мен. Така че колкото и да се опитвате, повярвайте ми, няма да се обуя.
Не! Аз няма да нося чорапи на закрито през зимата!
У нас ходя боса, дори и при температури на въздуха извън помещението от порядъка на -20°. За мен, да си сложа чорапи на краката, когато не се налага (да се разбира – когато не съм извън дома през зимата) е толкова ненормално, колкото е за вас, например, да си сложите захар върху пържените картофи. Или сол в крем карамела. Точно така – звучи почти извратено. Същото е и при мен с чорапите. Не мога и това си е. Мозъкът ми отказва да го възприеме дори като зачатък на идея.
Веднъж, преди години, бях още ученичка, реших да видя какво ще се случи, ако реша да съм като всички останали хора и си сложа чорапи. Бяха симпатични. Някои дори биха ги нарекли топли и удобни. На мен ми изглеждаха като нещо средно между уред за мъчения и… ами уред за мъчения. Изпълнена с огромна доза скептицизъм, седнах на ръба на леглото и пристъпих към действие. Взех чорапетата и ги обух.
Погледнах стъпалата си. Изглеждаха някак странно, обгърнати от ‘топлата’ материя. Сякаш бяха чужди. Но бях напълно убедена, че при равни други условия бих могла да свикна със странната гледка. Евентуално.
Опитах се да не мисля за тях. Изправих се, поразходих се наоколо да видя как е положението и отново седнах (все пак квартирата ми не беше особено голяма и не предразполагаше към дълги разходки). До този момент не виждах кой знае каква разлика и в главата започна да ми се мотае въпросът: ‘И защо беше цялото това мрънкане да си обуя чорапи, като то няма разлика?’
Така както си се чудех, реших да свърша и малко полезна дейност и се заех с учене. По това време предполагаемото изпитване по география на следващия ден ме хвърляше в тих ужас. Зачетох се в урока почти с ентусиазъм. Само и само да не мисля за изпитанието, на което се бях подложила. Половин час по-късно с невероятно голяма яснота разбрах, че има разлика между ‘с’ и ‘без’ чорапи. При това осезаема и огромна. Винаги съм знаела, че съм уникална и неповторима, но резултатът от експеримента изуми дори мен. Краката ми бяха измръзнали. Ама наистина измръзнали. След всяко изречение, което се опитваше да трупа географски знания в главата ми, из съзнанието ми се появяваше натрапчивата мисъл: ‘Махни ги! Махни ги!’
Махнах ги. И крайниците ми отново придобиха нормалните за сезона температура и цвят. След което седнах да си доуча по география. Не помня дали ме изпитаха или не. Обаче си спомням резултата от емперичното занятие, което проведох.
От този ден нататък дори и не си помислям да заменя комфорта на босото стъпало срещу ужаса на чорапите. По никакъв начин, при каквито и да е било аргументи или при каквито и да е било реплики, отнасящи се до наличието на здрав разум в мен. Така че колкото и да се опитвате, повярвайте ми, няма да се обуя.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
