Тази част е за обобщение.
Задравейте. Казвам се Вера и съм пушач.
За да не се получи някакво объркване, отново ще споделя, че такова животно като бивш пушач не съществува. Има въздържатели. Почти като с алкохолозма.
Дори да сме отказали цигарите, някъде в дъното на подсъзнанието си (а при някой и не чак толква на дъното) се мъдри мислълта за Тях. Няколко приятелки, които успешно се справиха с отказването, са ми разказвали, че месеци по-късно все още сънуват, че пушат. Странна работа. На мен не ми се случи. Да сънувам де. Или по-скоро не си спомням.
Но пък си спомням битката, която водех със себе си всеки път като излизахме някъде с компания. Тогава ми беше най-трудно. И когато съм ядосана.
Много пъти ми се е случвали да се питам какво толкова ме е привличало в пушенето. Понякога успявах да си отговоря. Друг път не чак толкова успешно.
Усещането е много странно. С течение на времето, освен в пристрастяване, цигарите се превръщат и в част от теб. Свикваш да асоциираш определени случки или ситуации с тях. Свикваш с усещането им между пръстите си. И когато всичко това изчезне, в началото се чувстваш почти не на място. Точно затова първите седмици пиеш кафето почти на екс. И се чудиш какво да правиш с ръцете си.
Открих и положителната страна на непушачеството. Да влезна в препълнено заведение да успея да намеря място за сядане. Примерно. Да се движа с непушачи, без да ми се налага да слушам поредната лекция на тема "Вредата от тютюнопушенето". Отклонение: Хора, аз наистина съм запозната какво точно си причинявам. Не е необходимо всеки път да ми повтаряте едно и също. Голям човек съм. Край на отклонението. В чантата ми има две неща по-малко: цигари и запалка.
Това последното бе в кръга на шегата. Ползите не се изчерпват само с подобни повърхностни неща, но не ми е ден за писане на сериозни примери, затова ще ме изтърпите леко глуповата.
Финал. Какво се случи? Успях да не пуша повече от половин година. В интерес на истината ги докарах до осем месеца и малко отгоре. След това пушачът в мен отново проговори. Мотивацията се оказа с изтекъл срок на годност и недостатъчно убедителна. Но все пак успях да променя нещо. Ако преди Голямото отказване пушех средно по кутия на ден, сега я приключвам за около седмица. Знам. Това е просто оправдание. Имам и още няколко, но не мисля да ги споделям.
Това е от мен по въпроса за цигарите. Разпънете ме на кръст. Обявете ме за слабохарактерна. Довечера мисля да игнорирам лекия хлад, който се носи в пролетния въздух и да се разположа на терасата с чаша вино, една цигара и малко музика за компания.
петък, 28 март 2008 г.
понеделник, 24 март 2008 г.
Ще продължавам да пуша... 2
Началото - тук.
И така. Успели сме да видим, че кафето без цигара не е просто слух и че бирата може да се пие без задължителната доза никотин. Оживели сме. Обаче...
Няма как да се мине без малко странични ефекти, в резултат от отказването.
На първо място, човек става меко казано раздразнителен. Мисля, че спокойно това състояние може да се оприличи на ПМС с удължен период на действие. Шегувам се. Или не съвсем. Важно е да се знае, че в такива моменти, отказващите се са лееееко по-изнервени от обичйното си състояние. С повечко късмет това ще се отрази само на семейството и на приятелите, но... За съжаление засегнатите за повече. Единственият изход тук е просто да се изчака края на ПМС-то. Друго спасение няма.
Не бива да забравяме, че цигарите са си зависимост. Психическа и физическа. Организмът ни свиква да функционира с помощта никотина и другите вещества в тютюна. А както всички пушачи знаят, когато си гладен и нямаш време да ядеш, най-лесният вариант е да запалиш цигара. Подтиска глада. И когато спрем притока на никотин, организмът малко се по(о)бърква.
Освен, че става в пъти по-лесно да се трупат килца, започва да те гони почти перманентен глад. Което още повече усложнява нещата.
Изходът?
Вариант 1: Не е за препоръчване. Нахвърляш се като освирепял звяр върху всяко нещо годно за ядене. Така определено ще задоволиш глада, но след два месеца ще ти се наложи да смениш целия си гардероб.
Вариант 2: Горе-долу същият като 1, но малко по-ограничен. Демек хапваш си някакви нещица, които да те отвличат от мисълта, че ти се пуши. Като например солетки, ядки и всякакви други такива нещица. Ефектът от подобни заместители доближава ефекта от предишния вариант.
Вариант 3: Дъвки. Или ментови бонбонки. Ако не обичаш ментови, пробвай с онези, дето са с по-малко калории. Действа. Поне при мен.
Много важно е да продължиш да си се храниш нормално. Няма да е много полезно наред с цигарите, да откажеш и храната. Но не е и необходимо да увеличаваш поетото количество. По-простичко казано - опитай се да ядеш така, все едно не спираш цигарите. Малко е терсене, но и този момент минава. И когато премине манията за храна (някъде към втория месец) и все още успяваш да се намъкнеш почти без проблеми в любимите дънки, ще знаеш, че си е заслужавало.
Няма вариант, при който да не качиш килограми. Обаче ако не си промениш хранителните навици, тези килограми ще бъдат в рамките на два или три. А не на десет. Има разлика, нали?
В предишния пост имаше коментар, че след спирането на цигарите е много по-лесно да пипнеш някой вирус или да настинеш. В това точно не съм съвсем убедена. Никотинът вреди на организма по много начини. Един от тях - пречи на усвояването на витамин С. Дехидратира. И други не чак толкова 'приятни' нещица. Идеята ми е, че по принцип пушачите са с малко по-заслабена имунна система в сравнение с непушачите. Но това не се получава при спирането на цигарите, а е по-скоро заради тяхната употреба. Но отново всичко си зависи и от самия човек.
Следва най-трудната част. Да продължим да не пушим. Но за нея-друг път.
И така. Успели сме да видим, че кафето без цигара не е просто слух и че бирата може да се пие без задължителната доза никотин. Оживели сме. Обаче...
Няма как да се мине без малко странични ефекти, в резултат от отказването.
На първо място, човек става меко казано раздразнителен. Мисля, че спокойно това състояние може да се оприличи на ПМС с удължен период на действие. Шегувам се. Или не съвсем. Важно е да се знае, че в такива моменти, отказващите се са лееееко по-изнервени от обичйното си състояние. С повечко късмет това ще се отрази само на семейството и на приятелите, но... За съжаление засегнатите за повече. Единственият изход тук е просто да се изчака края на ПМС-то. Друго спасение няма.
Не бива да забравяме, че цигарите са си зависимост. Психическа и физическа. Организмът ни свиква да функционира с помощта никотина и другите вещества в тютюна. А както всички пушачи знаят, когато си гладен и нямаш време да ядеш, най-лесният вариант е да запалиш цигара. Подтиска глада. И когато спрем притока на никотин, организмът малко се по(о)бърква.
Освен, че става в пъти по-лесно да се трупат килца, започва да те гони почти перманентен глад. Което още повече усложнява нещата.
Изходът?
Вариант 1: Не е за препоръчване. Нахвърляш се като освирепял звяр върху всяко нещо годно за ядене. Така определено ще задоволиш глада, но след два месеца ще ти се наложи да смениш целия си гардероб.
Вариант 2: Горе-долу същият като 1, но малко по-ограничен. Демек хапваш си някакви нещица, които да те отвличат от мисълта, че ти се пуши. Като например солетки, ядки и всякакви други такива нещица. Ефектът от подобни заместители доближава ефекта от предишния вариант.
Вариант 3: Дъвки. Или ментови бонбонки. Ако не обичаш ментови, пробвай с онези, дето са с по-малко калории. Действа. Поне при мен.
Много важно е да продължиш да си се храниш нормално. Няма да е много полезно наред с цигарите, да откажеш и храната. Но не е и необходимо да увеличаваш поетото количество. По-простичко казано - опитай се да ядеш така, все едно не спираш цигарите. Малко е терсене, но и този момент минава. И когато премине манията за храна (някъде към втория месец) и все още успяваш да се намъкнеш почти без проблеми в любимите дънки, ще знаеш, че си е заслужавало.
Няма вариант, при който да не качиш килограми. Обаче ако не си промениш хранителните навици, тези килограми ще бъдат в рамките на два или три. А не на десет. Има разлика, нали?
В предишния пост имаше коментар, че след спирането на цигарите е много по-лесно да пипнеш някой вирус или да настинеш. В това точно не съм съвсем убедена. Никотинът вреди на организма по много начини. Един от тях - пречи на усвояването на витамин С. Дехидратира. И други не чак толкова 'приятни' нещица. Идеята ми е, че по принцип пушачите са с малко по-заслабена имунна система в сравнение с непушачите. Но това не се получава при спирането на цигарите, а е по-скоро заради тяхната употреба. Но отново всичко си зависи и от самия човек.
Следва най-трудната част. Да продължим да не пушим. Но за нея-друг път.
Ще продължавам да пуша...*
Няма да се отплесвам на тема за или против пушенето. Била съм и от двете страни на барикадата. Ако си пушил някога през живота си, знаеш какво удоволствие понякога може да донесе една единствена цигара в правилния момент. Но... Признайте си. Не ни е приятно, когато се носим като облаци от цигарен дим, а косата и облеклото ни разнасят аромат като от кварталната механа. Да не забравяме вредите за здравето, изличните разходи и т.н. и т.н.
Рано или късно в главата на всеки пушач преминава мислълта: "Абе аз що не взема да ги спра?". В голяма част от случаите, тя се задържа точно две секунди, след което отлита безвъзвратно. Но има и такива, които успяват да я задържат малко по-дългичко и дори наистина решават да зарежат навика.
Мотивацията
Без тази част нищо не се получава. А ако се получи е само временно. Според мен, най-добрият начин да спреш да пушиш, е да си твърдо убеден, че наистина искаш да го направиш. И най-вече да знаеш защо искаш да си причиниш всички нерви, които ще последват. Ако мотивацията е външна (половинката те врънка да ги спираш, приятелите те гледат лошо, еди-кой-си ги е спрял, що пак да не се пробваш и ти), забрави.
Започвам малко да звуча като проповедник или като автор на книга: "101 начина да спрем цигарите". И затова обобщавам: Ако не сте убедени, че искате да се разделите с цигарите, няма да помогне нито Табекс, нито Господ.
Няма да давам примери за мотивация - за всеки си е различна. И ако при мен действа едно нещо, няма никаква гаранция, че ще подейства и при някой друг.
Какво следва?
Момент 1: Денят, в който не запалих цигара с кафето
Денят Х (хикс). Кафето не е със същия вкус. Започваш да се замисляш дали наистина решението да спреш беше разумно. Стискаш зъби, изпиваш го на две бързи глътки и продължаваш с деня.
Странични ефекти: В първите няколко дни след спирането на цигарите забелязвате едно странно явление - ако преди сте пиели кафето за около половин час, сега го приключвате за максимум пет минути.
Ако успеете да не запалите цигара с това кафе, оттам нататък става по-лесно. Вече знаете, че можете и без тютюневата гарнитура към сутрешната кофеинова доза (леле, какво изречение се получи). Поздравления.
Момент 2: Първото излизане с приятели
Ако приятелите са непушачи - страхотно. Няма да има кой да ви дразни. Ако не е така, обаче, положението става малко по-сложно.
Оправданието: Е то нищо няма да стане, ако сега запаля една цигара! Аз пак си ги спирам, нищо не се е променило!
Страничен ефект: Какво, по дяволите, да правя с ръцете си?
Момент 3: Бира/водка без цигара?
Оправданието: Абе вие луди ли сте? Как така ще пия бира/водка и няма да пуша?
Оказва се, че е възможно. В началото е адски непривично, но и с това се свиква. Също като с кафето.
Странични ефекти: Махмурлукът на следващия ден е далеч по-поносим. И дишаш по-лесно.
Момент 4: Аз чакам, чакам вече час...
Навикът е страшно нещо. Чакаш градския транспорт, чакаш влака, половинката, колегите, началото на оперативката... А обикновено докато чакаш, имаш навика да палиш цигара. Чакане колкото искаш. Време точно, колкото за една цигара... И без това няма какво да правиш, така поне ще се разсееш...
Странични ефекти: Врремето наистина е относително понятие. В началото чакането става все по-безкрайно. В последствие намираш заместител на пушенето и в тази ситуация и всички отново са щастливи и доволни.
Следва...
ПП. Забравих да спомена откъде ми хрумна идеята да пиша за цигарите. Ами ето от тук.
* перефраза на песента на Йорданка Христова "Ще продължавам да пея"
Рано или късно в главата на всеки пушач преминава мислълта: "Абе аз що не взема да ги спра?". В голяма част от случаите, тя се задържа точно две секунди, след което отлита безвъзвратно. Но има и такива, които успяват да я задържат малко по-дългичко и дори наистина решават да зарежат навика.
Мотивацията
Без тази част нищо не се получава. А ако се получи е само временно. Според мен, най-добрият начин да спреш да пушиш, е да си твърдо убеден, че наистина искаш да го направиш. И най-вече да знаеш защо искаш да си причиниш всички нерви, които ще последват. Ако мотивацията е външна (половинката те врънка да ги спираш, приятелите те гледат лошо, еди-кой-си ги е спрял, що пак да не се пробваш и ти), забрави.
Започвам малко да звуча като проповедник или като автор на книга: "101 начина да спрем цигарите". И затова обобщавам: Ако не сте убедени, че искате да се разделите с цигарите, няма да помогне нито Табекс, нито Господ.
Няма да давам примери за мотивация - за всеки си е различна. И ако при мен действа едно нещо, няма никаква гаранция, че ще подейства и при някой друг.
Какво следва?
Момент 1: Денят, в който не запалих цигара с кафето
Денят Х (хикс). Кафето не е със същия вкус. Започваш да се замисляш дали наистина решението да спреш беше разумно. Стискаш зъби, изпиваш го на две бързи глътки и продължаваш с деня.
Странични ефекти: В първите няколко дни след спирането на цигарите забелязвате едно странно явление - ако преди сте пиели кафето за около половин час, сега го приключвате за максимум пет минути.
Ако успеете да не запалите цигара с това кафе, оттам нататък става по-лесно. Вече знаете, че можете и без тютюневата гарнитура към сутрешната кофеинова доза (леле, какво изречение се получи). Поздравления.
Момент 2: Първото излизане с приятели
Ако приятелите са непушачи - страхотно. Няма да има кой да ви дразни. Ако не е така, обаче, положението става малко по-сложно.
Оправданието: Е то нищо няма да стане, ако сега запаля една цигара! Аз пак си ги спирам, нищо не се е променило!
Страничен ефект: Какво, по дяволите, да правя с ръцете си?
Момент 3: Бира/водка без цигара?
Оправданието: Абе вие луди ли сте? Как така ще пия бира/водка и няма да пуша?
Оказва се, че е възможно. В началото е адски непривично, но и с това се свиква. Също като с кафето.
Странични ефекти: Махмурлукът на следващия ден е далеч по-поносим. И дишаш по-лесно.
Момент 4: Аз чакам, чакам вече час...
Навикът е страшно нещо. Чакаш градския транспорт, чакаш влака, половинката, колегите, началото на оперативката... А обикновено докато чакаш, имаш навика да палиш цигара. Чакане колкото искаш. Време точно, колкото за една цигара... И без това няма какво да правиш, така поне ще се разсееш...
Странични ефекти: Врремето наистина е относително понятие. В началото чакането става все по-безкрайно. В последствие намираш заместител на пушенето и в тази ситуация и всички отново са щастливи и доволни.
Следва...
ПП. Забравих да спомена откъде ми хрумна идеята да пиша за цигарите. Ами ето от тук.
* перефраза на песента на Йорданка Христова "Ще продължавам да пея"
четвъртък, 20 март 2008 г.
Мълчанието е злато?
Когато ми е криво, мълча. От една страна, защото нямам какво толкова да кажа. От друга - забелязала съм, че когато съм в такова настроение, прагът ми на търпимост към поведението на околните рязко пада и е много по-лесно да избухна. А след подобно изпълнение от моя страна, обикновено не се чувствам особено добре.
Мълча и когато човекът насреща не е сред най-приятните ми особи. Най-изумителният ми случай е с една моя бивша съквартирантка от Студентски град. След едно наше спречкване, не си говорихме около половин година. Не че след тези шест месеца си проговорихме. Просто вече не ни се налагаше да живеем в една и съща стая. Не ми липсваше.
Обикновено това се случва и с хората, които са ме разочаровали по някакъв начин. Приятели, с които сме си мислили, че нищо не може да застане помежду ни. Само дето тук вариантите са два. В първия случай, си казваме това, което ни се е насъбрало. След това вече нищо не е същото. От някои думи боли. След тях няма нужда от повече раговори. Във втория случай просто изчерпваме темите на разговор и мълчанието се настанява. Логично, че пътищата ни отнове се разделят.
Млъквам и когато в мен има твърде много неща. Говоря за емоции. Няма значение дали са позитивни или не. Просто млъквам. Не мога да намеря думи, с които да се изразя.
Не обичам да стоя на тихо. Полудявам, ако покрай мен няма шум. Нося си музиката с мен. В офиса слушам радио през цялото време. У нас винаги има нещо, което да дрънчи. Дори и да е телевизорът, който много често ползвам за фон.
От друга страна, обаче, обичам тишината. Успокоява ме. Вечер, когато седна на терасата и се заслушам в притъпените нощни шумове... Затварям очи и не мисля за нищо. Наслаждавам се на свободата да бъда сама под звездите и само късните трамваи да безпокоят нощта. Градът се е успокоил. С него и аз.
Понякога мълчанието и тишината крещят неистово. Направо оглушително. Иска ми се и аз да закрещя заедно с тях и да не спирам докато в дробовете ми не остане въздух. Писъкът оттеква в съзнанието ми. Усешам го почти физически как се изплъзва от мен. Не се чува нищо. Тишината продължава да е все така оглушителна. А аз превключвам каналите на кабелната.
Мълча и когато човекът насреща не е сред най-приятните ми особи. Най-изумителният ми случай е с една моя бивша съквартирантка от Студентски град. След едно наше спречкване, не си говорихме около половин година. Не че след тези шест месеца си проговорихме. Просто вече не ни се налагаше да живеем в една и съща стая. Не ми липсваше.
Обикновено това се случва и с хората, които са ме разочаровали по някакъв начин. Приятели, с които сме си мислили, че нищо не може да застане помежду ни. Само дето тук вариантите са два. В първия случай, си казваме това, което ни се е насъбрало. След това вече нищо не е същото. От някои думи боли. След тях няма нужда от повече раговори. Във втория случай просто изчерпваме темите на разговор и мълчанието се настанява. Логично, че пътищата ни отнове се разделят.
Млъквам и когато в мен има твърде много неща. Говоря за емоции. Няма значение дали са позитивни или не. Просто млъквам. Не мога да намеря думи, с които да се изразя.
Не обичам да стоя на тихо. Полудявам, ако покрай мен няма шум. Нося си музиката с мен. В офиса слушам радио през цялото време. У нас винаги има нещо, което да дрънчи. Дори и да е телевизорът, който много често ползвам за фон.
От друга страна, обаче, обичам тишината. Успокоява ме. Вечер, когато седна на терасата и се заслушам в притъпените нощни шумове... Затварям очи и не мисля за нищо. Наслаждавам се на свободата да бъда сама под звездите и само късните трамваи да безпокоят нощта. Градът се е успокоил. С него и аз.
Понякога мълчанието и тишината крещят неистово. Направо оглушително. Иска ми се и аз да закрещя заедно с тях и да не спирам докато в дробовете ми не остане въздух. Писъкът оттеква в съзнанието ми. Усешам го почти физически как се изплъзва от мен. Не се чува нищо. Тишината продължава да е все така оглушителна. А аз превключвам каналите на кабелната.
сряда, 19 март 2008 г.
Представителна извадка
Тези дни, за пореден път се убеждавам колко ограничена личност съм. Говорят ми хората, опитват се да ме ограмотят, а аз, като едно същинско магаре, се запъвам и си държа на моето си.
Тази вечер, след поредния интересен ден в офиса, седнах и си казах: "Верче, тая така няма да я бъде! Вземи попрочети за какво иде реч! Като се излагаш на работа, те гледат само колегите. Ама като се излагаш в блога, повечко хора ти гледат сеира. Не може то така!"
Захвърлих мисълта, че точно това сме го повтаряли до припадък в университета (как сте, доц. Желев?). И реших да се поразровя за точна дефиниция.
Хм, не споменах ли вече за какво иде реч в това ми словесно безумие? Става дума за тенденциите и как да ги определяме. Една прекрасна девойка разказа за тенденцията да се назначават кадри, основно от женски пол, главно заради техни специфични умения в хоризонтално положение. Изводът за това си твърдение основава на база лично наблюдение върху родната действителност.
За да се достигне до подобна генерализация, трябва да се наблюдава поведението на достатъчно голяма група от хора, че да може да се твърди, че това, което те правят, е валидно и за по–голяма група. Или казано с по-разбираеми думички - нужна ни е представителна извадка.
И да не си говоря просто ей така, реших да потърся дефиниция за въпросната представителна извадка. Ето какво открих: Извадка, която отразява пропорционално основните черти на популацията. Кратко, но за сметка на това конкретно.
И така. Когато наблюдението се базира само и единствено на лични наблюдения върху ограничен кръг от хора, то не няма как да претендира за представителност. И от него не могат да се вадят изводи за цялата група. В случая - жени, които си търсят работа в условията на българската действителност. А след като не могат да се правят основателни иводи, няма как да се претендира, че заключенията, направени въз основа на тези изводи, са валидни за всички членове на съвкупността.
Пример. Мими, Люси и Сиси са три приятелки в тинейджърска възраст. Те решават да посветят един слеобед от своето ежедневие, изпълнено с изключително важни дейности, на простичкото удоволствие да понапазаруват малко. Ботушки. Че сега има намаления и могат да се открият страаашни нещица. След двучасово обикаляне на няколко броя търговски центъра, тип Mall, девойките откриват идеалните ботушки. Поне за тях. Мими си харесва едни лаченки, с 10 см токче с дебелината на игла за бродиране на гоблени и десен на млад гепард в разцвета на силите си. Сиси направо се влюбва в едни подобни, ама с шарки на женски леопард, който тъкмо е приключил с яденето си за деня. Люси не успява да си хареса нищо. Но като се прибира вечерта при своята всеотдайна родителница, възторжено й обяснява за модната тенденция всички тинейджърки да носят ботушки, напомнящи сафари в африканските дебри.
Да де, ама Мая и Лили от съседния клас (оня, дето Ники е в него), решават и те да се отдадат на шопинг терапия през същия този следобед в търсене на идеалните обувки. И ги откриват. Прекраснни туристически обувки, с които мислят да покорят Витоша в някои от следващите уикенди. Галя е с тях по време на търсенето.
На следващия ден, в кафето до училище се виждат Галя и Люси. Те не се понасят особено много, ама няма други свободни места и им се налага да седнат на една маса. Чудейки се за какво да си говорят, те подхващат темата за модните тенденции. И сега. Люси твърди, че тенденцията е да се купуват животински ботушки. А Галя е на мнение, че туристическите обувки стават все по-актуални.
Въпрос: Коя е права?
Отговор: Нито едната.
Всъщност вече е пролет и хората се ориентират към по-отворени обувки.
Вярвайте ми. Видях две приятелки да си купуват.
Тази вечер, след поредния интересен ден в офиса, седнах и си казах: "Верче, тая така няма да я бъде! Вземи попрочети за какво иде реч! Като се излагаш на работа, те гледат само колегите. Ама като се излагаш в блога, повечко хора ти гледат сеира. Не може то така!"
Захвърлих мисълта, че точно това сме го повтаряли до припадък в университета (как сте, доц. Желев?). И реших да се поразровя за точна дефиниция.
Хм, не споменах ли вече за какво иде реч в това ми словесно безумие? Става дума за тенденциите и как да ги определяме. Една прекрасна девойка разказа за тенденцията да се назначават кадри, основно от женски пол, главно заради техни специфични умения в хоризонтално положение. Изводът за това си твърдение основава на база лично наблюдение върху родната действителност.
За да се достигне до подобна генерализация, трябва да се наблюдава поведението на достатъчно голяма група от хора, че да може да се твърди, че това, което те правят, е валидно и за по–голяма група. Или казано с по-разбираеми думички - нужна ни е представителна извадка.
И да не си говоря просто ей така, реших да потърся дефиниция за въпросната представителна извадка. Ето какво открих: Извадка, която отразява пропорционално основните черти на популацията. Кратко, но за сметка на това конкретно.
И така. Когато наблюдението се базира само и единствено на лични наблюдения върху ограничен кръг от хора, то не няма как да претендира за представителност. И от него не могат да се вадят изводи за цялата група. В случая - жени, които си търсят работа в условията на българската действителност. А след като не могат да се правят основателни иводи, няма как да се претендира, че заключенията, направени въз основа на тези изводи, са валидни за всички членове на съвкупността.
Пример. Мими, Люси и Сиси са три приятелки в тинейджърска възраст. Те решават да посветят един слеобед от своето ежедневие, изпълнено с изключително важни дейности, на простичкото удоволствие да понапазаруват малко. Ботушки. Че сега има намаления и могат да се открият страаашни нещица. След двучасово обикаляне на няколко броя търговски центъра, тип Mall, девойките откриват идеалните ботушки. Поне за тях. Мими си харесва едни лаченки, с 10 см токче с дебелината на игла за бродиране на гоблени и десен на млад гепард в разцвета на силите си. Сиси направо се влюбва в едни подобни, ама с шарки на женски леопард, който тъкмо е приключил с яденето си за деня. Люси не успява да си хареса нищо. Но като се прибира вечерта при своята всеотдайна родителница, възторжено й обяснява за модната тенденция всички тинейджърки да носят ботушки, напомнящи сафари в африканските дебри.
Да де, ама Мая и Лили от съседния клас (оня, дето Ники е в него), решават и те да се отдадат на шопинг терапия през същия този следобед в търсене на идеалните обувки. И ги откриват. Прекраснни туристически обувки, с които мислят да покорят Витоша в някои от следващите уикенди. Галя е с тях по време на търсенето.
На следващия ден, в кафето до училище се виждат Галя и Люси. Те не се понасят особено много, ама няма други свободни места и им се налага да седнат на една маса. Чудейки се за какво да си говорят, те подхващат темата за модните тенденции. И сега. Люси твърди, че тенденцията е да се купуват животински ботушки. А Галя е на мнение, че туристическите обувки стават все по-актуални.
Въпрос: Коя е права?
Отговор: Нито едната.
Всъщност вече е пролет и хората се ориентират към по-отворени обувки.
Вярвайте ми. Видях две приятелки да си купуват.
четвъртък, 13 март 2008 г.
Зона за пешеходци
Чета и не вярвам на очите си! Ще глобяват шофьорите, паркирали на тротоара. Браво!
Хайде честито да ни е на всички!
Настъпи моментът, в който от Общината най-накрая забелязаха, че в София има проблем с паркирането по тротоарите. Вярно, че поради липсата на такива, на шофьорите им се налага да стават все по-изобретателни в опитите си да паркират, но какво сме виновни пешеходците за това?
Граждански инициативи по въпроса – колкото искате. Първо бяха чистачките. Последваха ги ядосаните стикери. Крайно време беше да се намесят и институциите.
Притесняват ме, обаче, няколко неща.
Първо: Говори се за акция. Това означава ли, че след като изловят известно количество нарушители и Столичен инспекторат се потупа гордо по гърдите, че е е свършил малко общественополезна работа, всичко ще си остане както преди?
Второ: Инспекторите ще ходят и ще снимат съгрешилите, ще лепят стикери и ще пращат снимковия материал на КАТ. А там най-вероятно ще прикачат фотосите към тези, заснети от камерите по кръстовищата. И съвсем скоро шофьорите ще си имат прекрасен албум с уловени от Органите на реда мигове. Сега ми хрумна нещо. Така и така снимков материал ще има достатъчно, поне да го използват за нещо. Могат да пуснат една специална оферта - платете си глобите, а ние ще Ви подарим албум със снимки. Незабравими моменти, които да споделите със семейството и приятелите си.
Трето: Акцията за всички ли ще се отнася? Или отново размерът ще има значение?
Четвърто: Къде ще отидат всичките тези коли? Вярно, вбесяват ме до смърт, но е факт, че в София местата за паркиране са кът. Колите станаха наистина много. Повече, отколкото е нормално. И докато не се измисли някакво смислено решение на този проблем, всички предприети мерки ще са само временни. И тук идва един хубав момент - не се налага ние да откриваме топлата вода. Светът вече си го е измислил. Платен център. Подземни гаражи. Удобен градски транспорт, включително и метро. И т.н.
Но за да не се првърна в едно истинско мрънкащо същество, трябва да призная, че идеята на Инспектората е повече от добра. Ако успеят да я реализират ще бъде и чудесна. Колкото и да ми е забавно да участвам в слалома по тротоарите, още по-добре ще се чувствам, ако не се чудя дали някой ще бе блъсне докато си вървя в зоната, отредена за пешеходци. Ще се радвам, ако двата метра от края на сградите, които ни се полагат по закон, наистина са на наше раположение. Ако пък това се превърне и в нещо трайно, направо цена няма да имат.
Така че, пешеходци, радвайте се! Отново ще бъдем Властелините на тротоарите! Ще ги освободят от нашествието на МПС-та. Ще можем да се движим спокойно. Ще...
Само, ако може, една малка молба. Дразним се на паркиралите коли, когато те завземат пространството ни. Нека и ние не заемаме тяхното място за движение! Пресичайте разумно, ползвайте подлези и моля, не се мотайте безцелно и безпричнинно по платното за движение!
Хайде честито да ни е на всички!
Настъпи моментът, в който от Общината най-накрая забелязаха, че в София има проблем с паркирането по тротоарите. Вярно, че поради липсата на такива, на шофьорите им се налага да стават все по-изобретателни в опитите си да паркират, но какво сме виновни пешеходците за това?
Граждански инициативи по въпроса – колкото искате. Първо бяха чистачките. Последваха ги ядосаните стикери. Крайно време беше да се намесят и институциите.
Притесняват ме, обаче, няколко неща.
Първо: Говори се за акция. Това означава ли, че след като изловят известно количество нарушители и Столичен инспекторат се потупа гордо по гърдите, че е е свършил малко общественополезна работа, всичко ще си остане както преди?
Второ: Инспекторите ще ходят и ще снимат съгрешилите, ще лепят стикери и ще пращат снимковия материал на КАТ. А там най-вероятно ще прикачат фотосите към тези, заснети от камерите по кръстовищата. И съвсем скоро шофьорите ще си имат прекрасен албум с уловени от Органите на реда мигове. Сега ми хрумна нещо. Така и така снимков материал ще има достатъчно, поне да го използват за нещо. Могат да пуснат една специална оферта - платете си глобите, а ние ще Ви подарим албум със снимки. Незабравими моменти, които да споделите със семейството и приятелите си.
Трето: Акцията за всички ли ще се отнася? Или отново размерът ще има значение?
Четвърто: Къде ще отидат всичките тези коли? Вярно, вбесяват ме до смърт, но е факт, че в София местата за паркиране са кът. Колите станаха наистина много. Повече, отколкото е нормално. И докато не се измисли някакво смислено решение на този проблем, всички предприети мерки ще са само временни. И тук идва един хубав момент - не се налага ние да откриваме топлата вода. Светът вече си го е измислил. Платен център. Подземни гаражи. Удобен градски транспорт, включително и метро. И т.н.
Но за да не се првърна в едно истинско мрънкащо същество, трябва да призная, че идеята на Инспектората е повече от добра. Ако успеят да я реализират ще бъде и чудесна. Колкото и да ми е забавно да участвам в слалома по тротоарите, още по-добре ще се чувствам, ако не се чудя дали някой ще бе блъсне докато си вървя в зоната, отредена за пешеходци. Ще се радвам, ако двата метра от края на сградите, които ни се полагат по закон, наистина са на наше раположение. Ако пък това се превърне и в нещо трайно, направо цена няма да имат.
Така че, пешеходци, радвайте се! Отново ще бъдем Властелините на тротоарите! Ще ги освободят от нашествието на МПС-та. Ще можем да се движим спокойно. Ще...
Само, ако може, една малка молба. Дразним се на паркиралите коли, когато те завземат пространството ни. Нека и ние не заемаме тяхното място за движение! Пресичайте разумно, ползвайте подлези и моля, не се мотайте безцелно и безпричнинно по платното за движение!
сряда, 12 март 2008 г.
Високо, високо...
Мисля, че съм споменавала, че живея на последния етаж в една чудесна, макар и стара, кооперация. Тъй като е стара, не разполага с асансьор. Мен това не ме притеснява. Освен, когато не ми се наложи да качвам нещо тежичко по стълбите, но това вече е за друг пост, не за този. В повечето случаи приемам етажите като още един начин да се разждвижа. Пък и е полезно.
Липсата на аснасьор и сравнително високият етаж, на който се помещава нашето апартаментче, доста често ни създават проблеми с някои дребни на пръв поглед неща - куриери, доставчици на храна и други подобни. Понягога дори се забавляваме искрено като виждаме изтерзаните физиономии на наши приятели, които ни идват на гости.
Оказва се, че май е проблем и за хората, работещи в Софийска вода.
Схемата е ясна. На няколко месеца минава някой служител и отчита показанията на водомерите. Тъй като това се случва през работно време и шансът хората да са си у дома по това време е минимален, са измислили нещо практично. Всеки има опцията да си засече сам показанията, да ги напише на едно листче заедно с останалата непбходима информация (клиентски номер и т.н.) и да залепи въпросната бележчица на вратата. През останалите месеци водата се начислява автоматично. И цялото това упражнение се прави, за да се изравнят сметките. Чудесна идея. Обаче тук се намесва човешкият фактор.
Живеем в този апартамент от повече от година и половина. За това време Софийска вода са благоволявали да се качат до нашия етаж три или четири пъти. Но за сметка на това всеки месец получаваме сметки за 15 кубика изразходвана вода. От няколко месеца вече кубиците са 13. Сещате се, че дори и да държим водата течаща през цялото време, двете със съквартирантката ми няма начин да изразходваме такова количество за един месец.
И какво се получава? Като примерни граждани, ние всеки месец си плащаме задълженията, без значение, че не сме изразходвали начислената ни вода. Като още по-примерни граждани, при всяка обявена дата за засичане на водомерите, ние си залепваме въпросната бележчица на вратата. И в повечето случаи, когато се прибираме вечер от работа, намираме въпросната бележка на абсолютно същото място, където сме я оставили сутринта.
Вчера бе ден за отчитане. Историята се повтори. Залепихме си листчето на вратата и отидохме да се трудим. Вечерта като се прибрах, то си беше още там. Недокоснато. За пореден път.
Благодарение на този факт, в момента реално потребената от нас вода е с около 100 кубика по-малко от водата, която сме платили.
Сега се питам, колко им струва на тези усърдни служители да качат още един етаж и да вземат и нашите показания? Защото със сигурност стигат до предпоследния. Там забравени бележки няма никога. Един етаж. Осемнадесет стълби. По-малко от две минути усилия. За нещо, за което им плащат. Това им е задължение. Може би трябва да поставим и една указателна табела, която да им напомня, че има и друг етаж? Като са толкова отнесени, защо веднъж не забравиха да ни пратят сметката?
Ако аз не си платя водата, те ще ми я спрат. Какво обаче правя в случай, че те не си свършат тяхната работа?
Липсата на аснасьор и сравнително високият етаж, на който се помещава нашето апартаментче, доста често ни създават проблеми с някои дребни на пръв поглед неща - куриери, доставчици на храна и други подобни. Понягога дори се забавляваме искрено като виждаме изтерзаните физиономии на наши приятели, които ни идват на гости.
Оказва се, че май е проблем и за хората, работещи в Софийска вода.
Схемата е ясна. На няколко месеца минава някой служител и отчита показанията на водомерите. Тъй като това се случва през работно време и шансът хората да са си у дома по това време е минимален, са измислили нещо практично. Всеки има опцията да си засече сам показанията, да ги напише на едно листче заедно с останалата непбходима информация (клиентски номер и т.н.) и да залепи въпросната бележчица на вратата. През останалите месеци водата се начислява автоматично. И цялото това упражнение се прави, за да се изравнят сметките. Чудесна идея. Обаче тук се намесва човешкият фактор.
Живеем в този апартамент от повече от година и половина. За това време Софийска вода са благоволявали да се качат до нашия етаж три или четири пъти. Но за сметка на това всеки месец получаваме сметки за 15 кубика изразходвана вода. От няколко месеца вече кубиците са 13. Сещате се, че дори и да държим водата течаща през цялото време, двете със съквартирантката ми няма начин да изразходваме такова количество за един месец.
И какво се получава? Като примерни граждани, ние всеки месец си плащаме задълженията, без значение, че не сме изразходвали начислената ни вода. Като още по-примерни граждани, при всяка обявена дата за засичане на водомерите, ние си залепваме въпросната бележчица на вратата. И в повечето случаи, когато се прибираме вечер от работа, намираме въпросната бележка на абсолютно същото място, където сме я оставили сутринта.
Вчера бе ден за отчитане. Историята се повтори. Залепихме си листчето на вратата и отидохме да се трудим. Вечерта като се прибрах, то си беше още там. Недокоснато. За пореден път.
Благодарение на този факт, в момента реално потребената от нас вода е с около 100 кубика по-малко от водата, която сме платили.
Сега се питам, колко им струва на тези усърдни служители да качат още един етаж и да вземат и нашите показания? Защото със сигурност стигат до предпоследния. Там забравени бележки няма никога. Един етаж. Осемнадесет стълби. По-малко от две минути усилия. За нещо, за което им плащат. Това им е задължение. Може би трябва да поставим и една указателна табела, която да им напомня, че има и друг етаж? Като са толкова отнесени, защо веднъж не забравиха да ни пратят сметката?
Ако аз не си платя водата, те ще ми я спрат. Какво обаче правя в случай, че те не си свършат тяхната работа?
петък, 7 март 2008 г.
Спомени
Искаше ми се да седна и да напиша нещо за днешния ден. Да облека в думи всичко онова, което ми се върти в главата. Захващах поста поне пет-шест пъти. След първите няколко изречения започваше да ми звучи все по-кухо и все по-неистинско. След което веднага следваше изтриване. И все не се получаваше.
Ето сега, отново избягвам темата. За последните години съм се превърнала в истински талант, когато става дума за бягство от нещо. Дали ще е от някой въпрос, който не ми харесва или ще е от нещо, което ми се случва (при това не винаги бягам само от лошите неща в живота си).Наречете го защитен механизъм. Или страх. Или и двете. При всички положения ще сте прави. Превърнала съм го в навик.
Лошото при бягствата е, че от бързане да се отдалечиш, преставаш да обръщаш внимание на нещата, които наистина се случват около теб. И ако не се усетиш навреме, има сериозна оопасност да се превърнеш в Самотния бегач на дълги разстояния. И колкото и да се опитваш да убедиш околните, и най-вече себе си, че самотата е втвой личен избор, всички, и най-вече ти, знаят, че това не е така.
Пак се отплеснах. Думата ми беше за спомените. Защото именно те са онзи елемент, който в най-голяма степен ни определят какви сме днес. Неслучайно в сапунките, когато искат да вкарат малко драматизъм, изтриват паметта на някой от главните герои. Малко отклонение: Като бях по-малка, много пъти съм се чудила какво ли е усешането да се събудиш някоя сутрин и да осъзнаеш, че не познаваш нищо от заобикалящия те свят. Включително и себе си. Имаше моменти, в които неистово исках това да ми се случи и да не ми се налага да се боря с призраците в мен. Да започна на чисто и да се съобразявам с ограниченията, наложени ми от самата себе си. След това се присещах и за всички онези неща, които не искам да забравям и се отказвах от желанието си за забрава. Край на отклонението.
Човек е съвкупност от всички онези неща, които са минали. Благодарение на тях, успява да си създаде собствено виждане за живота, вселената и всичко останало. Да прецени кое е добро и кое е лошо. И респективно да се ориентира за собственото си място сред целия хаос наоколо.
И затова трябва да помним. Не само нещата, които ни карат да се усмихваме, а и онези, които са ни накарали да плачем. Които са ни направили по-силни, защото не са ни убили. Онези, които са ни сринали до земята, но не са ни пречупили. Нещата, въпреки които сме все още тук.
Та за спомените. И за бягството от тях. Днес спирам за момент да бягам и ги оставям да ме завладеят изцяло. Не е много приятно, но за сметка на това действа почти терапевтично. И пречистващо. От утре отново ще се опитвам да ги набутам в най-прашния кът на съзнанието си и ще се опитвам да се правя, че никога не са се случвали. Но днес ще ги оставя да бъдат част от мен.
Ето сега, отново избягвам темата. За последните години съм се превърнала в истински талант, когато става дума за бягство от нещо. Дали ще е от някой въпрос, който не ми харесва или ще е от нещо, което ми се случва (при това не винаги бягам само от лошите неща в живота си).Наречете го защитен механизъм. Или страх. Или и двете. При всички положения ще сте прави. Превърнала съм го в навик.
Лошото при бягствата е, че от бързане да се отдалечиш, преставаш да обръщаш внимание на нещата, които наистина се случват около теб. И ако не се усетиш навреме, има сериозна оопасност да се превърнеш в Самотния бегач на дълги разстояния. И колкото и да се опитваш да убедиш околните, и най-вече себе си, че самотата е втвой личен избор, всички, и най-вече ти, знаят, че това не е така.
Пак се отплеснах. Думата ми беше за спомените. Защото именно те са онзи елемент, който в най-голяма степен ни определят какви сме днес. Неслучайно в сапунките, когато искат да вкарат малко драматизъм, изтриват паметта на някой от главните герои. Малко отклонение: Като бях по-малка, много пъти съм се чудила какво ли е усешането да се събудиш някоя сутрин и да осъзнаеш, че не познаваш нищо от заобикалящия те свят. Включително и себе си. Имаше моменти, в които неистово исках това да ми се случи и да не ми се налага да се боря с призраците в мен. Да започна на чисто и да се съобразявам с ограниченията, наложени ми от самата себе си. След това се присещах и за всички онези неща, които не искам да забравям и се отказвах от желанието си за забрава. Край на отклонението.
Човек е съвкупност от всички онези неща, които са минали. Благодарение на тях, успява да си създаде собствено виждане за живота, вселената и всичко останало. Да прецени кое е добро и кое е лошо. И респективно да се ориентира за собственото си място сред целия хаос наоколо.
И затова трябва да помним. Не само нещата, които ни карат да се усмихваме, а и онези, които са ни накарали да плачем. Които са ни направили по-силни, защото не са ни убили. Онези, които са ни сринали до земята, но не са ни пречупили. Нещата, въпреки които сме все още тук.
Та за спомените. И за бягството от тях. Днес спирам за момент да бягам и ги оставям да ме завладеят изцяло. Не е много приятно, но за сметка на това действа почти терапевтично. И пречистващо. От утре отново ще се опитвам да ги набутам в най-прашния кът на съзнанието си и ще се опитвам да се правя, че никога не са се случвали. Но днес ще ги оставя да бъдат част от мен.
четвъртък, 6 март 2008 г.
понеделник, 3 март 2008 г.
Една разходка без снимки
Обикновено като се съберат повече от два почивни дни, народът се изнася от София. Като този уикенд. Аз обаче останах и се отдадох на най-великолепния свещен мързел, за който можете да се сетите. Подготвих си няколко филмчета, една книжка, дето си купих наскоро и се настроих за почивка. Е, възползвах се и от времето за малко приятна разходка. Трябва да съм съвсем ненормална да се затворя три дни у нас. Но да не се отплесвам.
Съботата и неделята минаха по графих. Книжката се оказа по-интересна, отколкото очаквах. Единият филм искрено ме депресира. Другите се оказаха по-удачен избор. Видях се с приятели. С две думи - чуден уикенд.
Днес се бях подготвила да продължа с програмата. И щях да го направя, ако не се бе случило нещо непредвидено. Както най-спокойно си миех чинии, чух телефона да звъни. Не, не това е необичайното. И друг път ми се е случвало да ми звъни телефона. Изненадата беше, че ми се обаждаше един приятел, с който не се бяхме чували от цяла вечност. Ходело му се на човека на разходка. Добре. А къде? Ами... язовир Искър или Боровец. Хубаво.
Скочих в някакви дрехи и след по-малко от час вече се ноехме по пътищата родни на България с разумна скорост и страхотна музика за компания.
Последният път, когато ми се случи да минавам по този маршрут (а това беше наистина много отдавна), асфалтът беше под всякаква критика. Или поне този, който съществуваше. Цялото платно беше нарязано като плат, от който ще се прави плисирана поличка. Тогава шофьорът ни се чудеше откъде да мине, че да не потроши колата. Сега вече е съвсем различно. Асфалтът си е там и дори изглежда доста добре.
За отрицателно време се добрахме до язовир Искър. Много голям бре. Бях забравила, че мащабите му са такива. Решихме да се разположим на прекрасната тераска с изглед към язовира и да се насладим на мартенското слънце. То хубаво, само че абсолютно същата мисъл се бе родила и в главите на поне още 84763293801 души. Нямаше места. Примирихме се, че няма да се пие кафе там. Но поне можехме да се възползваме от санитарния възел.
Докато вървях към заветната цел, искрено се надявах, тоалетните там да са претърпяли пълна промяна от последното ми посещение, но не би. Бяха си все така мизерни, както и преди. На едната й липсваше дори и вратата. Но в другата, аплодисменти за което, имаше тоалетна хартия. Благодаря! Другото екзотично нещо, което ми направи впечатление, беше невероятният 'задушевен' аромат на риба в ресторантската част. Май беше приготвена на скара. Хора, моля ви, оправете си вентилацията. Ще издушите и себе си, и клиентите си.
Липсата на места не успя да убие ентусиазма ни за седене на припек, така че се настанихме на един каменен зид, запасихме се с малко количка и се насладихме на гледката. Наистина си заслужаваше. Прекрасно е.
С пълно единодушие от два гласа, решихме да продължим краткото си посещение в посока Самоков, а не да се връщаме в София. Продължихме все по-нагоре и температурите почнаха леко да се снижават. Планина е все пак. Не ни отне много време да стигнем заветната цел. Там, обаче, ни очакваше малка изненада.
Мисията ни бе да открием място, където можем да похапнем, че то вече си беше време. А след като заситим глада, да се отправим и към Боровец. Да видим как се развива туризма.
Първата ни задачка се оказа неизпълнима поради простата причина, че и двамата не бехаме стъпвали през живота си там и не бяхме запознати с местните кръчми. Тези, които видяхме попътно не ни вдъхнаха достатъчно доверие и се отказахме. А може би не трябваше...
Втората задачка, за съжаление, се оказа не по-лесна. И мисля, че където и другаде да бяхме отишли, проблемът щеше да е същият. Няма табели. Никъде. Стигаш до кръстовище и се ядосваш, че не си си си взел шепа боб. Или кристалната топка. Или някой местен. Решенията за посоката вземахме според зависи къде е планината. Все пак искахме да отидем там. Явно системата ни не се оказа особено удачна. Усетихме, че пътят, по който сме поели, няма да ни заведе там, където искаме и се върнахме назад. Мернахме една табела с надпис Говедарци. Така и така бяхме тръгнали без конкретна програма, или поне без такава, която да не може да бъде променена. Човекът зад волана се сети, че преди години е ходил в Говедарци и смело се отправихме натам. Поне знаехме в коя посока е.
А в Говедарци... Олеле! Бях останала с впечатление, че е нещо като... не курортно, но поне скиорско селище. Близко е до Боровец и е точно под част от станциите. Това, което заварихме, обаче, беше много далече от представата ми за цивилизация. Оставям настрана факта, че и там нямаше табели. Обяснявам си го с размера на Говедарци. Но нищо не може да обясни пътя, по който се стига до станциите. Асфалтът е просто непостижима мечта. Настилката, по която се движат колите е нещо средно между кал и... ами кал, но по-твърда. Разминаването на две коли е по-скоро интересно, отколкото лесно. Възможно е само, ако едната кола се изтегли силно в едната страна на пътя. Но пък за сметка на това се строи. При това мащабно. И много. И навсякъде. Само се надявам след като издигнат поредния n-звезден хотел, да се сетят и да пооправят малко пътя до там, че ме е страх да си помисля как милите туристи ше стигат до там. Пеша, може би? С каручка, едва ли не...
А планината, въпреки всичко, една хубава... Пълни му се на човек душата.
Отпрашихме с мръсна газ от Говедарци. Следваща спирка - Боровец. На входа се натъкнахме на една указателна табела, тип карта. Курертеца накратко. Откъде се влиза, къде има хотели, ресторанти и други такива полезни неща. Само дето бяха пропуснали да покажат къде точно се намираме в момента. Онази прекрасна червена точка, която обикновено се подвизава на подобни творби. Почудиме се известно време, стана ни ясно, че по-ясно ото това няма да ни стане и се гмурнахме смело напред.
Времето вече беше сериозно напреднало, така че се отказахме от разходката на собствен ход и потърсихме място, където да се подкрепим. Харесахме си една кръчмичка с масички на открито, които все още бяха обляни в слънце и се инсталирахме веднага. Сервитьорката, любезна, веднага ни донесе менютата. След първоначалния ценови шок, все пак решихме какво ни се яде и аз се замислих отново за санитарен възел. Беше малко по-зле от онзи на язовир Искър. Както и да е.
Бях си поръчала супичка. Младежът - орехов пай. Паят мисля, че беше някъде от времето на Априлското въстание.Сигурно са го пазили специално за празника. Моята супичка беше вкусна. Дори имаше и пиле в нея.
Малко преди да се вкоченим заради температурите и смелостта ни да седнем на открите, решихме, че вече е време да си ходим. И сега настана веселба. Има-няма десетина минути по-късно, стомахът ми започна да се бунтува. В началото не му обърнах особено внимание. Но когато супата взе самостоятелно решение да види отново бял свят, положението стана сериозно. Докато стигнем до София, спирахме на няколко пъти. Не за да се порадваме на пейзажа. Едва след като в стомаха ми не остана и следа от пилешката супа, започнах отново да разбирам какво точно се случва с мен. Оказа се, че не само добрите хорица от кръчмата в Боровец предлагат цени, които са на светлинни години от обстановката, която предлагат, но и кухнята им е силно съмнителна.
Следващият път мисля да си нося суха храна.
Обаче... Искам да кажа, че въпреки интересното прибиране към София, следобедът беше много добър. Въпреки всички усилия, които хората полагат да унищожат цялата тази красота, природата си е природа. Планината е великолепна. Това, което видях днес, ме зареди с достатъчно енергия да изкарам следващите няколко седмици. Ще забравя за липсата на табели. Ще забравя, че се натрових с пилешка супа. Но скоро няма да забравя върховете на Рила, които ни заобигалях през целия следобед. Боровете. Брезите от двете страни на пътя. Едно поточе. Няколко кончета, които си пасяха кротко. Небето, което в планината е като че ли малко по-синьо.
Съботата и неделята минаха по графих. Книжката се оказа по-интересна, отколкото очаквах. Единият филм искрено ме депресира. Другите се оказаха по-удачен избор. Видях се с приятели. С две думи - чуден уикенд.
Днес се бях подготвила да продължа с програмата. И щях да го направя, ако не се бе случило нещо непредвидено. Както най-спокойно си миех чинии, чух телефона да звъни. Не, не това е необичайното. И друг път ми се е случвало да ми звъни телефона. Изненадата беше, че ми се обаждаше един приятел, с който не се бяхме чували от цяла вечност. Ходело му се на човека на разходка. Добре. А къде? Ами... язовир Искър или Боровец. Хубаво.
Скочих в някакви дрехи и след по-малко от час вече се ноехме по пътищата родни на България с разумна скорост и страхотна музика за компания.
Последният път, когато ми се случи да минавам по този маршрут (а това беше наистина много отдавна), асфалтът беше под всякаква критика. Или поне този, който съществуваше. Цялото платно беше нарязано като плат, от който ще се прави плисирана поличка. Тогава шофьорът ни се чудеше откъде да мине, че да не потроши колата. Сега вече е съвсем различно. Асфалтът си е там и дори изглежда доста добре.
За отрицателно време се добрахме до язовир Искър. Много голям бре. Бях забравила, че мащабите му са такива. Решихме да се разположим на прекрасната тераска с изглед към язовира и да се насладим на мартенското слънце. То хубаво, само че абсолютно същата мисъл се бе родила и в главите на поне още 84763293801 души. Нямаше места. Примирихме се, че няма да се пие кафе там. Но поне можехме да се възползваме от санитарния възел.
Докато вървях към заветната цел, искрено се надявах, тоалетните там да са претърпяли пълна промяна от последното ми посещение, но не би. Бяха си все така мизерни, както и преди. На едната й липсваше дори и вратата. Но в другата, аплодисменти за което, имаше тоалетна хартия. Благодаря! Другото екзотично нещо, което ми направи впечатление, беше невероятният 'задушевен' аромат на риба в ресторантската част. Май беше приготвена на скара. Хора, моля ви, оправете си вентилацията. Ще издушите и себе си, и клиентите си.
Липсата на места не успя да убие ентусиазма ни за седене на припек, така че се настанихме на един каменен зид, запасихме се с малко количка и се насладихме на гледката. Наистина си заслужаваше. Прекрасно е.
С пълно единодушие от два гласа, решихме да продължим краткото си посещение в посока Самоков, а не да се връщаме в София. Продължихме все по-нагоре и температурите почнаха леко да се снижават. Планина е все пак. Не ни отне много време да стигнем заветната цел. Там, обаче, ни очакваше малка изненада.
Мисията ни бе да открием място, където можем да похапнем, че то вече си беше време. А след като заситим глада, да се отправим и към Боровец. Да видим как се развива туризма.
Първата ни задачка се оказа неизпълнима поради простата причина, че и двамата не бехаме стъпвали през живота си там и не бяхме запознати с местните кръчми. Тези, които видяхме попътно не ни вдъхнаха достатъчно доверие и се отказахме. А може би не трябваше...
Втората задачка, за съжаление, се оказа не по-лесна. И мисля, че където и другаде да бяхме отишли, проблемът щеше да е същият. Няма табели. Никъде. Стигаш до кръстовище и се ядосваш, че не си си си взел шепа боб. Или кристалната топка. Или някой местен. Решенията за посоката вземахме според зависи къде е планината. Все пак искахме да отидем там. Явно системата ни не се оказа особено удачна. Усетихме, че пътят, по който сме поели, няма да ни заведе там, където искаме и се върнахме назад. Мернахме една табела с надпис Говедарци. Така и така бяхме тръгнали без конкретна програма, или поне без такава, която да не може да бъде променена. Човекът зад волана се сети, че преди години е ходил в Говедарци и смело се отправихме натам. Поне знаехме в коя посока е.
А в Говедарци... Олеле! Бях останала с впечатление, че е нещо като... не курортно, но поне скиорско селище. Близко е до Боровец и е точно под част от станциите. Това, което заварихме, обаче, беше много далече от представата ми за цивилизация. Оставям настрана факта, че и там нямаше табели. Обяснявам си го с размера на Говедарци. Но нищо не може да обясни пътя, по който се стига до станциите. Асфалтът е просто непостижима мечта. Настилката, по която се движат колите е нещо средно между кал и... ами кал, но по-твърда. Разминаването на две коли е по-скоро интересно, отколкото лесно. Възможно е само, ако едната кола се изтегли силно в едната страна на пътя. Но пък за сметка на това се строи. При това мащабно. И много. И навсякъде. Само се надявам след като издигнат поредния n-звезден хотел, да се сетят и да пооправят малко пътя до там, че ме е страх да си помисля как милите туристи ше стигат до там. Пеша, може би? С каручка, едва ли не...
А планината, въпреки всичко, една хубава... Пълни му се на човек душата.
Отпрашихме с мръсна газ от Говедарци. Следваща спирка - Боровец. На входа се натъкнахме на една указателна табела, тип карта. Курертеца накратко. Откъде се влиза, къде има хотели, ресторанти и други такива полезни неща. Само дето бяха пропуснали да покажат къде точно се намираме в момента. Онази прекрасна червена точка, която обикновено се подвизава на подобни творби. Почудиме се известно време, стана ни ясно, че по-ясно ото това няма да ни стане и се гмурнахме смело напред.
Времето вече беше сериозно напреднало, така че се отказахме от разходката на собствен ход и потърсихме място, където да се подкрепим. Харесахме си една кръчмичка с масички на открито, които все още бяха обляни в слънце и се инсталирахме веднага. Сервитьорката, любезна, веднага ни донесе менютата. След първоначалния ценови шок, все пак решихме какво ни се яде и аз се замислих отново за санитарен възел. Беше малко по-зле от онзи на язовир Искър. Както и да е.
Бях си поръчала супичка. Младежът - орехов пай. Паят мисля, че беше някъде от времето на Априлското въстание.Сигурно са го пазили специално за празника. Моята супичка беше вкусна. Дори имаше и пиле в нея.
Малко преди да се вкоченим заради температурите и смелостта ни да седнем на открите, решихме, че вече е време да си ходим. И сега настана веселба. Има-няма десетина минути по-късно, стомахът ми започна да се бунтува. В началото не му обърнах особено внимание. Но когато супата взе самостоятелно решение да види отново бял свят, положението стана сериозно. Докато стигнем до София, спирахме на няколко пъти. Не за да се порадваме на пейзажа. Едва след като в стомаха ми не остана и следа от пилешката супа, започнах отново да разбирам какво точно се случва с мен. Оказа се, че не само добрите хорица от кръчмата в Боровец предлагат цени, които са на светлинни години от обстановката, която предлагат, но и кухнята им е силно съмнителна.
Следващият път мисля да си нося суха храна.
Обаче... Искам да кажа, че въпреки интересното прибиране към София, следобедът беше много добър. Въпреки всички усилия, които хората полагат да унищожат цялата тази красота, природата си е природа. Планината е великолепна. Това, което видях днес, ме зареди с достатъчно енергия да изкарам следващите няколко седмици. Ще забравя за липсата на табели. Ще забравя, че се натрових с пилешка супа. Но скоро няма да забравя върховете на Рила, които ни заобигалях през целия следобед. Боровете. Брезите от двете страни на пътя. Едно поточе. Няколко кончета, които си пасяха кротко. Небето, което в планината е като че ли малко по-синьо.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
