Всичко е заради пеперудите 2

След като вчера малко се отклоних от разказа за разходката в неделя, днес отново се връщам там.

Стигнах до полянката, от която започна всичко. Изсипахме се от колата и се заехме с тежката задача да снимаме. А там определено имаше какво да се снима. Полянката пред нас беше почти нищожна като площ, но за сметка на това беше цялата изпъстрена с цветя, а над тях прелитаха всякакви насекоми. Мухи, пчелички, оси и най-важното - пеперуди. Много пеперуди. И различни. И много бързи. А някои дори и срамежливи. След десетина минути гонитба и странни стойки над различни цвекета, най-накрая успях да уловя тази прекрасна Melanargia galatea*. Или казано на човешки език - шахматна пеперуда.



Всички останали пеперуди успяха да ми се изплъзнат. Но денят тепърва започваше. Поехме отново в издирване на загадъчната крепост. Пътят се стесняваше все повече и повече. Разминаването на две коли изглеждаше като мисия невъзможна. За наше огромно облекчение, не се наложи да проверим дали е така. Но пък пълно щастие няма. Настигнахме един камион, който превозваше слама и се наложи да забавим темпото. А когато и асфалтът напълно изчезна, скоростта съвсем падна.

След двайсетина минути пъплене се добрахме до нещо, което приличаше на хижа. Решихме, че това е нашият шанс да разберем има ли крепост наоколо или не. Оставихме раниците да си почиват в колата, а самите ние се отправихме към мястото, където се предполагаше да има хора.

Даааа. Допуснахме две основни грешки. Първата: тръгнахме без да си вземем водата. Втората: Решихме, че там има хора.

Осъзнаването на първата грешка дойде много скоро. Макар разстоянието, което делеше колата от хижата да изглеждаше направо нищожно, се оказа, че не се минава толкова лесно. Защо ли? Ами заради пеперудите! И не само.

Как да минеш покрай тези теменужки и да не им обърнеш внимание?



А сред тях, сгушена под една камара трева, се криеше тя:



Докато диването, с което бях, се опитваше да снима поредната пеперуда, която ни се изпречи пред погледите, аз видях една калинка. Която се оказа с характер. Твърдо и упорито отказваше да се снима, а аз още по-упорито се опитвах да я щракна. За съжаление, в неравната борба победител излезна тя.



Но пък цветенцата бяха далеч по-благосклонни.



И една пеперуда, естествено. За разкош. Фотоапаратът бе мой, но за тази снимка не беше в моите ръце. Тази хубавица нямам информация как се казва. Ако някой знае, да сподели и ще я обявя и нея.



Такаааа. Най-накрая успяхме да се придвижим до 'хижата'. Сещате ли се за онзи сериал, дето го даваха преди мноооогооо време - Зоната на здрача? Мисля, че открихме къде е сниман. Представете си една станция от годините на зрелия комунизъм. Със странните стилизиране каменни фигури на едната стена на сградата. От другата, като ням свидетел, към нас беше насочена разговорна уредба от жепейските, със стичаща се като кръв ръжда по стената под нея.

И тук разбрахме своята грешка номер две: нямаше хора. Наоколо витаеше нещо мистериозно и леко призрачно. На паркинга се виждаха две коли, плюс онзи злополучен камион със сламата, но следи от хора нямаше никакви. Дори се усещаше полъха от скорошното присъствие, но тишината разяждаше въздуха. На едната ограда видяхме захвърлена червена престилка, тип манта. А на перваза на един прозорец, видяхме това:



Една врата беше леко открехната. Приближихме се плахо, а стъпките ни отекваха от стените на постройката, сякаш сенките ни ходеха редом с нас. Докато се приближавахме, успяхме набързо да снимаме този герой:



Да се върна на вратата. Стоеше леко открехната и ни примамваше да влезем...

* Всички латински названия оттук нататък са налични, благодарение на любезното съдействие на Евгени.

Мечти...

Преди минути една новина разтресе денят ми! Емел Етем е подала оставка!

О, радост! Благодаря Ви, небеса прекрасни!

В главата ми се защураха всякакви мисли и представи.

Министърката в семпъл костюм се появява пред събралото се журналистическо множество, отишло да отразява взрива в Челопечене. В едната си ръка стиска омачкана ленена носна кърпичка с дискретен монограм в единия ъгъл, а в другата още по-омачкан лист хартия. На този лист набрзо е нахвърляла думите, с които ще подаде оставка. Очите й са пълни със сълзи. Гласът й трепери. Свела скромно поглед, тя обявява оттеглянето си. Поема отговорност за неадекватната реакция на службите, които са под нейно разпореждане. Признава, че са можели да действат по-организирано и по-експедитивно.

Появява се и вътрешния министър. Подкрепя бившата вече министърка на извънредните ситуации. Помага й да се съвземе. Двамата заедно отговарят на журналистически въпроси. Той също е готов да понесе отговорността си, но това е мигът на Етем.

Обществеността е замряла. Отива си една епоха. Едно явление, което няма прецедент. Жената, която прекрати отпуската си, за да координира действията на Гражданска защита и сие по време на зимните снеговалежи. Която издаваше предписания с пот на челото, за да не се повторят изненадващите летни наводнения. Която евакуира сама, като същински Херкулес, всички от Челеопечене.

Никой не знае как да реагира. В този момент една тиха, в началото и слаба радост се понася над тълпата. С всяка изминала секунда, радостта се засилва и обзема всички. Денят, в който София се събуди от взрив, има шанс да завърши поне отчасти справедливо.

Медиите се надпреварват кой да съобщи първи щастливата новина. Агенциите не смогват да разпространят вестта.

Образите са живи в съзнанието ми. В мен се разливат едновременно ендорфин и допамин. Обзема ме щастие.

И тогава дойде ударът. Шега. Знаех си, че реалността не може да е чак толкова прекрасна.

И все пак, за един кратък миг, повярвах... И бях щастлива...

Всичко е заради пеперудите

След съботния ден и разходката в Пирин (тук, тук и тук), беше време да погледна и в малко по-различна посока. А именно - Родопите. Знаете, че съм много субективна, но там наистина има магия, която ти помага да дишаш по-леко. Пирин е величествена планина. Като я погледнеш и дъхът ти спира. Рила е великолепна. Щедра на гледки и красоти. А Родопа... Тя има душа. И отдавна знам, че там се чувствам най-добре. У дома.

Дали заради очакването за един истински 'родопски' ден, дали заради вълнението, но ставането в шест и половина сутринта не ми се стори ни най-малко престъпно. А и си заслужаваше дори и само, за да видя Петте кюшета без абсолютно никакви автомобили. Рядко срещана гледка. Освен ако не е неделя сутринта, малко след седем.

Настаних се в автобусчето и се подготвих за пътуването. Изненадващо, този път имаше достатъчно място за краката и дори музиката, която се чуваше приглушено, не беше зле. Следващите два часа се отдадох на книгочетене. Подхванах онази книжка, дето предизвика такъв дебат на тема театър и опера. Изводът до този момент: след като минат първите страници, оттам нататък става доста интересна и дори не ми се искаше да я оставям. Но се наложи, защото автобусът се паркира на последната си спирка.

Нарамих раницата и се впуснах в деня. Последва кратко пазаруване на боеприпаси (разбирай нещо за хапване и вода), натоварихме се на возилото и отпрашихме да хващаме гората. Компанията ми този ден бе различна, но не по-малко приятна. В музикално отношение наблегнахме на Iron Maiden.

Аз забравих да кажа каква е целта на цялото мероприятие. Трябваше да стигнем до една крепост. Всичко бе предварително планирано. Е, не от мен. Добре, че има и организирани хора, че иначе не знам как щях да се оправя. Та според организатора, крепостта трябваше да се намира на 14 км от с. Павелско, което е лесно откриваемо на картата. Но... Совите не са това, което са.

Пътят минава покрай Асеновата крепост и този път дори успях да я видя отдалече. Някой ден и от по-отблизо. Сега целта беше друга.

Тук идва моментът да си призная нещо. Мисля, че се пристрастих към фотоапарата си! Сега остава да почна да правя и хубави снимки и грешка няма да имам. Ех, ама се отплесвам бе! Стегни се, Верче!

Пътят. И пристрастеността ми. Което трябваше да е плавен преход към следващите снимки. Които, както вече и само се досещате, са правени покрай пътя. В движение. От колата. Затова, простете, че са малко размазани на моменти :)













Май досега не съм споделяла, че скалите са ми особена слабост. Е, сега вече знаете. Да не се изненадвате друг път.

Стигнахме разклонението към с. Павелско и поехме натам. Веднъж видели хора, решихме да попитаме за посоката за крепостта. И тук дойде първата изненада. Никой дори и не беше чувал за нея. Упътиха ни към местната хижа - Пашалийца. Имахме два варианта - или да тръгнем към хижата и да се надяваме там да ни дадат повече инфо, или да се върнем. Изборът се оказа лесен - вариант едно. Предупредиха ни, че пътят се стеснява и че трябва да сме много внимателни. Обещахме и отново потеглихме.

Пътят наистина се стесни. Имаше място точно колкото да се разминат две коли. Но пък какви красоти се виждаха... След един завой пред нас, като на тепсия, се показа селцето, което току що бяхме напуснали. Намерихме място, където да отбием и извадихме фотоапаратите.

Селото.



И не само.



А от тази полянка започна всичко.



Какво общо имат пеперудите ли? Много. Но за тях - утре!

До Рожен и назад 3

Оставихме Роженския манастир и поехме по обратния път към София. Все още беше сравнително рано - следобедът едва бе преполовил, и затова решихме да си направим една малка разходка из Мелник. Така и така сме там, а градчето определено заслужава внимание. Не само заради виното си или защото е най-малкият град в България.

Малко и кокетно, сгушено в полите на Пирин, тази събота Мелник се оказа по-оживен, отколкото очаквахме. Оказа се, че има някакво събитие, което събира ретро автомобили. Не разбрахме точно какъв е поводът, но за сметка на това се нагледахме на сладури на четири колела лепенки по тях и с много, много горди собственици. Движеха се с подчертано достойнство и с удоволствие попиваха погледите на сеирджиите.













Но да не забравяме и самият Мелник.













Днес не ми достигат думи, затова пускам основно снимки. Те и без това говорят достатъчно. Няма защо да ги развалям с коментари.

Разходихме се до един хотел, в който по принцип имало тигър и маймуни, но този път ги бяха скрили. Сигурно не им понася жегата. Не успях да видя зверовете, но видях едно конче. На него не му се занимаваш много с позиране за снимки, ама нали вече съм казвала, че съм тъпа и упорита...



Напуснахме Мелник и се отправихме към Сандански. Крайно време беше да помислими за стомасите си. Защото човек и добре да живее, все някога трябва и да яде. След като похапнахме доволно, отидохме да разгледаме и парка. Много красив. Невероятен. Браво на хората!











Има ли смисъл да казвам, че изобщо не ми се прибираше? След целия този ден, изпълнен с гледки, преживявания и приятни емоции... Не ми се искаше да свършва. Но всяко нещо си има край. Прибрахме се в София. Но пък останаха толкова спомени, че ще ми държи още дълго време. Легнах си с мисълта за следващия ден. Очакваше ме разходка в друга посока. В друга планина. С друга компания.

Общото? Природа. Каквато може да се види само в България.

До Рожен и назад 2

След посещението на Рупите, настана време да се насочим и към същинската дестинация на нашето импровизирано пътуване. Въпреки жегата, не мислехме да се отказваме току така.

Пътят се виеше пред колата, пазен грижливо от много дървета. Все едно си попаднал в някакво безвремие, където усещаш свободата почти физически.



Пред манастира ни посрещна широк паркинг, който не бе зает дори и на 1/3. Роженският манастир все още успява да се опази от комерсиалността, която битува в Рилския, например. Не че там не е прекрасно. Напротив. Но твърде многото хора успяват да заличат усамотеността, която е присъща на манастирите. Винаги съм ги свързвала с покой и тишина. А не с тълпа от щуращи се хора, които снимат. И аз съм била сред тях, но все пак...

В самия манастир, снимането е забранено. Или поне така пише на табелката отпред. И все пак не правят забележка, нито те гонят, ако извадиш фотоапарат. И въпреки, че ръцете направо ме сърбяха да извадя животното и да започна да се държа като японски турист, успях да се въздържа и направих само две снимки на вътрешната част на манастира.

Първото нещо, което се вижда, след като влезне човек през портите, е една чешма. Съвсем обикновена с железен чучур и едно канче, от което може да се пие вода. А може и направо от шепи. Което на мен ми се стори по-удачния вариант. Не че нещо, ама все пак... На дъното на чешмата блестят много монети, които посетителите са оставили там. Имаше и някои, които очевидно бяха прекарали доста време във водата. Монети всякакви - левчета, стотинки, евроцентове и други, които не успях съвсем да разпозная. Разпознаването на монети не ми е силната страна.

Пътеките са калдъръмени. Между камъните е поникнала трева. Навсякъде има цветя. При това много добре поддържани. Разхождах се и ме обзе абсолютно спокойствие. Няма хаос, няма стрес. Само красота и тишина, която отпуска.





Видях гнездо на лястовички, което беше сгушено под стрехата на манастира. Бе на не повече от два метра височина. Майката-лястовичка се щураше наоколо, а малките лястовичета се подаваха любопитно от гнездото в опит да видят колкото се може повече от света, който при тях се ограничаваше само със стрехата. Поне докато се научат да летят. След това небето ще им принадлежи.

Постояхме. Пихме вода. Помълчахме. Заредихме се с покой и си тръгнахме. На излизане от манастира не се стърпях и снимах градината.



С леко нежелание тръгнахме към паркинга. А гледката красива:







И в същото време малко самотна:



Следваща спирка - Мелник.

ПП Честит July morning на всички. И на тези, които са посрещнали раждането на слънцето на морския бряг или на някоя пейка. И на тези, които не са, но носят настроението на днешния ден.