Днес е тъжен ден. След страшна агония и мъка за всички негови почитатели, днес, 11 Юли 2008, официално преставам да слушам Ретро Радио.
Това е радиото, в което работеха едни от най-големите професионалисти (според непрофесионалното ми мнение) в родния радио ефир. Елена Розберг (понастоящем в Z-Rock), Жоро Кушвалиев (сега във FM+), Динка Желязкова (mp3.bg). И последният оцелял - Димитър Павлов. Да, същото онова диване, дето води Това го знае всяко хлапе и Форт Бояр. Допреди време и 10те най. Но преди всичко, той е любимият водещ на Сутрешната програма на Ретро Радио.
До днес. Днес бе последното издание на Сутрешната.
Година и половина гледахме как едно страхотно радио се превръща в поредната станция, която не може да предложи нищо различно. Един по един, всичко водещи, които правеха Ретро радиото, което обичахме да слушаме, си тръгваха. И остана само Митето.
Митето, заради който сутрин се закотвям за честота 98.3 и не я напускам до 12 на обед. След което превключвам на друга станция.
Митето, който ме кара сутрин, докато пътувам в трамвая, да се хиля като идиот и хората да ме гледат странно.
Митето, който успява да ми оправи и най-зловещото настроение.
Митето, който удря всяка сутрин по един шамар на утрото.
Митето, на който днес му бе последната Сутршна програма.
Защото от 1 Август Ретро Радио вече ще е Радио 1 Рок. Обичам рок музиката. Обаче ме е яд. Яд ме е, че успяха за отрицателно време да унищожат едно радио, което заслужаваше да съществува. С много музика, която не можеше да се чуе никъде другаде. С водещи, които е истинско удоволствие да слушаш.
До днес. Радиото ще го има още няколко седмици, но аз вече не намирам причина да се спра на неговата честота.
Мите, страхотен си! Успяваш да заредиш всички, които те слушат с позитивно настроение. Няма да рева неща от сорта На кой ни оставяш и други подобни. Ефирът без теб ще бъде пуст, но пък ще имаме удоволствието да те гледаме на екран. Няма да се същото без Сутрешната, но ще оцелеем.
Благодаря. И успех!
петък, 11 юли 2008 г.
Техномаркет
Преди всичко - честит Петък на всички. Не знам за вас, но на мен тази седмица ми се стори поне като два месеца.
Вчера реших да се подготвя за предстоящия уикенд и да се снабдя с нещо жизнено необходимо. А именно - 2GB карта за домашния любимец (фотоапарат, не котка). Плановете са уикенда да обикалям из дебрите родопски и нуждата от повече памет за апаратчето е повече от належаща.
Въоръжена с желанието за 2GB се отправих към най-близкия Техномаркет в околията. Сега ще ми кажете, че е безсмислено да ходя до Техномаркет само за една карта. Да де, ама освен картата исках да се сдобия и със сешоар, че моят, горкият, сдаде багажа и вече не може да изпълнява служебните си задължения.
И така - позиционирах се в Техномаркет и веднага се насочих към мястото с фотоапаратите и респективно, с картите за тях. Застанах културно до щанда и се заоглеждах за някой, който можеше да ми помогне в търсенето. Оглеждах се. Повъртях се. Почаках. Тцъ. Няма никой. Е, добре де, няма проблем първо да си харесам сешоар. Картата може и след това.
Подобна ситуация. Аз пред няколко сешоара седя и се дзверя в опит да открия перфектната комбинация от цена, характеристики и качество, а покрай мен липса на помощен персонал. Здраве да е.
Зачетох се в етикетчетата, направих опит да поразсъждавам и си харесах един, който видимо отговаряше на всичките ми изисквания (които се ограничаваха от това да е сравнително компактен, да е силен и да изглежда добре). И настъпи моментът, в който реших, че той трябва да е мой. Тук вече се наложи да се докопам до някой от персонала. На три метра от мен забелязах една девойка в униформа на Техномаркет, която усърдно се занимаваше с изрязване на някакви картинки, докато аз се потях в опита си да направя правилния избор.
- Извинете, може ли за момент?
- Да, разбира се, кажете. (не мога да отрека, че беше изключително любезна)
- Може ли да видя този сешоар?
- Да, изчакайте за момент.
.........
- Останала е само мострата.
- И?
- Ама това е последната бройка?
- Работи ли?
- Да.
- А има ли гаранция?
- Да.
- Тогава мога ли да го видя?
Видях го. Зададох и няколко въпроса. Не получих отговори, но май вече без значение. Взех го. И се отправих отново на лов за карта.
Този път бях забелязана на втората минута и един услужлив младеж се приближи към мен. Последва нов особено интелигентен разговор, в който обясних какво точно искам и че не съм особено запозната с подробностите. Предложи ми карта и реших да видя дали апаратчето ми ще я хареса.
- Колко мегапиксела е?
- 8.2
- А, ето, разпозна я. Имате около 450 снимки. А ако го сложите на по-ниска резолюция, ще станат и повече.
- Не, благодаря. Но защо ми е да си вземам апарат с 8.2 мегапиксела, ако ще снимам на 3?
- Хм, то май на компютър няма особено голяма разлика между 3 и 8.
Даааа, а един мармот завива шоколадът в станиол. Ако още някой се опита да ми обясни, че няма разлика между 3 и 8 мегапиксела, казвам ви, ще се развикам.
Отправих се към касата, където ме очакваше ново предизвикателство. Работеше само едната каса. Пред мен имаше дама с обща сметка от 16.18 лв. И искаше фактура. А процесът на писане на фактура се оказа доста трудоемък. Ок. Лошо няма. Трябва да се внимава все пак. Не е полезно да се обърка нещо в една фактура. Обаче, когато колежката (в почивка) от съседната каса реши да обяснява, че отива до еди-къде-си и попита нашата работеща девойка какво иска (като казвам попита, имам предвид подробен разговор на тази тема), вече ми дойде малко в повечко.
Петнадесет минути избиране на сешоар. Десет за картата. И още десетина на касата. Общо - повече от половин час. За една карта и един сешоар. При липсата на добра вентилация в магазина, този половин час ми се стори особено дълъг.
Лошото е, че това не ми се случва за първи път. При това магазинът обикновено е един и същ. Веднъж дори ми се случи половината магазин да съпреживяваме драмата на една девойка в униформа, която си изплака очите, докато говореше по телефона. Още по-лошото е, че ще продължа да пазарувам от въпросния. Поради простата причина, че ми е най-близо и че има много неща на едно място. Затова, искрено се надявам, да вземат да си оправят обслужването. Защото аз съм упорит човек, но не всички са като мен. А липсата на обслужване на подобно място е един от най-сигурните начини да си изгониш клиентелата.
Вчера реших да се подготвя за предстоящия уикенд и да се снабдя с нещо жизнено необходимо. А именно - 2GB карта за домашния любимец (фотоапарат, не котка). Плановете са уикенда да обикалям из дебрите родопски и нуждата от повече памет за апаратчето е повече от належаща.
Въоръжена с желанието за 2GB се отправих към най-близкия Техномаркет в околията. Сега ще ми кажете, че е безсмислено да ходя до Техномаркет само за една карта. Да де, ама освен картата исках да се сдобия и със сешоар, че моят, горкият, сдаде багажа и вече не може да изпълнява служебните си задължения.
И така - позиционирах се в Техномаркет и веднага се насочих към мястото с фотоапаратите и респективно, с картите за тях. Застанах културно до щанда и се заоглеждах за някой, който можеше да ми помогне в търсенето. Оглеждах се. Повъртях се. Почаках. Тцъ. Няма никой. Е, добре де, няма проблем първо да си харесам сешоар. Картата може и след това.
Подобна ситуация. Аз пред няколко сешоара седя и се дзверя в опит да открия перфектната комбинация от цена, характеристики и качество, а покрай мен липса на помощен персонал. Здраве да е.
Зачетох се в етикетчетата, направих опит да поразсъждавам и си харесах един, който видимо отговаряше на всичките ми изисквания (които се ограничаваха от това да е сравнително компактен, да е силен и да изглежда добре). И настъпи моментът, в който реших, че той трябва да е мой. Тук вече се наложи да се докопам до някой от персонала. На три метра от мен забелязах една девойка в униформа на Техномаркет, която усърдно се занимаваше с изрязване на някакви картинки, докато аз се потях в опита си да направя правилния избор.
- Извинете, може ли за момент?
- Да, разбира се, кажете. (не мога да отрека, че беше изключително любезна)
- Може ли да видя този сешоар?
- Да, изчакайте за момент.
.........
- Останала е само мострата.
- И?
- Ама това е последната бройка?
- Работи ли?
- Да.
- А има ли гаранция?
- Да.
- Тогава мога ли да го видя?
Видях го. Зададох и няколко въпроса. Не получих отговори, но май вече без значение. Взех го. И се отправих отново на лов за карта.
Този път бях забелязана на втората минута и един услужлив младеж се приближи към мен. Последва нов особено интелигентен разговор, в който обясних какво точно искам и че не съм особено запозната с подробностите. Предложи ми карта и реших да видя дали апаратчето ми ще я хареса.
- Колко мегапиксела е?
- 8.2
- А, ето, разпозна я. Имате около 450 снимки. А ако го сложите на по-ниска резолюция, ще станат и повече.
- Не, благодаря. Но защо ми е да си вземам апарат с 8.2 мегапиксела, ако ще снимам на 3?
- Хм, то май на компютър няма особено голяма разлика между 3 и 8.
Даааа, а един мармот завива шоколадът в станиол. Ако още някой се опита да ми обясни, че няма разлика между 3 и 8 мегапиксела, казвам ви, ще се развикам.
Отправих се към касата, където ме очакваше ново предизвикателство. Работеше само едната каса. Пред мен имаше дама с обща сметка от 16.18 лв. И искаше фактура. А процесът на писане на фактура се оказа доста трудоемък. Ок. Лошо няма. Трябва да се внимава все пак. Не е полезно да се обърка нещо в една фактура. Обаче, когато колежката (в почивка) от съседната каса реши да обяснява, че отива до еди-къде-си и попита нашата работеща девойка какво иска (като казвам попита, имам предвид подробен разговор на тази тема), вече ми дойде малко в повечко.
Петнадесет минути избиране на сешоар. Десет за картата. И още десетина на касата. Общо - повече от половин час. За една карта и един сешоар. При липсата на добра вентилация в магазина, този половин час ми се стори особено дълъг.
Лошото е, че това не ми се случва за първи път. При това магазинът обикновено е един и същ. Веднъж дори ми се случи половината магазин да съпреживяваме драмата на една девойка в униформа, която си изплака очите, докато говореше по телефона. Още по-лошото е, че ще продължа да пазарувам от въпросния. Поради простата причина, че ми е най-близо и че има много неща на едно място. Затова, искрено се надявам, да вземат да си оправят обслужването. Защото аз съм упорит човек, но не всички са като мен. А липсата на обслужване на подобно място е един от най-сигурните начини да си изгониш клиентелата.
четвъртък, 10 юли 2008 г.
Трявна
Тези дни като се е отворило едно обикаляне по България... Тази седмица бе ред на Трявна. Поводът - рожден ден.
Събота сутринта метнах раничката на гръб и се отправих към мястото, където трябваше да се срещнем с шфьора за деня и неговата половинка. Познахме се, въпреки че не се бяхме виждали, взехме и другата девойка, която бе разпределена за въпросната кола (и нея не я познавахме) и се запътихме към Балкана.
По обед вече бяхме кацнали в Трявна. Не бях ходила досега там. Което се оказа голям пропуск. Пихме по една студена бира, за да разпуснем напрежението от пътуването, след което настана време за разходка.
И за да не досаждам с още излишни глупотевини, започвам със снимковия материал.
Бирата я пихме точно до това място.
Веднага започнах да се правя на японски турист и ето резултатът:
Гледка от мостчето:
Това вече не е от мостчето, а са си улиците на Трявна.
Хм. Дворчето на една кръчма, където опитахме жива бира made in Трявна. Страхотна.
Толкова от Трявна. Другите снимки не са блога :)
Събота сутринта метнах раничката на гръб и се отправих към мястото, където трябваше да се срещнем с шфьора за деня и неговата половинка. Познахме се, въпреки че не се бяхме виждали, взехме и другата девойка, която бе разпределена за въпросната кола (и нея не я познавахме) и се запътихме към Балкана.
По обед вече бяхме кацнали в Трявна. Не бях ходила досега там. Което се оказа голям пропуск. Пихме по една студена бира, за да разпуснем напрежението от пътуването, след което настана време за разходка.
И за да не досаждам с още излишни глупотевини, започвам със снимковия материал.
Бирата я пихме точно до това място.
Веднага започнах да се правя на японски турист и ето резултатът:
Гледка от мостчето:
Това вече не е от мостчето, а са си улиците на Трявна.
Хм. Дворчето на една кръчма, където опитахме жива бира made in Трявна. Страхотна.
Толкова от Трявна. Другите снимки не са блога :)
понеделник, 7 юли 2008 г.
Всичко е заради пеперудите 3
Леко открехнатата врата проскърцваше от вятъра и ни примамваше да разберем какво точно има зад нея. Приближихме се плахо и надникнахме. Забелязваше се част от оборудване, типично за всеки един уважаващ себе си ученически стол. Липсваше само едно нещо - хора. Точно зад вратата се виждаше поочукана стара мивка, пълна с не много прясна вода. Чешмата не бе затегната напълно и тишината се изпълваше от призрачното кап-кап-кап. Тук вече не издържахме и се махнахме от входа. И от хижата.
Преди да се изпарим, обаче, преживяхме още един лек сблъсък с характера на Майката Природа. И по-точно с нейните великолепни представители, известно повече като пеперуди. Vanessa atalanta - адмирал. Тук, държа да отбележа, че първоначалното разпознаване бе извършено, не от Евгени*, а от Пешо. В какво се изразяваше сблъсъка?
Представете си една запустяла и призрачна хижа. Камъните, с които са покрити алеите, са завзети от трева и бурени. Никъде не се вижда жива душа. Само една манта, няколко глави лук и много пеперуди. И насред тази пустош, две диванета с фотоапарати в ръце, преследват една пеперуда. Която упорито отказва да бъде снимана. И ние още по-упорити. Най-добрият кадър:
За компенсация, пускам снимка на една изключително послушна калинка, която като че ли само чакаше да дойде да я снима някой.
Мисля, че някъде по това време се отказахме да търсим крепостта. За сметка на това решихме да се възползваме от красивата гора, в която се намирахме и да се насладим на природата на Родопа планина. Следват снимки. И тук-таме някой коментар.
Дневно-активна нощна пеперуда. Sphingidae. Засега не се знае кой вид.
Polygonia c-album. Малко опърпана, но все пак тя.
Дърво със страховити клони.
Vanessa jo. Известна повече като дневно пауново око. Красива.
Снимката, с която много се гордея.
Скакауец.
Отново Polygonia c-album. при това с интересна история. Беше кацнала на тази прекрасна трева и се излежаваше на слънце. Лошото е, че точно тази трева бе заобиколена от тръни. А точно пред самата пеперуда се издигаше впечатляваш стрък коприва. За да я снимам (Polygonia-та, не копривата) се наложи да заема изключително странна поза, но се справих.
Друга подобна хубавица. Името е същото. Общо взето, този ден бяхме преследвани от Polygonia.
Сечко. Семейство Cerambicidae.
И за финал, малко гледки.
Това е. Или поне, това са нещата, които мога да опиша с думи. Останалото са емоции, които няма как да се пресъздадат.
*Който разпозна всички останали и ме снабди с латинските наименования.
Преди да се изпарим, обаче, преживяхме още един лек сблъсък с характера на Майката Природа. И по-точно с нейните великолепни представители, известно повече като пеперуди. Vanessa atalanta - адмирал. Тук, държа да отбележа, че първоначалното разпознаване бе извършено, не от Евгени*, а от Пешо. В какво се изразяваше сблъсъка?
Представете си една запустяла и призрачна хижа. Камъните, с които са покрити алеите, са завзети от трева и бурени. Никъде не се вижда жива душа. Само една манта, няколко глави лук и много пеперуди. И насред тази пустош, две диванета с фотоапарати в ръце, преследват една пеперуда. Която упорито отказва да бъде снимана. И ние още по-упорити. Най-добрият кадър:
За компенсация, пускам снимка на една изключително послушна калинка, която като че ли само чакаше да дойде да я снима някой.
Мисля, че някъде по това време се отказахме да търсим крепостта. За сметка на това решихме да се възползваме от красивата гора, в която се намирахме и да се насладим на природата на Родопа планина. Следват снимки. И тук-таме някой коментар.
Дневно-активна нощна пеперуда. Sphingidae. Засега не се знае кой вид.
Polygonia c-album. Малко опърпана, но все пак тя.
Дърво със страховити клони.
Vanessa jo. Известна повече като дневно пауново око. Красива.
Снимката, с която много се гордея.
Скакауец.
Отново Polygonia c-album. при това с интересна история. Беше кацнала на тази прекрасна трева и се излежаваше на слънце. Лошото е, че точно тази трева бе заобиколена от тръни. А точно пред самата пеперуда се издигаше впечатляваш стрък коприва. За да я снимам (Polygonia-та, не копривата) се наложи да заема изключително странна поза, но се справих.
Друга подобна хубавица. Името е същото. Общо взето, този ден бяхме преследвани от Polygonia.
Сечко. Семейство Cerambicidae.
И за финал, малко гледки.
Това е. Или поне, това са нещата, които мога да опиша с думи. Останалото са емоции, които няма как да се пресъздадат.
*Който разпозна всички останали и ме снабди с латинските наименования.
петък, 4 юли 2008 г.
Всичко е заради пеперудите 2
След като вчера малко се отклоних от разказа за разходката в неделя, днес отново се връщам там.
Стигнах до полянката, от която започна всичко. Изсипахме се от колата и се заехме с тежката задача да снимаме. А там определено имаше какво да се снима. Полянката пред нас беше почти нищожна като площ, но за сметка на това беше цялата изпъстрена с цветя, а над тях прелитаха всякакви насекоми. Мухи, пчелички, оси и най-важното - пеперуди. Много пеперуди. И различни. И много бързи. А някои дори и срамежливи. След десетина минути гонитба и странни стойки над различни цвекета, най-накрая успях да уловя тази прекрасна Melanargia galatea*. Или казано на човешки език - шахматна пеперуда.
Всички останали пеперуди успяха да ми се изплъзнат. Но денят тепърва започваше. Поехме отново в издирване на загадъчната крепост. Пътят се стесняваше все повече и повече. Разминаването на две коли изглеждаше като мисия невъзможна. За наше огромно облекчение, не се наложи да проверим дали е така. Но пък пълно щастие няма. Настигнахме един камион, който превозваше слама и се наложи да забавим темпото. А когато и асфалтът напълно изчезна, скоростта съвсем падна.
След двайсетина минути пъплене се добрахме до нещо, което приличаше на хижа. Решихме, че това е нашият шанс да разберем има ли крепост наоколо или не. Оставихме раниците да си почиват в колата, а самите ние се отправихме към мястото, където се предполагаше да има хора.
Даааа. Допуснахме две основни грешки. Първата: тръгнахме без да си вземем водата. Втората: Решихме, че там има хора.
Осъзнаването на първата грешка дойде много скоро. Макар разстоянието, което делеше колата от хижата да изглеждаше направо нищожно, се оказа, че не се минава толкова лесно. Защо ли? Ами заради пеперудите! И не само.
Как да минеш покрай тези теменужки и да не им обърнеш внимание?
А сред тях, сгушена под една камара трева, се криеше тя:
Докато диването, с което бях, се опитваше да снима поредната пеперуда, която ни се изпречи пред погледите, аз видях една калинка. Която се оказа с характер. Твърдо и упорито отказваше да се снима, а аз още по-упорито се опитвах да я щракна. За съжаление, в неравната борба победител излезна тя.
Но пък цветенцата бяха далеч по-благосклонни.
И една пеперуда, естествено. За разкош. Фотоапаратът бе мой, но за тази снимка не беше в моите ръце. Тази хубавица нямам информация как се казва. Ако някой знае, да сподели и ще я обявя и нея.
Такаааа. Най-накрая успяхме да се придвижим до 'хижата'. Сещате ли се за онзи сериал, дето го даваха преди мноооогооо време - Зоната на здрача? Мисля, че открихме къде е сниман. Представете си една станция от годините на зрелия комунизъм. Със странните стилизиране каменни фигури на едната стена на сградата. От другата, като ням свидетел, към нас беше насочена разговорна уредба от жепейските, със стичаща се като кръв ръжда по стената под нея.
И тук разбрахме своята грешка номер две: нямаше хора. Наоколо витаеше нещо мистериозно и леко призрачно. На паркинга се виждаха две коли, плюс онзи злополучен камион със сламата, но следи от хора нямаше никакви. Дори се усещаше полъха от скорошното присъствие, но тишината разяждаше въздуха. На едната ограда видяхме захвърлена червена престилка, тип манта. А на перваза на един прозорец, видяхме това:
Една врата беше леко открехната. Приближихме се плахо, а стъпките ни отекваха от стените на постройката, сякаш сенките ни ходеха редом с нас. Докато се приближавахме, успяхме набързо да снимаме този герой:
Да се върна на вратата. Стоеше леко открехната и ни примамваше да влезем...
* Всички латински названия оттук нататък са налични, благодарение на любезното съдействие на Евгени.
Стигнах до полянката, от която започна всичко. Изсипахме се от колата и се заехме с тежката задача да снимаме. А там определено имаше какво да се снима. Полянката пред нас беше почти нищожна като площ, но за сметка на това беше цялата изпъстрена с цветя, а над тях прелитаха всякакви насекоми. Мухи, пчелички, оси и най-важното - пеперуди. Много пеперуди. И различни. И много бързи. А някои дори и срамежливи. След десетина минути гонитба и странни стойки над различни цвекета, най-накрая успях да уловя тази прекрасна Melanargia galatea*. Или казано на човешки език - шахматна пеперуда.
Всички останали пеперуди успяха да ми се изплъзнат. Но денят тепърва започваше. Поехме отново в издирване на загадъчната крепост. Пътят се стесняваше все повече и повече. Разминаването на две коли изглеждаше като мисия невъзможна. За наше огромно облекчение, не се наложи да проверим дали е така. Но пък пълно щастие няма. Настигнахме един камион, който превозваше слама и се наложи да забавим темпото. А когато и асфалтът напълно изчезна, скоростта съвсем падна.
След двайсетина минути пъплене се добрахме до нещо, което приличаше на хижа. Решихме, че това е нашият шанс да разберем има ли крепост наоколо или не. Оставихме раниците да си почиват в колата, а самите ние се отправихме към мястото, където се предполагаше да има хора.
Даааа. Допуснахме две основни грешки. Първата: тръгнахме без да си вземем водата. Втората: Решихме, че там има хора.
Осъзнаването на първата грешка дойде много скоро. Макар разстоянието, което делеше колата от хижата да изглеждаше направо нищожно, се оказа, че не се минава толкова лесно. Защо ли? Ами заради пеперудите! И не само.
Как да минеш покрай тези теменужки и да не им обърнеш внимание?
А сред тях, сгушена под една камара трева, се криеше тя:
Докато диването, с което бях, се опитваше да снима поредната пеперуда, която ни се изпречи пред погледите, аз видях една калинка. Която се оказа с характер. Твърдо и упорито отказваше да се снима, а аз още по-упорито се опитвах да я щракна. За съжаление, в неравната борба победител излезна тя.
Но пък цветенцата бяха далеч по-благосклонни.
И една пеперуда, естествено. За разкош. Фотоапаратът бе мой, но за тази снимка не беше в моите ръце. Тази хубавица нямам информация как се казва. Ако някой знае, да сподели и ще я обявя и нея.
Такаааа. Най-накрая успяхме да се придвижим до 'хижата'. Сещате ли се за онзи сериал, дето го даваха преди мноооогооо време - Зоната на здрача? Мисля, че открихме къде е сниман. Представете си една станция от годините на зрелия комунизъм. Със странните стилизиране каменни фигури на едната стена на сградата. От другата, като ням свидетел, към нас беше насочена разговорна уредба от жепейските, със стичаща се като кръв ръжда по стената под нея.
И тук разбрахме своята грешка номер две: нямаше хора. Наоколо витаеше нещо мистериозно и леко призрачно. На паркинга се виждаха две коли, плюс онзи злополучен камион със сламата, но следи от хора нямаше никакви. Дори се усещаше полъха от скорошното присъствие, но тишината разяждаше въздуха. На едната ограда видяхме захвърлена червена престилка, тип манта. А на перваза на един прозорец, видяхме това:
Една врата беше леко открехната. Приближихме се плахо, а стъпките ни отекваха от стените на постройката, сякаш сенките ни ходеха редом с нас. Докато се приближавахме, успяхме набързо да снимаме този герой:
Да се върна на вратата. Стоеше леко открехната и ни примамваше да влезем...
* Всички латински названия оттук нататък са налични, благодарение на любезното съдействие на Евгени.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
