От няколко дни ме тресат едни екзистенциални мисли, направо се изненадвам от себе си. Но не за тях ще стане дума. Споменавам ги само, за да създам някаква атмосфера за начало на поста. Пък и начало да му дам някакво. Не мога да почна от средата.
Отглеждането на подобни разсъждения обикновено не води до нищо добро. И за да е положението още по-добро, седмицата ми започна с екстремна доза адреналин. Още от девет сутринта в понеделник. До края на деня вече не знаех къде се намирам. А днес... Днес сутринта за пореден път се убедих, че хората сме страшни животни. Всъщност не. Не сме животни. Животните не страдат от излишна жестокост. Но както и да е.
Мисля, че се справих подобаващо с мрънкането и описването на душевното ми състояние. Значи вече можете да си представите с какво настроение прекрачих днес прага на офиса. Където някой прекрасен колега беше оставил климатика в стаята ми да работи цяла нощ на 19 градуса. Още подсмърчам и се опитвам да си стопля синусите.
Два телефонни разговора. Един файл. И в този момент дойде новият колега. Момчето е англичанче, от Манчестър. Готвач е. И отговаря за готвачите. Логично. Преди време спечели сърцата на всички с едни божествени домашни бисквитки, станали известни като 'кукитата'. Ммммм.
Днес се появи с два подноса. На единия имаше лимонов пай. На другия торта. От моркови.
Нали си спомняте онзи виц за заека, дето влезнал в една сладкарница и попитал: Извинете, имате ли торта от моркови? Мечката зад бара го погледнала и му казала: Не. На следващия ден се повторило същото. На по-следващия също. И на по-следващия. Накрая мечката се смилила над заека и му поръчала торта от моркови. На другия ден заекът отново дошъл и попитал: Извинете, имате ли торта от моркови? Мечката: Да, Зайо, имаме. Заекът: Много е гадна, нали?
Не съм фен на морковите. Дори бих казала, че умишлено ги избягвам. В какъвто и да е било вариант.
Но когато англичанчето донесе сладкишите, не спомена какво има в тортата. Извадихме чиниите. Вилици. И нож. Нарязахме и тортата, и паят. И се почна. Голямото офисно тортено муана. Заприличахме на нещо средна между сладкарница и детски рожден ден. Липсваше само лимонадата.
Всички си взеха чинийките и си забегнаха по стаите. Аз - привилегирована. С Англичанчето сме в една стая. Респективно и със сладкишите. Седнах си пред компа и се заех с дегустацията. Първата хапка от тортата беше вълшебство. Втората - също. Успях да измуча едно доволно: Delicious! (младежът все още не се справя с българския)
Той: Хареса ли ти? Аз не бях сигурен дали в България сте свикнали да ядете подобно нещо.
Аз: Защо?
Той: Защото май не ядете много торта от моркови.
Аз: В тортата има моркови?
Той: Да.
Аз: Това оранжевото са моркови.
Той: Да. Точно заради тях блатът е толкова крехък.
За пореден път се убеждавам, че предубеждението е лошо нещо. Подозирам, че ако знаех от самото начало какво има в това кулинарно вълшебство, едва ли щях да се престраша да го опитам. Но пък взе, че ми допадна.
Погледнах си в чинията. Брех! Ям торта от моркови! И ми няма нищо... Дори ми харесва... Дали съвсем не съм се чалнала?
вторник, 15 юли 2008 г.
петък, 11 юли 2008 г.
Митето
Днес е тъжен ден. След страшна агония и мъка за всички негови почитатели, днес, 11 Юли 2008, официално преставам да слушам Ретро Радио.
Това е радиото, в което работеха едни от най-големите професионалисти (според непрофесионалното ми мнение) в родния радио ефир. Елена Розберг (понастоящем в Z-Rock), Жоро Кушвалиев (сега във FM+), Динка Желязкова (mp3.bg). И последният оцелял - Димитър Павлов. Да, същото онова диване, дето води Това го знае всяко хлапе и Форт Бояр. Допреди време и 10те най. Но преди всичко, той е любимият водещ на Сутрешната програма на Ретро Радио.
До днес. Днес бе последното издание на Сутрешната.
Година и половина гледахме как едно страхотно радио се превръща в поредната станция, която не може да предложи нищо различно. Един по един, всичко водещи, които правеха Ретро радиото, което обичахме да слушаме, си тръгваха. И остана само Митето.
Митето, заради който сутрин се закотвям за честота 98.3 и не я напускам до 12 на обед. След което превключвам на друга станция.
Митето, който ме кара сутрин, докато пътувам в трамвая, да се хиля като идиот и хората да ме гледат странно.
Митето, който успява да ми оправи и най-зловещото настроение.
Митето, който удря всяка сутрин по един шамар на утрото.
Митето, на който днес му бе последната Сутршна програма.
Защото от 1 Август Ретро Радио вече ще е Радио 1 Рок. Обичам рок музиката. Обаче ме е яд. Яд ме е, че успяха за отрицателно време да унищожат едно радио, което заслужаваше да съществува. С много музика, която не можеше да се чуе никъде другаде. С водещи, които е истинско удоволствие да слушаш.
До днес. Радиото ще го има още няколко седмици, но аз вече не намирам причина да се спра на неговата честота.
Мите, страхотен си! Успяваш да заредиш всички, които те слушат с позитивно настроение. Няма да рева неща от сорта На кой ни оставяш и други подобни. Ефирът без теб ще бъде пуст, но пък ще имаме удоволствието да те гледаме на екран. Няма да се същото без Сутрешната, но ще оцелеем.
Благодаря. И успех!
Това е радиото, в което работеха едни от най-големите професионалисти (според непрофесионалното ми мнение) в родния радио ефир. Елена Розберг (понастоящем в Z-Rock), Жоро Кушвалиев (сега във FM+), Динка Желязкова (mp3.bg). И последният оцелял - Димитър Павлов. Да, същото онова диване, дето води Това го знае всяко хлапе и Форт Бояр. Допреди време и 10те най. Но преди всичко, той е любимият водещ на Сутрешната програма на Ретро Радио.
До днес. Днес бе последното издание на Сутрешната.
Година и половина гледахме как едно страхотно радио се превръща в поредната станция, която не може да предложи нищо различно. Един по един, всичко водещи, които правеха Ретро радиото, което обичахме да слушаме, си тръгваха. И остана само Митето.
Митето, заради който сутрин се закотвям за честота 98.3 и не я напускам до 12 на обед. След което превключвам на друга станция.
Митето, който ме кара сутрин, докато пътувам в трамвая, да се хиля като идиот и хората да ме гледат странно.
Митето, който успява да ми оправи и най-зловещото настроение.
Митето, който удря всяка сутрин по един шамар на утрото.
Митето, на който днес му бе последната Сутршна програма.
Защото от 1 Август Ретро Радио вече ще е Радио 1 Рок. Обичам рок музиката. Обаче ме е яд. Яд ме е, че успяха за отрицателно време да унищожат едно радио, което заслужаваше да съществува. С много музика, която не можеше да се чуе никъде другаде. С водещи, които е истинско удоволствие да слушаш.
До днес. Радиото ще го има още няколко седмици, но аз вече не намирам причина да се спра на неговата честота.
Мите, страхотен си! Успяваш да заредиш всички, които те слушат с позитивно настроение. Няма да рева неща от сорта На кой ни оставяш и други подобни. Ефирът без теб ще бъде пуст, но пък ще имаме удоволствието да те гледаме на екран. Няма да се същото без Сутрешната, но ще оцелеем.
Благодаря. И успех!
Техномаркет
Преди всичко - честит Петък на всички. Не знам за вас, но на мен тази седмица ми се стори поне като два месеца.
Вчера реших да се подготвя за предстоящия уикенд и да се снабдя с нещо жизнено необходимо. А именно - 2GB карта за домашния любимец (фотоапарат, не котка). Плановете са уикенда да обикалям из дебрите родопски и нуждата от повече памет за апаратчето е повече от належаща.
Въоръжена с желанието за 2GB се отправих към най-близкия Техномаркет в околията. Сега ще ми кажете, че е безсмислено да ходя до Техномаркет само за една карта. Да де, ама освен картата исках да се сдобия и със сешоар, че моят, горкият, сдаде багажа и вече не може да изпълнява служебните си задължения.
И така - позиционирах се в Техномаркет и веднага се насочих към мястото с фотоапаратите и респективно, с картите за тях. Застанах културно до щанда и се заоглеждах за някой, който можеше да ми помогне в търсенето. Оглеждах се. Повъртях се. Почаках. Тцъ. Няма никой. Е, добре де, няма проблем първо да си харесам сешоар. Картата може и след това.
Подобна ситуация. Аз пред няколко сешоара седя и се дзверя в опит да открия перфектната комбинация от цена, характеристики и качество, а покрай мен липса на помощен персонал. Здраве да е.
Зачетох се в етикетчетата, направих опит да поразсъждавам и си харесах един, който видимо отговаряше на всичките ми изисквания (които се ограничаваха от това да е сравнително компактен, да е силен и да изглежда добре). И настъпи моментът, в който реших, че той трябва да е мой. Тук вече се наложи да се докопам до някой от персонала. На три метра от мен забелязах една девойка в униформа на Техномаркет, която усърдно се занимаваше с изрязване на някакви картинки, докато аз се потях в опита си да направя правилния избор.
- Извинете, може ли за момент?
- Да, разбира се, кажете. (не мога да отрека, че беше изключително любезна)
- Може ли да видя този сешоар?
- Да, изчакайте за момент.
.........
- Останала е само мострата.
- И?
- Ама това е последната бройка?
- Работи ли?
- Да.
- А има ли гаранция?
- Да.
- Тогава мога ли да го видя?
Видях го. Зададох и няколко въпроса. Не получих отговори, но май вече без значение. Взех го. И се отправих отново на лов за карта.
Този път бях забелязана на втората минута и един услужлив младеж се приближи към мен. Последва нов особено интелигентен разговор, в който обясних какво точно искам и че не съм особено запозната с подробностите. Предложи ми карта и реших да видя дали апаратчето ми ще я хареса.
- Колко мегапиксела е?
- 8.2
- А, ето, разпозна я. Имате около 450 снимки. А ако го сложите на по-ниска резолюция, ще станат и повече.
- Не, благодаря. Но защо ми е да си вземам апарат с 8.2 мегапиксела, ако ще снимам на 3?
- Хм, то май на компютър няма особено голяма разлика между 3 и 8.
Даааа, а един мармот завива шоколадът в станиол. Ако още някой се опита да ми обясни, че няма разлика между 3 и 8 мегапиксела, казвам ви, ще се развикам.
Отправих се към касата, където ме очакваше ново предизвикателство. Работеше само едната каса. Пред мен имаше дама с обща сметка от 16.18 лв. И искаше фактура. А процесът на писане на фактура се оказа доста трудоемък. Ок. Лошо няма. Трябва да се внимава все пак. Не е полезно да се обърка нещо в една фактура. Обаче, когато колежката (в почивка) от съседната каса реши да обяснява, че отива до еди-къде-си и попита нашата работеща девойка какво иска (като казвам попита, имам предвид подробен разговор на тази тема), вече ми дойде малко в повечко.
Петнадесет минути избиране на сешоар. Десет за картата. И още десетина на касата. Общо - повече от половин час. За една карта и един сешоар. При липсата на добра вентилация в магазина, този половин час ми се стори особено дълъг.
Лошото е, че това не ми се случва за първи път. При това магазинът обикновено е един и същ. Веднъж дори ми се случи половината магазин да съпреживяваме драмата на една девойка в униформа, която си изплака очите, докато говореше по телефона. Още по-лошото е, че ще продължа да пазарувам от въпросния. Поради простата причина, че ми е най-близо и че има много неща на едно място. Затова, искрено се надявам, да вземат да си оправят обслужването. Защото аз съм упорит човек, но не всички са като мен. А липсата на обслужване на подобно място е един от най-сигурните начини да си изгониш клиентелата.
Вчера реших да се подготвя за предстоящия уикенд и да се снабдя с нещо жизнено необходимо. А именно - 2GB карта за домашния любимец (фотоапарат, не котка). Плановете са уикенда да обикалям из дебрите родопски и нуждата от повече памет за апаратчето е повече от належаща.
Въоръжена с желанието за 2GB се отправих към най-близкия Техномаркет в околията. Сега ще ми кажете, че е безсмислено да ходя до Техномаркет само за една карта. Да де, ама освен картата исках да се сдобия и със сешоар, че моят, горкият, сдаде багажа и вече не може да изпълнява служебните си задължения.
И така - позиционирах се в Техномаркет и веднага се насочих към мястото с фотоапаратите и респективно, с картите за тях. Застанах културно до щанда и се заоглеждах за някой, който можеше да ми помогне в търсенето. Оглеждах се. Повъртях се. Почаках. Тцъ. Няма никой. Е, добре де, няма проблем първо да си харесам сешоар. Картата може и след това.
Подобна ситуация. Аз пред няколко сешоара седя и се дзверя в опит да открия перфектната комбинация от цена, характеристики и качество, а покрай мен липса на помощен персонал. Здраве да е.
Зачетох се в етикетчетата, направих опит да поразсъждавам и си харесах един, който видимо отговаряше на всичките ми изисквания (които се ограничаваха от това да е сравнително компактен, да е силен и да изглежда добре). И настъпи моментът, в който реших, че той трябва да е мой. Тук вече се наложи да се докопам до някой от персонала. На три метра от мен забелязах една девойка в униформа на Техномаркет, която усърдно се занимаваше с изрязване на някакви картинки, докато аз се потях в опита си да направя правилния избор.
- Извинете, може ли за момент?
- Да, разбира се, кажете. (не мога да отрека, че беше изключително любезна)
- Може ли да видя този сешоар?
- Да, изчакайте за момент.
.........
- Останала е само мострата.
- И?
- Ама това е последната бройка?
- Работи ли?
- Да.
- А има ли гаранция?
- Да.
- Тогава мога ли да го видя?
Видях го. Зададох и няколко въпроса. Не получих отговори, но май вече без значение. Взех го. И се отправих отново на лов за карта.
Този път бях забелязана на втората минута и един услужлив младеж се приближи към мен. Последва нов особено интелигентен разговор, в който обясних какво точно искам и че не съм особено запозната с подробностите. Предложи ми карта и реших да видя дали апаратчето ми ще я хареса.
- Колко мегапиксела е?
- 8.2
- А, ето, разпозна я. Имате около 450 снимки. А ако го сложите на по-ниска резолюция, ще станат и повече.
- Не, благодаря. Но защо ми е да си вземам апарат с 8.2 мегапиксела, ако ще снимам на 3?
- Хм, то май на компютър няма особено голяма разлика между 3 и 8.
Даааа, а един мармот завива шоколадът в станиол. Ако още някой се опита да ми обясни, че няма разлика между 3 и 8 мегапиксела, казвам ви, ще се развикам.
Отправих се към касата, където ме очакваше ново предизвикателство. Работеше само едната каса. Пред мен имаше дама с обща сметка от 16.18 лв. И искаше фактура. А процесът на писане на фактура се оказа доста трудоемък. Ок. Лошо няма. Трябва да се внимава все пак. Не е полезно да се обърка нещо в една фактура. Обаче, когато колежката (в почивка) от съседната каса реши да обяснява, че отива до еди-къде-си и попита нашата работеща девойка какво иска (като казвам попита, имам предвид подробен разговор на тази тема), вече ми дойде малко в повечко.
Петнадесет минути избиране на сешоар. Десет за картата. И още десетина на касата. Общо - повече от половин час. За една карта и един сешоар. При липсата на добра вентилация в магазина, този половин час ми се стори особено дълъг.
Лошото е, че това не ми се случва за първи път. При това магазинът обикновено е един и същ. Веднъж дори ми се случи половината магазин да съпреживяваме драмата на една девойка в униформа, която си изплака очите, докато говореше по телефона. Още по-лошото е, че ще продължа да пазарувам от въпросния. Поради простата причина, че ми е най-близо и че има много неща на едно място. Затова, искрено се надявам, да вземат да си оправят обслужването. Защото аз съм упорит човек, но не всички са като мен. А липсата на обслужване на подобно място е един от най-сигурните начини да си изгониш клиентелата.
четвъртък, 10 юли 2008 г.
Трявна
Тези дни като се е отворило едно обикаляне по България... Тази седмица бе ред на Трявна. Поводът - рожден ден.
Събота сутринта метнах раничката на гръб и се отправих към мястото, където трябваше да се срещнем с шфьора за деня и неговата половинка. Познахме се, въпреки че не се бяхме виждали, взехме и другата девойка, която бе разпределена за въпросната кола (и нея не я познавахме) и се запътихме към Балкана.
По обед вече бяхме кацнали в Трявна. Не бях ходила досега там. Което се оказа голям пропуск. Пихме по една студена бира, за да разпуснем напрежението от пътуването, след което настана време за разходка.
И за да не досаждам с още излишни глупотевини, започвам със снимковия материал.
Бирата я пихме точно до това място.
Веднага започнах да се правя на японски турист и ето резултатът:
Гледка от мостчето:
Това вече не е от мостчето, а са си улиците на Трявна.
Хм. Дворчето на една кръчма, където опитахме жива бира made in Трявна. Страхотна.
Толкова от Трявна. Другите снимки не са блога :)
Събота сутринта метнах раничката на гръб и се отправих към мястото, където трябваше да се срещнем с шфьора за деня и неговата половинка. Познахме се, въпреки че не се бяхме виждали, взехме и другата девойка, която бе разпределена за въпросната кола (и нея не я познавахме) и се запътихме към Балкана.
По обед вече бяхме кацнали в Трявна. Не бях ходила досега там. Което се оказа голям пропуск. Пихме по една студена бира, за да разпуснем напрежението от пътуването, след което настана време за разходка.
И за да не досаждам с още излишни глупотевини, започвам със снимковия материал.
Бирата я пихме точно до това място.
Веднага започнах да се правя на японски турист и ето резултатът:
Гледка от мостчето:
Това вече не е от мостчето, а са си улиците на Трявна.
Хм. Дворчето на една кръчма, където опитахме жива бира made in Трявна. Страхотна.
Толкова от Трявна. Другите снимки не са блога :)
понеделник, 7 юли 2008 г.
Всичко е заради пеперудите 3
Леко открехнатата врата проскърцваше от вятъра и ни примамваше да разберем какво точно има зад нея. Приближихме се плахо и надникнахме. Забелязваше се част от оборудване, типично за всеки един уважаващ себе си ученически стол. Липсваше само едно нещо - хора. Точно зад вратата се виждаше поочукана стара мивка, пълна с не много прясна вода. Чешмата не бе затегната напълно и тишината се изпълваше от призрачното кап-кап-кап. Тук вече не издържахме и се махнахме от входа. И от хижата.
Преди да се изпарим, обаче, преживяхме още един лек сблъсък с характера на Майката Природа. И по-точно с нейните великолепни представители, известно повече като пеперуди. Vanessa atalanta - адмирал. Тук, държа да отбележа, че първоначалното разпознаване бе извършено, не от Евгени*, а от Пешо. В какво се изразяваше сблъсъка?
Представете си една запустяла и призрачна хижа. Камъните, с които са покрити алеите, са завзети от трева и бурени. Никъде не се вижда жива душа. Само една манта, няколко глави лук и много пеперуди. И насред тази пустош, две диванета с фотоапарати в ръце, преследват една пеперуда. Която упорито отказва да бъде снимана. И ние още по-упорити. Най-добрият кадър:
За компенсация, пускам снимка на една изключително послушна калинка, която като че ли само чакаше да дойде да я снима някой.
Мисля, че някъде по това време се отказахме да търсим крепостта. За сметка на това решихме да се възползваме от красивата гора, в която се намирахме и да се насладим на природата на Родопа планина. Следват снимки. И тук-таме някой коментар.
Дневно-активна нощна пеперуда. Sphingidae. Засега не се знае кой вид.
Polygonia c-album. Малко опърпана, но все пак тя.
Дърво със страховити клони.
Vanessa jo. Известна повече като дневно пауново око. Красива.
Снимката, с която много се гордея.
Скакауец.
Отново Polygonia c-album. при това с интересна история. Беше кацнала на тази прекрасна трева и се излежаваше на слънце. Лошото е, че точно тази трева бе заобиколена от тръни. А точно пред самата пеперуда се издигаше впечатляваш стрък коприва. За да я снимам (Polygonia-та, не копривата) се наложи да заема изключително странна поза, но се справих.
Друга подобна хубавица. Името е същото. Общо взето, този ден бяхме преследвани от Polygonia.
Сечко. Семейство Cerambicidae.
И за финал, малко гледки.
Това е. Или поне, това са нещата, които мога да опиша с думи. Останалото са емоции, които няма как да се пресъздадат.
*Който разпозна всички останали и ме снабди с латинските наименования.
Преди да се изпарим, обаче, преживяхме още един лек сблъсък с характера на Майката Природа. И по-точно с нейните великолепни представители, известно повече като пеперуди. Vanessa atalanta - адмирал. Тук, държа да отбележа, че първоначалното разпознаване бе извършено, не от Евгени*, а от Пешо. В какво се изразяваше сблъсъка?
Представете си една запустяла и призрачна хижа. Камъните, с които са покрити алеите, са завзети от трева и бурени. Никъде не се вижда жива душа. Само една манта, няколко глави лук и много пеперуди. И насред тази пустош, две диванета с фотоапарати в ръце, преследват една пеперуда. Която упорито отказва да бъде снимана. И ние още по-упорити. Най-добрият кадър:
За компенсация, пускам снимка на една изключително послушна калинка, която като че ли само чакаше да дойде да я снима някой.
Мисля, че някъде по това време се отказахме да търсим крепостта. За сметка на това решихме да се възползваме от красивата гора, в която се намирахме и да се насладим на природата на Родопа планина. Следват снимки. И тук-таме някой коментар.
Дневно-активна нощна пеперуда. Sphingidae. Засега не се знае кой вид.
Polygonia c-album. Малко опърпана, но все пак тя.
Дърво със страховити клони.
Vanessa jo. Известна повече като дневно пауново око. Красива.
Снимката, с която много се гордея.
Скакауец.
Отново Polygonia c-album. при това с интересна история. Беше кацнала на тази прекрасна трева и се излежаваше на слънце. Лошото е, че точно тази трева бе заобиколена от тръни. А точно пред самата пеперуда се издигаше впечатляваш стрък коприва. За да я снимам (Polygonia-та, не копривата) се наложи да заема изключително странна поза, но се справих.
Друга подобна хубавица. Името е същото. Общо взето, този ден бяхме преследвани от Polygonia.
Сечко. Семейство Cerambicidae.
И за финал, малко гледки.
Това е. Или поне, това са нещата, които мога да опиша с думи. Останалото са емоции, които няма как да се пресъздадат.
*Който разпозна всички останали и ме снабди с латинските наименования.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
