Наздраве

Не се бъркайте. Няма да стане дума за пиене, а за кихане.

Знаете ли, че физиологично е невъзможно да кихнете с отворени очи? Също както е невъзможно да си захапете лакътя. Последното съм се пробвала нееднократно да го направя, но не се получава.

Кихането си е цяло изкуство. Трябва да се уцели правилния момент, да се регулира силата на кихавицата и други такива подобни променливи. Представете си, например, да сте на някое сериозно събитие и от вас да се чуе едно звънко Апчиихууу. Неудобно си е някак си. Друго си е като ви се прикиха в подобна ситуация, да успеете да се измъкнете с някое незабележимо Пчих, скрито в шепичка.

Освен изкуство, кихането е и удоволствие. Нищо не може да се сравни с усещането от едно дългоочаквано кихане. След като цял ден сте били преследвани от усещането, че това събитие ще се случи всеки един момент, но незнайно защо не се случва. Взирате се в някоя по-ярка светлина - къде слънце, къде някоя лампа, а кихавицата я няма и няма. Дразнещото усещане в областта на носа ви побърква бавно, но сигурно. Очакването е страшно. Тя се спотайва някъде във вас и чака сгоден момент. И изведнъж се случва. Без предупреждение. И ви изпълва с блаженство. И тиха благодарност.

Има различни видове кихавици. Тихи. Онези в шепичка, за които вече стана дума. Шумни. Такива, които се чуват поне на два-три етажа от местонахождението ви. Еднократни. Или кихане в серия. Един колега като почне да киха и край няма. Стигал е до към двайсетина пъти. Подозирам, че е доста изморително. Но поне помага за поддържане на коремните мускули.

Има един не много нов, да не кажа старичък филм, който на български го бяха превели като Любовни квартири. На ингилйски се води Singles. Сега виждам, че е от 1992 г. Ще замълча тактично. Симпатично филмче. Една от героините в него (изиграна от Бриджит Фонда) си имаше изградена представа за мъжа на живота си и какво качества трябва да притежава Той. Сред многото други беше и това да й казва Наздраве, когато кихне. Миличко, нали? Накрая това остана единственият критерий за разпознаването на Единствения.

Значи, освен всичко друго, кихането може да събира хората. Или да ги разделя. Тук вече навлизам в дълбоки философски води, където дебнат коварни течения. Затова спирам с размислите на тема кихавица. А ги подхванах, защото снощи кихнах. Аз си кихам по принцип, но снощи това действие ми направи по-голямо впечатление. Защото съквито ми не ми каза Наздраве. А без това обикновено пожелание, кихането губи половината от очарованието си. Така че, ако след прочитането на цялото това безсмислие, сте открили, че сте изгубили последните пет минути от живота си в четене на пълни глупости, моля обвинявате нея.

Наздраве!

Colours 2

Пльос и останалите цветове. Приятно слушане.

Кафяво. Странен, но все пак цвят.





Странно, но не успях да намеря клипчето на следващото нещо, така че слагам каквото намерих:



Жълто





Синьо. Тук има и малка заигравка с думичките :)









Цървенко. Пропускам Дамата в червено на Крис де Бърг. И слагам нещо необичайно за моите музикални вкусове.



Време е да минем на зелено.



Зелените песни нещо не ми се нравят особено. Обаче разполагаме с Green Day. Които се връзват прекрасно с цялата концепция. Доколкото има такава. Специален поздрав за Кери:



РозАво. Тук съм много разколебана. Дали да пусна една песен с розАво име или да пусна по една песен на изпълнители с розАви имена. След кратък размисъл избрах второто. Сори, ако има недоволни, ама постът си е мой и ще си пускам каквото ми душа поиска :)



Следващото е, за да не ме намразите заради предишното :)



Добавка 1. Златисто-кафяво. Сори.



Остана ли някой друг цвят?

Желание за промяна

Не искам. И няма да се променя. Или поне няма да го направя, защото някой иска да се променя.

Да, имам си характер. При това в количества, които понякога са трудно поносими от околните. Но си е мой. Характерът де. И съм си свикнала с него.

Има периоди, в които бягам от хората. Не заради друго, а защото трябва да намеря себе си. И в тези моменти не съм особено комуникативна. Дразня се от всичко и от всички. Дори за дреболии, които обикновено не ми правят впечатление. Нещо като ПМС, ама малко по-дългичко. И не чак толкова регулярно.

Това е моят начин да се справям с кризите си. Не да мрънкам на този или на онзи. На хората не им е до моите невръстенични пристъпи. Колкото и да са безумни.

Обичам си личното пространство. И съм адски ревнива, когато някой реши да навлезне в него. Без значение с колко добри намерения го прави. Има една граница, зад която не допускам никого. И като казвам никой, имам предвид никой. Не определени хора, а никой.

Бахти глупостите. Какъв смисъл има да се обяснявам за всичко това? На който не му харесва, да се оправя. Аз съм си аз. Това е.

Colours I

Започвам с бялото.



Не мога да сложа клипа, затова слагам живо изпълнение:



Още нещо бяло:



Класическо бяло:



Минаваме на черно.



Нещо много любимо:



Пропускам Black Hole Sun, тъй като я има вече тук. И продължавам с нещо велико, което на живо звучи просто великолепно:



С тази, която следва, съм емоционално свързана. Началото й служеше за сигнал на компанията ни преди много, много време. Мисля, че имаше момент, в който на целият блок му беше писнало от Пърпъл :)



Къде и без дамата в черно:



Още една дама, възпята в песен:



Хм. Без коментар.



ПП Умишлено пропуснах Black Velvet на Alannah Myles и Back In Blac na AC/DC.

Белоградчишките скали

Денят след концерта на Metallica бе интересен. Не знам защо, въпреки че си легнах някъде към 2 сутринта, реших, че първото отваране на очите ми трябва да се случи към 6.30. Будала. До девет вече не ме свърташе на едно място. Станах, приготвих се и се изнесох от нас. Имахме план да се разходим до Белоградчишките скали. Който, за моя най-оромна радост, успяхме да осъществим.

Тази част на България ми е много слабо позната. Да не кажа, че почти не съм ходила в тази посока. Но, както е казал поетът - за всяко нещо си има първи път. Открих няколко неща. Първото: След Петрохан пътят става много добър. За разлика от този преди това. Второто: Край пътя продават овче мляко, което на повечето табели беше обявено като овчо млеко. Трето: Край Монтана имат красив язовир. А в капанчетата до него правят вкусни супички.



Ако преди няколко уикенда останах искрено възхитена от изобилито на пеперуди, то спокойно мога да кажа, че събота бе денят на облаците. Много и красиви.





Както си се наслаждавах на облачетата и изведнъж се оказа, че сме стигнали до Белоградчик. Е, не беше чак толкова бързо, но не самото пътуване искам да ви разкажа. Целта е да покажа крепостта. Калето. До нея се стига по тези стълбички:



Първи поглед към самата крепост.



И втори.



Входът е 3лв. Не са много, особено за всичко, което ви очаква вътре.



Не ми хареса само мястота на касата - възможно най-отдалечена от портата на крепостта. Купуваш си билетче и се отправяш към входа. Където никой не те проверява. И благодарение на тази невероятна организация, повече от половината посетители просто не си плащат входа. Както и да е. Продължавам нататък.

Почувствах се като в средновековна приказка. Всеки момент очаквах от някой ъгъл да изскочи я някой воин, я някоя заблудена принцеса.





Из вътрешната част на крепостта са поставени обяснителни табели с легендите, свързани с каменните фигури.







А самите каменни фигури...















Освен скалите, видях още: