От миналата седмица насам съм си поставила за бойна задача да бъда по-позитивно настроена към заобикалящия ме свят. Обаче не винаги ми се получава.
Ето днес, например. Отварям сутринта блога и виждам пост за вината на държавата за това, че инвалид пресича натоварен булевард не по предназначения за целта подлез, а насред уличното движение. Лоша Държава. Лоша.
И точно тук искам да споделя няколко неща, които ми се случиха днес.
Случка първа. Мястото е бул. Дондуков, по-точно началото му. Аз и още двама колеги се опитваме да си хванем такси. Целта ни бе да стигнем до малка уличка в кв. Сухата река. Допуснахме фаталната грешка да решим, че ако си поръчаме такси, ще се наложи да чакаме твърде дълго и ще закъснеем за срещата, към която се бяхме насочили. Приближихме се до стоянката за таксита. Налични таксита - един брой. Споделихме адреса, до който искаме да стигнем и се приготвихме да се гмурнем в жълтото МПС. Да, ама не. Кратък, но за сметка на това твърд отказ. Добре. Явно ще чакаме. Две минути по-късно махнахме на едно такси със зелена лампа. Изрецитирахме си адреса. Отново отказ. С третото такси се повтори същата история. Четвъртото, за наша най-огромна радост, склони да си свърши работата. Бях толкова щастлива от този факт, че дори не намерих сили да се издразня на чалгата и цигарата.
Случка втора. Докато чакахме някое такси да благоволи да ни качи, чухме как една кола (с различен от жълтото цвят) наби спирачки. Ама такива спирачки, че май остави голяма част от гумите си на асфалта. Ситуацията: колоездачка на видима възраст от около 30на години бе решила особено неразумно да пресече Дондуков с колелото си като се възползва от наличната там пешеходна пътека. В този момент поредният шофьор се е мислел за Шумахер и е настъпил педала на газта. Миг преди да се сблъска с дамата на колело, все пак успява да я забележи и набива спирачки. Тя го погледна и му изкрещя през рамо: Пешеходна пътека! Той продължи спокойно и най-вероятно я е псувал наум, че го е накарала да спре. През това време двама полицаи следяха цялата случка с нарастващ интерес и с още по-нарастващо бездействие.
Случка трета. От вчера следобед ме боли глава.
Мисля, че Държавата е виновна за случка първа. За това, че голяма част от таксиметровите шофьори ги мързи да работят.
Мисля, че Държавата е виновна и за случка втора. За това, че болшинството от шофьорите мислят улиците за състезателни писти.
Мисля, че Държавата е виновна и за случка трета. За това, че имам мигрена.
Така ще да е. Няма друг вариант.
Момент! През главата ми току що се стрелна една еретична мисъл. Дали пък не търсим вината на грешното място? Дали пък ние не сме си виновни? Хората във въпросната Държава?
Естествено, нямам предвид случка трета. За нея абсолютно сигурно обвинявам Държавата!
сряда, 27 август 2008 г.
вторник, 26 август 2008 г.
Бо
Дами и господа,
Имам невероятното удоволствие
да ви представя
Божидара.
Или накратко - Бо.
Причината от няколко дни насам да нося гордто име леля.
Имам невероятното удоволствие
да ви представя
Божидара.
Или накратко - Бо.
Причината от няколко дни насам да нося гордто име леля.
четвъртък, 21 август 2008 г.
Ягодина
От вчера съм един изключително щастлив човек. Причината ще я споделя след като се сдобия със снимков материал. Докато това се случи, мисля най-накрая да се хвана и да довърша разказа за малките пътешествия, които предприемах през уикендите. Остана историята за един път и малко пещери.
Първият ден заложихме на обиколки из Широка лъка и издирване на поредната крепост, която така и не открихме къде точно е. Но пък попаднахме на един невероятно добре запазен римски път.
Няколко дни преди това чух история за един римски големец, живял преди много, много време. Същият този големец се влюбил в една българска девойка от малко селце. Решил да се ожени за нея, но имало един малък проблем. По традиция, женихът трябвало да отида да вземе невестата си с колесница, а до селото на девойката нямало път, по който да може да се мина. Затова той се хванал и направил такъв. За да може да отиде и да вземе своята избраница. Големецът и невестата му много отдавна не са сред живите, но пътят, който той построил от любов, е все още там и се използва. Докато вървяхме по 'нашия' римски път си спомних легендата и се замислих за хората, които са минавали по този път преди хиляди години.
Крепостта така и не я открихме, но си направихме страхотна разходка из планината. Крайната точка от пътуването за събота, бе хижа Триград, където се настанихме да нощуваме. Хижа като хижа. С един огромен плюс - всяка стая си имаше собствена баня. В момента, в който пристигнахме, станахме свидетели и на атракцията за вечерта - гайдари. Много. А има ли по-хубаво нещо от това да се наслаждаваш на звука на гайди в сърцето на Родопа планина?
На отиване към хижата имахме възможността да се насладим на Триградското ждрело. Снимките са малко размазани, но дали от височината, дали от вълнение, но ръцете ми трепереха и леко губех баланс.
На следващия ден планът предвиждаше да видим две пещери - Дяволското гърло и Ягодинската пещера. Паркирахме се пред първата. За наше най-огромно съжаление, следващото влизане беше предвидено за след малко по-малко от час. След кратък размисъл, подсилен от невероятното гъмжило от хора и твърде многото комерс, решихме да пропуснем Дяволското гърло. На път към Ягодина минахме и през Буйновското ждрело. По-малко внушително, но поне за мен, по-живописното от двете ждрела.
Като стигнахме до Ягодина, попаднахме на забележителност, за която дори и не подозирахме, че съществува.
Но да не се отплесвам твърде много. Преди влизането в Ягодинската пещера, имаше кратка беседа, по време на която ни разказаха повече подробности за това, което ни предстоеше да видим. Снимането в пещерата е забранено. Въпреки това имаше и такива, които държаха да демонстрират, че за тях правилата са просто пожелателни и снимаха. При това със светкавица. Водачите, които ни придружаваха, бяха много добри. Включваха и шеги, които, макар и да ги повтарят за n-ти път, звучаха естествено.
Пещерата се отличава с две свой характерни особености. По стените й могат да се видят т.нар. леопардови шарки, които не се срещат особено много в другите пещери. Също така, там се образуват и скални перлички, които нямат висока стойност, но за сметка на това са един изключително красив феномен.
След края на близо едночасовата обиколка, решихме да продължим и да видим и скалното жилище, което се намира на няколкостотин метра след изхода на пещерата. То е най-старото открито пещерно жилище, което е запазено във вида, в което е било използвано преди 4 000 години. Там снимането бе разрешено. И аз се възползвах максимално. Препоръчвам ви, ако отидете до пещерата, да посетите и тази беседа. На мен лично ми бе дори по-интересна от основната. Заплаща се допълнително, но си заслужава.
Можете да видите много добре запазени съдове:
Пещ за изработването на въпросните съдове:
Тук може да се видят керамичните пластове, които древните хора са поставяли като един вид изолация. Поне така си спомням. Надявам се паметта ми да не ме лъже, защото посещението бе преди около месец и подробностите малко ми се губят.
Камък за стриване на зърно. Размазаното петно на снимката е показалката на водещата беседата.
Част от нещата, открити в жилището:
Имаше и един изумителен мечи зъб, на който обаче, аз не успях да направя добра снимка. За което все още ме е леко яд. Всъщност, можете да го видите на първата снимка от нещата, открити в пещерата. Т.е третата снимка от тук нагоре.
Жито на 4 000 години. Запазено. Малко е ситно, но това е заради малкото влага, която има в почвите в този район.
Имаше и демонстрация на това как са стривали зърното, за да го превърнат в брашно. Не помня колко дълга беше тази беседа. Помня само, че бе много интересна.
След Ягодина настана време да се прибираме. Уикендът бе невероятно отморяващ, въпреки навъртяните километри. Няма и как да бъде по друг начин. Родопите имат изключителния талант да зареждат и най-изтощените батерии. Там се диша по друг начин.
Първият ден заложихме на обиколки из Широка лъка и издирване на поредната крепост, която така и не открихме къде точно е. Но пък попаднахме на един невероятно добре запазен римски път.
Няколко дни преди това чух история за един римски големец, живял преди много, много време. Същият този големец се влюбил в една българска девойка от малко селце. Решил да се ожени за нея, но имало един малък проблем. По традиция, женихът трябвало да отида да вземе невестата си с колесница, а до селото на девойката нямало път, по който да може да се мина. Затова той се хванал и направил такъв. За да може да отиде и да вземе своята избраница. Големецът и невестата му много отдавна не са сред живите, но пътят, който той построил от любов, е все още там и се използва. Докато вървяхме по 'нашия' римски път си спомних легендата и се замислих за хората, които са минавали по този път преди хиляди години.
Крепостта така и не я открихме, но си направихме страхотна разходка из планината. Крайната точка от пътуването за събота, бе хижа Триград, където се настанихме да нощуваме. Хижа като хижа. С един огромен плюс - всяка стая си имаше собствена баня. В момента, в който пристигнахме, станахме свидетели и на атракцията за вечерта - гайдари. Много. А има ли по-хубаво нещо от това да се наслаждаваш на звука на гайди в сърцето на Родопа планина?
На отиване към хижата имахме възможността да се насладим на Триградското ждрело. Снимките са малко размазани, но дали от височината, дали от вълнение, но ръцете ми трепереха и леко губех баланс.
На следващия ден планът предвиждаше да видим две пещери - Дяволското гърло и Ягодинската пещера. Паркирахме се пред първата. За наше най-огромно съжаление, следващото влизане беше предвидено за след малко по-малко от час. След кратък размисъл, подсилен от невероятното гъмжило от хора и твърде многото комерс, решихме да пропуснем Дяволското гърло. На път към Ягодина минахме и през Буйновското ждрело. По-малко внушително, но поне за мен, по-живописното от двете ждрела.
Като стигнахме до Ягодина, попаднахме на забележителност, за която дори и не подозирахме, че съществува.
Но да не се отплесвам твърде много. Преди влизането в Ягодинската пещера, имаше кратка беседа, по време на която ни разказаха повече подробности за това, което ни предстоеше да видим. Снимането в пещерата е забранено. Въпреки това имаше и такива, които държаха да демонстрират, че за тях правилата са просто пожелателни и снимаха. При това със светкавица. Водачите, които ни придружаваха, бяха много добри. Включваха и шеги, които, макар и да ги повтарят за n-ти път, звучаха естествено.
Пещерата се отличава с две свой характерни особености. По стените й могат да се видят т.нар. леопардови шарки, които не се срещат особено много в другите пещери. Също така, там се образуват и скални перлички, които нямат висока стойност, но за сметка на това са един изключително красив феномен.
След края на близо едночасовата обиколка, решихме да продължим и да видим и скалното жилище, което се намира на няколкостотин метра след изхода на пещерата. То е най-старото открито пещерно жилище, което е запазено във вида, в което е било използвано преди 4 000 години. Там снимането бе разрешено. И аз се възползвах максимално. Препоръчвам ви, ако отидете до пещерата, да посетите и тази беседа. На мен лично ми бе дори по-интересна от основната. Заплаща се допълнително, но си заслужава.
Можете да видите много добре запазени съдове:
Пещ за изработването на въпросните съдове:
Тук може да се видят керамичните пластове, които древните хора са поставяли като един вид изолация. Поне така си спомням. Надявам се паметта ми да не ме лъже, защото посещението бе преди около месец и подробностите малко ми се губят.
Камък за стриване на зърно. Размазаното петно на снимката е показалката на водещата беседата.
Част от нещата, открити в жилището:
Имаше и един изумителен мечи зъб, на който обаче, аз не успях да направя добра снимка. За което все още ме е леко яд. Всъщност, можете да го видите на първата снимка от нещата, открити в пещерата. Т.е третата снимка от тук нагоре.
Жито на 4 000 години. Запазено. Малко е ситно, но това е заради малкото влага, която има в почвите в този район.
Имаше и демонстрация на това как са стривали зърното, за да го превърнат в брашно. Не помня колко дълга беше тази беседа. Помня само, че бе много интересна.
След Ягодина настана време да се прибираме. Уикендът бе невероятно отморяващ, въпреки навъртяните километри. Няма и как да бъде по друг начин. Родопите имат изключителния талант да зареждат и най-изтощените батерии. Там се диша по друг начин.
сряда, 20 август 2008 г.
Crazy
Открих версия, която е малко нетичпична, но става:
Класика в жанра:
Оригиналът на Seal ми идва доста лигав, затова слагам нения. Той е по-поносим.
Минавам към по-смислените неща по темата:
Рязко затвърдяваме саунда. Следва Ози. Който няма нерви, да не слуша :)
Киссссссссссс
Не мога без тях. Сори :)
Класика в жанра:
Оригиналът на Seal ми идва доста лигав, затова слагам нения. Той е по-поносим.
Минавам към по-смислените неща по темата:
Рязко затвърдяваме саунда. Следва Ози. Който няма нерви, да не слуша :)
Киссссссссссс
Не мога без тях. Сори :)
вторник, 19 август 2008 г.
Три секунди свобода
Преди време започнах да разказвам историята на една книга. В онзи пост обещах да кажа какво мисля след като приключа с четенето. И да споделя все пак за коя книга иде реч.
Все още не съм я прочела, но напредвам упорито.
Историята: Двама братя, родени в сърцето на Родопите. Напълно различни като характери, но с една и съща цел - да открият Свободата си. Всеки по свой си начин. И всичко това на фона на едно объркано време - краят на 80те години на миналия век. Мястото - Родопа планина и Москва.
Нещата, които ми харесаха: Субективна или не, признавам си, че частта, която се развива на Чудните мостове, ми допада повече от 'руската' част. Чета я с много по-голямо удоволствие. Но, както вече казах - силно съм субективна. Сцената с Росен (единият брат) на Нова година е адски добра. Имах чувството, че чувам Мостовете. Съжалявам за клишето, което изполвах, но наистина бе така.
Всеки един от героите в книгата има своя собствена представа за свободата. За Росен тя е самотата и спокойствоето, които планината дава. За Заро (другият брат) е бягството от любовта. Или в нейното търсене. Може би ще разбера кое от двете като дочета книгата. За майка им - измамното чувство на сигурност, което парите и изкривената власт дават. Отново с малка уговорка - не съм стигнала до финала, там може нещата да се променят.
Нещата, които не ми харесаха: Има моменти, в които нещата се случват абсолютно изненадващо. Искам да кажа, че не става ясно защо се случват. В друг момент, разсъжденията на тема звярът в Заро и свободата като такава, поне на мен, ми идват малко в повечко. Но това е въпрос на лично усещане.
Първите трийсетина страници са малко странни. Особено преживяванията на Даниела (една девойка с подобаваща роля в психиката на Заро). След това положението се оправя. Като споменах Даниела - жените в книгата се държат малко странно, но това отново си е лично мое виждане.
Редакторката - наистина не си е свършила добре работата. От много отдавна не бях попадала на толкова много грешки в една книга.
Като тегля чертата, бих казала, че съм много приятно изненадана. Както вече споменах, силно съм предубедена към съвременната българска литература. И поради тази причина не очаквах нещо кой знае какво. Оказа се, че е възможно да се напише книга, чието действие се развива през 'онзи' период, без задължително това да се превърне в централно събитие. Има своето си място, но не това е водещото. Водеща е чисто човешката история на едно родопско семейство, което се опитва да открие своята свобода. Къде по-успешно, къде не чак толкова.
Извод - може би е време да преосмисля сериозно навика си да избягвам рафтовете с българска литература.
Опс. За малко да забравя да ви кажа коя е книгата:
ПП Ако искате да научите повече подробности - прочетете книгата. Не искам да ви отнемам красотата на неочакваното.
Все още не съм я прочела, но напредвам упорито.
Историята: Двама братя, родени в сърцето на Родопите. Напълно различни като характери, но с една и съща цел - да открият Свободата си. Всеки по свой си начин. И всичко това на фона на едно объркано време - краят на 80те години на миналия век. Мястото - Родопа планина и Москва.
Нещата, които ми харесаха: Субективна или не, признавам си, че частта, която се развива на Чудните мостове, ми допада повече от 'руската' част. Чета я с много по-голямо удоволствие. Но, както вече казах - силно съм субективна. Сцената с Росен (единият брат) на Нова година е адски добра. Имах чувството, че чувам Мостовете. Съжалявам за клишето, което изполвах, но наистина бе така.
Всеки един от героите в книгата има своя собствена представа за свободата. За Росен тя е самотата и спокойствоето, които планината дава. За Заро (другият брат) е бягството от любовта. Или в нейното търсене. Може би ще разбера кое от двете като дочета книгата. За майка им - измамното чувство на сигурност, което парите и изкривената власт дават. Отново с малка уговорка - не съм стигнала до финала, там може нещата да се променят.
Нещата, които не ми харесаха: Има моменти, в които нещата се случват абсолютно изненадващо. Искам да кажа, че не става ясно защо се случват. В друг момент, разсъжденията на тема звярът в Заро и свободата като такава, поне на мен, ми идват малко в повечко. Но това е въпрос на лично усещане.
Първите трийсетина страници са малко странни. Особено преживяванията на Даниела (една девойка с подобаваща роля в психиката на Заро). След това положението се оправя. Като споменах Даниела - жените в книгата се държат малко странно, но това отново си е лично мое виждане.
Редакторката - наистина не си е свършила добре работата. От много отдавна не бях попадала на толкова много грешки в една книга.
Като тегля чертата, бих казала, че съм много приятно изненадана. Както вече споменах, силно съм предубедена към съвременната българска литература. И поради тази причина не очаквах нещо кой знае какво. Оказа се, че е възможно да се напише книга, чието действие се развива през 'онзи' период, без задължително това да се превърне в централно събитие. Има своето си място, но не това е водещото. Водеща е чисто човешката история на едно родопско семейство, което се опитва да открие своята свобода. Къде по-успешно, къде не чак толкова.
Извод - може би е време да преосмисля сериозно навика си да избягвам рафтовете с българска литература.
Опс. За малко да забравя да ви кажа коя е книгата:
ПП Ако искате да научите повече подробности - прочетете книгата. Не искам да ви отнемам красотата на неочакваното.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
