Понякога започвам да пиша нещо с ясната идея какво точно искам да се получи. Обаче някъде по средата се усещам, че това, което излиза изпод клавиатурата ми, няма нищо общо с първоначалната идея.
Когато снощи заспивах, в главата ми се мотаеше идея за пост с основна тема покупко-продажбата. Докато се отнасях в обятията на Морфей, почти виждах целия текст. Днес сутринта реших да го превърна в реалност и се заех да пиша думичките. Пиша, пиша, а нещо не е както трябва. Няма го усещането за нещо смислено.
Най-лесното е да избълвам една купчина непотребни неща и да зазвуча като консултант, който не е много наясно какво говори. По-трудното е да го напиша така, че да става за четене.
Каква ми е основната идея? Че човек и добре да живее, рано или късно му се налага да се продаде. Защото, който каквото иска да говори, но намирането на нова работа не е нищо друго, освен обикновен процес на покупко-продажба. А предметът на покупко-продажба си ти.
От една страна имаме търсене - на подходящия кадър/на подходящата работа. А от другата страна имаме предлагане на определена квалификация/определена позиция с определени условия. Когато се намери пресечната точка на интересите на двете страни, тогава се случва и самата сделка. И ако не си успял да се изтъргуваш правилно, след време се получава потребителски дисонанс. Разликата между очакваното и полученото.
Отново започнах да говоря със странни фрази и думички. От време на време го имам този навик, но се опитвам да го изкореня от себе си. Още повече, че изобщо не ми приляга.
Опитвам се да кажа, че е важно как се продава човек. И за какво. И колко. Какво си готов да жертваш в името на получаването на нещо друго. Заслужава ли си? И докога?
Винаги съм твърдяла, че нищо на този свят не си заслужава да се скапваш психически и физически заради него. Проблемът ми винаги идва от това да разбера кога е точният момент да се откажа.
Миналата седмица взех решение да се откажа. Сега ще се опитам да се продам по-успешно от предишния път. Пожелайте ми късмет. Ще имам нужда от него.
понеделник, 15 септември 2008 г.
четвъртък, 11 септември 2008 г.
Днес
Няма нищо по-очаквано от това днес да се пише за 9/11, демек за 11 Септември. Те, американците са малко сбъркани и четат датите на обратно. Или ние сме на обратно? Абе, както и да е. Все за едно и също нещо става дума. Тероризъм. Атаки. Страх. Прекъснати животи (не обичам думата смърт, затова ще простите леко описателния ми начин на изкзаване.
И въпреки че днес е nine-eleven, на мен не ми се пише за това. Ако трябва да съм точна, не ми се пише за почти нищо. Това, което ми се иска да напиша, не засяга абгсолютно никой друг освен самата мен и поради тази проста причина ще си остане ненаписано.
Бих могла да подхвана темата за Обама и Маккейн, но да си призная, тя ми е доста скучновата. Не ме разбирайте погрешно. Въпреки всичките си минуси, няма как да не призная, че когато нещо се случва в САЩ, то то се отразява на много повече места, отколкото ми се иска. Обаче ми е скучно. Все си мисля, че си имаме достатъчно наши си метни политически проблеми за нищене, че да започнем да се кахърим и за братята американци. Те са достатъчно големи, че да се грижат сами за себе си.
Мога да пиша за Максим и как отново е зад волана. Въпреки случката отпреди година. Да се възмутя как изобщо му е минала мисълта да подкара кола при положение, че е убил един човек на безумно малко години и е осакатил друг. Да, мога да пиша за това. И ще звучи искрено. Защото никой няма право да отнема живота на друг и да продължи своя по абсолютно същия начин, все едно нищо не се е случило. Само че... Колкото и да се възмущавам, присъдата му ще си остане символична и условна, а той ще продължава да си шофира.
Мога да пиша за ускорителя на частици и края на света, само че от тази материя не разбирам нищо. Което автоматично обезсмисля цялото упражнение.
Мога да пиша за Формула 1. За старта от миналата седмица в Белгия или за предстоящия този уикенд на Монца. С което ще изгоня и малкото хора, които все още имат нервите да ми четат писаниците. Въпреки че тази седмица състезанието ще бъде, меко казано, интересно. Но... спри сърце! Нито дума повече на тема Ф1.
Като споменах Формулата, се присетих, че мога да драсна някой и друг ред за софийските шофьори. Но веднага след това се сетих. че темата е вече толкова изтъркана, че повече от това не може. И тя отпада.
Мога за сътворя и есе на тема: Психическата умора и как тя се отразява на нашето ежедневие. Мога, ама не искам.
И каква стана тя? Не останаха теми. Ами явно така ще си я карам. Без вдъхновение и без смислени писаници. Здраве да е.
Но пък мога да ви поздравя с едно нещо, което ми се мотае из главата от едно известно време насам. В нета намерих два варианта на песничката. Единият беше свален от Скат ТВ и веднага се отказах. Другият е с кадри от филма, който е направен по книгата. Енжой.
И въпреки че днес е nine-eleven, на мен не ми се пише за това. Ако трябва да съм точна, не ми се пише за почти нищо. Това, което ми се иска да напиша, не засяга абгсолютно никой друг освен самата мен и поради тази проста причина ще си остане ненаписано.
Бих могла да подхвана темата за Обама и Маккейн, но да си призная, тя ми е доста скучновата. Не ме разбирайте погрешно. Въпреки всичките си минуси, няма как да не призная, че когато нещо се случва в САЩ, то то се отразява на много повече места, отколкото ми се иска. Обаче ми е скучно. Все си мисля, че си имаме достатъчно наши си метни политически проблеми за нищене, че да започнем да се кахърим и за братята американци. Те са достатъчно големи, че да се грижат сами за себе си.
Мога да пиша за Максим и как отново е зад волана. Въпреки случката отпреди година. Да се възмутя как изобщо му е минала мисълта да подкара кола при положение, че е убил един човек на безумно малко години и е осакатил друг. Да, мога да пиша за това. И ще звучи искрено. Защото никой няма право да отнема живота на друг и да продължи своя по абсолютно същия начин, все едно нищо не се е случило. Само че... Колкото и да се възмущавам, присъдата му ще си остане символична и условна, а той ще продължава да си шофира.
Мога да пиша за ускорителя на частици и края на света, само че от тази материя не разбирам нищо. Което автоматично обезсмисля цялото упражнение.
Мога да пиша за Формула 1. За старта от миналата седмица в Белгия или за предстоящия този уикенд на Монца. С което ще изгоня и малкото хора, които все още имат нервите да ми четат писаниците. Въпреки че тази седмица състезанието ще бъде, меко казано, интересно. Но... спри сърце! Нито дума повече на тема Ф1.
Като споменах Формулата, се присетих, че мога да драсна някой и друг ред за софийските шофьори. Но веднага след това се сетих. че темата е вече толкова изтъркана, че повече от това не може. И тя отпада.
Мога за сътворя и есе на тема: Психическата умора и как тя се отразява на нашето ежедневие. Мога, ама не искам.
И каква стана тя? Не останаха теми. Ами явно така ще си я карам. Без вдъхновение и без смислени писаници. Здраве да е.
Но пък мога да ви поздравя с едно нещо, което ми се мотае из главата от едно известно време насам. В нета намерих два варианта на песничката. Единият беше свален от Скат ТВ и веднага се отказах. Другият е с кадри от филма, който е направен по книгата. Енжой.
сряда, 10 септември 2008 г.
Клин клин избива
Тази вечер се оказах в центъра на една грозничка случка. Знам, че не си заслужава да се тормозя за нещо толкова незначително, но то продължава да се шляе из съзнанието ми. Затова реших да предприема спешни мерки за възстановяване на душевното си равновесие.
А какво е по-добро от
Айде стига толкова.
А какво е по-добро от
Айде стига толкова.
неделя, 7 септември 2008 г.
вторник, 2 септември 2008 г.
A day in the life of...
От известно време в главата ми се върти една идея. Днес реших да я превърна в реалност. А реалността... Тя не е много интересна, но за сметка на това е истинска. Поне така са ми казвали. Аз умни мисли не мога да раждам. Мога да снимам. Т.е. мога да натискам малкото копченце на фотоапарата. Останалото е дело на машинката.
Обикновено приемам пътуването си с трамвай до работа като моето си време. Петнадесет минути, през които мога да си подредя мислите в главата (доколкото такива изобщо има). Днес имах късмет. Сутринта ме изненада с почти празен трамвай. Толкова празен, че дори успях да седна. И останаха още свободни места. Рядко срещано явление. Обикновено ми се налага да се превърна в нещо средно между ваденка и чат от интериора. Валидаторите за електронните карти и билети вече не са необичайна гледка за никой. Изненадващото е, че работят.
По-малко от двайсет минути по-късно стигам до целта си. Но преди да се захвана с работния ден, е време за кратко кафе. И чак след това идва ред на задълженията.
Работният ден си е работен ден. Телефони, оперативки, екселски таблички - нищо необичайно. Най-приятната част е обедната почивка. Която, поради ограниченията на времето и на околността, се случва на абсолютно същото място, където сутрин си пия кафето.
А това е едно цветенце, покрай което минавам всеки ден по няколко пъти. То никак не се итересува, че точно до него се случва поредният строеж. Расте си и краси околността.
Минавам на бързи обороти през останалата част от работния ден и стигам до обратния път до дома. Който отново е в трамвай, но обикновено се случва с компания. Приятна. След трамвая... Без коментар.
Добре дошли в света на безумните реклами:
Задръстванията се завърнаха. Все още не са в пълния си блясък, но все пак са тук.
Стрелката сочи към мотористче. На тротоара. Сладур. Цък за по-голям размер.
От две години минавам всеки ден покрай нея, а съм влизала само един път. И то за сватбата на една приятелка.
Това е. Скучновато и без особено смисъл. А сега? Сега мисля да се отдам на малките удоволствия, които, макар и не много здравословни, са прекрасен начин да приключа деня си. Приятна вечер на всички.
Обикновено приемам пътуването си с трамвай до работа като моето си време. Петнадесет минути, през които мога да си подредя мислите в главата (доколкото такива изобщо има). Днес имах късмет. Сутринта ме изненада с почти празен трамвай. Толкова празен, че дори успях да седна. И останаха още свободни места. Рядко срещано явление. Обикновено ми се налага да се превърна в нещо средно между ваденка и чат от интериора. Валидаторите за електронните карти и билети вече не са необичайна гледка за никой. Изненадващото е, че работят.
По-малко от двайсет минути по-късно стигам до целта си. Но преди да се захвана с работния ден, е време за кратко кафе. И чак след това идва ред на задълженията.
Работният ден си е работен ден. Телефони, оперативки, екселски таблички - нищо необичайно. Най-приятната част е обедната почивка. Която, поради ограниченията на времето и на околността, се случва на абсолютно същото място, където сутрин си пия кафето.
А това е едно цветенце, покрай което минавам всеки ден по няколко пъти. То никак не се итересува, че точно до него се случва поредният строеж. Расте си и краси околността.
Минавам на бързи обороти през останалата част от работния ден и стигам до обратния път до дома. Който отново е в трамвай, но обикновено се случва с компания. Приятна. След трамвая... Без коментар.
Добре дошли в света на безумните реклами:
Задръстванията се завърнаха. Все още не са в пълния си блясък, но все пак са тук.
Стрелката сочи към мотористче. На тротоара. Сладур. Цък за по-голям размер.
От две години минавам всеки ден покрай нея, а съм влизала само един път. И то за сватбата на една приятелка.
Това е. Скучновато и без особено смисъл. А сега? Сега мисля да се отдам на малките удоволствия, които, макар и не много здравословни, са прекрасен начин да приключа деня си. Приятна вечер на всички.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
