Този период от годината винаги ме прави малко сълзлива и леко меланхолична. Налягат ме мисли, свързани с равносметки, колко относително е всичко и всякакви други глупости от подобен калибър. Превръщам се в истински жив философ. За радост на околните, това се случва основно в главата ми. Външните признаци са свързани основно с раздразнение и леко съскане. Почти като ПМС.
Виновно е времето. Ей така, без човек грам да се усети, минават някакви години, които в един момент се оказват двуцифрено число. Неща, за които си си мислил, че никога няма да отминат, са се случили вече преди толкова време, че ако бяха хора, щяха да имат право да пият алкохол навсякъде по света. Странна работа.
Предупредих, че съм философски настроена. И леко сълзлива. Времето. За него ми беше думата. Изнизва се гадината и дори не предупреждава. Просто в един момент си седиш спокойно в офисния стол, смяташ годините и реалността е стоварва върху теб като пиано върху герой от анимационен филм.
Хубавото на цялото упражнение с отлитащото време е, че започваш да виждаш нещата малко по-отстрани. Все едно си гледал лош филм и му правиш анализ. Сюжетът беше интересен, част от героите не бяха развити достатъчно дълбоко, диалогът ставаше. А и саундракът не беше зле.
Май звучи малко безсмислено. Както и да е. Друго исках да кажа. Но забравих какво. Ето една песен, да има поне нещо смислено в този пост.
вторник, 4 март 2014 г.
вторник, 7 януари 2014 г.
My 2013, Part 1
Такаааа. Още една година отиде в папка Архив. Хубава, лоша - мина. Няма да ви занимавам с глупости като равносметки и тем подобни, а ще си говорим за музика.
2013 ми се отрази чудесно в това отношение. Видях Slash & Myles на живо (имам си перцеееее, йееее), скачах и крещях на Bon Jovi (и, да, човекът може да го тресна алергията, но това беше един от най-добрите концерти, на които съм ходила) и а-ха да се разплача на The Wall.
Сега, обаче, искам да споделя за музиката, която открих през тази година.
Започвам с любимеца Corey Taylor, че той тази година горкият не се спря. Двоен албум, турнета, книги, комикси, съвместни проекти (и дотам ще стигна)... Даже, като се замисля, на него мога да му отделя цяла пост - ще има материал, че ще остане и за още даже :) Та, момчето бе сполетяно от муза и реши да направи албум със Stone Sour. И не просто албум, а двоен. И не прото двоен албум, ами и концептуален. И комикси направи към него, но до тях не съм стигнала. Yet... Поне за мен страхотен албум. Докато първата част е някак по-динамична и може да се възприеме и като албум, съставен от (почти) отделни песни, то втората си е откровено като саундтрак. Само дето още си няма филм към него. Но като гледам Corey калко се е разработил, може и да проима. Лично за мен, едно от най-добрите неща, които Corey е правил - както със Stone Sour, така и със Slipknot. А, да, албумът се казва House of Gold & Bones. Респективно Part 1 и Part 2. Първата част я издадоха в края на 2012, а втората началото на 2013. Историятаа е мрачна, леко философска и е свързана с изборите, които всеки трябва да направи за себе си и за живота си. Ако не се спра да пиша за него сега, няма да спра никога, затова просто пускам по една песен от двете части.
Явно в последно време е модерно да се издават двойни албуми, защото Five Finger Death Punch взеха, че и те издадоха такъв през 2013. Той носи краткото име The Wrong Side of Heaven and the Righteous Side of Hell. Volume 1 и Volume 2. Последният да затвори вратата. За по-кратко писане - FFDP (или 5FDP) и албумът им TWSOHATRSOH. Да. Ок. Както и да е. Те, хората, си съществуват още от 2005 и издават албуми от 2007, ама аз ги открих с ето този им разкош:
Много добре им се получава. Вокалът Ivan Moody, който аз за по-кратко наричам Иванчо, се справя повече от добре с викането, а Rob Halford е черешката на тортата. Така като се замисля, в първата част на албума много трудно може да се намери песен, която да не става. Една от основните разлики с втората, е че тук има много дуети. Любимите ми - Lift Me Up, I.M.Sin (feat. Max Cavalera). Честно казано към Volume 2 не изпитах толкова внезапна любов, колкото към Vol. 1, ама какво да се прави - такъв е животът :) Във въпросната втора част са направили кавър на House of the Rising Sun. Лично мнение - не ми хареса. За разлика от нея, Battle Born ми легна на сърцето като стой, та гледай. Да, Иванчо, освен да вика, може да пее чудно и по-бавни песни.
(защо някой е решил да орезили хубавата песен с този клип, за мен остава мистерия...)
Ако сте обърнали внимание на заглавието на поста, вече ви е станало ясно, че и аз мисля да последвам тенденцията за част 1, 2... 15 и тн. Никакъв шанс няма да се вместя само в един пост. С този само поставям началото :) А сега мисля да му сложа и край отново с Corey. Само че този път е намесен и Dave Grohl. Тези двамата успешно се конкурират на тема "Кой може да се заеме с повече неща за правене едновременно". Беше просто неизбежно да не се съберат да направят нещо заедно. При това добро нещо. Песента е част от саундтрака към документален филм за звукозаписното студио Sound City. Продуцент и режисьор - Dave Grohl. Освен Corey, за записите Dave е събрал една камара народ - Josh Homme, Paul McCartney, Stevie Nicks, Trent Raznor, Krist Novoselic и тн. Заслужава си да се чуе. При това повече от един път.
Засега стига толкова. Другия път още.
2013 ми се отрази чудесно в това отношение. Видях Slash & Myles на живо (имам си перцеееее, йееее), скачах и крещях на Bon Jovi (и, да, човекът може да го тресна алергията, но това беше един от най-добрите концерти, на които съм ходила) и а-ха да се разплача на The Wall.
Сега, обаче, искам да споделя за музиката, която открих през тази година.
Започвам с любимеца Corey Taylor, че той тази година горкият не се спря. Двоен албум, турнета, книги, комикси, съвместни проекти (и дотам ще стигна)... Даже, като се замисля, на него мога да му отделя цяла пост - ще има материал, че ще остане и за още даже :) Та, момчето бе сполетяно от муза и реши да направи албум със Stone Sour. И не просто албум, а двоен. И не прото двоен албум, ами и концептуален. И комикси направи към него, но до тях не съм стигнала. Yet... Поне за мен страхотен албум. Докато първата част е някак по-динамична и може да се възприеме и като албум, съставен от (почти) отделни песни, то втората си е откровено като саундтрак. Само дето още си няма филм към него. Но като гледам Corey калко се е разработил, може и да проима. Лично за мен, едно от най-добрите неща, които Corey е правил - както със Stone Sour, така и със Slipknot. А, да, албумът се казва House of Gold & Bones. Респективно Part 1 и Part 2. Първата част я издадоха в края на 2012, а втората началото на 2013. Историятаа е мрачна, леко философска и е свързана с изборите, които всеки трябва да направи за себе си и за живота си. Ако не се спра да пиша за него сега, няма да спра никога, затова просто пускам по една песен от двете части.
Явно в последно време е модерно да се издават двойни албуми, защото Five Finger Death Punch взеха, че и те издадоха такъв през 2013. Той носи краткото име The Wrong Side of Heaven and the Righteous Side of Hell. Volume 1 и Volume 2. Последният да затвори вратата. За по-кратко писане - FFDP (или 5FDP) и албумът им TWSOHATRSOH. Да. Ок. Както и да е. Те, хората, си съществуват още от 2005 и издават албуми от 2007, ама аз ги открих с ето този им разкош:
Много добре им се получава. Вокалът Ivan Moody, който аз за по-кратко наричам Иванчо, се справя повече от добре с викането, а Rob Halford е черешката на тортата. Така като се замисля, в първата част на албума много трудно може да се намери песен, която да не става. Една от основните разлики с втората, е че тук има много дуети. Любимите ми - Lift Me Up, I.M.Sin (feat. Max Cavalera). Честно казано към Volume 2 не изпитах толкова внезапна любов, колкото към Vol. 1, ама какво да се прави - такъв е животът :) Във въпросната втора част са направили кавър на House of the Rising Sun. Лично мнение - не ми хареса. За разлика от нея, Battle Born ми легна на сърцето като стой, та гледай. Да, Иванчо, освен да вика, може да пее чудно и по-бавни песни.
(защо някой е решил да орезили хубавата песен с този клип, за мен остава мистерия...)
Ако сте обърнали внимание на заглавието на поста, вече ви е станало ясно, че и аз мисля да последвам тенденцията за част 1, 2... 15 и тн. Никакъв шанс няма да се вместя само в един пост. С този само поставям началото :) А сега мисля да му сложа и край отново с Corey. Само че този път е намесен и Dave Grohl. Тези двамата успешно се конкурират на тема "Кой може да се заеме с повече неща за правене едновременно". Беше просто неизбежно да не се съберат да направят нещо заедно. При това добро нещо. Песента е част от саундтрака към документален филм за звукозаписното студио Sound City. Продуцент и режисьор - Dave Grohl. Освен Corey, за записите Dave е събрал една камара народ - Josh Homme, Paul McCartney, Stevie Nicks, Trent Raznor, Krist Novoselic и тн. Заслужава си да се чуе. При това повече от един път.
Засега стига толкова. Другия път още.
неделя, 27 януари 2013 г.
Apocalyptic Love
И настана време да се ходи на концерт! Не е утре, но почти е вече на вратата.
Slash
и
Myles Kennedy
Този концерт дори не съм и сънувала, че ще ми се случи на родна почва. И за да не бъда разбрана случайно леко погрешно от някой - на 04.02.2013 ще съм в зала Фестивална, fen pit, не толкова заради Slash (който е невероятен китарист), но заради Myles. И точно той си мислех, че няма никакъв шанс да се появи насам. Не че нещо, ама Alter Bridge не се сред най-полулярните групи у нас. В този ред на мисли, точно тук е моментът, в който благодаря на съученика Момчилов, че преди ехехее време пусна нещо тяхно във Facebook-а и ми отвори очите за тях. Благодаря!
Да се върна на концерта. Аз, него, го чакам като лятната отпуска. Купих си билет рано-рано (да не би да свършат онези пред сцената) и току си го поглеждам и му се радвам. Дори съм си го снимала, ако случайно ме обземе рязко желание да му се порадвам, а той не е наблизо. Любов, кво да я правиш... Прилагам снимков материал. Малко фокусът бяга, но вълнението не прощава и ръцете треперят:
През последния месец се самонадъхвам като слушам албума, дето ще го концертират. Щото, да си призная, покрай Godsmack, Slipknot, Stone Sour, Shinedown и още някои неща, не ми остана много време да го прослушам как си трябва. Голям пропуск от моя страна, който поправям с особено голямо усърдие.
Купих си тениска със силуета на Slash-чо, гепил една китара. Опитах се да си намеря на Alter Bridge, но незнайно защо, не успях в това си начинание. А тъй като не ми се и занимаваш да се правя...
Планирам да се позиционорам най-отпред пред сцената и да се размажа максимално. А ако някой от двамата (за предпочитане Myles) реши да изпадне от нея, аз ше съм там и ще го спася от падане. Мда.
Това, което зависеше от мен, аз го направих. Сега остава само да изчакам последните няколко дни. До другия понеделник. 4.02. Зала Фестивална. Дотогава ще си припявам или нешо на Slash от новото албум
или нещо от стария (демек, първия)
или нещо на Alter Bridge
и ще броя наобратно - 8...
Slash
и
Myles Kennedy
Този концерт дори не съм и сънувала, че ще ми се случи на родна почва. И за да не бъда разбрана случайно леко погрешно от някой - на 04.02.2013 ще съм в зала Фестивална, fen pit, не толкова заради Slash (който е невероятен китарист), но заради Myles. И точно той си мислех, че няма никакъв шанс да се появи насам. Не че нещо, ама Alter Bridge не се сред най-полулярните групи у нас. В този ред на мисли, точно тук е моментът, в който благодаря на съученика Момчилов, че преди ехехее време пусна нещо тяхно във Facebook-а и ми отвори очите за тях. Благодаря!
Да се върна на концерта. Аз, него, го чакам като лятната отпуска. Купих си билет рано-рано (да не би да свършат онези пред сцената) и току си го поглеждам и му се радвам. Дори съм си го снимала, ако случайно ме обземе рязко желание да му се порадвам, а той не е наблизо. Любов, кво да я правиш... Прилагам снимков материал. Малко фокусът бяга, но вълнението не прощава и ръцете треперят:
През последния месец се самонадъхвам като слушам албума, дето ще го концертират. Щото, да си призная, покрай Godsmack, Slipknot, Stone Sour, Shinedown и още някои неща, не ми остана много време да го прослушам как си трябва. Голям пропуск от моя страна, който поправям с особено голямо усърдие.
Купих си тениска със силуета на Slash-чо, гепил една китара. Опитах се да си намеря на Alter Bridge, но незнайно защо, не успях в това си начинание. А тъй като не ми се и занимаваш да се правя...
Планирам да се позиционорам най-отпред пред сцената и да се размажа максимално. А ако някой от двамата (за предпочитане Myles) реши да изпадне от нея, аз ше съм там и ще го спася от падане. Мда.
Това, което зависеше от мен, аз го направих. Сега остава само да изчакам последните няколко дни. До другия понеделник. 4.02. Зала Фестивална. Дотогава ще си припявам или нешо на Slash от новото албум
или нещо от стария (демек, първия)
или нещо на Alter Bridge
и ще броя наобратно - 8...
понеделник, 27 август 2012 г.
I Follow The Sun
Разказвала ли съм ви какво са за мен The Beatles? Май не. Не съм от онези им фенове, които знаят цялото им творчество наизуст. Не познавам всички конспиративни теории за това дали Paul е жив или не. Не мога да взема отношение по въпроса дали Yoko е прецакала цялата група или не. Но със сигурност мога да кажа, че са велики. И великолепни. И без тях музиката никога не би била същата.
За мен Beatles не са просто Yellow Submarine. Не са и Help Me. Не Ob-La-Di Ob-La-Da. Не са Love Me Do. Или поне не са само това. Харесва ми онази меланхолична, тъжна, бавна страна на Beatles. Онази, което не те кара да се хилиш, а да се усмихваш бавно и да си спомняш. Приятели, любови и всичко останало.
Днес всичко бе заради дъжда и слънцето, което се пробва да се появи, но така и не намери сили да остане.
Както е казал поетът, едното нещо доведе до другото и до
Ето тази песничка ми е особено любима. Напомня ми на ученическите ми години и една компания с китари и много емоции. Все още тормозя Елица да ми е свири. И тя все още ми угажда. Благодаря й за което:)
Дали заради облаците, или заради нещо незнайно какво друго (жена съм все пак-изпадаме в безпричинни настроения), обаче бавните песни днес ми идват идеално. А тази е просто разкошна:
И сега вече съвсем се разкиснах:
Тук само се слуша:
Стига толкова, че дори и китарите започнаха да плачат.
PS Някой ден ще се постарая да пусна и по-небрежната им страна. Но няма да е сега. Сега е облачно и отивам да търся слънцето.
За мен Beatles не са просто Yellow Submarine. Не са и Help Me. Не Ob-La-Di Ob-La-Da. Не са Love Me Do. Или поне не са само това. Харесва ми онази меланхолична, тъжна, бавна страна на Beatles. Онази, което не те кара да се хилиш, а да се усмихваш бавно и да си спомняш. Приятели, любови и всичко останало.
Днес всичко бе заради дъжда и слънцето, което се пробва да се появи, но така и не намери сили да остане.
Както е казал поетът, едното нещо доведе до другото и до
Ето тази песничка ми е особено любима. Напомня ми на ученическите ми години и една компания с китари и много емоции. Все още тормозя Елица да ми е свири. И тя все още ми угажда. Благодаря й за което:)
Дали заради облаците, или заради нещо незнайно какво друго (жена съм все пак-изпадаме в безпричинни настроения), обаче бавните песни днес ми идват идеално. А тази е просто разкошна:
И сега вече съвсем се разкиснах:
Тук само се слуша:
Стига толкова, че дори и китарите започнаха да плачат.
PS Някой ден ще се постарая да пусна и по-небрежната им страна. Но няма да е сега. Сега е облачно и отивам да търся слънцето.
понеделник, 21 май 2012 г.
Stayin' Alive
Докато бях още ученичка, си имахме един двукасетъчен касетофон. Все още го имаме, но вече е пенсиониран и покрит с поне половин сантиметър прах. Много му се радвах. И почти не го оставях без работа. Най-много се радвах на функцията му да записва. Бях се специализирала отвсякъде. Дори стигнах до до там, че в гнездото, което записваше, винаги имаше една празна касетка за всеки случай - ако по радиото пуснат някоя песен, която особено много държа да имам. Пиратствам си от малка, ама какво да се прави - музиката иска жертви.
Що ви разказвам за касетофончето? Защото благодарение на него се влюбих в музиката. И в някои групи. В началото бяха разни лигавщини, но след това открих Queen и Freddie Mercury. По някое време се сблъсках и с Bee Gees. Има неща, които ги чуваш и веднага се вмъкват под кожата ти и се загнездват в душата. И без значение колко се променя музикалният вкус в течение на годините, те си остават там. Все още твърдя, че за мен музиката се разделя на две - Queen и всички останали. Съмнявам се, че това ми твърдение ще се промени скоро. Също така и до ден днешен Bee Gees продължават да ме карат да чувствам. Дали ще е радост, дали ще е меланхолия - чувствам. Факт е, че клиповете им често ме докарват до почти неконтролируем кикот заради тесните дънки и смешните прически, но за това основно виня 70-те. Песните им са съвсем друга бира.
Имах една тяхна касетка. Беше някакъв The Best. Не си спомням дали беше оригинална или я бях записвала отнякъде. По-скоро ше да е било второто. Имаше период, в който друго не слушах. Братята Гиб ми бяха станали първи дружки. Почти прецаках лентата на касетката от слушане. На някои места дори откровено вече беше започнала да си провлачва. След това минах на друга музикална вълна, след това на още по-друга и така до безкрай. Bee Gees минаха леко в архив, много по-късно бяха прехвърлени на mp3 player-чето, слушани къде по-рядко, къде по-често.
Преди няколко години се разхождах небрежно покрай НДК-то на културата, слушах нещо на mp3-то и като цяло не вършех нищо смислено. И тогава, върху едно табло мернах Дъ Плакатът! Robin Gibb с концерт в София. Със Софийска филхармония. В НДК. Да кажа, че бях щастлива, ще бъде твърде голямо подценяване на ситуацията. Настроението ми горе-долу може да бъде описано с израза: "Ударих си задника в тавана на лятното кино." Един час по-късно се бях сдобила с билети - за мен и за съквартирантката.
Ако кажа, че винаги съм искала да отида на концерт на Bee Gees ще бъде откровена лъжа. Никога подобна мисъл не ми бе минавала првез главата. Толкова невъзможна ми се е струвала идеята Bee Gees да се мернат из нашенско. Бяха се разпаднали, Maurice не бе между живите, Robin правеше самостоятелни концерти, но да мине през България... ами не го вярвах.
Искам да ви кажа, че това бяха два от най-прекрасните часа, които някога съм прекарвала. Robin Gibb и Софийска филхармония са комбинация, която определено си заслужава да се види. Човекът изпя едни от най-големите неща на Bee Gees. Чух текстовете, които знам наизуст, изпяти по великолепен начин от Изпълнител, за който дори не съм посмяла да мечтая да видя на живо. Всяка следваща песен ми напомняше за нещо, за някой, за места и случки, които вече са били. Не знам как да ви опиша усещането. Беше идеално.
Днес Robin Gibb си отиде от този свят. Почивай в мир!
Що ви разказвам за касетофончето? Защото благодарение на него се влюбих в музиката. И в някои групи. В началото бяха разни лигавщини, но след това открих Queen и Freddie Mercury. По някое време се сблъсках и с Bee Gees. Има неща, които ги чуваш и веднага се вмъкват под кожата ти и се загнездват в душата. И без значение колко се променя музикалният вкус в течение на годините, те си остават там. Все още твърдя, че за мен музиката се разделя на две - Queen и всички останали. Съмнявам се, че това ми твърдение ще се промени скоро. Също така и до ден днешен Bee Gees продължават да ме карат да чувствам. Дали ще е радост, дали ще е меланхолия - чувствам. Факт е, че клиповете им често ме докарват до почти неконтролируем кикот заради тесните дънки и смешните прически, но за това основно виня 70-те. Песните им са съвсем друга бира.
Имах една тяхна касетка. Беше някакъв The Best. Не си спомням дали беше оригинална или я бях записвала отнякъде. По-скоро ше да е било второто. Имаше период, в който друго не слушах. Братята Гиб ми бяха станали първи дружки. Почти прецаках лентата на касетката от слушане. На някои места дори откровено вече беше започнала да си провлачва. След това минах на друга музикална вълна, след това на още по-друга и така до безкрай. Bee Gees минаха леко в архив, много по-късно бяха прехвърлени на mp3 player-чето, слушани къде по-рядко, къде по-често.
Преди няколко години се разхождах небрежно покрай НДК-то на културата, слушах нещо на mp3-то и като цяло не вършех нищо смислено. И тогава, върху едно табло мернах Дъ Плакатът! Robin Gibb с концерт в София. Със Софийска филхармония. В НДК. Да кажа, че бях щастлива, ще бъде твърде голямо подценяване на ситуацията. Настроението ми горе-долу може да бъде описано с израза: "Ударих си задника в тавана на лятното кино." Един час по-късно се бях сдобила с билети - за мен и за съквартирантката.
Ако кажа, че винаги съм искала да отида на концерт на Bee Gees ще бъде откровена лъжа. Никога подобна мисъл не ми бе минавала првез главата. Толкова невъзможна ми се е струвала идеята Bee Gees да се мернат из нашенско. Бяха се разпаднали, Maurice не бе между живите, Robin правеше самостоятелни концерти, но да мине през България... ами не го вярвах.
Искам да ви кажа, че това бяха два от най-прекрасните часа, които някога съм прекарвала. Robin Gibb и Софийска филхармония са комбинация, която определено си заслужава да се види. Човекът изпя едни от най-големите неща на Bee Gees. Чух текстовете, които знам наизуст, изпяти по великолепен начин от Изпълнител, за който дори не съм посмяла да мечтая да видя на живо. Всяка следваща песен ми напомняше за нещо, за някой, за места и случки, които вече са били. Не знам как да ви опиша усещането. Беше идеално.
Днес Robin Gibb си отиде от този свят. Почивай в мир!
Абонамент за:
Публикации (Atom)
