Как да седна да пиша за Концерта? Опитах се да разкажа на познатите си какво е усещането да си бил на стадиона в петък вечерта, но все не успявам. Не намирам думи. Каквото и да кажа, както и да се опитам да обясня чувството на масов екстаз, все не ми се получава и започвам да заеквам и да пелтеча.
50 000 души. Една цел - да видят и чуят Metallica. Дали това не изчерпва всичко? Веднага си удрям един шамар зад врата и си се карам на себе си. Не. Не изчерпва всичко. Защото в петък, Metallica показаха защо са велики.
Чета коментари за лошата организация. Може. Аз не видях подобно нещо. Или ако съм видяла, съм го изтрила от съзнанието си. Помня как идеята, че си там, за да видиш и чуеш Групата, заличи всякакви социални ограничения, които сами си налагаме, докато живеем живота си, изпълнен със срокове и задачки. Всички там бяхме приятели и се шегувахме заедно. Заедно очаквахме началото. Заедно крещяхме, изпаднали в екстаз. Заедно изпадахме в душевен оргазъм. Смешно е на фона на подобна емоция да се коментира колко били дълги опашките за бира. Ами дълги ще са. Народът е жаден. И мога да кажа, че на опашката, където аз чаках, момчетата, дето наливаха, бяха възможно най-бързи. Но това отново са подробности.
Друго е важно. Важното е, че за два часа бяхме попаднали в една паралелна вселена, където не съществуваше нищо друго освен Metallica. Всяка песен беше изживяване. Можех само да усещам музиката. Един младеж, който беше до нас, разказа, че това е третият концерт на Metallica, на който присъства. И че сега Джеймс и компания се раздават повече отвсякога. Повярвах му. Без дори да се замисля.
Под някоя от многобройните статии прочетох коментар на една мацка, че били подбрали относително добри песни. Моля? Относително добри песни? В петък вечерта чух изпълнения, за които дори не съм и мечтала да видя на живо. Creeping Death. Перфектното начало. One. Велика. Sad But True. Без коментар. Fuel. Кръвта ти кипи, докато усещаш ритъма във вените си и топлината на огромните огньове върху лицето си. Master of Puppets. Obey your Master. Master. Master. И това от 50 000 гърла. Ръцете, вдигнати високо горе. Fade To Black. Уникална. Размазващо добра. Wherever I May Roam. Останах без дъх. Nothing Else Matters. Без дразнещото американско зззз на Джеймс. Красота и много енергия. Enter Sandman. Моят личен фаворит. Финалът... Seek and Destroy. Дочакана. И това не са всички. Говори ми, че били относително добре подбрани.
След всяка песен си казвах, че сега вече мога да умра спокойно. Докато не чуех акордите на следващата.
Не може да се опише. Няма как. Исках още. И още. И още. Не ме интересуваше нищо друго освен настоящият момент. Тук и сега. Metallica. Огромният екран. Звукът, който ме обгръщаше. Емоцията, която ме заливаше. Няма снимки, които да покажат какво беше. Нищо клипче. Нищо.
В петък написахме една страница от историята. Вече ще деля всичко на преди и след концерта на Metallica. И нищо друго няма значение.
понеделник, 28 юли 2008 г.
четвъртък, 24 юли 2008 г.
Широка лъка
Може би вече съм ви досадила до смърт с бръщолевенето си на тема "Къде бях през уикенда", обаче това е положението. Имам емоции и гледки за споделяне.
Действието се развива преди около две седмици. Дестинацията - Родопите. Целта - за един уикенд да обиколим де що можем до Триград и обратно.
Спирка първа:
Спряхме в началото на селото и се заехме с разучаването му. Първото, което видяхме, е това мостче.
До него има и по-нов модел, но предпочетохме да минем по стария. На отсрещния браг на реката ни очакваше това:
И няколко мака, устояли на горещите лъчи на слънцето. Опитах се да направя що-годе читава снимка, но не ми се получи особено успешно. Затова се обърнах отново към гледките наоколо.
Къщата на Екзарх Стефан.
Попаднахме на една размазана от жегата котка, която ни се зарадва.
Килийното училище.
Къщи.
Влезнахме и в етнографския музей. Интересното в случая бе, че самият музей беше затворен. Обадихме се на уредничката (телефонът й беше на табелката с работното време) и тя дойде да ни отвори. Въпреки че бяхме само двама души.
На двора имаше и няколко макета. Мелница:
Мандра.
Дъскорезница. Но нея само ще си я представяте как изглежда отвътре :)
Последна снимка от Широка лъка за разкош:
На няколко километра след Широка лъка има един интересен скален феномен - Момата. Успях да го видя само отдалеч, защото ме хвана малко шубе от едно леко стръмно място. Но това е вече една съвсем отделна история, на която мястото й изобщо не е тук. Момата:
А бе едва началото на целия уикенд. Като имам малко време, ще ви разкажа за стария римски път, за дивите ягоди и многото звезди.
Действието се развива преди около две седмици. Дестинацията - Родопите. Целта - за един уикенд да обиколим де що можем до Триград и обратно.
Спирка първа:
Спряхме в началото на селото и се заехме с разучаването му. Първото, което видяхме, е това мостче.
До него има и по-нов модел, но предпочетохме да минем по стария. На отсрещния браг на реката ни очакваше това:
И няколко мака, устояли на горещите лъчи на слънцето. Опитах се да направя що-годе читава снимка, но не ми се получи особено успешно. Затова се обърнах отново към гледките наоколо.
Къщата на Екзарх Стефан.
Попаднахме на една размазана от жегата котка, която ни се зарадва.
Килийното училище.
Къщи.
Влезнахме и в етнографския музей. Интересното в случая бе, че самият музей беше затворен. Обадихме се на уредничката (телефонът й беше на табелката с работното време) и тя дойде да ни отвори. Въпреки че бяхме само двама души.
На двора имаше и няколко макета. Мелница:
Мандра.
Дъскорезница. Но нея само ще си я представяте как изглежда отвътре :)
Последна снимка от Широка лъка за разкош:
На няколко километра след Широка лъка има един интересен скален феномен - Момата. Успях да го видя само отдалеч, защото ме хвана малко шубе от едно леко стръмно място. Но това е вече една съвсем отделна история, на която мястото й изобщо не е тук. Момата:
А бе едва началото на целия уикенд. Като имам малко време, ще ви разкажа за стария римски път, за дивите ягоди и многото звезди.
петък, 18 юли 2008 г.
Имаме новина
През последните няколко дни съм попаднала в някаква въртележка от задачки и успявам само с едно ухо да дочуя какво се случва в милата ни Родина. Странно ми е да съм леко неинформирана - не ми се е случвало от много време.
Днес сутринта, обаче, едно интервю с Вездесъщия Кмет по невероятната телевизия БТВ, привлече вниманието ми почти изцяло. Интервюиращият, естествено, бе Бареков. Почвам да си мисля, че ББ има абонамент за сутрешния блок на народната телевизия. Струва ми се, че всяка сутрин чувам прекрасния глас на Градоначалника да се лее от екрана.
Но да се върна на темата. Кметът, възмутен от случващото се нищо след доклада на ОЛАФ, предложи другата седмица след гласуване на поредния вот на недоверие (пети ли стана вече, шести ли...), опозицията целокупно да напусне залата и импровизирано да се изнесе да заседава на открито в градинката между Парламента и СУ. Той щял да издаде разрешение за целта.
Ох, леле! Явно жегите са се отразили и на Него. Този иначе недосегаем за човешките несгоди Кмет (не смея да го пиша с малка буква, простете). Демек - май е слънчасал съвсем. Иначе не мога да си обясня как се е родила тази идея в гениалната му глава. Ако имах сили, щях да се смея дълго и искрено. Че и лично дори, ако се наложи.
Кмете, Кмете... Ако може да направя едно малко включване... То май на всички е ясно, че вотът другата седмица ще мине трудно. Не мисля, че някоя от партиите в управляващата коалиция е готова да сдаде властта толкова лесно. Ама да го беше казал малко по-тактично! Покажи малко вяра в опозицията. Ей така, за кумова срама поне. Сега излиза, че вотовете се искат само за отчитане на дейност (упс, това май не трябваше да го пиша).
Това, което истински ме плени в идеята, е нейната простота! Вотът не минава, цялата опозиция се хваща и напълно ипровизирано напуска Пленарна зала. Вътре остават Управляващите, които до този момент се е предполагало, че треперят от страх за местата си. В духа на импровизирания бойкот, Кметът е издал разрешение за заседаване на всички напуснали под открито небе. Че да не би да се появи полицията и да разтури мирния протест като миналата година, когато онези нагли и опасни природозащитници си позволиха да защитават Странджа.
Замисълът е уникален. Притеснявам се само, че на онези, които останат в Парламента, цялото това упражнение няма да им направи никакво впечатление. Особено, ако си имат кворум.
Но... да не бъда такъв песимист. Има и много позитиви, които могат да се извлекат от цялата история. Заседанията на народните избранници под открито небе, определено
ще бъдат нещо атрактивно. И тъй като се оказа, че май ще има да връщаме доста пари на ЕС, бихме могли да ги превърнем в своеобразна атракция. Искате да видите Държавата в действие? Бихте могли, само срещу два лева(толкова, не бива да обираме електората, все пак)! Внимание! Не хранете експонатите и не ги дразнете!
Също така, най-накрая ще постигнем така желаната прозрачност в управлението. И ще можем да видим нагледно кой кога (и дали) ходи на работа.
Чудничко ще се получи. Нямам търпение чак, С радост разбрах, че Волен Сидеров подкрепя Кмета.
Но само той. Другите го отрязали. Лоши хора. Лоши!
Тц, тц, тц. Отиде ми пак прекрасната мечта...
Днес сутринта, обаче, едно интервю с Вездесъщия Кмет по невероятната телевизия БТВ, привлече вниманието ми почти изцяло. Интервюиращият, естествено, бе Бареков. Почвам да си мисля, че ББ има абонамент за сутрешния блок на народната телевизия. Струва ми се, че всяка сутрин чувам прекрасния глас на Градоначалника да се лее от екрана.
Но да се върна на темата. Кметът, възмутен от случващото се нищо след доклада на ОЛАФ, предложи другата седмица след гласуване на поредния вот на недоверие (пети ли стана вече, шести ли...), опозицията целокупно да напусне залата и импровизирано да се изнесе да заседава на открито в градинката между Парламента и СУ. Той щял да издаде разрешение за целта.
Ох, леле! Явно жегите са се отразили и на Него. Този иначе недосегаем за човешките несгоди Кмет (не смея да го пиша с малка буква, простете). Демек - май е слънчасал съвсем. Иначе не мога да си обясня как се е родила тази идея в гениалната му глава. Ако имах сили, щях да се смея дълго и искрено. Че и лично дори, ако се наложи.
Кмете, Кмете... Ако може да направя едно малко включване... То май на всички е ясно, че вотът другата седмица ще мине трудно. Не мисля, че някоя от партиите в управляващата коалиция е готова да сдаде властта толкова лесно. Ама да го беше казал малко по-тактично! Покажи малко вяра в опозицията. Ей така, за кумова срама поне. Сега излиза, че вотовете се искат само за отчитане на дейност (упс, това май не трябваше да го пиша).
Това, което истински ме плени в идеята, е нейната простота! Вотът не минава, цялата опозиция се хваща и напълно ипровизирано напуска Пленарна зала. Вътре остават Управляващите, които до този момент се е предполагало, че треперят от страх за местата си. В духа на импровизирания бойкот, Кметът е издал разрешение за заседаване на всички напуснали под открито небе. Че да не би да се появи полицията и да разтури мирния протест като миналата година, когато онези нагли и опасни природозащитници си позволиха да защитават Странджа.
Замисълът е уникален. Притеснявам се само, че на онези, които останат в Парламента, цялото това упражнение няма да им направи никакво впечатление. Особено, ако си имат кворум.
Но... да не бъда такъв песимист. Има и много позитиви, които могат да се извлекат от цялата история. Заседанията на народните избранници под открито небе, определено
ще бъдат нещо атрактивно. И тъй като се оказа, че май ще има да връщаме доста пари на ЕС, бихме могли да ги превърнем в своеобразна атракция. Искате да видите Държавата в действие? Бихте могли, само срещу два лева(толкова, не бива да обираме електората, все пак)! Внимание! Не хранете експонатите и не ги дразнете!
Също така, най-накрая ще постигнем така желаната прозрачност в управлението. И ще можем да видим нагледно кой кога (и дали) ходи на работа.
Чудничко ще се получи. Нямам търпение чак, С радост разбрах, че Волен Сидеров подкрепя Кмета.
Но само той. Другите го отрязали. Лоши хора. Лоши!
Тц, тц, тц. Отиде ми пак прекрасната мечта...
сряда, 16 юли 2008 г.
Нещо си някакво
Странна работа. Слушаш едно нещо за хиляден път и все успяваш да откриеш нещо ново. Нюанс, който не си забелязал до този момент. Строфа, която да те хване за гърлото. Усещане, което те кара да се чувстваш нереален. И онова соло на китара, което направо те размазва...
Следват няколко песни, без абсолютно никаква връзка по между си.
Следват няколко песни, без абсолютно никаква връзка по между си.
вторник, 15 юли 2008 г.
Торта от моркови
От няколко дни ме тресат едни екзистенциални мисли, направо се изненадвам от себе си. Но не за тях ще стане дума. Споменавам ги само, за да създам някаква атмосфера за начало на поста. Пък и начало да му дам някакво. Не мога да почна от средата.
Отглеждането на подобни разсъждения обикновено не води до нищо добро. И за да е положението още по-добро, седмицата ми започна с екстремна доза адреналин. Още от девет сутринта в понеделник. До края на деня вече не знаех къде се намирам. А днес... Днес сутринта за пореден път се убедих, че хората сме страшни животни. Всъщност не. Не сме животни. Животните не страдат от излишна жестокост. Но както и да е.
Мисля, че се справих подобаващо с мрънкането и описването на душевното ми състояние. Значи вече можете да си представите с какво настроение прекрачих днес прага на офиса. Където някой прекрасен колега беше оставил климатика в стаята ми да работи цяла нощ на 19 градуса. Още подсмърчам и се опитвам да си стопля синусите.
Два телефонни разговора. Един файл. И в този момент дойде новият колега. Момчето е англичанче, от Манчестър. Готвач е. И отговаря за готвачите. Логично. Преди време спечели сърцата на всички с едни божествени домашни бисквитки, станали известни като 'кукитата'. Ммммм.
Днес се появи с два подноса. На единия имаше лимонов пай. На другия торта. От моркови.
Нали си спомняте онзи виц за заека, дето влезнал в една сладкарница и попитал: Извинете, имате ли торта от моркови? Мечката зад бара го погледнала и му казала: Не. На следващия ден се повторило същото. На по-следващия също. И на по-следващия. Накрая мечката се смилила над заека и му поръчала торта от моркови. На другия ден заекът отново дошъл и попитал: Извинете, имате ли торта от моркови? Мечката: Да, Зайо, имаме. Заекът: Много е гадна, нали?
Не съм фен на морковите. Дори бих казала, че умишлено ги избягвам. В какъвто и да е било вариант.
Но когато англичанчето донесе сладкишите, не спомена какво има в тортата. Извадихме чиниите. Вилици. И нож. Нарязахме и тортата, и паят. И се почна. Голямото офисно тортено муана. Заприличахме на нещо средна между сладкарница и детски рожден ден. Липсваше само лимонадата.
Всички си взеха чинийките и си забегнаха по стаите. Аз - привилегирована. С Англичанчето сме в една стая. Респективно и със сладкишите. Седнах си пред компа и се заех с дегустацията. Първата хапка от тортата беше вълшебство. Втората - също. Успях да измуча едно доволно: Delicious! (младежът все още не се справя с българския)
Той: Хареса ли ти? Аз не бях сигурен дали в България сте свикнали да ядете подобно нещо.
Аз: Защо?
Той: Защото май не ядете много торта от моркови.
Аз: В тортата има моркови?
Той: Да.
Аз: Това оранжевото са моркови.
Той: Да. Точно заради тях блатът е толкова крехък.
За пореден път се убеждавам, че предубеждението е лошо нещо. Подозирам, че ако знаех от самото начало какво има в това кулинарно вълшебство, едва ли щях да се престраша да го опитам. Но пък взе, че ми допадна.
Погледнах си в чинията. Брех! Ям торта от моркови! И ми няма нищо... Дори ми харесва... Дали съвсем не съм се чалнала?
Отглеждането на подобни разсъждения обикновено не води до нищо добро. И за да е положението още по-добро, седмицата ми започна с екстремна доза адреналин. Още от девет сутринта в понеделник. До края на деня вече не знаех къде се намирам. А днес... Днес сутринта за пореден път се убедих, че хората сме страшни животни. Всъщност не. Не сме животни. Животните не страдат от излишна жестокост. Но както и да е.
Мисля, че се справих подобаващо с мрънкането и описването на душевното ми състояние. Значи вече можете да си представите с какво настроение прекрачих днес прага на офиса. Където някой прекрасен колега беше оставил климатика в стаята ми да работи цяла нощ на 19 градуса. Още подсмърчам и се опитвам да си стопля синусите.
Два телефонни разговора. Един файл. И в този момент дойде новият колега. Момчето е англичанче, от Манчестър. Готвач е. И отговаря за готвачите. Логично. Преди време спечели сърцата на всички с едни божествени домашни бисквитки, станали известни като 'кукитата'. Ммммм.
Днес се появи с два подноса. На единия имаше лимонов пай. На другия торта. От моркови.
Нали си спомняте онзи виц за заека, дето влезнал в една сладкарница и попитал: Извинете, имате ли торта от моркови? Мечката зад бара го погледнала и му казала: Не. На следващия ден се повторило същото. На по-следващия също. И на по-следващия. Накрая мечката се смилила над заека и му поръчала торта от моркови. На другия ден заекът отново дошъл и попитал: Извинете, имате ли торта от моркови? Мечката: Да, Зайо, имаме. Заекът: Много е гадна, нали?
Не съм фен на морковите. Дори бих казала, че умишлено ги избягвам. В какъвто и да е било вариант.
Но когато англичанчето донесе сладкишите, не спомена какво има в тортата. Извадихме чиниите. Вилици. И нож. Нарязахме и тортата, и паят. И се почна. Голямото офисно тортено муана. Заприличахме на нещо средна между сладкарница и детски рожден ден. Липсваше само лимонадата.
Всички си взеха чинийките и си забегнаха по стаите. Аз - привилегирована. С Англичанчето сме в една стая. Респективно и със сладкишите. Седнах си пред компа и се заех с дегустацията. Първата хапка от тортата беше вълшебство. Втората - също. Успях да измуча едно доволно: Delicious! (младежът все още не се справя с българския)
Той: Хареса ли ти? Аз не бях сигурен дали в България сте свикнали да ядете подобно нещо.
Аз: Защо?
Той: Защото май не ядете много торта от моркови.
Аз: В тортата има моркови?
Той: Да.
Аз: Това оранжевото са моркови.
Той: Да. Точно заради тях блатът е толкова крехък.
За пореден път се убеждавам, че предубеждението е лошо нещо. Подозирам, че ако знаех от самото начало какво има в това кулинарно вълшебство, едва ли щях да се престраша да го опитам. Но пък взе, че ми допадна.
Погледнах си в чинията. Брех! Ям торта от моркови! И ми няма нищо... Дори ми харесва... Дали съвсем не съм се чалнала?
Абонамент за:
Публикации (Atom)
