Всичко започна съвсем невинно. Дори отчасти бих казала наивно. Телефонът ми започна да ми създава проблеми. Ресетвах, преинсталирах, правих магии, но не - положението си оставаше все такова неправилно функциониращо. Затова се наложи да взема важно решение – ще продължаваме ли двамата с него заедно или ще се наложи да бъде сменен. Преди да се резделя с него, реших да му дам още един шанс и да го заведа на сервиз.
И точно в този момент започна драмата. Апаратът е закупен от Vivacom. Притежава гаранция две години, от която аз реших да се възползвам. Занесох го в най-удобния за мен магазин на Vivacom и го оставих там те да го дават на доктор и да следят за състоянието му. Ще пропусна момента, в който младежът в магазина очевидно изпита затруднение при приемане на телефона ми (опитвам се да си самовнуша, че е бил на обучение, а не откровено неадекватен) и ще премина към финалното изречение, което ми каза девойката, която се намеси: „И да ви информирам, че срокът за ремонта на апарата по закон е 30 дни* “.
Колко наивна съм била да вярвам, че това е максималният срок...
Дадох време на сервиза и на Виваком да успея да реагират и да поправят телефона ми. Дадох им седмица. Прецених, че за това време БИ МОГЛО всичко вече да е оправено. Затова сутринта, преди работа, с бодра стъпка (доколкото часът позволяваше) влязох и попитах дали има някаква информация за телефона ми. Девойката от предишната седмица само ме попита дали колегите са се обаждали и след отрицателния ми отговор дори не си направи труда да провери, а просто ми отговори усложливо: „Срокът е 30 дни, като стане готов, ще ви се обадим“. Преглътнах репликата, която ми дойде в ума и любезно пожелах довиждане.
След ден 10ти, започнах да навестявам Виваком всеки ден. И всеки ден задавах един и същи въпрос: Какво се случва с телефона ми? След отговора: „Срокът е 30 дни, като стане готов, ще ви се обадим“, обикновено следваше: А ще се свържете ли със сервиза, за да попитате? Реакциите: „Обадете се Вие!“ Ми, не, няма да се обадя аз. Това е ваша работа. „Ако толкова Ви е зор, обадете се Вие!“ (личен фаворит). Да, зор ми е. Не, вие ще се обадите. „Нямаме подобна процедура да се обаждаме в сервиза. Звъним само, ако гаранцията епросрочена“. Ако гаранцията ми е просрочена, няма да идвам при вас, а ще пиша дирекно на КЗП. „Ние си имаме и друга работа!“. И аз си имам, как това е релевантно? “OMG! Ще ви дам да си говорите директно със сервиза, за да може да си зададете хилядите въпроси и да не си предаваме като развален микрофон!“ Нямам хиляди въпроси, а само един. И между другото, се казва развален телефон, не микрофон. „Ама, госопжо, не бъдете такава!“ Каква?
Ден 20ти: Девойката този път не се заяжда, а дирекно проверява дали телефонът е пристигнал. Не е. Обажда се в сервиза (очевидно не боли и може да се направи). Я, телефонът ми е ремонтиран! Но радостта ми е кратка. Колегите го бавели, а те не можели да ги юркат за такива неща. „Ама аз сега какво да кажа на клиентката, която вече е много афектирана? Че телефонът й е готов, но няма скоро да го получи? Спомена, че може да подаде сигнал до КЗП!“ Отговорът бе феноменален: „Нищо не може да направи, срокът е 30 дни.“
Ако още някой ми каже, че срокът е 30 дни, ще започна да крещя. Знам, че е толкова. Но това не означава, че трябва да бъде 30 дни. Знам, че звучи революционно като идея, но ако апаратът ми е готов преди това, не е ли добра идея да ми го върнете?
Аз съм привързана към удобствата, които предлага техниката. Обичам момента, в който се разхождам и мога в рамките на няколко секунди да снимам нещо, което ми е направило впечатление. Като междувременно си слушам моята музика. Или да си ровя в телефона докато имам да убивам някакво време в чакане. Или каквото и да е. Обичам си техниката. И обикновено си я купувам според това какво искам от нея (duh). Съответно си плащам за конкретен план, който да ми отговаря на нуждите. Платила съм си и телефона. Който е в гаранция. И който искам да ползвам. Но който се ремонтира. Склонна съм да пренебрегна всичките си безсмислени навици в рамките на разумен период, защото знам, че го поправят. Обаче не съм склонна да ми обясняват, че нямам право на информация. И че щом срокът е 30 дни, значи толкова и ще го държат. И че аз не мога да направя нищо въпроса. Имам чувството, че телефонът ми е престъпник, на който е издадена присъда и ще стои в затвора между 10 и 30 дни. Но заради лошо поведение, ще го държат за максималния срок.
Искам си телфона. И искам да получавам обслужване, което да не ме оставя с горчив вкус в устата. Да не ми се казва да не съм такава, да си се обадя сама или че персоналът си имат друга работа, вместо да се занимават с мен. И, да, знам, че срокът е 30 дни! Enough already!
*Чл. 113. (1) Привеждането на потребителската стока в съответствие с договора за продажба трябва да се извърши в рамките на един месец, считано от предявяването на рекламацията от потребителя.
(2) След изтичането на срока по ал. 1 потребителят има право да развали договора и да му бъде възстановена заплатената сума или да иска намаляване на цената на потребителската стока съгласно чл. 114.
четвъртък, 23 юни 2016 г.
понеделник, 24 март 2014 г.
Metal All Stars
Не бях ходила на концерт от много отдавна (живите изпълнения, на които ходим почти всяка седмица в Rock It, не се броят) и Metal All Stars ми идваше като идеална възможност да променя това така не добро статукво.
Цел 1 беше сдобиването с билети. След като изпълнихме тази никак не лесна мисия, остана само приятната част. Преди да продължа, мисля, че е редно да споделя, че специално тази част от музиката леееко съм я пропуснала в музикалното си образование и едва през последните месеци наваксвам малко по малко. Дупките в познанията ми за метъла са толкова големи, че през тях спокойно може да мине средноголямо стадо слонове. Но благодарение на постоянните и упорити грижи на Янешлиева, вече успявам да различа Slayer, Pantera и Sepultura. Което, лично за мен, си е истинско постижение.
Сега, да се върна на концерта снощи. Ще започна с положителните неща.
Влизането
Не знам дали защото отидохме по-рано (някъде към шест и нещо) или поради много добра организация, обаче нямаше никаква драма с входовете. В интерес на истината не забелязах такава и по-късно. Всичко си беше ясно обозначено, минаването през проверките беше бързо, а влизането в самата зала - лесно. Допълнителен бонус беше обособеното място за пушачи навън пред залата (под една козирка). Веднъж минал през проверките и озовал се вътре, всеки пушач можеше свободно да си влиза и излиза оттам, без да му се налага дори да си показва билета. Вярно, че беше по-задимено и от ученическа тоалетна, но все пак имаше Пушком.
The Stars
След подгряването, което направиха снощи, Odd Crew съвсем спокойно могат да се причислят към категорията на звездите. Браво на момчетата. Сега подгряващи, скоро и хедлайнери.
Мисля, че е абсолютно излишно да споменавам, че Max Cavalera и Udo са много големи. Такива са. И Udo, който определено не е в първа младост, в рамките на няколко песни показа как се правят нещата по правилния начин. Неслучайно той беше единственият, чието име бе скандирано от цялата зала. Няколко пъти. А Kavalera… той си е сладурче :) Подпря се небрежно на китарката, притвори очи и останалото е история. Традиционно проговори на български и сподели, че ни обича. И ние го обичаме. Пак да дойде. Този път за самостоятелен концерт. Знае, че тук концертите му се получават чудни.
Останалите. Много приятна изненада, поне за мен, бяха Kobra Paige (Kobra and the Lotus) и Brian Fair (Shadows Fall). Първата се оказа една прекрасна руса дама с невероятно гласище. Лично мнение, но ако някой може да изкара Fear of the Dark, търчейки по сцената, може да изпее почти всичко. Вторият се оказа едно високо слабо момче с расти до под коляното. Този човек е луд. И го казвам с всичката възможна положителност на този израз. Той искрено се забавляваше и това си личеше.
Музиката
Тук съм малко по-боса, отколкото ми се иска. Споменах вече, че тази част от музиката съм я заобиколила леко, но въпреки това успях да различа няколко неща, че дори и пограчих с тълпата.
Вечерта имаше от всичко по малко, включително и неща, които ме изнендоха. Refuse/Resist, Eye for an Eye, Metal Heart, Balls to the Wall, както и TNT, Man on the Silver Mountain, Bark at the Moon, Fear of the Dark… Не е като да не посвириха момчетата (и момичето). Цялото шоу продължи (според часовника) повече от два часа и половина.
И тук идва голямото ‘обаче’
Дойде време да си призная още нещо. Тръгнах и преди края на концерта. Това не съм го правила от години. Този път го направих. Толкова разочарована не съм била от много време. На тази сцена бяха събрани огромни имена. Верно, че Phil Anselmo не дойде, че Nick Menza и той пропусна и че Cronos се разболя, но въпреки това имаше достатъчно други имена, които да изкарат шоуто. Да, ама не.
Разбирам, че това им беше първият концерт от турнето и че сетлистът им е претърпял коренна промяна след отказалите се и разболелите се, ама все пак не са музиканти от два дни. И досега не мога да си обясня за какво точно бяха паузите межу отделните ‘сетове’. Слагам ‘сетове’ в кавички, защото е малко силна дума за поредицата от 4 песни, на които имаше право всеки вокал. То, ако наистина се замисли малко човек, наистина няма как да пеят по повече, защото те наистина са много народ. И тези 4 песни на човек щяха да се получат чудесно, ако след всяка от тях нямаше по някоя дупка. Народът тъкмо почне да се радва, да подскача и да му кипи кръвта и баааам! почивка. Какво толкова сменяте, пичове? Барабаните не ги пипнахте, китарите не би трябвало да отнемат много време, а вокалите едва ли са си носили собствени микрофони.
Цялото шоу остави усещане за хаос и лутане насам-натам. Имам чувството, че хората на сцената знаеха най-малко какво се случва. Все едно някой ги беше пуснал с парашут и им беше казал “Давайте!”. И те даваха. Ама какво точно дават…
Zakk Wylde. Да, съгласна съм, този човек е бог на китарата. Виртуоз. Гениален. Ама беше ли необходимо да го слагате последен и повече от половин час да имаме невероятното щастие да се наслаждаваме на майсторските му изпълнения? Ще ме прощавате много, уважаеми негови фенове, но цялото това нещо снощи си беше чиста фукня. А като се прибави и факта, че стояхме там от шест следобед, тази виртуозност ми дойде една идея повече. Дори бих казала, че успя почти да ме приспи. Права. Всички, които се повяиха вчера на тази сцена, са богове. Къде по-малки, къде по-големи. Никой друг не си позволи подобно пъчене. Може би аз прекалявам в оценката си. Може би болката в краката и честото накъсване на шоуто да са ме направили по-крайна, отколкото е нужно. Каквато и да е причината, сетът на Zakk Wylde ми допадна най-малко.
След него се предполагаше, че трябва да завършат с нещо финално, като за бис. Всички заедно. Греда! Излизаха си пак един по един вокалистчетата и изпяваха по една песен. Ако е имало обща такава, аз съм я пропуснала, защото, както вече споменах, си тръгнах преди края.
Бирата. Тук доставчикът се изложи много жестоко. Вратите отвриха в 17:00. Малко преди шест отвън пред залата бирата беше свършила. Три часа по-късно, бирата в залата бе последвана от същата съдба. За тези, които ги мързи да смятат - 8:00 pm. Което всъщност прави официално обявеният старт на концерта. Не знам кой им е смятал прогнозни количества бира за вечерта, но имам беглото съмнение, че не се е справил. За сметка на това, след като бирата свърши, народът масово мина на твърд алкохол и рязко се напи. Което не се отрази по особено добър начин на поведението на доста от хората. Но това е тема на друг разговор.
Звукът няма да го коментирам. След концерта на Slash и Myles Kenndy миналата година, не мисля, че ще има нещо на този свят, което да надмне по липса на качество Онзи звук. Още ме боли.
Като цяло, Metal All Stars ме разочарова. Но, за разлика от много от коментарите, които днес четох, не мисля, че вината е на Loud Concerts. Те си бяха свършили тяхната работа. Успели са да накарат цялата тази звездна тълпа да се появи в София. Това, че последните не знаеха какво правят и не се бяха стиковали все още, не е грешка на организаторите. А недостатъчната бира си е грешка на доставчика. Единственото, за което могат да бъдат обвинени, е кофти звукът. Иначе всичко си беше ок - организацията по влизането, нямаше закъснения спрямо обявените часове. Не мисля, че трябва тях да псуваме за нещо, което не зависи от тях.
ПС Ако все още има някой, който да не е разбрал:
Meet and greet, people, meet and greet :)
Цел 1 беше сдобиването с билети. След като изпълнихме тази никак не лесна мисия, остана само приятната част. Преди да продължа, мисля, че е редно да споделя, че специално тази част от музиката леееко съм я пропуснала в музикалното си образование и едва през последните месеци наваксвам малко по малко. Дупките в познанията ми за метъла са толкова големи, че през тях спокойно може да мине средноголямо стадо слонове. Но благодарение на постоянните и упорити грижи на Янешлиева, вече успявам да различа Slayer, Pantera и Sepultura. Което, лично за мен, си е истинско постижение.
Сега, да се върна на концерта снощи. Ще започна с положителните неща.
Влизането
Не знам дали защото отидохме по-рано (някъде към шест и нещо) или поради много добра организация, обаче нямаше никаква драма с входовете. В интерес на истината не забелязах такава и по-късно. Всичко си беше ясно обозначено, минаването през проверките беше бързо, а влизането в самата зала - лесно. Допълнителен бонус беше обособеното място за пушачи навън пред залата (под една козирка). Веднъж минал през проверките и озовал се вътре, всеки пушач можеше свободно да си влиза и излиза оттам, без да му се налага дори да си показва билета. Вярно, че беше по-задимено и от ученическа тоалетна, но все пак имаше Пушком.
The Stars
След подгряването, което направиха снощи, Odd Crew съвсем спокойно могат да се причислят към категорията на звездите. Браво на момчетата. Сега подгряващи, скоро и хедлайнери.
Мисля, че е абсолютно излишно да споменавам, че Max Cavalera и Udo са много големи. Такива са. И Udo, който определено не е в първа младост, в рамките на няколко песни показа как се правят нещата по правилния начин. Неслучайно той беше единственият, чието име бе скандирано от цялата зала. Няколко пъти. А Kavalera… той си е сладурче :) Подпря се небрежно на китарката, притвори очи и останалото е история. Традиционно проговори на български и сподели, че ни обича. И ние го обичаме. Пак да дойде. Този път за самостоятелен концерт. Знае, че тук концертите му се получават чудни.
Останалите. Много приятна изненада, поне за мен, бяха Kobra Paige (Kobra and the Lotus) и Brian Fair (Shadows Fall). Първата се оказа една прекрасна руса дама с невероятно гласище. Лично мнение, но ако някой може да изкара Fear of the Dark, търчейки по сцената, може да изпее почти всичко. Вторият се оказа едно високо слабо момче с расти до под коляното. Този човек е луд. И го казвам с всичката възможна положителност на този израз. Той искрено се забавляваше и това си личеше.
Музиката
Тук съм малко по-боса, отколкото ми се иска. Споменах вече, че тази част от музиката съм я заобиколила леко, но въпреки това успях да различа няколко неща, че дори и пограчих с тълпата.
Вечерта имаше от всичко по малко, включително и неща, които ме изнендоха. Refuse/Resist, Eye for an Eye, Metal Heart, Balls to the Wall, както и TNT, Man on the Silver Mountain, Bark at the Moon, Fear of the Dark… Не е като да не посвириха момчетата (и момичето). Цялото шоу продължи (според часовника) повече от два часа и половина.
И тук идва голямото ‘обаче’
Дойде време да си призная още нещо. Тръгнах и преди края на концерта. Това не съм го правила от години. Този път го направих. Толкова разочарована не съм била от много време. На тази сцена бяха събрани огромни имена. Верно, че Phil Anselmo не дойде, че Nick Menza и той пропусна и че Cronos се разболя, но въпреки това имаше достатъчно други имена, които да изкарат шоуто. Да, ама не.
Разбирам, че това им беше първият концерт от турнето и че сетлистът им е претърпял коренна промяна след отказалите се и разболелите се, ама все пак не са музиканти от два дни. И досега не мога да си обясня за какво точно бяха паузите межу отделните ‘сетове’. Слагам ‘сетове’ в кавички, защото е малко силна дума за поредицата от 4 песни, на които имаше право всеки вокал. То, ако наистина се замисли малко човек, наистина няма как да пеят по повече, защото те наистина са много народ. И тези 4 песни на човек щяха да се получат чудесно, ако след всяка от тях нямаше по някоя дупка. Народът тъкмо почне да се радва, да подскача и да му кипи кръвта и баааам! почивка. Какво толкова сменяте, пичове? Барабаните не ги пипнахте, китарите не би трябвало да отнемат много време, а вокалите едва ли са си носили собствени микрофони.
Цялото шоу остави усещане за хаос и лутане насам-натам. Имам чувството, че хората на сцената знаеха най-малко какво се случва. Все едно някой ги беше пуснал с парашут и им беше казал “Давайте!”. И те даваха. Ама какво точно дават…
Zakk Wylde. Да, съгласна съм, този човек е бог на китарата. Виртуоз. Гениален. Ама беше ли необходимо да го слагате последен и повече от половин час да имаме невероятното щастие да се наслаждаваме на майсторските му изпълнения? Ще ме прощавате много, уважаеми негови фенове, но цялото това нещо снощи си беше чиста фукня. А като се прибави и факта, че стояхме там от шест следобед, тази виртуозност ми дойде една идея повече. Дори бих казала, че успя почти да ме приспи. Права. Всички, които се повяиха вчера на тази сцена, са богове. Къде по-малки, къде по-големи. Никой друг не си позволи подобно пъчене. Може би аз прекалявам в оценката си. Може би болката в краката и честото накъсване на шоуто да са ме направили по-крайна, отколкото е нужно. Каквато и да е причината, сетът на Zakk Wylde ми допадна най-малко.
След него се предполагаше, че трябва да завършат с нещо финално, като за бис. Всички заедно. Греда! Излизаха си пак един по един вокалистчетата и изпяваха по една песен. Ако е имало обща такава, аз съм я пропуснала, защото, както вече споменах, си тръгнах преди края.
Бирата. Тук доставчикът се изложи много жестоко. Вратите отвриха в 17:00. Малко преди шест отвън пред залата бирата беше свършила. Три часа по-късно, бирата в залата бе последвана от същата съдба. За тези, които ги мързи да смятат - 8:00 pm. Което всъщност прави официално обявеният старт на концерта. Не знам кой им е смятал прогнозни количества бира за вечерта, но имам беглото съмнение, че не се е справил. За сметка на това, след като бирата свърши, народът масово мина на твърд алкохол и рязко се напи. Което не се отрази по особено добър начин на поведението на доста от хората. Но това е тема на друг разговор.
Звукът няма да го коментирам. След концерта на Slash и Myles Kenndy миналата година, не мисля, че ще има нещо на този свят, което да надмне по липса на качество Онзи звук. Още ме боли.
Като цяло, Metal All Stars ме разочарова. Но, за разлика от много от коментарите, които днес четох, не мисля, че вината е на Loud Concerts. Те си бяха свършили тяхната работа. Успели са да накарат цялата тази звездна тълпа да се появи в София. Това, че последните не знаеха какво правят и не се бяха стиковали все още, не е грешка на организаторите. А недостатъчната бира си е грешка на доставчика. Единственото, за което могат да бъдат обвинени, е кофти звукът. Иначе всичко си беше ок - организацията по влизането, нямаше закъснения спрямо обявените часове. Не мисля, че трябва тях да псуваме за нещо, което не зависи от тях.
ПС Ако все още има някой, който да не е разбрал:
Meet and greet, people, meet and greet :)
вторник, 4 март 2014 г.
21
Този период от годината винаги ме прави малко сълзлива и леко меланхолична. Налягат ме мисли, свързани с равносметки, колко относително е всичко и всякакви други глупости от подобен калибър. Превръщам се в истински жив философ. За радост на околните, това се случва основно в главата ми. Външните признаци са свързани основно с раздразнение и леко съскане. Почти като ПМС.
Виновно е времето. Ей така, без човек грам да се усети, минават някакви години, които в един момент се оказват двуцифрено число. Неща, за които си си мислил, че никога няма да отминат, са се случили вече преди толкова време, че ако бяха хора, щяха да имат право да пият алкохол навсякъде по света. Странна работа.
Предупредих, че съм философски настроена. И леко сълзлива. Времето. За него ми беше думата. Изнизва се гадината и дори не предупреждава. Просто в един момент си седиш спокойно в офисния стол, смяташ годините и реалността е стоварва върху теб като пиано върху герой от анимационен филм.
Хубавото на цялото упражнение с отлитащото време е, че започваш да виждаш нещата малко по-отстрани. Все едно си гледал лош филм и му правиш анализ. Сюжетът беше интересен, част от героите не бяха развити достатъчно дълбоко, диалогът ставаше. А и саундракът не беше зле.
Май звучи малко безсмислено. Както и да е. Друго исках да кажа. Но забравих какво. Ето една песен, да има поне нещо смислено в този пост.
Виновно е времето. Ей така, без човек грам да се усети, минават някакви години, които в един момент се оказват двуцифрено число. Неща, за които си си мислил, че никога няма да отминат, са се случили вече преди толкова време, че ако бяха хора, щяха да имат право да пият алкохол навсякъде по света. Странна работа.
Предупредих, че съм философски настроена. И леко сълзлива. Времето. За него ми беше думата. Изнизва се гадината и дори не предупреждава. Просто в един момент си седиш спокойно в офисния стол, смяташ годините и реалността е стоварва върху теб като пиано върху герой от анимационен филм.
Хубавото на цялото упражнение с отлитащото време е, че започваш да виждаш нещата малко по-отстрани. Все едно си гледал лош филм и му правиш анализ. Сюжетът беше интересен, част от героите не бяха развити достатъчно дълбоко, диалогът ставаше. А и саундракът не беше зле.
Май звучи малко безсмислено. Както и да е. Друго исках да кажа. Но забравих какво. Ето една песен, да има поне нещо смислено в този пост.
вторник, 7 януари 2014 г.
My 2013, Part 1
Такаааа. Още една година отиде в папка Архив. Хубава, лоша - мина. Няма да ви занимавам с глупости като равносметки и тем подобни, а ще си говорим за музика.
2013 ми се отрази чудесно в това отношение. Видях Slash & Myles на живо (имам си перцеееее, йееее), скачах и крещях на Bon Jovi (и, да, човекът може да го тресна алергията, но това беше един от най-добрите концерти, на които съм ходила) и а-ха да се разплача на The Wall.
Сега, обаче, искам да споделя за музиката, която открих през тази година.
Започвам с любимеца Corey Taylor, че той тази година горкият не се спря. Двоен албум, турнета, книги, комикси, съвместни проекти (и дотам ще стигна)... Даже, като се замисля, на него мога да му отделя цяла пост - ще има материал, че ще остане и за още даже :) Та, момчето бе сполетяно от муза и реши да направи албум със Stone Sour. И не просто албум, а двоен. И не прото двоен албум, ами и концептуален. И комикси направи към него, но до тях не съм стигнала. Yet... Поне за мен страхотен албум. Докато първата част е някак по-динамична и може да се възприеме и като албум, съставен от (почти) отделни песни, то втората си е откровено като саундтрак. Само дето още си няма филм към него. Но като гледам Corey калко се е разработил, може и да проима. Лично за мен, едно от най-добрите неща, които Corey е правил - както със Stone Sour, така и със Slipknot. А, да, албумът се казва House of Gold & Bones. Респективно Part 1 и Part 2. Първата част я издадоха в края на 2012, а втората началото на 2013. Историятаа е мрачна, леко философска и е свързана с изборите, които всеки трябва да направи за себе си и за живота си. Ако не се спра да пиша за него сега, няма да спра никога, затова просто пускам по една песен от двете части.
Явно в последно време е модерно да се издават двойни албуми, защото Five Finger Death Punch взеха, че и те издадоха такъв през 2013. Той носи краткото име The Wrong Side of Heaven and the Righteous Side of Hell. Volume 1 и Volume 2. Последният да затвори вратата. За по-кратко писане - FFDP (или 5FDP) и албумът им TWSOHATRSOH. Да. Ок. Както и да е. Те, хората, си съществуват още от 2005 и издават албуми от 2007, ама аз ги открих с ето този им разкош:
Много добре им се получава. Вокалът Ivan Moody, който аз за по-кратко наричам Иванчо, се справя повече от добре с викането, а Rob Halford е черешката на тортата. Така като се замисля, в първата част на албума много трудно може да се намери песен, която да не става. Една от основните разлики с втората, е че тук има много дуети. Любимите ми - Lift Me Up, I.M.Sin (feat. Max Cavalera). Честно казано към Volume 2 не изпитах толкова внезапна любов, колкото към Vol. 1, ама какво да се прави - такъв е животът :) Във въпросната втора част са направили кавър на House of the Rising Sun. Лично мнение - не ми хареса. За разлика от нея, Battle Born ми легна на сърцето като стой, та гледай. Да, Иванчо, освен да вика, може да пее чудно и по-бавни песни.
(защо някой е решил да орезили хубавата песен с този клип, за мен остава мистерия...)
Ако сте обърнали внимание на заглавието на поста, вече ви е станало ясно, че и аз мисля да последвам тенденцията за част 1, 2... 15 и тн. Никакъв шанс няма да се вместя само в един пост. С този само поставям началото :) А сега мисля да му сложа и край отново с Corey. Само че този път е намесен и Dave Grohl. Тези двамата успешно се конкурират на тема "Кой може да се заеме с повече неща за правене едновременно". Беше просто неизбежно да не се съберат да направят нещо заедно. При това добро нещо. Песента е част от саундтрака към документален филм за звукозаписното студио Sound City. Продуцент и режисьор - Dave Grohl. Освен Corey, за записите Dave е събрал една камара народ - Josh Homme, Paul McCartney, Stevie Nicks, Trent Raznor, Krist Novoselic и тн. Заслужава си да се чуе. При това повече от един път.
Засега стига толкова. Другия път още.
2013 ми се отрази чудесно в това отношение. Видях Slash & Myles на живо (имам си перцеееее, йееее), скачах и крещях на Bon Jovi (и, да, човекът може да го тресна алергията, но това беше един от най-добрите концерти, на които съм ходила) и а-ха да се разплача на The Wall.
Сега, обаче, искам да споделя за музиката, която открих през тази година.
Започвам с любимеца Corey Taylor, че той тази година горкият не се спря. Двоен албум, турнета, книги, комикси, съвместни проекти (и дотам ще стигна)... Даже, като се замисля, на него мога да му отделя цяла пост - ще има материал, че ще остане и за още даже :) Та, момчето бе сполетяно от муза и реши да направи албум със Stone Sour. И не просто албум, а двоен. И не прото двоен албум, ами и концептуален. И комикси направи към него, но до тях не съм стигнала. Yet... Поне за мен страхотен албум. Докато първата част е някак по-динамична и може да се възприеме и като албум, съставен от (почти) отделни песни, то втората си е откровено като саундтрак. Само дето още си няма филм към него. Но като гледам Corey калко се е разработил, може и да проима. Лично за мен, едно от най-добрите неща, които Corey е правил - както със Stone Sour, така и със Slipknot. А, да, албумът се казва House of Gold & Bones. Респективно Part 1 и Part 2. Първата част я издадоха в края на 2012, а втората началото на 2013. Историятаа е мрачна, леко философска и е свързана с изборите, които всеки трябва да направи за себе си и за живота си. Ако не се спра да пиша за него сега, няма да спра никога, затова просто пускам по една песен от двете части.
Явно в последно време е модерно да се издават двойни албуми, защото Five Finger Death Punch взеха, че и те издадоха такъв през 2013. Той носи краткото име The Wrong Side of Heaven and the Righteous Side of Hell. Volume 1 и Volume 2. Последният да затвори вратата. За по-кратко писане - FFDP (или 5FDP) и албумът им TWSOHATRSOH. Да. Ок. Както и да е. Те, хората, си съществуват още от 2005 и издават албуми от 2007, ама аз ги открих с ето този им разкош:
Много добре им се получава. Вокалът Ivan Moody, който аз за по-кратко наричам Иванчо, се справя повече от добре с викането, а Rob Halford е черешката на тортата. Така като се замисля, в първата част на албума много трудно може да се намери песен, която да не става. Една от основните разлики с втората, е че тук има много дуети. Любимите ми - Lift Me Up, I.M.Sin (feat. Max Cavalera). Честно казано към Volume 2 не изпитах толкова внезапна любов, колкото към Vol. 1, ама какво да се прави - такъв е животът :) Във въпросната втора част са направили кавър на House of the Rising Sun. Лично мнение - не ми хареса. За разлика от нея, Battle Born ми легна на сърцето като стой, та гледай. Да, Иванчо, освен да вика, може да пее чудно и по-бавни песни.
(защо някой е решил да орезили хубавата песен с този клип, за мен остава мистерия...)
Ако сте обърнали внимание на заглавието на поста, вече ви е станало ясно, че и аз мисля да последвам тенденцията за част 1, 2... 15 и тн. Никакъв шанс няма да се вместя само в един пост. С този само поставям началото :) А сега мисля да му сложа и край отново с Corey. Само че този път е намесен и Dave Grohl. Тези двамата успешно се конкурират на тема "Кой може да се заеме с повече неща за правене едновременно". Беше просто неизбежно да не се съберат да направят нещо заедно. При това добро нещо. Песента е част от саундтрака към документален филм за звукозаписното студио Sound City. Продуцент и режисьор - Dave Grohl. Освен Corey, за записите Dave е събрал една камара народ - Josh Homme, Paul McCartney, Stevie Nicks, Trent Raznor, Krist Novoselic и тн. Заслужава си да се чуе. При това повече от един път.
Засега стига толкова. Другия път още.
неделя, 27 януари 2013 г.
Apocalyptic Love
И настана време да се ходи на концерт! Не е утре, но почти е вече на вратата.
Slash
и
Myles Kennedy
Този концерт дори не съм и сънувала, че ще ми се случи на родна почва. И за да не бъда разбрана случайно леко погрешно от някой - на 04.02.2013 ще съм в зала Фестивална, fen pit, не толкова заради Slash (който е невероятен китарист), но заради Myles. И точно той си мислех, че няма никакъв шанс да се появи насам. Не че нещо, ама Alter Bridge не се сред най-полулярните групи у нас. В този ред на мисли, точно тук е моментът, в който благодаря на съученика Момчилов, че преди ехехее време пусна нещо тяхно във Facebook-а и ми отвори очите за тях. Благодаря!
Да се върна на концерта. Аз, него, го чакам като лятната отпуска. Купих си билет рано-рано (да не би да свършат онези пред сцената) и току си го поглеждам и му се радвам. Дори съм си го снимала, ако случайно ме обземе рязко желание да му се порадвам, а той не е наблизо. Любов, кво да я правиш... Прилагам снимков материал. Малко фокусът бяга, но вълнението не прощава и ръцете треперят:
През последния месец се самонадъхвам като слушам албума, дето ще го концертират. Щото, да си призная, покрай Godsmack, Slipknot, Stone Sour, Shinedown и още някои неща, не ми остана много време да го прослушам как си трябва. Голям пропуск от моя страна, който поправям с особено голямо усърдие.
Купих си тениска със силуета на Slash-чо, гепил една китара. Опитах се да си намеря на Alter Bridge, но незнайно защо, не успях в това си начинание. А тъй като не ми се и занимаваш да се правя...
Планирам да се позиционорам най-отпред пред сцената и да се размажа максимално. А ако някой от двамата (за предпочитане Myles) реши да изпадне от нея, аз ше съм там и ще го спася от падане. Мда.
Това, което зависеше от мен, аз го направих. Сега остава само да изчакам последните няколко дни. До другия понеделник. 4.02. Зала Фестивална. Дотогава ще си припявам или нешо на Slash от новото албум
или нещо от стария (демек, първия)
или нещо на Alter Bridge
и ще броя наобратно - 8...
Slash
и
Myles Kennedy
Този концерт дори не съм и сънувала, че ще ми се случи на родна почва. И за да не бъда разбрана случайно леко погрешно от някой - на 04.02.2013 ще съм в зала Фестивална, fen pit, не толкова заради Slash (който е невероятен китарист), но заради Myles. И точно той си мислех, че няма никакъв шанс да се появи насам. Не че нещо, ама Alter Bridge не се сред най-полулярните групи у нас. В този ред на мисли, точно тук е моментът, в който благодаря на съученика Момчилов, че преди ехехее време пусна нещо тяхно във Facebook-а и ми отвори очите за тях. Благодаря!
Да се върна на концерта. Аз, него, го чакам като лятната отпуска. Купих си билет рано-рано (да не би да свършат онези пред сцената) и току си го поглеждам и му се радвам. Дори съм си го снимала, ако случайно ме обземе рязко желание да му се порадвам, а той не е наблизо. Любов, кво да я правиш... Прилагам снимков материал. Малко фокусът бяга, но вълнението не прощава и ръцете треперят:
През последния месец се самонадъхвам като слушам албума, дето ще го концертират. Щото, да си призная, покрай Godsmack, Slipknot, Stone Sour, Shinedown и още някои неща, не ми остана много време да го прослушам как си трябва. Голям пропуск от моя страна, който поправям с особено голямо усърдие.
Купих си тениска със силуета на Slash-чо, гепил една китара. Опитах се да си намеря на Alter Bridge, но незнайно защо, не успях в това си начинание. А тъй като не ми се и занимаваш да се правя...
Планирам да се позиционорам най-отпред пред сцената и да се размажа максимално. А ако някой от двамата (за предпочитане Myles) реши да изпадне от нея, аз ше съм там и ще го спася от падане. Мда.
Това, което зависеше от мен, аз го направих. Сега остава само да изчакам последните няколко дни. До другия понеделник. 4.02. Зала Фестивална. Дотогава ще си припявам или нешо на Slash от новото албум
или нещо от стария (демек, първия)
или нещо на Alter Bridge
и ще броя наобратно - 8...
Абонамент за:
Публикации (Atom)
