Шегичка

Събудих се с едно особено чувство днес. Не защото снощи съм преяла лошо или съм злоупотребила с високоградусови напитки. Не! Дори напротив. Вечерта ми бе тиха и спокойна като ясен ден над Дунавската равнина.

Докато си пиех сутрешното кафе се поразрових из нета, за да се информирам какво се е случило през времето, в което съм спяла блажено. Трябва да съм в крак със света все пак. Да съм актуална един вид. Някъде след третата или четвъртата новина разбрах на какво се дължи това ми особено чувство. То било първи април!

Ами да! Ден на шегата. Започнах да дишам по-спокойно. Това вече обяснява всичко. Обясни ми дори и тази новина. Ако не беше публикувана днес, сигурно много щях да се възмутя. Също както се възмутих и когато миналата година любимата министър Масларова реши да изпрати не-помня-вече-колко пенсионери на почивка с пари от бюджета. И когато тази година реши да прати още 15 000 представители на третата възраст на море с бонус спа процедури. Отново с пари от бюджета. Демек с моите пари. И с вашите.

То лошо няма възрастните хора да почиват. Ама защо трябва да е с парите, които аз плащам за данъци? Или ако ще праща някой на почивка, не е ли по-добре да се пратят деца например? Мисля си, че те ще оценят почивката много повече, а и ще бъде някак си по-справедливо. Ама какво ли разбирам аз от справедливост? Да не би да съм социален министър?

Отнесох се малко. Новината е за други почивки. Този път на държавните служители. Общото е в начина на плащане. Половината (то оставаше и целите да са) се поема от държавата, но само, ако ваканцията е в България. Разбирай - правим опит да подпомогнем родния туризъм.

Ще ме прощавате много, обаче аз не искам да подпомагам българския туризъм по този начин. Не искам да подпомагам и българските чиновници. Те са си подпомогнати дори повече от достатъчно. Искам да подпомогна себе си и близките си и да отидем ние на почивка. Дали ще е в България е съвсем отделен въпрос.

Обичам си Родината, но няма как да си затворя очите за очеизвадни неща. Туризмът ни може би наистина страда заради световната криза, но според мен страда много повече от тези, които си мислят, че се занимават с туризъм. Не може да предлагаш ниско качество на усугата и да очакваш хората да са доволни. Не може да строиш и презастрояваш и то по време на сезона и да очакваш туристите да дойдат и на следващата година. Не може да си на принципа ден година храни и да искаш ръст в посещаемостта. Не може обслужването ти да е под всякакъв минимум и да се надяваш да останеш в бизнеса. Не може!

Тук може би трябва да вметна, че не всички от туристическия бранш попадат в горното описание. За съжаление, обаче, голяма част все още не разбират, че бизнес не се прави така. И заради тази част, страдат всички.

Пак се отнесох. Мисълта ми беше, че не ми се струва справедливо чиновниците да почиват с моите пари. Щото аз не мога да отида на почивка. Тъй като трябва да работя, за да си плащам сметките. И да водя що-годе приличен живот. Не се оплаквам от парите, които получавам, но за да ги получа ми се налага да правя редица компромиси. Като например с отпуската си. Или по-скоро с липсата й. Какъв компромис правят държавните служители, за да си починат от тежката и натоварена работа през годината? При това с моите пари?

Поех си дълбоко въздух и се опитах да се успокоя. Дишай спокойно, Верче, днес е първи април. Сигурно просто се шегуват. Да, сигурно просто се шегуват...

ПП Между другото, днес е рожденият ден на Катедра Маркетинг към УНСС. Честит празник на всички маркетаджии :)

Runnin' Wild

Понеделник е. Натрупала ми се е работа като за целия китайски народ, че даже ще остане и за една малка индийска провинция. А на мен ми се спи. Сигурно е от смяната на времето. Гледам си списъка със задачки за деня, а в главата си чувам звука на моторите от събота. Не искат да си ходят и това си. Отгоре на всичко, Star.fm и те са в същото настроение (че дори и повече - все пак те бяха едни от партньорите на събитието) и говорят основно за това. Не че се оплаквам...

Като пишех предишния пост в главата ми се заформи идеята да пусна още поне два на тема Откриване на мото сезон 2009. Един с моторите и самите мотористи и друг с интересни каски и интересни хора. Обаче наистина съм изправена пред огромен проблем - не мога да избера кои снимки да сложа. Онази сутрин не знаех кое по-напред да снимам. Имах чувството, че дори и през цялото време да натискам копченцето, пак ще пропусна нещо. Резултатът - повече от 300 снимки. Позачистих ги леко. Имаше някои размазани. Имаше и много почти еднакви, направени в търсене на Дъ Кадъра. Колкото и да ги редуцирах, пак си останаха над 200.

И така, след многочасово мислене (тук малко преувеличавам) и след много почесване, стигнах до почти соломоновско решение - ще пусна всички снимки, пък вие си гледайте които искате.

Приятно разглеждане :)





И една песничка за настроение:

Get Your Motor Runnin'

Традицията повелява последната събота на март месец да се дава началото на мото сезона. Тази година откриването му съвпадна и с началото на сезона на Формула 1. Квалификациите днес не ми се коментират. Все още се опитвам да осмисля това, на което станах свидетел. Като мине и старта утре и ми поотлежат в главата, тогава. Темата сега е за откриването на мото сезона. Така че, като тегля чертата, днес се получи ден, изпълнен с много рев на двигателии, бензинови пари и още повече усещане за свобода.

Като по поръчка времето беше повече от прекрасно. Станах рано. Изгледах квалификациите, изпих си кафето и към има-няма 9:30 се понесох към Александър Невски, където бе сборният пункт на моторджиите. Докато вървях натам, покрай мен преминаха няколко скромни групички с мотори, но нищо не може да се сравни с гледката, която ме посрещна на площада пред катедралата.

Искам да отбележа, че организацията бе на ниво. Нямаше ексцесии, всичко мина мирно, тихо (като изключим рок парчетата, които огласяха площада) и без излишни изживявания. Поне аз така го видях.

Разглеждам снимките от днес и се чудя кои от всичките да избера, че да покажа най-добре изживяването. Трудна работа. Освен това снимките няма как да пресъздадат усещането, което беше на самия площад. Звукът от моторите. Зяпачите (като мен). Емоцията. Дори бензиновите изпарения.

Накратко:





Полицията, дошла да охранява събитието, и тя бе на мотори. Логично. Щях да се изненадам, ако бха викнали полицаии с коли или конна полиция например.



Алтернативна употреба на лъвовете.















А този моторист се превърна във всеобщ любимец.



Имам снимки за поне още няколко поста на тази тема. И ще ги напиша. А дотогава - песента, която си тананикам цял ден:

Къде е убит Ботев?

Знаех си аз, че народът затъпява прогресивно, но не очаквах положението да е чак толкова зле. Преди време се възмущавах, че знаем само кога са ни убити 'националните герои', но не и кога са се родили. Оказа се, че има и по-тежки неща за преглъщане.

Причината за искреното ми изумление се крие в нещо доста прозаично. Снощи гледах Славиту и новото състезание, което е спретнал (сега не ми се иска да говоря дали е коректно да копира чужди формати и дали си е платил правата... надявам се, че да...). Той, като продуцент, най-вероятно си има причини, поради които е избрал точно тези двойки да участват. Признавам, че някои от попаденията са доста добри. Дори успях да си намеря любимци сред тях. Въпросът обаче е друг. Въпросът е, че голяма част от тях не се отличават с особено видим умствен багаж (за разлика от този в куфарите).

Първата им задача бе да отидат на мястото, където е убит Ботев. Не се считам за най-интелигентния човек на този свят, но в главата веднага ми се пръкна като идея връх Вола. И Враца.

В началото, когато започнаха да се споменават имена като вр. Ком, вр. Ботев, Шипка (?) и Пазарджик (???), се смях с глас. Искрено. За малко да започна и да се въргалям по пода. Когато обаче едно крехко (русо) девойче на 19 години, прясно завършило, роди гениалната мисъл, че той май Ботев изобщо не е бил убит, почнах леко да се стряскам.

Правилно, мацко, Ботев не е убит! Не случайно е казал: Жив е той, жив е! Там на Балкана... Жив е, ами! Онзи ден пих кафе с него. Добре е. Малко му е скучно и се чуди какво да прави, ама не се оплаква особено много.

Как да е. Оправиха се новоизлюпените звезди. Питаха разни обикновени хорица, които веднага ги ориентираха към коя част на България да се отправят. Възрастни хора, отрудени, най-вероятно без вишу образование, които в друг случай просто биха подминали.

По-късно научих други интересни факти от историята ни. Като например, че Софроний Врачански е написал Рибния буквар и История славянобългарска.

Ъъъъ... добре де! Явно имам доста пропуски и трябва да ги запълня незабавно.

Никой не е длъжен да знае всичко. Най-малкото не е възможно. Но има някои неща, които се предполага, че се знаят. Дали от обща култура, дали от набиване в главите от ученическите години, дали от въздуха... Като например къде е убит Ботев. И дали изобщо е убит. И кой е написал История славянобългарска. И къде се намира Враца. Да не забравя за разликата между Ботев и Дебелянов и Паисий и Софроний. Когато тези основни неща липсват от файловете, дето си държиш в главата, тогава положението става малко страшно.

Обещавам, че това предаване ще го следя. И то с интерес. Ще се образовам от участниците и ще трупам познание след познание. Току виж и от мен излезе нещо.

Отново на облачна тема

Снимах облаци. Отново. Слезнах от трамвая не на моята спирка и просто вървях. И снимах. Снимането на облаци е едно от нещата, които наистина ме успокояват. Има нещо в тях. Може би защото никога не можеш да видиш два еднакви. Почти като онази приказка за реката. Само дето тук нищо не тече. Поне не съм чула за течащи облаци. Мислълта ми тече леко объркано, но се свиква. Аз поне съм си свикнала. Така съм откакто се помня. Може би и отпреди това.

Облаците и снимането. Обичам да гледам как последните лъчи на слънцето се опитват да си проправят път сред малките капчици кондензиран въздух и го оцветяват във всееъзможни цветове. Или пък да гледам как сред безкрайното и бездънно синьо се носи малко бяло петно, което изчезва след броени минути. Или да вдигна поглед и да потъна в мекотата, която е надвиснала над главите ни като огромна купчина захарен памук. Както казах - обичам облаците. А когато тази ми обсесия се комбинира с почти маниакалното ми желание да снимам, резултатът е такъв:














Сменям гледната точка:







Малко сладникаво се получи, но съм уморена. А когато съм уморена, се разкисвам и започвам да говоря глупости.