Един от страничните ефекти на стоенето без работа е твърде многото свободно време. Човек би си помислил, че това е най-добрият момент да започна да бълвам поне по три поста на ден, но не би. По-скоро е по един на три месеца, но и това е нещо.
Та както си стоя и тихичко псувам липсата на обяви за работа, тези дни из главата ми взе, че се завъртя една идея. И то не просто се завъртя, ами дори взе, че се застоя. Както знам от опит, най-добрият начин да накарам някоя идея да спре да ме преследва, е да взема да я напиша, пък тя току-виж мирясала.
Звярът, който ме преследва, е музикален. И тематичен, естествено. Този път вместо хронологично, реших да подредя песничките по азбучен ред. За разнообразие:)
Началото е класическо. Мисля да не коментирам нито песента, нито групата. Само ще кажа набързичко, че са просто уникални. А на живо са....
Faith No More - Easy
Следват едни момчета, които открих преди около година. Чух ги с тяхната версия на това парче и останах искрено възхитена. И все още съм. Адски много енергия и настроение.
Fall Out Boy - Beat It
Дори не си спомням колко пъти съм я грачила тази песен (защото, повярвайте ми, пеенето ми може да се определи само по този начин). Тинеджърски години... Какво да ги правиш...:)
Gun - Word Up
Като съм подпочнала с оръжията, мисля да добавя и малко рози, за да допълня картинката:
Guns N Roses - Live And Let Die
Без абсолютно никакво съмнение, No Doubt са готина група, а Gwen Stefani е луда мацка. При това в много добрия смисъл на думата.
No Doubt - It's My Life
Докато бях още ученичка, си купих един негов The Best. Светът все още беше аналогов и албумът беше на касетка. Оригинална. Мисля, че в един момент лентата взе да провлачва яко от многото въртене.
Joe Cocker - Summer In The City
Така и не можах да разбера защо хората решават да си причинят неща като растите. Но на Lenny му ходеха. Но пък изглежда много добре и без тях. А аз продължавам да се чудя...
Lenny Kravitz - American Woman
Хм... Честно казано, никога не съм се отличаввала като запален фен на Limp Bizkit. Но трябва да призная, че тук са се справили сравнително добре:
Limp Bizkit - Behind Blue Eyes
Някои хора пият уискито с лед. Metallica не си играят на дребно и го пият от буркан.
Metallica - Whiskey In The Jar
За финала остана нещо много любимо. Бай дъ уей, все още ми е трудно да преживея факта, че не можах да им отида на концерта миналата година. Затова стискам палци да дойдат пак.
Mr. Big - Wild World
Остана само да си задам въпросчето: Кое е общото между тези 10 песни?
петък, 19 февруари 2010 г.
сряда, 3 февруари 2010 г.
Не на чорапите
Аз, Вера, в добро физическо и приемливо психическо здраве, заявявам най-отговорно на всички, които имат отношение по въпроса (очевидно и на такива, които нямат):
Не! Аз няма да нося чорапи на закрито през зимата!
У нас ходя боса, дори и при температури на въздуха извън помещението от порядъка на -20°. За мен, да си сложа чорапи на краката, когато не се налага (да се разбира – когато не съм извън дома през зимата) е толкова ненормално, колкото е за вас, например, да си сложите захар върху пържените картофи. Или сол в крем карамела. Точно така – звучи почти извратено. Същото е и при мен с чорапите. Не мога и това си е. Мозъкът ми отказва да го възприеме дори като зачатък на идея.
Веднъж, преди години, бях още ученичка, реших да видя какво ще се случи, ако реша да съм като всички останали хора и си сложа чорапи. Бяха симпатични. Някои дори биха ги нарекли топли и удобни. На мен ми изглеждаха като нещо средно между уред за мъчения и… ами уред за мъчения. Изпълнена с огромна доза скептицизъм, седнах на ръба на леглото и пристъпих към действие. Взех чорапетата и ги обух.
Погледнах стъпалата си. Изглеждаха някак странно, обгърнати от ‘топлата’ материя. Сякаш бяха чужди. Но бях напълно убедена, че при равни други условия бих могла да свикна със странната гледка. Евентуално.
Опитах се да не мисля за тях. Изправих се, поразходих се наоколо да видя как е положението и отново седнах (все пак квартирата ми не беше особено голяма и не предразполагаше към дълги разходки). До този момент не виждах кой знае каква разлика и в главата започна да ми се мотае въпросът: ‘И защо беше цялото това мрънкане да си обуя чорапи, като то няма разлика?’
Така както си се чудех, реших да свърша и малко полезна дейност и се заех с учене. По това време предполагаемото изпитване по география на следващия ден ме хвърляше в тих ужас. Зачетох се в урока почти с ентусиазъм. Само и само да не мисля за изпитанието, на което се бях подложила. Половин час по-късно с невероятно голяма яснота разбрах, че има разлика между ‘с’ и ‘без’ чорапи. При това осезаема и огромна. Винаги съм знаела, че съм уникална и неповторима, но резултатът от експеримента изуми дори мен. Краката ми бяха измръзнали. Ама наистина измръзнали. След всяко изречение, което се опитваше да трупа географски знания в главата ми, из съзнанието ми се появяваше натрапчивата мисъл: ‘Махни ги! Махни ги!’
Махнах ги. И крайниците ми отново придобиха нормалните за сезона температура и цвят. След което седнах да си доуча по география. Не помня дали ме изпитаха или не. Обаче си спомням резултата от емперичното занятие, което проведох.
От този ден нататък дори и не си помислям да заменя комфорта на босото стъпало срещу ужаса на чорапите. По никакъв начин, при каквито и да е било аргументи или при каквито и да е било реплики, отнасящи се до наличието на здрав разум в мен. Така че колкото и да се опитвате, повярвайте ми, няма да се обуя.
Не! Аз няма да нося чорапи на закрито през зимата!
У нас ходя боса, дори и при температури на въздуха извън помещението от порядъка на -20°. За мен, да си сложа чорапи на краката, когато не се налага (да се разбира – когато не съм извън дома през зимата) е толкова ненормално, колкото е за вас, например, да си сложите захар върху пържените картофи. Или сол в крем карамела. Точно така – звучи почти извратено. Същото е и при мен с чорапите. Не мога и това си е. Мозъкът ми отказва да го възприеме дори като зачатък на идея.
Веднъж, преди години, бях още ученичка, реших да видя какво ще се случи, ако реша да съм като всички останали хора и си сложа чорапи. Бяха симпатични. Някои дори биха ги нарекли топли и удобни. На мен ми изглеждаха като нещо средно между уред за мъчения и… ами уред за мъчения. Изпълнена с огромна доза скептицизъм, седнах на ръба на леглото и пристъпих към действие. Взех чорапетата и ги обух.
Погледнах стъпалата си. Изглеждаха някак странно, обгърнати от ‘топлата’ материя. Сякаш бяха чужди. Но бях напълно убедена, че при равни други условия бих могла да свикна със странната гледка. Евентуално.
Опитах се да не мисля за тях. Изправих се, поразходих се наоколо да видя как е положението и отново седнах (все пак квартирата ми не беше особено голяма и не предразполагаше към дълги разходки). До този момент не виждах кой знае каква разлика и в главата започна да ми се мотае въпросът: ‘И защо беше цялото това мрънкане да си обуя чорапи, като то няма разлика?’
Така както си се чудех, реших да свърша и малко полезна дейност и се заех с учене. По това време предполагаемото изпитване по география на следващия ден ме хвърляше в тих ужас. Зачетох се в урока почти с ентусиазъм. Само и само да не мисля за изпитанието, на което се бях подложила. Половин час по-късно с невероятно голяма яснота разбрах, че има разлика между ‘с’ и ‘без’ чорапи. При това осезаема и огромна. Винаги съм знаела, че съм уникална и неповторима, но резултатът от експеримента изуми дори мен. Краката ми бяха измръзнали. Ама наистина измръзнали. След всяко изречение, което се опитваше да трупа географски знания в главата ми, из съзнанието ми се появяваше натрапчивата мисъл: ‘Махни ги! Махни ги!’
Махнах ги. И крайниците ми отново придобиха нормалните за сезона температура и цвят. След което седнах да си доуча по география. Не помня дали ме изпитаха или не. Обаче си спомням резултата от емперичното занятие, което проведох.
От този ден нататък дори и не си помислям да заменя комфорта на босото стъпало срещу ужаса на чорапите. По никакъв начин, при каквито и да е било аргументи или при каквито и да е било реплики, отнасящи се до наличието на здрав разум в мен. Така че колкото и да се опитвате, повярвайте ми, няма да се обуя.
неделя, 11 октомври 2009 г.
Виена: Ден 3 - Nova Rock
Четвърти опит за написване на поста. Може пък този път да стане нещо...
И така в шеги и закачки настъпи денят, който чакахме вече от три месеца. Не си спомням кога за последно съм чакала нещо да се случи с такова нетърпение.
Сутринта на заветната дата стегнахме багажа, освободихме стаите в хостела, нарамихме раниците и се отправихме към гарата. Успяхме да се справим с нелеката задача да си купим групов билет от една не особено любезна немскоговоряща машина, намерихме си влака и дори си намерихме места за сядане. 60 километра по-късно и още няколко с шатълче и вече стояхме насред панонските полета в очакване да влезнем на територията на Nova Rock'09.
Държа да отбележа, че организацията по влизането беше много добра. От влака се смъкнахме около три претъпкани автобусчета народ, но опашки не се получиха. Имаше достатъчно хора, които да слагат гривнички и да вземат депозит за боклука. След има-няма 10 минути поехме по дългия път към палатковия лагер. Уж беше на една ръка разстояние, а ни се наложи да походим доста. Голям лагер, голямо нещо.
Малко битовизми
Хората си бяха помислили за абсолютно всичко. Имаше тоалетни на всеки две крачки. Нещо повече - WC-те не само бяха чистени редовно, но и през цялото време разполагаха с тоалетна хартия. Знам, че това хвалебствие звучи странно, но като се има предвид, че тези две неща са трудно срещани по нашите географски ширини, учудването и възхищението ми са повече от разбираеми.
Държа също така да отбележа, че за наша най-огромна радост имаше и бани. При това с топла вода! През цялото време!
Не-битовизмите
В момента, в който успяхме да се преборим с палатките, поехме на обиколка. Трябваше да опознаем околността все пак. Близо до едната сцена попаднахме на лагер от няколко палатки, сред които се вееше нашето си знаме. И ние си имахме такова, но усещането да го видиш насред една камара австрийски палатки си е направо страхотно. Колкото по-често, толкова по-добре. Като едни истински дружелюбни субекти от балкански произход, решихме да проверим има ли някой в къщи. Тук се сблъскахме с проблем: Как, аджеба, се тропа на палатка? Решението - приближаваш се до палтката и казваш отчетливо Троп, троп, троп... Потропахме, почакахме, почакахме, видяхме, че няма никой и с тиха мъка в сърцата продължихме обиколката.
Какво ми напрви впечатление по време на почетната обиколка? Адски много народ и адски много палатки. За съжаление, въпреки раздаваните на входа торби за боклук, вече се забелязваха наченки на зверска свинщина. Наистина не мога да разбера как някой е склонен да пребивава някъде, било то и само за три дни на рок фестивал, заринат в поне един тон боклук. Народът масово си хвърляше празните кутии и всякакви други простотии покрай палатките. И май не им правеше особено голямо впечатление.
За сметка на това всички бяха много.... позитивни (Тони ги кръсти така и мисля да й гепя назаем определението). Факт е, че по-голямата част от присъстващите май бяха отишли там да се напият. Носеха се огромни количества бира. С кашони (само те си знаят как са я пили тая топла бира). Носеха си и гумени бутуши. В този момент, незнаещи и неочакващи, им се хилехме на акълите на заблудените автрийци, но подигравките ни се върнаха тъпкано по-скоро отколкото сме очаквали. И въпреки цялото стълпотворение на народ и пиене нямаше простотии, нямаше сбивания - ние поне не видяхме, нямаше агресия. Културна история.
Като цяло картинката на феста беше много цветна. Имаше всякакви образи. Имаше розАви феи, имаше зайци, плувци, емо-та и какво ли още не. Но най-хубавото тепърва предстоеше.
Музиката
Откакто чух, че Faith No More са се събрали за концерти, в главата ми се намърда натрапчивата мисъл, че трябва да ги видя. И сега стоях пред червената сцена на Nova Rock и от превръщането на тази мисъл в реалност ме деляха някакви си минути. Преди тях свиреха група, която не бях чувала никога през живота си - Gogol Bordello. Голям пропуск от моя страна. Страшни просто! Тропнахме едно право хорце на австрийска почва да им покажем на иноземците какви танци имаме по нашите земи. Благодарение на последното се запознахме с една група българи, които от дума на дума се разбра, че са онези, на чиито палатки тропахме по-рано през деня. Какво да се прави - светът е малък.
Колкото до Faith No More... Каквото и да кажа, пак няма да е достатъчно. Затова няма да кажа нищо.
Следващите за деня по план-график бяха Metallica. Ах, този концерт... Мисля, че няма да го забравя до края на жовота си... Не се шегувам! Ако на Faith времето беше прекрасно, то на Metallica небето се отвори и оттам се изсипа такъв дъжд, който трудно бих могла да си представя. А аз имам богато въображение. За да е картинката още по-пълна, валежът беше комбиниран с отвратително студен вятър. Резултатът - голяма част от отишлите на концерта се бяхме свряли на сушинка под един навес, а Джеймс и компания се изумяваха на ентусиастите, които въпреки всичко стояха на открито пред сцената и попиваха максимално всичко около себе си. Буквално.
Така започна голямото дъждовалене и калообразуване. Пропуснах да спомена, че преди Faith се отбихме за малко да послушаме Disturbed. Там имах лек инцидент, при който ме настъпаха, а аз изнесох цяло представления на напълно невинния младеж.
Много емоции през този ден, много нещо. Имаше си всичко в него. Включително и бира:) А ето и снимковият материал:
Галерията е тук.
И така в шеги и закачки настъпи денят, който чакахме вече от три месеца. Не си спомням кога за последно съм чакала нещо да се случи с такова нетърпение.
Сутринта на заветната дата стегнахме багажа, освободихме стаите в хостела, нарамихме раниците и се отправихме към гарата. Успяхме да се справим с нелеката задача да си купим групов билет от една не особено любезна немскоговоряща машина, намерихме си влака и дори си намерихме места за сядане. 60 километра по-късно и още няколко с шатълче и вече стояхме насред панонските полета в очакване да влезнем на територията на Nova Rock'09.
Държа да отбележа, че организацията по влизането беше много добра. От влака се смъкнахме около три претъпкани автобусчета народ, но опашки не се получиха. Имаше достатъчно хора, които да слагат гривнички и да вземат депозит за боклука. След има-няма 10 минути поехме по дългия път към палатковия лагер. Уж беше на една ръка разстояние, а ни се наложи да походим доста. Голям лагер, голямо нещо.
Малко битовизми
Хората си бяха помислили за абсолютно всичко. Имаше тоалетни на всеки две крачки. Нещо повече - WC-те не само бяха чистени редовно, но и през цялото време разполагаха с тоалетна хартия. Знам, че това хвалебствие звучи странно, но като се има предвид, че тези две неща са трудно срещани по нашите географски ширини, учудването и възхищението ми са повече от разбираеми.
Държа също така да отбележа, че за наша най-огромна радост имаше и бани. При това с топла вода! През цялото време!
Не-битовизмите
В момента, в който успяхме да се преборим с палатките, поехме на обиколка. Трябваше да опознаем околността все пак. Близо до едната сцена попаднахме на лагер от няколко палатки, сред които се вееше нашето си знаме. И ние си имахме такова, но усещането да го видиш насред една камара австрийски палатки си е направо страхотно. Колкото по-често, толкова по-добре. Като едни истински дружелюбни субекти от балкански произход, решихме да проверим има ли някой в къщи. Тук се сблъскахме с проблем: Как, аджеба, се тропа на палатка? Решението - приближаваш се до палтката и казваш отчетливо Троп, троп, троп... Потропахме, почакахме, почакахме, видяхме, че няма никой и с тиха мъка в сърцата продължихме обиколката.
Какво ми напрви впечатление по време на почетната обиколка? Адски много народ и адски много палатки. За съжаление, въпреки раздаваните на входа торби за боклук, вече се забелязваха наченки на зверска свинщина. Наистина не мога да разбера как някой е склонен да пребивава някъде, било то и само за три дни на рок фестивал, заринат в поне един тон боклук. Народът масово си хвърляше празните кутии и всякакви други простотии покрай палатките. И май не им правеше особено голямо впечатление.
За сметка на това всички бяха много.... позитивни (Тони ги кръсти така и мисля да й гепя назаем определението). Факт е, че по-голямата част от присъстващите май бяха отишли там да се напият. Носеха се огромни количества бира. С кашони (само те си знаят как са я пили тая топла бира). Носеха си и гумени бутуши. В този момент, незнаещи и неочакващи, им се хилехме на акълите на заблудените автрийци, но подигравките ни се върнаха тъпкано по-скоро отколкото сме очаквали. И въпреки цялото стълпотворение на народ и пиене нямаше простотии, нямаше сбивания - ние поне не видяхме, нямаше агресия. Културна история.
Като цяло картинката на феста беше много цветна. Имаше всякакви образи. Имаше розАви феи, имаше зайци, плувци, емо-та и какво ли още не. Но най-хубавото тепърва предстоеше.
Музиката
Откакто чух, че Faith No More са се събрали за концерти, в главата ми се намърда натрапчивата мисъл, че трябва да ги видя. И сега стоях пред червената сцена на Nova Rock и от превръщането на тази мисъл в реалност ме деляха някакви си минути. Преди тях свиреха група, която не бях чувала никога през живота си - Gogol Bordello. Голям пропуск от моя страна. Страшни просто! Тропнахме едно право хорце на австрийска почва да им покажем на иноземците какви танци имаме по нашите земи. Благодарение на последното се запознахме с една група българи, които от дума на дума се разбра, че са онези, на чиито палатки тропахме по-рано през деня. Какво да се прави - светът е малък.
Колкото до Faith No More... Каквото и да кажа, пак няма да е достатъчно. Затова няма да кажа нищо.
Следващите за деня по план-график бяха Metallica. Ах, този концерт... Мисля, че няма да го забравя до края на жовота си... Не се шегувам! Ако на Faith времето беше прекрасно, то на Metallica небето се отвори и оттам се изсипа такъв дъжд, който трудно бих могла да си представя. А аз имам богато въображение. За да е картинката още по-пълна, валежът беше комбиниран с отвратително студен вятър. Резултатът - голяма част от отишлите на концерта се бяхме свряли на сушинка под един навес, а Джеймс и компания се изумяваха на ентусиастите, които въпреки всичко стояха на открито пред сцената и попиваха максимално всичко около себе си. Буквално.
Така започна голямото дъждовалене и калообразуване. Пропуснах да спомена, че преди Faith се отбихме за малко да послушаме Disturbed. Там имах лек инцидент, при който ме настъпаха, а аз изнесох цяло представления на напълно невинния младеж.
Много емоции през този ден, много нещо. Имаше си всичко в него. Включително и бира:) А ето и снимковият материал:
Галерията е тук.
вторник, 22 септември 2009 г.
Виена: Ден 2 - Замъци и панаири
Много би ми се искало събуждането във Виена да беше поне малко по-различно от събуждането където и да е било другаде, за да мога да го опиша и него подробно, но не би. Затова го пропускам, споменавам набързо, че пихме по едно виенско кафе и се гмурнахме във втория си ден във Виена.
А този ден беше посветен основно на Schönbrunn. Тъй като това беше първият замък, в който влизах, изпитвах нещо средно между нетърпение и много голямо нетърпение.
В момента, в който прекрачихме през входа, нещо в мен се пречупи и започнах да се държа досущ като един същински японски турист. За мое най-огромно съжаление (или може би за моя радост) в самия замък снимането не беше разрешено и имах възможност да се развихря истински само в градините. А градините... ех, градините... Но да карам по ред на номерата.
Част от компанията решиха да пропуснат туристическата обиколка на замъка, защото вече я бяха правили, но аз и още една кифла (казвам кифла с цялото достойнство и уважение, което се съдържа в тази титла) си закупихме билети за 40-минутна обиколка и се приготвихме да се образоваме. Докато четях брошурата се чудех как точно ще успеем да разберем какво точно гледаме в замъка без гид, но скоро всичко ми се изясни. Не забравяйте, че това ми беше първият истински сблъсък с цивилизацията. Затова се изненадах много приятно, когато разбрах, че обиколката се прави с помощта на аудио-гид. Двете с девойката се проявихме малко като аборигенчета в първоначалните си опити да се оправим с тази напреднала техника, но след като й схванахме цаката дори успяхме да слушаме обясненията абсолютно едновременно.
От обиколката във вътрешността на замъка запомних няколко неща - българите сме на всеки километър, организираните групи в подобна обстановка са истинско наказание за всеки, който иска да разбере нещо и най-важното - може и да не мога да танцувам валс, но усещането да импровизираш в балната зала на подобен дворец е неописуемо. След краткото ни и изключително непрофесионално изпълнение получихме няколко спорадични и спонтанни аплодисменти и също така няколко искрени усмивки.
Да си призная честно, последните няколко стаи от обиколката ми дойдоха малко в повечко. Но пък като цяло обиколката си заслужаваше. Оставихме си техниката в обозначените за тази цел контейнери и почти бегом се втурнахме към градините, където се събрахме с останалите ни другарчета.
А както вече казах - градините... ех, градините... И цял един ден да отделя, за да ги разгледам, пак няма да ми стигне времето за всичко. Вече не се чудя какво са правили аристократите по цял ден. Имат да си обикалят...
Докато се разхождахме из всичките тези красоти там си мислех за огромната разлика в мисленето между тях и нас. И в случая не говоря за някакви фундаментални и жизненоважни неща, а за най-елементарни като начина, по който засаждат цветя за декорация. Ако тук под докорация разбираме да засадим всичко само и единствено с теменужки (например) и единствената дързост, която си позволяваме е да смесим теменужки с различни цветове, то там нещата са коренно различни. Цветята са много и различни и изглеждат приказно. Без значение колко обикновени са в действителност.
Не помня колко се разхождахме. Отидохме до Gloriette, видяхме розариума, няколко езерца с лилии, като едното дори имаше риби в него. Огормни и цветни - жълти и червени. Подминахме зоологическата градина и си спестихме Тайната градина. Успяхме да й хвърлим един бърз поглед през оградата и толкова.
След няколко часа обиколко, оставихме Schönbrunn и се върнахме в настоящето. След кратко и безцелно мотаене из Виена, групичката ни отново се раздели. Аз и девойката, с която обикаляхме замъка, се отправихме към Пратера, а останалите трима продължиха с разходката. Държа да отбележа, че още при първото ни самостоятелно пътуване с метрото успяхме да слезем на грешната спирка, но бързо се ориентирахме и дори се справихме с откриването на Пратера.
Нямаше как да отидем във Виена и да не посетим най-старото Виенско колело в света. Цента е малко соленичка за единственото завъртане, което прави, но пък иначе е все едно да отидеш до Рим и да не видиш папата. Поснимахме се пред колелото, по време на завъртането на колелото, поснимахме и от колелото. Не е като да не сме:)
След паметното завъртане с Дъ Колелото, се разходихме и из останалата част от Пратера. Дори се качихме на едно мини скоростно влакче. То не беше много влакче, и наистина беше мини, особено местата за сядане, но си покрещяхме добре. Иначе като тегли човек чертата - Пратера е просто един по-голям и известен панаир. С всичките плюсове и минуси.
Денят беше хубав. Вечерта отново се отдадохме на кротко пиене на бира. Все пак сме в Австрия - какво друго да правим:)
Снимковият материал от Ден 2:
А ако искате да разгледате снимките по-спокойно - цък
Засега е това. Следва Ден 3 - началото на Nova Rock'09.
А този ден беше посветен основно на Schönbrunn. Тъй като това беше първият замък, в който влизах, изпитвах нещо средно между нетърпение и много голямо нетърпение.
В момента, в който прекрачихме през входа, нещо в мен се пречупи и започнах да се държа досущ като един същински японски турист. За мое най-огромно съжаление (или може би за моя радост) в самия замък снимането не беше разрешено и имах възможност да се развихря истински само в градините. А градините... ех, градините... Но да карам по ред на номерата.
Част от компанията решиха да пропуснат туристическата обиколка на замъка, защото вече я бяха правили, но аз и още една кифла (казвам кифла с цялото достойнство и уважение, което се съдържа в тази титла) си закупихме билети за 40-минутна обиколка и се приготвихме да се образоваме. Докато четях брошурата се чудех как точно ще успеем да разберем какво точно гледаме в замъка без гид, но скоро всичко ми се изясни. Не забравяйте, че това ми беше първият истински сблъсък с цивилизацията. Затова се изненадах много приятно, когато разбрах, че обиколката се прави с помощта на аудио-гид. Двете с девойката се проявихме малко като аборигенчета в първоначалните си опити да се оправим с тази напреднала техника, но след като й схванахме цаката дори успяхме да слушаме обясненията абсолютно едновременно.
От обиколката във вътрешността на замъка запомних няколко неща - българите сме на всеки километър, организираните групи в подобна обстановка са истинско наказание за всеки, който иска да разбере нещо и най-важното - може и да не мога да танцувам валс, но усещането да импровизираш в балната зала на подобен дворец е неописуемо. След краткото ни и изключително непрофесионално изпълнение получихме няколко спорадични и спонтанни аплодисменти и също така няколко искрени усмивки.
Да си призная честно, последните няколко стаи от обиколката ми дойдоха малко в повечко. Но пък като цяло обиколката си заслужаваше. Оставихме си техниката в обозначените за тази цел контейнери и почти бегом се втурнахме към градините, където се събрахме с останалите ни другарчета.
А както вече казах - градините... ех, градините... И цял един ден да отделя, за да ги разгледам, пак няма да ми стигне времето за всичко. Вече не се чудя какво са правили аристократите по цял ден. Имат да си обикалят...
Докато се разхождахме из всичките тези красоти там си мислех за огромната разлика в мисленето между тях и нас. И в случая не говоря за някакви фундаментални и жизненоважни неща, а за най-елементарни като начина, по който засаждат цветя за декорация. Ако тук под докорация разбираме да засадим всичко само и единствено с теменужки (например) и единствената дързост, която си позволяваме е да смесим теменужки с различни цветове, то там нещата са коренно различни. Цветята са много и различни и изглеждат приказно. Без значение колко обикновени са в действителност.
Не помня колко се разхождахме. Отидохме до Gloriette, видяхме розариума, няколко езерца с лилии, като едното дори имаше риби в него. Огормни и цветни - жълти и червени. Подминахме зоологическата градина и си спестихме Тайната градина. Успяхме да й хвърлим един бърз поглед през оградата и толкова.
След няколко часа обиколко, оставихме Schönbrunn и се върнахме в настоящето. След кратко и безцелно мотаене из Виена, групичката ни отново се раздели. Аз и девойката, с която обикаляхме замъка, се отправихме към Пратера, а останалите трима продължиха с разходката. Държа да отбележа, че още при първото ни самостоятелно пътуване с метрото успяхме да слезем на грешната спирка, но бързо се ориентирахме и дори се справихме с откриването на Пратера.
Нямаше как да отидем във Виена и да не посетим най-старото Виенско колело в света. Цента е малко соленичка за единственото завъртане, което прави, но пък иначе е все едно да отидеш до Рим и да не видиш папата. Поснимахме се пред колелото, по време на завъртането на колелото, поснимахме и от колелото. Не е като да не сме:)
След паметното завъртане с Дъ Колелото, се разходихме и из останалата част от Пратера. Дори се качихме на едно мини скоростно влакче. То не беше много влакче, и наистина беше мини, особено местата за сядане, но си покрещяхме добре. Иначе като тегли човек чертата - Пратера е просто един по-голям и известен панаир. С всичките плюсове и минуси.
Денят беше хубав. Вечерта отново се отдадохме на кротко пиене на бира. Все пак сме в Австрия - какво друго да правим:)
Снимковият материал от Ден 2:
А ако искате да разгледате снимките по-спокойно - цък
Засега е това. Следва Ден 3 - началото на Nova Rock'09.
четвъртък, 10 септември 2009 г.
Виена: Ден 1 - Шокът
Като ми кажат Виена и в ума ми веднага изникват словосъчетания като виенско кафе, виенска сладкарница, виенско колело и виенски шницел. Сега като ги чета, малко ме притеснява факта, че 3 от 4 са свързани с кулинарната сфера, ама какво да се прави... човек трябва да яде, нали? Поради всичките ми тези асоциации, в момента, в който решихме да се отбием до Виена, в главата ми веднага изникна и резонният въпрос: Абе, тия във Виена как викат на виенското кафе? Отговориха ми, че по пътя на логиката всяко кафе във Виена е виенско. Съгласих се без да споря.
Чакането отне около три месеца, но си заслужаваше всяка една минута. Първите един-два часа след кацането на самолета не можех съвсем да осъзная къде се намирам. Дали заради ранния час, дали заради факта, че се движехме с влак или под земята. Като казах под земята - като им видях метрото, повярвайте ми, почуствах се като аборигенче. То не бяха стълбички нагоре и надолу, то не бяха коридори, то не бяха цветове. Когато започнах и да го разбирам, изпитах истинска и искрена радост от самата себе си. Доуточнение за онези, които не ме познават - чувството ми за ориентация е силно липсващо, така че разбирането на виенското метро е истинско посижение за заблудената ми натура.
Връщам се към разказа. Настанихме се в хостела, оставихме си багажа, сменихме дрехите и се юрнахме да обикаляме. Времето - прекрасно. Настроението - още повече. Понесохме се (пеша) към централната част на града. Междувременно се отдадохме на щастливо зяпане и безсмислено снимане. Туристи, какво да ни правиш...
Първото нещо, което ми направи впечатление беше абсолютната липса на дупки. Всъщност за целия ни престой в Австрия, видях една единствена дупка и то докато пътувахме от летището до Виена с влакче.
Освен това хората отдавна са открили, че е по-полезно (предполагам и далеч по-евтино) тротоарите да са покрити с асфалт. Чудесна идея. Подкрепям с две ръце да се поучим от техния опит и да разкараме гнусните разкъртени и плюещи плочки от нашите собствени тротоари.
Второто нещо бяха колоездачите. По-скоро тяхното количество. Не мога да карам колело, но на втория ден вече ми идваше да се метна на някое двуколесно и да усетя вятъра в косите си, докато се нося по улиците. Имам чуството, че там велосипедистите са повече от пешеходците. И как няма да са, като са им предоставени прекрасни условия да си карат колелетата - истински велоалеи, места за паркиране, велосветофари и дори стоянки за велосипеди под наем. Карасота ви казвам.
Третото нещо бяха пекарните. Не бяхме яли от... абе не бяхме яли и първата пекарна, която ни се мерна пред погледите, се превърна в наш спасител. След нея вече можехме да разглеждаме на спокойствие.
Виена е прекрасен град. Сградите са като изкарани от картинка. Имах чувството, че на всяка втора крачка имат по някой замък. Замъците съответно са с градинки, които са изключително приятни. Народът си седи по полянките и се наслаждава на свободното си време - сам или с приятели. Атмосферата е забележителна. И ако си мислите, че австрийците са като ходещи машини и за тях правилата са над всичко - не е така. И те си хвърлят боклуците извън кошчетата, и те не признават забранителни табелки. Разликата е, че там чистят редовно и гледат да не си рушат заобикалящия ги свят.
Докато се мотаехме из замъка Хофбург, където се помещава Die Spanische Hofreitschule , ми обърнаха внимание, че под куполите са опънати мрежи. Целта им е да предпазват замъка от набези на гълъби и по-скоро да ги опазят от остатъчните продукти на хвърчащите гадинки. Хитро. Дето се вика: Не става само с ядене, трябва и акъл!
С този въпросния замък се убедих, че във Виена хората са строили със замах. Колкото и да се опитвах не успях да хвана целия замък в един кадър. Ако трябва да съм честна, беше ми трудно да хвана дори и само входа. Но пък е невероятно красиво. От замъка се виждаше и кметството, което прилича на всичко друго, но не и на кметство.
Същият проблем със снимането имах и с Виенската опера и с
катедралата св. Стефан (линкът е на немски, за което искрено се извинявам на всички само англоговорящи като мен). За сметка на това пред катедралата се разхождаха поне десетина Моцарт-овци, които изключително любезно и на английски ни канеха на концерт.
Вечерта след толкова много първи впечтления, решихме да хапнем по един виенски шницел в компанията на нощен Дунав. Господинът, който дойде да ни вземе поръчката се справяше трудно дори и с немския и когато му се наложи да си комуникира с нас на английски, мисията изглеждаше почти невъзможна. За щастие се оказа, че разпозна езика, на който се консултирахме какво да си поръчаме и ни изпрати една девойка от кухнята, която се оказа българка. Така всички бяхме щастливи - девойката, че има с кой да си поговори; ние, че има на кой да си поръчаме и да видим първото български лице в Австрия и собственикът, който се чудеше как да се разбере с нас.
С шницелът прикючи и първият ни ден във Виена. Оставаха ни още 5, част от които бяха отредени за Nova Rock. Но всяко нещо с реда си...
За да не бъда голословна, прилагам и снимков материал. И тъй като не можах да се огранича в приличен брой снимки от ден 1, пускам повечко на slideshow. Приятно гледане:
Следва ден втори. Надявам се скоро:)
Чакането отне около три месеца, но си заслужаваше всяка една минута. Първите един-два часа след кацането на самолета не можех съвсем да осъзная къде се намирам. Дали заради ранния час, дали заради факта, че се движехме с влак или под земята. Като казах под земята - като им видях метрото, повярвайте ми, почуствах се като аборигенче. То не бяха стълбички нагоре и надолу, то не бяха коридори, то не бяха цветове. Когато започнах и да го разбирам, изпитах истинска и искрена радост от самата себе си. Доуточнение за онези, които не ме познават - чувството ми за ориентация е силно липсващо, така че разбирането на виенското метро е истинско посижение за заблудената ми натура.
Връщам се към разказа. Настанихме се в хостела, оставихме си багажа, сменихме дрехите и се юрнахме да обикаляме. Времето - прекрасно. Настроението - още повече. Понесохме се (пеша) към централната част на града. Междувременно се отдадохме на щастливо зяпане и безсмислено снимане. Туристи, какво да ни правиш...
Първото нещо, което ми направи впечатление беше абсолютната липса на дупки. Всъщност за целия ни престой в Австрия, видях една единствена дупка и то докато пътувахме от летището до Виена с влакче.
Освен това хората отдавна са открили, че е по-полезно (предполагам и далеч по-евтино) тротоарите да са покрити с асфалт. Чудесна идея. Подкрепям с две ръце да се поучим от техния опит и да разкараме гнусните разкъртени и плюещи плочки от нашите собствени тротоари.
Второто нещо бяха колоездачите. По-скоро тяхното количество. Не мога да карам колело, но на втория ден вече ми идваше да се метна на някое двуколесно и да усетя вятъра в косите си, докато се нося по улиците. Имам чуството, че там велосипедистите са повече от пешеходците. И как няма да са, като са им предоставени прекрасни условия да си карат колелетата - истински велоалеи, места за паркиране, велосветофари и дори стоянки за велосипеди под наем. Карасота ви казвам.
Третото нещо бяха пекарните. Не бяхме яли от... абе не бяхме яли и първата пекарна, която ни се мерна пред погледите, се превърна в наш спасител. След нея вече можехме да разглеждаме на спокойствие.
Виена е прекрасен град. Сградите са като изкарани от картинка. Имах чувството, че на всяка втора крачка имат по някой замък. Замъците съответно са с градинки, които са изключително приятни. Народът си седи по полянките и се наслаждава на свободното си време - сам или с приятели. Атмосферата е забележителна. И ако си мислите, че австрийците са като ходещи машини и за тях правилата са над всичко - не е така. И те си хвърлят боклуците извън кошчетата, и те не признават забранителни табелки. Разликата е, че там чистят редовно и гледат да не си рушат заобикалящия ги свят.
Докато се мотаехме из замъка Хофбург, където се помещава Die Spanische Hofreitschule , ми обърнаха внимание, че под куполите са опънати мрежи. Целта им е да предпазват замъка от набези на гълъби и по-скоро да ги опазят от остатъчните продукти на хвърчащите гадинки. Хитро. Дето се вика: Не става само с ядене, трябва и акъл!
С този въпросния замък се убедих, че във Виена хората са строили със замах. Колкото и да се опитвах не успях да хвана целия замък в един кадър. Ако трябва да съм честна, беше ми трудно да хвана дори и само входа. Но пък е невероятно красиво. От замъка се виждаше и кметството, което прилича на всичко друго, но не и на кметство.
Същият проблем със снимането имах и с Виенската опера и с
катедралата св. Стефан (линкът е на немски, за което искрено се извинявам на всички само англоговорящи като мен). За сметка на това пред катедралата се разхождаха поне десетина Моцарт-овци, които изключително любезно и на английски ни канеха на концерт.
Вечерта след толкова много първи впечтления, решихме да хапнем по един виенски шницел в компанията на нощен Дунав. Господинът, който дойде да ни вземе поръчката се справяше трудно дори и с немския и когато му се наложи да си комуникира с нас на английски, мисията изглеждаше почти невъзможна. За щастие се оказа, че разпозна езика, на който се консултирахме какво да си поръчаме и ни изпрати една девойка от кухнята, която се оказа българка. Така всички бяхме щастливи - девойката, че има с кой да си поговори; ние, че има на кой да си поръчаме и да видим първото български лице в Австрия и собственикът, който се чудеше как да се разбере с нас.
С шницелът прикючи и първият ни ден във Виена. Оставаха ни още 5, част от които бяха отредени за Nova Rock. Но всяко нещо с реда си...
За да не бъда голословна, прилагам и снимков материал. И тъй като не можах да се огранича в приличен брой снимки от ден 1, пускам повечко на slideshow. Приятно гледане:
Следва ден втори. Надявам се скоро:)
Абонамент за:
Публикации (Atom)
