Всичко започна съвсем невинно. Дори отчасти бих казала наивно. Телефонът ми започна да ми създава проблеми. Ресетвах, преинсталирах, правих магии, но не - положението си оставаше все такова неправилно функциониращо. Затова се наложи да взема важно решение – ще продължаваме ли двамата с него заедно или ще се наложи да бъде сменен. Преди да се резделя с него, реших да му дам още един шанс и да го заведа на сервиз.
И точно в този момент започна драмата. Апаратът е закупен от Vivacom. Притежава гаранция две години, от която аз реших да се възползвам. Занесох го в най-удобния за мен магазин на Vivacom и го оставих там те да го дават на доктор и да следят за състоянието му. Ще пропусна момента, в който младежът в магазина очевидно изпита затруднение при приемане на телефона ми (опитвам се да си самовнуша, че е бил на обучение, а не откровено неадекватен) и ще премина към финалното изречение, което ми каза девойката, която се намеси: „И да ви информирам, че срокът за ремонта на апарата по закон е 30 дни* “.
Колко наивна съм била да вярвам, че това е максималният срок...
Дадох време на сервиза и на Виваком да успея да реагират и да поправят телефона ми. Дадох им седмица. Прецених, че за това време БИ МОГЛО всичко вече да е оправено. Затова сутринта, преди работа, с бодра стъпка (доколкото часът позволяваше) влязох и попитах дали има някаква информация за телефона ми. Девойката от предишната седмица само ме попита дали колегите са се обаждали и след отрицателния ми отговор дори не си направи труда да провери, а просто ми отговори усложливо: „Срокът е 30 дни, като стане готов, ще ви се обадим“. Преглътнах репликата, която ми дойде в ума и любезно пожелах довиждане.
След ден 10ти, започнах да навестявам Виваком всеки ден. И всеки ден задавах един и същи въпрос: Какво се случва с телефона ми? След отговора: „Срокът е 30 дни, като стане готов, ще ви се обадим“, обикновено следваше: А ще се свържете ли със сервиза, за да попитате? Реакциите: „Обадете се Вие!“ Ми, не, няма да се обадя аз. Това е ваша работа. „Ако толкова Ви е зор, обадете се Вие!“ (личен фаворит). Да, зор ми е. Не, вие ще се обадите. „Нямаме подобна процедура да се обаждаме в сервиза. Звъним само, ако гаранцията епросрочена“. Ако гаранцията ми е просрочена, няма да идвам при вас, а ще пиша дирекно на КЗП. „Ние си имаме и друга работа!“. И аз си имам, как това е релевантно? “OMG! Ще ви дам да си говорите директно със сервиза, за да може да си зададете хилядите въпроси и да не си предаваме като развален микрофон!“ Нямам хиляди въпроси, а само един. И между другото, се казва развален телефон, не микрофон. „Ама, госопжо, не бъдете такава!“ Каква?
Ден 20ти: Девойката този път не се заяжда, а дирекно проверява дали телефонът е пристигнал. Не е. Обажда се в сервиза (очевидно не боли и може да се направи). Я, телефонът ми е ремонтиран! Но радостта ми е кратка. Колегите го бавели, а те не можели да ги юркат за такива неща. „Ама аз сега какво да кажа на клиентката, която вече е много афектирана? Че телефонът й е готов, но няма скоро да го получи? Спомена, че може да подаде сигнал до КЗП!“ Отговорът бе феноменален: „Нищо не може да направи, срокът е 30 дни.“
Ако още някой ми каже, че срокът е 30 дни, ще започна да крещя. Знам, че е толкова. Но това не означава, че трябва да бъде 30 дни. Знам, че звучи революционно като идея, но ако апаратът ми е готов преди това, не е ли добра идея да ми го върнете?
Аз съм привързана към удобствата, които предлага техниката. Обичам момента, в който се разхождам и мога в рамките на няколко секунди да снимам нещо, което ми е направило впечатление. Като междувременно си слушам моята музика. Или да си ровя в телефона докато имам да убивам някакво време в чакане. Или каквото и да е. Обичам си техниката. И обикновено си я купувам според това какво искам от нея (duh). Съответно си плащам за конкретен план, който да ми отговаря на нуждите. Платила съм си и телефона. Който е в гаранция. И който искам да ползвам. Но който се ремонтира. Склонна съм да пренебрегна всичките си безсмислени навици в рамките на разумен период, защото знам, че го поправят. Обаче не съм склонна да ми обясняват, че нямам право на информация. И че щом срокът е 30 дни, значи толкова и ще го държат. И че аз не мога да направя нищо въпроса. Имам чувството, че телефонът ми е престъпник, на който е издадена присъда и ще стои в затвора между 10 и 30 дни. Но заради лошо поведение, ще го държат за максималния срок.
Искам си телфона. И искам да получавам обслужване, което да не ме оставя с горчив вкус в устата. Да не ми се казва да не съм такава, да си се обадя сама или че персоналът си имат друга работа, вместо да се занимават с мен. И, да, знам, че срокът е 30 дни! Enough already!
*Чл. 113. (1) Привеждането на потребителската стока в съответствие с договора за продажба трябва да се извърши в рамките на един месец, считано от предявяването на рекламацията от потребителя.
(2) След изтичането на срока по ал. 1 потребителят има право да развали договора и да му бъде възстановена заплатената сума или да иска намаляване на цената на потребителската стока съгласно чл. 114.
четвъртък, 23 юни 2016 г.
понеделник, 24 март 2014 г.
Metal All Stars
Не бях ходила на концерт от много отдавна (живите изпълнения, на които ходим почти всяка седмица в Rock It, не се броят) и Metal All Stars ми идваше като идеална възможност да променя това така не добро статукво.
Цел 1 беше сдобиването с билети. След като изпълнихме тази никак не лесна мисия, остана само приятната част. Преди да продължа, мисля, че е редно да споделя, че специално тази част от музиката леееко съм я пропуснала в музикалното си образование и едва през последните месеци наваксвам малко по малко. Дупките в познанията ми за метъла са толкова големи, че през тях спокойно може да мине средноголямо стадо слонове. Но благодарение на постоянните и упорити грижи на Янешлиева, вече успявам да различа Slayer, Pantera и Sepultura. Което, лично за мен, си е истинско постижение.
Сега, да се върна на концерта снощи. Ще започна с положителните неща.
Влизането
Не знам дали защото отидохме по-рано (някъде към шест и нещо) или поради много добра организация, обаче нямаше никаква драма с входовете. В интерес на истината не забелязах такава и по-късно. Всичко си беше ясно обозначено, минаването през проверките беше бързо, а влизането в самата зала - лесно. Допълнителен бонус беше обособеното място за пушачи навън пред залата (под една козирка). Веднъж минал през проверките и озовал се вътре, всеки пушач можеше свободно да си влиза и излиза оттам, без да му се налага дори да си показва билета. Вярно, че беше по-задимено и от ученическа тоалетна, но все пак имаше Пушком.
The Stars
След подгряването, което направиха снощи, Odd Crew съвсем спокойно могат да се причислят към категорията на звездите. Браво на момчетата. Сега подгряващи, скоро и хедлайнери.
Мисля, че е абсолютно излишно да споменавам, че Max Cavalera и Udo са много големи. Такива са. И Udo, който определено не е в първа младост, в рамките на няколко песни показа как се правят нещата по правилния начин. Неслучайно той беше единственият, чието име бе скандирано от цялата зала. Няколко пъти. А Kavalera… той си е сладурче :) Подпря се небрежно на китарката, притвори очи и останалото е история. Традиционно проговори на български и сподели, че ни обича. И ние го обичаме. Пак да дойде. Този път за самостоятелен концерт. Знае, че тук концертите му се получават чудни.
Останалите. Много приятна изненада, поне за мен, бяха Kobra Paige (Kobra and the Lotus) и Brian Fair (Shadows Fall). Първата се оказа една прекрасна руса дама с невероятно гласище. Лично мнение, но ако някой може да изкара Fear of the Dark, търчейки по сцената, може да изпее почти всичко. Вторият се оказа едно високо слабо момче с расти до под коляното. Този човек е луд. И го казвам с всичката възможна положителност на този израз. Той искрено се забавляваше и това си личеше.
Музиката
Тук съм малко по-боса, отколкото ми се иска. Споменах вече, че тази част от музиката съм я заобиколила леко, но въпреки това успях да различа няколко неща, че дори и пограчих с тълпата.
Вечерта имаше от всичко по малко, включително и неща, които ме изнендоха. Refuse/Resist, Eye for an Eye, Metal Heart, Balls to the Wall, както и TNT, Man on the Silver Mountain, Bark at the Moon, Fear of the Dark… Не е като да не посвириха момчетата (и момичето). Цялото шоу продължи (според часовника) повече от два часа и половина.
И тук идва голямото ‘обаче’
Дойде време да си призная още нещо. Тръгнах и преди края на концерта. Това не съм го правила от години. Този път го направих. Толкова разочарована не съм била от много време. На тази сцена бяха събрани огромни имена. Верно, че Phil Anselmo не дойде, че Nick Menza и той пропусна и че Cronos се разболя, но въпреки това имаше достатъчно други имена, които да изкарат шоуто. Да, ама не.
Разбирам, че това им беше първият концерт от турнето и че сетлистът им е претърпял коренна промяна след отказалите се и разболелите се, ама все пак не са музиканти от два дни. И досега не мога да си обясня за какво точно бяха паузите межу отделните ‘сетове’. Слагам ‘сетове’ в кавички, защото е малко силна дума за поредицата от 4 песни, на които имаше право всеки вокал. То, ако наистина се замисли малко човек, наистина няма как да пеят по повече, защото те наистина са много народ. И тези 4 песни на човек щяха да се получат чудесно, ако след всяка от тях нямаше по някоя дупка. Народът тъкмо почне да се радва, да подскача и да му кипи кръвта и баааам! почивка. Какво толкова сменяте, пичове? Барабаните не ги пипнахте, китарите не би трябвало да отнемат много време, а вокалите едва ли са си носили собствени микрофони.
Цялото шоу остави усещане за хаос и лутане насам-натам. Имам чувството, че хората на сцената знаеха най-малко какво се случва. Все едно някой ги беше пуснал с парашут и им беше казал “Давайте!”. И те даваха. Ама какво точно дават…
Zakk Wylde. Да, съгласна съм, този човек е бог на китарата. Виртуоз. Гениален. Ама беше ли необходимо да го слагате последен и повече от половин час да имаме невероятното щастие да се наслаждаваме на майсторските му изпълнения? Ще ме прощавате много, уважаеми негови фенове, но цялото това нещо снощи си беше чиста фукня. А като се прибави и факта, че стояхме там от шест следобед, тази виртуозност ми дойде една идея повече. Дори бих казала, че успя почти да ме приспи. Права. Всички, които се повяиха вчера на тази сцена, са богове. Къде по-малки, къде по-големи. Никой друг не си позволи подобно пъчене. Може би аз прекалявам в оценката си. Може би болката в краката и честото накъсване на шоуто да са ме направили по-крайна, отколкото е нужно. Каквато и да е причината, сетът на Zakk Wylde ми допадна най-малко.
След него се предполагаше, че трябва да завършат с нещо финално, като за бис. Всички заедно. Греда! Излизаха си пак един по един вокалистчетата и изпяваха по една песен. Ако е имало обща такава, аз съм я пропуснала, защото, както вече споменах, си тръгнах преди края.
Бирата. Тук доставчикът се изложи много жестоко. Вратите отвриха в 17:00. Малко преди шест отвън пред залата бирата беше свършила. Три часа по-късно, бирата в залата бе последвана от същата съдба. За тези, които ги мързи да смятат - 8:00 pm. Което всъщност прави официално обявеният старт на концерта. Не знам кой им е смятал прогнозни количества бира за вечерта, но имам беглото съмнение, че не се е справил. За сметка на това, след като бирата свърши, народът масово мина на твърд алкохол и рязко се напи. Което не се отрази по особено добър начин на поведението на доста от хората. Но това е тема на друг разговор.
Звукът няма да го коментирам. След концерта на Slash и Myles Kenndy миналата година, не мисля, че ще има нещо на този свят, което да надмне по липса на качество Онзи звук. Още ме боли.
Като цяло, Metal All Stars ме разочарова. Но, за разлика от много от коментарите, които днес четох, не мисля, че вината е на Loud Concerts. Те си бяха свършили тяхната работа. Успели са да накарат цялата тази звездна тълпа да се появи в София. Това, че последните не знаеха какво правят и не се бяха стиковали все още, не е грешка на организаторите. А недостатъчната бира си е грешка на доставчика. Единственото, за което могат да бъдат обвинени, е кофти звукът. Иначе всичко си беше ок - организацията по влизането, нямаше закъснения спрямо обявените часове. Не мисля, че трябва тях да псуваме за нещо, което не зависи от тях.
ПС Ако все още има някой, който да не е разбрал:
Meet and greet, people, meet and greet :)
Цел 1 беше сдобиването с билети. След като изпълнихме тази никак не лесна мисия, остана само приятната част. Преди да продължа, мисля, че е редно да споделя, че специално тази част от музиката леееко съм я пропуснала в музикалното си образование и едва през последните месеци наваксвам малко по малко. Дупките в познанията ми за метъла са толкова големи, че през тях спокойно може да мине средноголямо стадо слонове. Но благодарение на постоянните и упорити грижи на Янешлиева, вече успявам да различа Slayer, Pantera и Sepultura. Което, лично за мен, си е истинско постижение.
Сега, да се върна на концерта снощи. Ще започна с положителните неща.
Влизането
Не знам дали защото отидохме по-рано (някъде към шест и нещо) или поради много добра организация, обаче нямаше никаква драма с входовете. В интерес на истината не забелязах такава и по-късно. Всичко си беше ясно обозначено, минаването през проверките беше бързо, а влизането в самата зала - лесно. Допълнителен бонус беше обособеното място за пушачи навън пред залата (под една козирка). Веднъж минал през проверките и озовал се вътре, всеки пушач можеше свободно да си влиза и излиза оттам, без да му се налага дори да си показва билета. Вярно, че беше по-задимено и от ученическа тоалетна, но все пак имаше Пушком.
The Stars
След подгряването, което направиха снощи, Odd Crew съвсем спокойно могат да се причислят към категорията на звездите. Браво на момчетата. Сега подгряващи, скоро и хедлайнери.
Мисля, че е абсолютно излишно да споменавам, че Max Cavalera и Udo са много големи. Такива са. И Udo, който определено не е в първа младост, в рамките на няколко песни показа как се правят нещата по правилния начин. Неслучайно той беше единственият, чието име бе скандирано от цялата зала. Няколко пъти. А Kavalera… той си е сладурче :) Подпря се небрежно на китарката, притвори очи и останалото е история. Традиционно проговори на български и сподели, че ни обича. И ние го обичаме. Пак да дойде. Този път за самостоятелен концерт. Знае, че тук концертите му се получават чудни.
Останалите. Много приятна изненада, поне за мен, бяха Kobra Paige (Kobra and the Lotus) и Brian Fair (Shadows Fall). Първата се оказа една прекрасна руса дама с невероятно гласище. Лично мнение, но ако някой може да изкара Fear of the Dark, търчейки по сцената, може да изпее почти всичко. Вторият се оказа едно високо слабо момче с расти до под коляното. Този човек е луд. И го казвам с всичката възможна положителност на този израз. Той искрено се забавляваше и това си личеше.
Музиката
Тук съм малко по-боса, отколкото ми се иска. Споменах вече, че тази част от музиката съм я заобиколила леко, но въпреки това успях да различа няколко неща, че дори и пограчих с тълпата.
Вечерта имаше от всичко по малко, включително и неща, които ме изнендоха. Refuse/Resist, Eye for an Eye, Metal Heart, Balls to the Wall, както и TNT, Man on the Silver Mountain, Bark at the Moon, Fear of the Dark… Не е като да не посвириха момчетата (и момичето). Цялото шоу продължи (според часовника) повече от два часа и половина.
И тук идва голямото ‘обаче’
Дойде време да си призная още нещо. Тръгнах и преди края на концерта. Това не съм го правила от години. Този път го направих. Толкова разочарована не съм била от много време. На тази сцена бяха събрани огромни имена. Верно, че Phil Anselmo не дойде, че Nick Menza и той пропусна и че Cronos се разболя, но въпреки това имаше достатъчно други имена, които да изкарат шоуто. Да, ама не.
Разбирам, че това им беше първият концерт от турнето и че сетлистът им е претърпял коренна промяна след отказалите се и разболелите се, ама все пак не са музиканти от два дни. И досега не мога да си обясня за какво точно бяха паузите межу отделните ‘сетове’. Слагам ‘сетове’ в кавички, защото е малко силна дума за поредицата от 4 песни, на които имаше право всеки вокал. То, ако наистина се замисли малко човек, наистина няма как да пеят по повече, защото те наистина са много народ. И тези 4 песни на човек щяха да се получат чудесно, ако след всяка от тях нямаше по някоя дупка. Народът тъкмо почне да се радва, да подскача и да му кипи кръвта и баааам! почивка. Какво толкова сменяте, пичове? Барабаните не ги пипнахте, китарите не би трябвало да отнемат много време, а вокалите едва ли са си носили собствени микрофони.
Цялото шоу остави усещане за хаос и лутане насам-натам. Имам чувството, че хората на сцената знаеха най-малко какво се случва. Все едно някой ги беше пуснал с парашут и им беше казал “Давайте!”. И те даваха. Ама какво точно дават…
Zakk Wylde. Да, съгласна съм, този човек е бог на китарата. Виртуоз. Гениален. Ама беше ли необходимо да го слагате последен и повече от половин час да имаме невероятното щастие да се наслаждаваме на майсторските му изпълнения? Ще ме прощавате много, уважаеми негови фенове, но цялото това нещо снощи си беше чиста фукня. А като се прибави и факта, че стояхме там от шест следобед, тази виртуозност ми дойде една идея повече. Дори бих казала, че успя почти да ме приспи. Права. Всички, които се повяиха вчера на тази сцена, са богове. Къде по-малки, къде по-големи. Никой друг не си позволи подобно пъчене. Може би аз прекалявам в оценката си. Може би болката в краката и честото накъсване на шоуто да са ме направили по-крайна, отколкото е нужно. Каквато и да е причината, сетът на Zakk Wylde ми допадна най-малко.
След него се предполагаше, че трябва да завършат с нещо финално, като за бис. Всички заедно. Греда! Излизаха си пак един по един вокалистчетата и изпяваха по една песен. Ако е имало обща такава, аз съм я пропуснала, защото, както вече споменах, си тръгнах преди края.
Бирата. Тук доставчикът се изложи много жестоко. Вратите отвриха в 17:00. Малко преди шест отвън пред залата бирата беше свършила. Три часа по-късно, бирата в залата бе последвана от същата съдба. За тези, които ги мързи да смятат - 8:00 pm. Което всъщност прави официално обявеният старт на концерта. Не знам кой им е смятал прогнозни количества бира за вечерта, но имам беглото съмнение, че не се е справил. За сметка на това, след като бирата свърши, народът масово мина на твърд алкохол и рязко се напи. Което не се отрази по особено добър начин на поведението на доста от хората. Но това е тема на друг разговор.
Звукът няма да го коментирам. След концерта на Slash и Myles Kenndy миналата година, не мисля, че ще има нещо на този свят, което да надмне по липса на качество Онзи звук. Още ме боли.
Като цяло, Metal All Stars ме разочарова. Но, за разлика от много от коментарите, които днес четох, не мисля, че вината е на Loud Concerts. Те си бяха свършили тяхната работа. Успели са да накарат цялата тази звездна тълпа да се появи в София. Това, че последните не знаеха какво правят и не се бяха стиковали все още, не е грешка на организаторите. А недостатъчната бира си е грешка на доставчика. Единственото, за което могат да бъдат обвинени, е кофти звукът. Иначе всичко си беше ок - организацията по влизането, нямаше закъснения спрямо обявените часове. Не мисля, че трябва тях да псуваме за нещо, което не зависи от тях.
ПС Ако все още има някой, който да не е разбрал:
Meet and greet, people, meet and greet :)
вторник, 4 март 2014 г.
21
Този период от годината винаги ме прави малко сълзлива и леко меланхолична. Налягат ме мисли, свързани с равносметки, колко относително е всичко и всякакви други глупости от подобен калибър. Превръщам се в истински жив философ. За радост на околните, това се случва основно в главата ми. Външните признаци са свързани основно с раздразнение и леко съскане. Почти като ПМС.
Виновно е времето. Ей така, без човек грам да се усети, минават някакви години, които в един момент се оказват двуцифрено число. Неща, за които си си мислил, че никога няма да отминат, са се случили вече преди толкова време, че ако бяха хора, щяха да имат право да пият алкохол навсякъде по света. Странна работа.
Предупредих, че съм философски настроена. И леко сълзлива. Времето. За него ми беше думата. Изнизва се гадината и дори не предупреждава. Просто в един момент си седиш спокойно в офисния стол, смяташ годините и реалността е стоварва върху теб като пиано върху герой от анимационен филм.
Хубавото на цялото упражнение с отлитащото време е, че започваш да виждаш нещата малко по-отстрани. Все едно си гледал лош филм и му правиш анализ. Сюжетът беше интересен, част от героите не бяха развити достатъчно дълбоко, диалогът ставаше. А и саундракът не беше зле.
Май звучи малко безсмислено. Както и да е. Друго исках да кажа. Но забравих какво. Ето една песен, да има поне нещо смислено в този пост.
Виновно е времето. Ей така, без човек грам да се усети, минават някакви години, които в един момент се оказват двуцифрено число. Неща, за които си си мислил, че никога няма да отминат, са се случили вече преди толкова време, че ако бяха хора, щяха да имат право да пият алкохол навсякъде по света. Странна работа.
Предупредих, че съм философски настроена. И леко сълзлива. Времето. За него ми беше думата. Изнизва се гадината и дори не предупреждава. Просто в един момент си седиш спокойно в офисния стол, смяташ годините и реалността е стоварва върху теб като пиано върху герой от анимационен филм.
Хубавото на цялото упражнение с отлитащото време е, че започваш да виждаш нещата малко по-отстрани. Все едно си гледал лош филм и му правиш анализ. Сюжетът беше интересен, част от героите не бяха развити достатъчно дълбоко, диалогът ставаше. А и саундракът не беше зле.
Май звучи малко безсмислено. Както и да е. Друго исках да кажа. Но забравих какво. Ето една песен, да има поне нещо смислено в този пост.
вторник, 7 януари 2014 г.
My 2013, Part 1
Такаааа. Още една година отиде в папка Архив. Хубава, лоша - мина. Няма да ви занимавам с глупости като равносметки и тем подобни, а ще си говорим за музика.
2013 ми се отрази чудесно в това отношение. Видях Slash & Myles на живо (имам си перцеееее, йееее), скачах и крещях на Bon Jovi (и, да, човекът може да го тресна алергията, но това беше един от най-добрите концерти, на които съм ходила) и а-ха да се разплача на The Wall.
Сега, обаче, искам да споделя за музиката, която открих през тази година.
Започвам с любимеца Corey Taylor, че той тази година горкият не се спря. Двоен албум, турнета, книги, комикси, съвместни проекти (и дотам ще стигна)... Даже, като се замисля, на него мога да му отделя цяла пост - ще има материал, че ще остане и за още даже :) Та, момчето бе сполетяно от муза и реши да направи албум със Stone Sour. И не просто албум, а двоен. И не прото двоен албум, ами и концептуален. И комикси направи към него, но до тях не съм стигнала. Yet... Поне за мен страхотен албум. Докато първата част е някак по-динамична и може да се възприеме и като албум, съставен от (почти) отделни песни, то втората си е откровено като саундтрак. Само дето още си няма филм към него. Но като гледам Corey калко се е разработил, може и да проима. Лично за мен, едно от най-добрите неща, които Corey е правил - както със Stone Sour, така и със Slipknot. А, да, албумът се казва House of Gold & Bones. Респективно Part 1 и Part 2. Първата част я издадоха в края на 2012, а втората началото на 2013. Историятаа е мрачна, леко философска и е свързана с изборите, които всеки трябва да направи за себе си и за живота си. Ако не се спра да пиша за него сега, няма да спра никога, затова просто пускам по една песен от двете части.
Явно в последно време е модерно да се издават двойни албуми, защото Five Finger Death Punch взеха, че и те издадоха такъв през 2013. Той носи краткото име The Wrong Side of Heaven and the Righteous Side of Hell. Volume 1 и Volume 2. Последният да затвори вратата. За по-кратко писане - FFDP (или 5FDP) и албумът им TWSOHATRSOH. Да. Ок. Както и да е. Те, хората, си съществуват още от 2005 и издават албуми от 2007, ама аз ги открих с ето този им разкош:
Много добре им се получава. Вокалът Ivan Moody, който аз за по-кратко наричам Иванчо, се справя повече от добре с викането, а Rob Halford е черешката на тортата. Така като се замисля, в първата част на албума много трудно може да се намери песен, която да не става. Една от основните разлики с втората, е че тук има много дуети. Любимите ми - Lift Me Up, I.M.Sin (feat. Max Cavalera). Честно казано към Volume 2 не изпитах толкова внезапна любов, колкото към Vol. 1, ама какво да се прави - такъв е животът :) Във въпросната втора част са направили кавър на House of the Rising Sun. Лично мнение - не ми хареса. За разлика от нея, Battle Born ми легна на сърцето като стой, та гледай. Да, Иванчо, освен да вика, може да пее чудно и по-бавни песни.
(защо някой е решил да орезили хубавата песен с този клип, за мен остава мистерия...)
Ако сте обърнали внимание на заглавието на поста, вече ви е станало ясно, че и аз мисля да последвам тенденцията за част 1, 2... 15 и тн. Никакъв шанс няма да се вместя само в един пост. С този само поставям началото :) А сега мисля да му сложа и край отново с Corey. Само че този път е намесен и Dave Grohl. Тези двамата успешно се конкурират на тема "Кой може да се заеме с повече неща за правене едновременно". Беше просто неизбежно да не се съберат да направят нещо заедно. При това добро нещо. Песента е част от саундтрака към документален филм за звукозаписното студио Sound City. Продуцент и режисьор - Dave Grohl. Освен Corey, за записите Dave е събрал една камара народ - Josh Homme, Paul McCartney, Stevie Nicks, Trent Raznor, Krist Novoselic и тн. Заслужава си да се чуе. При това повече от един път.
Засега стига толкова. Другия път още.
2013 ми се отрази чудесно в това отношение. Видях Slash & Myles на живо (имам си перцеееее, йееее), скачах и крещях на Bon Jovi (и, да, човекът може да го тресна алергията, но това беше един от най-добрите концерти, на които съм ходила) и а-ха да се разплача на The Wall.
Сега, обаче, искам да споделя за музиката, която открих през тази година.
Започвам с любимеца Corey Taylor, че той тази година горкият не се спря. Двоен албум, турнета, книги, комикси, съвместни проекти (и дотам ще стигна)... Даже, като се замисля, на него мога да му отделя цяла пост - ще има материал, че ще остане и за още даже :) Та, момчето бе сполетяно от муза и реши да направи албум със Stone Sour. И не просто албум, а двоен. И не прото двоен албум, ами и концептуален. И комикси направи към него, но до тях не съм стигнала. Yet... Поне за мен страхотен албум. Докато първата част е някак по-динамична и може да се възприеме и като албум, съставен от (почти) отделни песни, то втората си е откровено като саундтрак. Само дето още си няма филм към него. Но като гледам Corey калко се е разработил, може и да проима. Лично за мен, едно от най-добрите неща, които Corey е правил - както със Stone Sour, така и със Slipknot. А, да, албумът се казва House of Gold & Bones. Респективно Part 1 и Part 2. Първата част я издадоха в края на 2012, а втората началото на 2013. Историятаа е мрачна, леко философска и е свързана с изборите, които всеки трябва да направи за себе си и за живота си. Ако не се спра да пиша за него сега, няма да спра никога, затова просто пускам по една песен от двете части.
Явно в последно време е модерно да се издават двойни албуми, защото Five Finger Death Punch взеха, че и те издадоха такъв през 2013. Той носи краткото име The Wrong Side of Heaven and the Righteous Side of Hell. Volume 1 и Volume 2. Последният да затвори вратата. За по-кратко писане - FFDP (или 5FDP) и албумът им TWSOHATRSOH. Да. Ок. Както и да е. Те, хората, си съществуват още от 2005 и издават албуми от 2007, ама аз ги открих с ето този им разкош:
Много добре им се получава. Вокалът Ivan Moody, който аз за по-кратко наричам Иванчо, се справя повече от добре с викането, а Rob Halford е черешката на тортата. Така като се замисля, в първата част на албума много трудно може да се намери песен, която да не става. Една от основните разлики с втората, е че тук има много дуети. Любимите ми - Lift Me Up, I.M.Sin (feat. Max Cavalera). Честно казано към Volume 2 не изпитах толкова внезапна любов, колкото към Vol. 1, ама какво да се прави - такъв е животът :) Във въпросната втора част са направили кавър на House of the Rising Sun. Лично мнение - не ми хареса. За разлика от нея, Battle Born ми легна на сърцето като стой, та гледай. Да, Иванчо, освен да вика, може да пее чудно и по-бавни песни.
(защо някой е решил да орезили хубавата песен с този клип, за мен остава мистерия...)
Ако сте обърнали внимание на заглавието на поста, вече ви е станало ясно, че и аз мисля да последвам тенденцията за част 1, 2... 15 и тн. Никакъв шанс няма да се вместя само в един пост. С този само поставям началото :) А сега мисля да му сложа и край отново с Corey. Само че този път е намесен и Dave Grohl. Тези двамата успешно се конкурират на тема "Кой може да се заеме с повече неща за правене едновременно". Беше просто неизбежно да не се съберат да направят нещо заедно. При това добро нещо. Песента е част от саундтрака към документален филм за звукозаписното студио Sound City. Продуцент и режисьор - Dave Grohl. Освен Corey, за записите Dave е събрал една камара народ - Josh Homme, Paul McCartney, Stevie Nicks, Trent Raznor, Krist Novoselic и тн. Заслужава си да се чуе. При това повече от един път.
Засега стига толкова. Другия път още.
неделя, 27 януари 2013 г.
Apocalyptic Love
И настана време да се ходи на концерт! Не е утре, но почти е вече на вратата.
Slash
и
Myles Kennedy
Този концерт дори не съм и сънувала, че ще ми се случи на родна почва. И за да не бъда разбрана случайно леко погрешно от някой - на 04.02.2013 ще съм в зала Фестивална, fen pit, не толкова заради Slash (който е невероятен китарист), но заради Myles. И точно той си мислех, че няма никакъв шанс да се появи насам. Не че нещо, ама Alter Bridge не се сред най-полулярните групи у нас. В този ред на мисли, точно тук е моментът, в който благодаря на съученика Момчилов, че преди ехехее време пусна нещо тяхно във Facebook-а и ми отвори очите за тях. Благодаря!
Да се върна на концерта. Аз, него, го чакам като лятната отпуска. Купих си билет рано-рано (да не би да свършат онези пред сцената) и току си го поглеждам и му се радвам. Дори съм си го снимала, ако случайно ме обземе рязко желание да му се порадвам, а той не е наблизо. Любов, кво да я правиш... Прилагам снимков материал. Малко фокусът бяга, но вълнението не прощава и ръцете треперят:
През последния месец се самонадъхвам като слушам албума, дето ще го концертират. Щото, да си призная, покрай Godsmack, Slipknot, Stone Sour, Shinedown и още някои неща, не ми остана много време да го прослушам как си трябва. Голям пропуск от моя страна, който поправям с особено голямо усърдие.
Купих си тениска със силуета на Slash-чо, гепил една китара. Опитах се да си намеря на Alter Bridge, но незнайно защо, не успях в това си начинание. А тъй като не ми се и занимаваш да се правя...
Планирам да се позиционорам най-отпред пред сцената и да се размажа максимално. А ако някой от двамата (за предпочитане Myles) реши да изпадне от нея, аз ше съм там и ще го спася от падане. Мда.
Това, което зависеше от мен, аз го направих. Сега остава само да изчакам последните няколко дни. До другия понеделник. 4.02. Зала Фестивална. Дотогава ще си припявам или нешо на Slash от новото албум
или нещо от стария (демек, първия)
или нещо на Alter Bridge
и ще броя наобратно - 8...
Slash
и
Myles Kennedy
Този концерт дори не съм и сънувала, че ще ми се случи на родна почва. И за да не бъда разбрана случайно леко погрешно от някой - на 04.02.2013 ще съм в зала Фестивална, fen pit, не толкова заради Slash (който е невероятен китарист), но заради Myles. И точно той си мислех, че няма никакъв шанс да се появи насам. Не че нещо, ама Alter Bridge не се сред най-полулярните групи у нас. В този ред на мисли, точно тук е моментът, в който благодаря на съученика Момчилов, че преди ехехее време пусна нещо тяхно във Facebook-а и ми отвори очите за тях. Благодаря!
Да се върна на концерта. Аз, него, го чакам като лятната отпуска. Купих си билет рано-рано (да не би да свършат онези пред сцената) и току си го поглеждам и му се радвам. Дори съм си го снимала, ако случайно ме обземе рязко желание да му се порадвам, а той не е наблизо. Любов, кво да я правиш... Прилагам снимков материал. Малко фокусът бяга, но вълнението не прощава и ръцете треперят:
През последния месец се самонадъхвам като слушам албума, дето ще го концертират. Щото, да си призная, покрай Godsmack, Slipknot, Stone Sour, Shinedown и още някои неща, не ми остана много време да го прослушам как си трябва. Голям пропуск от моя страна, който поправям с особено голямо усърдие.
Купих си тениска със силуета на Slash-чо, гепил една китара. Опитах се да си намеря на Alter Bridge, но незнайно защо, не успях в това си начинание. А тъй като не ми се и занимаваш да се правя...
Планирам да се позиционорам най-отпред пред сцената и да се размажа максимално. А ако някой от двамата (за предпочитане Myles) реши да изпадне от нея, аз ше съм там и ще го спася от падане. Мда.
Това, което зависеше от мен, аз го направих. Сега остава само да изчакам последните няколко дни. До другия понеделник. 4.02. Зала Фестивална. Дотогава ще си припявам или нешо на Slash от новото албум
или нещо от стария (демек, първия)
или нещо на Alter Bridge
и ще броя наобратно - 8...
понеделник, 27 август 2012 г.
I Follow The Sun
Разказвала ли съм ви какво са за мен The Beatles? Май не. Не съм от онези им фенове, които знаят цялото им творчество наизуст. Не познавам всички конспиративни теории за това дали Paul е жив или не. Не мога да взема отношение по въпроса дали Yoko е прецакала цялата група или не. Но със сигурност мога да кажа, че са велики. И великолепни. И без тях музиката никога не би била същата.
За мен Beatles не са просто Yellow Submarine. Не са и Help Me. Не Ob-La-Di Ob-La-Da. Не са Love Me Do. Или поне не са само това. Харесва ми онази меланхолична, тъжна, бавна страна на Beatles. Онази, което не те кара да се хилиш, а да се усмихваш бавно и да си спомняш. Приятели, любови и всичко останало.
Днес всичко бе заради дъжда и слънцето, което се пробва да се появи, но така и не намери сили да остане.
Както е казал поетът, едното нещо доведе до другото и до
Ето тази песничка ми е особено любима. Напомня ми на ученическите ми години и една компания с китари и много емоции. Все още тормозя Елица да ми е свири. И тя все още ми угажда. Благодаря й за което:)
Дали заради облаците, или заради нещо незнайно какво друго (жена съм все пак-изпадаме в безпричинни настроения), обаче бавните песни днес ми идват идеално. А тази е просто разкошна:
И сега вече съвсем се разкиснах:
Тук само се слуша:
Стига толкова, че дори и китарите започнаха да плачат.
PS Някой ден ще се постарая да пусна и по-небрежната им страна. Но няма да е сега. Сега е облачно и отивам да търся слънцето.
За мен Beatles не са просто Yellow Submarine. Не са и Help Me. Не Ob-La-Di Ob-La-Da. Не са Love Me Do. Или поне не са само това. Харесва ми онази меланхолична, тъжна, бавна страна на Beatles. Онази, което не те кара да се хилиш, а да се усмихваш бавно и да си спомняш. Приятели, любови и всичко останало.
Днес всичко бе заради дъжда и слънцето, което се пробва да се появи, но така и не намери сили да остане.
Както е казал поетът, едното нещо доведе до другото и до
Ето тази песничка ми е особено любима. Напомня ми на ученическите ми години и една компания с китари и много емоции. Все още тормозя Елица да ми е свири. И тя все още ми угажда. Благодаря й за което:)
Дали заради облаците, или заради нещо незнайно какво друго (жена съм все пак-изпадаме в безпричинни настроения), обаче бавните песни днес ми идват идеално. А тази е просто разкошна:
И сега вече съвсем се разкиснах:
Тук само се слуша:
Стига толкова, че дори и китарите започнаха да плачат.
PS Някой ден ще се постарая да пусна и по-небрежната им страна. Но няма да е сега. Сега е облачно и отивам да търся слънцето.
понеделник, 21 май 2012 г.
Stayin' Alive
Докато бях още ученичка, си имахме един двукасетъчен касетофон. Все още го имаме, но вече е пенсиониран и покрит с поне половин сантиметър прах. Много му се радвах. И почти не го оставях без работа. Най-много се радвах на функцията му да записва. Бях се специализирала отвсякъде. Дори стигнах до до там, че в гнездото, което записваше, винаги имаше една празна касетка за всеки случай - ако по радиото пуснат някоя песен, която особено много държа да имам. Пиратствам си от малка, ама какво да се прави - музиката иска жертви.
Що ви разказвам за касетофончето? Защото благодарение на него се влюбих в музиката. И в някои групи. В началото бяха разни лигавщини, но след това открих Queen и Freddie Mercury. По някое време се сблъсках и с Bee Gees. Има неща, които ги чуваш и веднага се вмъкват под кожата ти и се загнездват в душата. И без значение колко се променя музикалният вкус в течение на годините, те си остават там. Все още твърдя, че за мен музиката се разделя на две - Queen и всички останали. Съмнявам се, че това ми твърдение ще се промени скоро. Също така и до ден днешен Bee Gees продължават да ме карат да чувствам. Дали ще е радост, дали ще е меланхолия - чувствам. Факт е, че клиповете им често ме докарват до почти неконтролируем кикот заради тесните дънки и смешните прически, но за това основно виня 70-те. Песните им са съвсем друга бира.
Имах една тяхна касетка. Беше някакъв The Best. Не си спомням дали беше оригинална или я бях записвала отнякъде. По-скоро ше да е било второто. Имаше период, в който друго не слушах. Братята Гиб ми бяха станали първи дружки. Почти прецаках лентата на касетката от слушане. На някои места дори откровено вече беше започнала да си провлачва. След това минах на друга музикална вълна, след това на още по-друга и така до безкрай. Bee Gees минаха леко в архив, много по-късно бяха прехвърлени на mp3 player-чето, слушани къде по-рядко, къде по-често.
Преди няколко години се разхождах небрежно покрай НДК-то на културата, слушах нещо на mp3-то и като цяло не вършех нищо смислено. И тогава, върху едно табло мернах Дъ Плакатът! Robin Gibb с концерт в София. Със Софийска филхармония. В НДК. Да кажа, че бях щастлива, ще бъде твърде голямо подценяване на ситуацията. Настроението ми горе-долу може да бъде описано с израза: "Ударих си задника в тавана на лятното кино." Един час по-късно се бях сдобила с билети - за мен и за съквартирантката.
Ако кажа, че винаги съм искала да отида на концерт на Bee Gees ще бъде откровена лъжа. Никога подобна мисъл не ми бе минавала првез главата. Толкова невъзможна ми се е струвала идеята Bee Gees да се мернат из нашенско. Бяха се разпаднали, Maurice не бе между живите, Robin правеше самостоятелни концерти, но да мине през България... ами не го вярвах.
Искам да ви кажа, че това бяха два от най-прекрасните часа, които някога съм прекарвала. Robin Gibb и Софийска филхармония са комбинация, която определено си заслужава да се види. Човекът изпя едни от най-големите неща на Bee Gees. Чух текстовете, които знам наизуст, изпяти по великолепен начин от Изпълнител, за който дори не съм посмяла да мечтая да видя на живо. Всяка следваща песен ми напомняше за нещо, за някой, за места и случки, които вече са били. Не знам как да ви опиша усещането. Беше идеално.
Днес Robin Gibb си отиде от този свят. Почивай в мир!
Що ви разказвам за касетофончето? Защото благодарение на него се влюбих в музиката. И в някои групи. В началото бяха разни лигавщини, но след това открих Queen и Freddie Mercury. По някое време се сблъсках и с Bee Gees. Има неща, които ги чуваш и веднага се вмъкват под кожата ти и се загнездват в душата. И без значение колко се променя музикалният вкус в течение на годините, те си остават там. Все още твърдя, че за мен музиката се разделя на две - Queen и всички останали. Съмнявам се, че това ми твърдение ще се промени скоро. Също така и до ден днешен Bee Gees продължават да ме карат да чувствам. Дали ще е радост, дали ще е меланхолия - чувствам. Факт е, че клиповете им често ме докарват до почти неконтролируем кикот заради тесните дънки и смешните прически, но за това основно виня 70-те. Песните им са съвсем друга бира.
Имах една тяхна касетка. Беше някакъв The Best. Не си спомням дали беше оригинална или я бях записвала отнякъде. По-скоро ше да е било второто. Имаше период, в който друго не слушах. Братята Гиб ми бяха станали първи дружки. Почти прецаках лентата на касетката от слушане. На някои места дори откровено вече беше започнала да си провлачва. След това минах на друга музикална вълна, след това на още по-друга и така до безкрай. Bee Gees минаха леко в архив, много по-късно бяха прехвърлени на mp3 player-чето, слушани къде по-рядко, къде по-често.
Преди няколко години се разхождах небрежно покрай НДК-то на културата, слушах нещо на mp3-то и като цяло не вършех нищо смислено. И тогава, върху едно табло мернах Дъ Плакатът! Robin Gibb с концерт в София. Със Софийска филхармония. В НДК. Да кажа, че бях щастлива, ще бъде твърде голямо подценяване на ситуацията. Настроението ми горе-долу може да бъде описано с израза: "Ударих си задника в тавана на лятното кино." Един час по-късно се бях сдобила с билети - за мен и за съквартирантката.
Ако кажа, че винаги съм искала да отида на концерт на Bee Gees ще бъде откровена лъжа. Никога подобна мисъл не ми бе минавала првез главата. Толкова невъзможна ми се е струвала идеята Bee Gees да се мернат из нашенско. Бяха се разпаднали, Maurice не бе между живите, Robin правеше самостоятелни концерти, но да мине през България... ами не го вярвах.
Искам да ви кажа, че това бяха два от най-прекрасните часа, които някога съм прекарвала. Robin Gibb и Софийска филхармония са комбинация, която определено си заслужава да се види. Човекът изпя едни от най-големите неща на Bee Gees. Чух текстовете, които знам наизуст, изпяти по великолепен начин от Изпълнител, за който дори не съм посмяла да мечтая да видя на живо. Всяка следваща песен ми напомняше за нещо, за някой, за места и случки, които вече са били. Не знам как да ви опиша усещането. Беше идеално.
Днес Robin Gibb си отиде от този свят. Почивай в мир!
петък, 4 май 2012 г.
Amore Mia
С Mia (1, 2) сме заедно вече почти две седмици. Свикнахме една с друга, но скоро ще се наложи да се разделим.
Преди да продължа нататък с поста, се налага да ви призная нещо за себе си. Пристрастена съм към музиката. Почти няма вариант покрай мен да не дрънчи нещо. А ако е на слушалки, то тогава дрънченето се случва на доста силен звук. Когато съм в движение за музикослушане обикновено използвам mp3 player-че, което до момента ми върши идеална работа. Батерията му издържа достатъчно дълго, има памет, която ми стига, лесен е за навигация и е компактен. Слушалките, с които го купих, бяха леко слаби, затова просто ги смених с други. Единственият минус е, че няма shuffle.
Връщам се на Mia (не съм забравила, че постът е за нея). Едно от първите неща, които ми направиха впечатление, бе че няма място за SD карта. Но като разбрах, че Mia има на разположение 16 GB, осъзнах, че няма и нужда да има.
Следващата стъпка бе да кача малко музика и да видим как се държи Mia в музикално отношение. Проведох кратка, но за сметка ползотворна битка със Zune и задачата бе изпълнена. Забелжка 1: разбирам донякъде наличието на подобен software, но ми е в пъти по-лесно просто да си ръчна кабела в компютъра и да кача на телефона всчико, което ми се слуша в момента. Инсталирането на Zune и синкването на музика ми дойде една идея повече.
Ккаво се случи оттам нататък? Има shuffle! А ако ми се слуша конкретен албум, може и без shuffle. Песните са подредени удобно и търсенето е бързо. Освен това може да си спирате и пуската музиката без да ровичкате из самото меню, защото на lock screen-а се появява player-че. Това за хубавото. Лошото? Слушалките, които си дойдоха с Mia, са не просто тихи, те са ужасно тихи. Аз не обичам така. Когато си пусна музика в ушите, една от идеите ми е да не слушам околния шум на народа в градския транспорт, шума от улицата и други подобни екстри. Друга подобна причина е, че когато искам да слушам как Corey Taylor ми крещи в ухото, искам наистина да го чувам. А не да бъде надвикан от тинейджърката до мен, която си клюкарства с приятелка. Без слушалки звукът е добър. Дори се изненадах. Добре се държи и със слушалките на mp3 player-а ми. И със слушалките на един приятел (зелени са). Но не и снейните си.
Радиото. Изглежда симпатично. Станциите се търсят лесно - само с леко слайдване в ляво или в дясно се ровичка из честотите. Има и списъче с харесаните от вас станции, лошото е, че не се показват с имената си, а с честотите. Но това не е голяма трагедия.
Като цяло Mia се справя добре с музикалното оформление. Стига да е с правилните слушашли. Батерията й държи по-дълго, отколкото на Samsung-а ми, така че не трябва да се чудите дали да слушате музика или да позлвате нет например. В случая аз съм леко субективна, тъй като честно казано за слушане на музика предпочитам да си позлвам отделно утройство (без значение колко добри възможности ми предлага телефона, но като резервен вариант Mia върши идеална работа.
Общо взето май е това. Не съм голям разбирач на телефони, но Nokia-та ми хареса. Има си минуси (все още искам бг клавиатура, а не руска), но май плюсовете са повече. Вероятно има много неща, които съм пропуснала, но пък аз го разглеждах като един средностаистически ползовател на телефон. Изживяването беше интересно. Гласувам "За".
Преди да продължа нататък с поста, се налага да ви призная нещо за себе си. Пристрастена съм към музиката. Почти няма вариант покрай мен да не дрънчи нещо. А ако е на слушалки, то тогава дрънченето се случва на доста силен звук. Когато съм в движение за музикослушане обикновено използвам mp3 player-че, което до момента ми върши идеална работа. Батерията му издържа достатъчно дълго, има памет, която ми стига, лесен е за навигация и е компактен. Слушалките, с които го купих, бяха леко слаби, затова просто ги смених с други. Единственият минус е, че няма shuffle.
Връщам се на Mia (не съм забравила, че постът е за нея). Едно от първите неща, които ми направиха впечатление, бе че няма място за SD карта. Но като разбрах, че Mia има на разположение 16 GB, осъзнах, че няма и нужда да има.
Следващата стъпка бе да кача малко музика и да видим как се държи Mia в музикално отношение. Проведох кратка, но за сметка ползотворна битка със Zune и задачата бе изпълнена. Забелжка 1: разбирам донякъде наличието на подобен software, но ми е в пъти по-лесно просто да си ръчна кабела в компютъра и да кача на телефона всчико, което ми се слуша в момента. Инсталирането на Zune и синкването на музика ми дойде една идея повече.
Ккаво се случи оттам нататък? Има shuffle! А ако ми се слуша конкретен албум, може и без shuffle. Песните са подредени удобно и търсенето е бързо. Освен това може да си спирате и пуската музиката без да ровичкате из самото меню, защото на lock screen-а се появява player-че. Това за хубавото. Лошото? Слушалките, които си дойдоха с Mia, са не просто тихи, те са ужасно тихи. Аз не обичам така. Когато си пусна музика в ушите, една от идеите ми е да не слушам околния шум на народа в градския транспорт, шума от улицата и други подобни екстри. Друга подобна причина е, че когато искам да слушам как Corey Taylor ми крещи в ухото, искам наистина да го чувам. А не да бъде надвикан от тинейджърката до мен, която си клюкарства с приятелка. Без слушалки звукът е добър. Дори се изненадах. Добре се държи и със слушалките на mp3 player-а ми. И със слушалките на един приятел (зелени са). Но не и снейните си.
Радиото. Изглежда симпатично. Станциите се търсят лесно - само с леко слайдване в ляво или в дясно се ровичка из честотите. Има и списъче с харесаните от вас станции, лошото е, че не се показват с имената си, а с честотите. Но това не е голяма трагедия.
Като цяло Mia се справя добре с музикалното оформление. Стига да е с правилните слушашли. Батерията й държи по-дълго, отколкото на Samsung-а ми, така че не трябва да се чудите дали да слушате музика или да позлвате нет например. В случая аз съм леко субективна, тъй като честно казано за слушане на музика предпочитам да си позлвам отделно утройство (без значение колко добри възможности ми предлага телефона, но като резервен вариант Mia върши идеална работа.
Общо взето май е това. Не съм голям разбирач на телефони, но Nokia-та ми хареса. Има си минуси (все още искам бг клавиатура, а не руска), но май плюсовете са повече. Вероятно има много неща, които съм пропуснала, но пък аз го разглеждах като един средностаистически ползовател на телефон. Изживяването беше интересно. Гласувам "За".
сряда, 25 април 2012 г.
Closer to Mia
Опознаването ни с Mia върви с пълна сила. Преди да продължа, трябва да си призная, че първият ми личен челен сблъсък със смартфони бе едва в началото на тази година. Благодарение на група прекрасни хора на рождения си ден се сдобих със Samsung Galaxy Mini. Кръстих го Санчо и се привързах силно към него. Оттогава сме неразделни.
Mia определено е различна. Най-малкото е с Windows Phone, а не с Android, с който малко или много вече свикнах. В интерес на истината, след първоначалния шок о-боже-това-няма-нищо-общо-с-андроид се оказа, че с тази операционна система се работи лесно. Дори и аз успявам да се справя (почти) без проблеми:)
Плочките (май така им се вика) на стартовия екран са достатъчно ясни, за да се ориентира човек какво търси. Преместването на нещо върху въпросния екран става с познатото от Windows pin-ване. Съответно винаги може и да се unpin-не.
Снимките от галерията се въртят на началния екран на случаен принцип. Включително, ако сте си качили музика и към нея имате и обложките на албумите, те също могат да се появят. Лошото на целия този разкош е, ча ако има някоя снимка, която не е желателно да се вижда от широката общественост, най-вероятно и тя ще цъфне там рано или късно:)
Като казах снимки, камерата е доста добра. Отново с уговорката, че не я коментирам като разбирач, защото не съм. Но за редови използувател на подобни технологии, ми допада. И тъй като се радвам и на малките неща в живота, много ми хареса, че: 1) само с едно движение мога да видя току-що направената снимка; 2) ако съм включила камерата и разглеждам снимките, които съм направила, мога и да снимам в същото това време. А, да. За разлика от Санчо, където мога да снимам само и единствено с натискане на touch бутончето, с Mia мога да фокусирам с едни touch на екрана и да снимам по същия този начин. И не на последно място, Mia си има хардуерен бутон за камерата, който освен това е и на удобно място.
Имах леко проблеми с инсталирането на някои апликации. По-конкретно - Twitter. Незнайно защо ми трябваха околко 20на опита, докато marketplace най-накрая разбра какво искам от него. Опитваше се да ми каже, че този application не бил available за моя регион. Драмата приключи с резултат 1:0 за мен и Twitter, но ми костваше известно количество нерви.
Като цяло май засега съм доволна от машинката. Продължава да ме тормози липсата на българска клавиатура (мъките с руската ми напомнят за борбата ми с BDS клавиатурата). Но пък се сдобих с микро sim, което си е една малка победа. В резултат на това успях да употребя Mia и като телефон:) Добре й се получават нещата на девойката, определено. А след синхронизация на контактите със социалните мреже, началният екран става една идея по-шареничък - Mia започва да върти аватарите и да ги подрежда почти като пъзел. Забавно е. Ако нямате работа и ви се гледа в една точка, винаги можете да се загледате как се джъркат снимките.
Мисълта ми започна да замира със страшна сила, затова оставям музиката и радиото за другия път.
Айде и останете със задраве!
Mia определено е различна. Най-малкото е с Windows Phone, а не с Android, с който малко или много вече свикнах. В интерес на истината, след първоначалния шок о-боже-това-няма-нищо-общо-с-андроид се оказа, че с тази операционна система се работи лесно. Дори и аз успявам да се справя (почти) без проблеми:)
Плочките (май така им се вика) на стартовия екран са достатъчно ясни, за да се ориентира човек какво търси. Преместването на нещо върху въпросния екран става с познатото от Windows pin-ване. Съответно винаги може и да се unpin-не.
Снимките от галерията се въртят на началния екран на случаен принцип. Включително, ако сте си качили музика и към нея имате и обложките на албумите, те също могат да се появят. Лошото на целия този разкош е, ча ако има някоя снимка, която не е желателно да се вижда от широката общественост, най-вероятно и тя ще цъфне там рано или късно:)
Като казах снимки, камерата е доста добра. Отново с уговорката, че не я коментирам като разбирач, защото не съм. Но за редови използувател на подобни технологии, ми допада. И тъй като се радвам и на малките неща в живота, много ми хареса, че: 1) само с едно движение мога да видя току-що направената снимка; 2) ако съм включила камерата и разглеждам снимките, които съм направила, мога и да снимам в същото това време. А, да. За разлика от Санчо, където мога да снимам само и единствено с натискане на touch бутончето, с Mia мога да фокусирам с едни touch на екрана и да снимам по същия този начин. И не на последно място, Mia си има хардуерен бутон за камерата, който освен това е и на удобно място.
Имах леко проблеми с инсталирането на някои апликации. По-конкретно - Twitter. Незнайно защо ми трябваха околко 20на опита, докато marketplace най-накрая разбра какво искам от него. Опитваше се да ми каже, че този application не бил available за моя регион. Драмата приключи с резултат 1:0 за мен и Twitter, но ми костваше известно количество нерви.
Като цяло май засега съм доволна от машинката. Продължава да ме тормози липсата на българска клавиатура (мъките с руската ми напомнят за борбата ми с BDS клавиатурата). Но пък се сдобих с микро sim, което си е една малка победа. В резултат на това успях да употребя Mia и като телефон:) Добре й се получават нещата на девойката, определено. А след синхронизация на контактите със социалните мреже, началният екран става една идея по-шареничък - Mia започва да върти аватарите и да ги подрежда почти като пъзел. Забавно е. Ако нямате работа и ви се гледа в една точка, винаги можете да се загледате как се джъркат снимките.
Мисълта ми започна да замира със страшна сила, затова оставям музиката и радиото за другия път.
Айде и останете със задраве!
събота, 21 април 2012 г.
Mia. Nokia Lumia 800
От вчера съм горд тестер на Nokia Lumia 800. Имам две седмици на раположение да се опознаем с машинката и да видим дали и колко ще се харесаме.
Ето я и Mia:
Снимката не е много добра, но дори от нея се вижда, че Mia е синичка и прекрасна. Малко съм като в онзи виц, в който попитали една дама каква кола кара и тя отговорила "Червена". Ама така е, момиченце съм все пак и цветовете имат значение:) Приятно се изненадах като открих, че в кутията заедно с апаратчето имаше и калъфче. И то синичко. Да й ходи на очите:)
Първото ми впечатление е, че дизайнът е чудесен, а Mia e много чувствителна. Далеч повече от настоящия ми Samsung, а.к.а Санчо. Скролва бързо и също така бързо разбира какво се иска от нея.
Малко ми е странно, че операционата система е Windows Phone, но усещането не е лошо. Дори на моменти е по-комфортно от Android. И има Excel! Което почти ме накара да се влюбя безвъзвратно, но това са си мои изкривявания, с които не ми се иска да ви натоварвам излишно:)
Mia е прекрасна и е много дружелюбно другарче, обаче тоя micro sim, дето го иска, не ми допада съвсем. Може и да се превърнат в стандарт по някоето време, но за момента ми създава ядове да се докопам до такова животинче.
И освен това няма клавиатура на кирилица. Което май ми е най-големият проблем.
Тепърва ще се опознаваме с Mia. Как се държи със слушалки, колко време издържа батерията и други подобни подробности.
Засега само се гледаме притеснително и се опитваме да разберем какво общо имаме помежду си. Тия дни пак ще се чуем да ви кажа как върви опознаването.
Ето я и Mia:
Снимката не е много добра, но дори от нея се вижда, че Mia е синичка и прекрасна. Малко съм като в онзи виц, в който попитали една дама каква кола кара и тя отговорила "Червена". Ама така е, момиченце съм все пак и цветовете имат значение:) Приятно се изненадах като открих, че в кутията заедно с апаратчето имаше и калъфче. И то синичко. Да й ходи на очите:)
Първото ми впечатление е, че дизайнът е чудесен, а Mia e много чувствителна. Далеч повече от настоящия ми Samsung, а.к.а Санчо. Скролва бързо и също така бързо разбира какво се иска от нея.
Малко ми е странно, че операционата система е Windows Phone, но усещането не е лошо. Дори на моменти е по-комфортно от Android. И има Excel! Което почти ме накара да се влюбя безвъзвратно, но това са си мои изкривявания, с които не ми се иска да ви натоварвам излишно:)
Mia е прекрасна и е много дружелюбно другарче, обаче тоя micro sim, дето го иска, не ми допада съвсем. Може и да се превърнат в стандарт по някоето време, но за момента ми създава ядове да се докопам до такова животинче.
И освен това няма клавиатура на кирилица. Което май ми е най-големият проблем.
Тепърва ще се опознаваме с Mia. Как се държи със слушалки, колко време издържа батерията и други подобни подробности.
Засега само се гледаме притеснително и се опитваме да разберем какво общо имаме помежду си. Тия дни пак ще се чуем да ви кажа как върви опознаването.
сряда, 11 април 2012 г.
Oh My God
Треснала ме е една музикална вълна и сега се налага да ме търпите. Това е положението:)
Тази седмица е Великден. Ще падне едно ядене на яйца, козунаци и салати и всичко това на родните ми географски ширини. С връзка или без таква към всичко това, днес ще споделя няколко почти божествени песни. На който му се слуша - да заповяда:)
Ще започна с маааалко по-лекичките:)))
Имах щастието да ги гледам преди няколко години на един рок фестивал. Не в България. Бях чувала за тях, знаех им няколко песни, радвах се, че ще са на феста, но честно казано не очаквах нищо особено. А те взеха, че ме изненадоха изключително приятно. Много добри на живо. Вокалистът Ricky Wilson не спря да търчи по сцената и май се забавляваше. Тогава ги гледах из чужденецията, това лято ще мога да ги видя отново и тук, на Sofia Rocks 2012. Ден втори. Забравих да ви кажа, че са се кръстили на един южноафрикански фотболен отбор - Kaizer Chiefs. Сменили са само едната буква:)
Като се замисля малко по-дълбоко, което ми се случва рядко, Bon Jovi са едно огромно клише. И ще си призная без бой - харесвам ги. Или поне ги харесвах до един момент (някъде докъм Destination Anywhere), след което май не им се получиха нещата. Фенството ми към тях датира от тинейджърските ми години, което май обяснява всичко. Албумът, от който е следващата песен е един от последните им, който става за слушане. Затова enjoy:
Сменям рязко годините и минавам към Queen. Има ли изобщо нужда да казвам каквото и да е било за тях? Freddie е велик, невероятен глас, страхотен изпълнител. Никога не съм крила, че са ми огромна слабост, затова млъквам и натискам play:
Когато за първи път разбрах, че Slash ще издава солов албум бях леко скептична. Бях скептична и когато разбрах, че е направил версия на Paradise City с Fergie и Cypress Hill. Чух песента. На Fergie как й отива да пее рок, не е истина просто. Чух и целия албум. Сега нямам търпение да чуя и втория му самостоятелен, който излиза в края на май тази година. Разликата със Slash от 2010, в който песните бяха изпълнени от различни вокалисти, е че сега вокалистът е един Myles Kennedy. За който младеж и групата му Alter Bridge си заслужава да пусна и отделен пост.
Плавен преход към Apocalyptica и Corey Taylor. Честно, тази песен мога да я слушам до безкрай.
Като споменах Corey и просто няма начин да не пусна и нещо на Stone Sour. Много добре крещи това момче, ей! Бай дъ уей, младежите са започнали записи по нов албум, така че стискайте палци да се появи скоро:
Godsmack. Обичам ги. Точка. Sofia Rocks 2012, 7 юли. Там съм.
И за финал една класика за разкош:
Весели празници!
Тази седмица е Великден. Ще падне едно ядене на яйца, козунаци и салати и всичко това на родните ми географски ширини. С връзка или без таква към всичко това, днес ще споделя няколко почти божествени песни. На който му се слуша - да заповяда:)
Ще започна с маааалко по-лекичките:)))
Имах щастието да ги гледам преди няколко години на един рок фестивал. Не в България. Бях чувала за тях, знаех им няколко песни, радвах се, че ще са на феста, но честно казано не очаквах нищо особено. А те взеха, че ме изненадоха изключително приятно. Много добри на живо. Вокалистът Ricky Wilson не спря да търчи по сцената и май се забавляваше. Тогава ги гледах из чужденецията, това лято ще мога да ги видя отново и тук, на Sofia Rocks 2012. Ден втори. Забравих да ви кажа, че са се кръстили на един южноафрикански фотболен отбор - Kaizer Chiefs. Сменили са само едната буква:)
Като се замисля малко по-дълбоко, което ми се случва рядко, Bon Jovi са едно огромно клише. И ще си призная без бой - харесвам ги. Или поне ги харесвах до един момент (някъде докъм Destination Anywhere), след което май не им се получиха нещата. Фенството ми към тях датира от тинейджърските ми години, което май обяснява всичко. Албумът, от който е следващата песен е един от последните им, който става за слушане. Затова enjoy:
Сменям рязко годините и минавам към Queen. Има ли изобщо нужда да казвам каквото и да е било за тях? Freddie е велик, невероятен глас, страхотен изпълнител. Никога не съм крила, че са ми огромна слабост, затова млъквам и натискам play:
Когато за първи път разбрах, че Slash ще издава солов албум бях леко скептична. Бях скептична и когато разбрах, че е направил версия на Paradise City с Fergie и Cypress Hill. Чух песента. На Fergie как й отива да пее рок, не е истина просто. Чух и целия албум. Сега нямам търпение да чуя и втория му самостоятелен, който излиза в края на май тази година. Разликата със Slash от 2010, в който песните бяха изпълнени от различни вокалисти, е че сега вокалистът е един Myles Kennedy. За който младеж и групата му Alter Bridge си заслужава да пусна и отделен пост.
Плавен преход към Apocalyptica и Corey Taylor. Честно, тази песен мога да я слушам до безкрай.
Като споменах Corey и просто няма начин да не пусна и нещо на Stone Sour. Много добре крещи това момче, ей! Бай дъ уей, младежите са започнали записи по нов албум, така че стискайте палци да се появи скоро:
Godsmack. Обичам ги. Точка. Sofia Rocks 2012, 7 юли. Там съм.
И за финал една класика за разкош:
Весели празници!
неделя, 8 април 2012 г.
Amaryllis
Открих ги случайно и се влюбих в тях безвъзвратно. От първата песен. Това беше преди няколко години - две или три... Не си спомням вече колко.
Забравих да ви кажа за кой говоря. Лош навик - отплесвам се без дори да се усетя. Става въпрос за Shinedown. Сравнително млада американска група от Флорида. Първият им албум се появява през 2003, а последният им (засега) се появи преди няколко дни в края на март. Точно и за него ще дойде реч.
Shinedown не са май особено известни в нашите географски ширини, но това грам не ги спира да правят много добра музика. Имат всичко, което човек може да търси - скорост, адреналин, емоция. Всичко. И успяват да го комбинират по начин, който те кара да ги слушаш отново и отново. С една дума - чудни!
Brent Smith (вокалистът) и компания са от онези групи, които с всеки свой албум ти показват, че могат да свират не само една и съща музика. Различни са, но усяват някак да запазят основната идея на музиката си, благодарение на която човек ги разпознава веднага. Без значение дали песента е бавна и меланхолична или е само скорост и адреналин. Това е и една от причината да ги харесвам.
От последния им албум бяха минали вече почти четири години и новината за Amaryllis ме доведе до лека лудост и има напълно реална вероятност да съм проглушила няколко чифта уши. След това оставаше само да почакам малко. И така до края на март.
Amaryllis вече е факт. Прослушан няколко пъти от началото до края. Повече от няколко в интерес на истината, но това са рисковете на фенството. Обаче сега не знам какво да мисля.
От една страна трябва да призная, че албумът е много слушаем. Постарали са се.
За разлика от предишните, в Amaryllis може да се усети далеч по-силна социална ангажираност. Има бунт, несъгласие с посоката, в която е тръгнал света, дори и малко политическа критика
Има и от онези емоционални и мелодични песни, които толкова много им отиват на Shinedown:
И от онези с почти симфоничния акомпанимент:
Има песни, които те карат да се замислиш:
Естествено, има и такива, които качват нивата на адреналин и скорост:
От друга страна нещо ми липсва. Онова усещане на любов от пръв поглед. Или по-скоро от първо слушане. Албумът е добър, но май ми липсват Shinedown.
За десерт - Amaryllis:
Забравих да ви кажа за кой говоря. Лош навик - отплесвам се без дори да се усетя. Става въпрос за Shinedown. Сравнително млада американска група от Флорида. Първият им албум се появява през 2003, а последният им (засега) се появи преди няколко дни в края на март. Точно и за него ще дойде реч.
Shinedown не са май особено известни в нашите географски ширини, но това грам не ги спира да правят много добра музика. Имат всичко, което човек може да търси - скорост, адреналин, емоция. Всичко. И успяват да го комбинират по начин, който те кара да ги слушаш отново и отново. С една дума - чудни!
Brent Smith (вокалистът) и компания са от онези групи, които с всеки свой албум ти показват, че могат да свират не само една и съща музика. Различни са, но усяват някак да запазят основната идея на музиката си, благодарение на която човек ги разпознава веднага. Без значение дали песента е бавна и меланхолична или е само скорост и адреналин. Това е и една от причината да ги харесвам.
От последния им албум бяха минали вече почти четири години и новината за Amaryllis ме доведе до лека лудост и има напълно реална вероятност да съм проглушила няколко чифта уши. След това оставаше само да почакам малко. И така до края на март.
Amaryllis вече е факт. Прослушан няколко пъти от началото до края. Повече от няколко в интерес на истината, но това са рисковете на фенството. Обаче сега не знам какво да мисля.
От една страна трябва да призная, че албумът е много слушаем. Постарали са се.
За разлика от предишните, в Amaryllis може да се усети далеч по-силна социална ангажираност. Има бунт, несъгласие с посоката, в която е тръгнал света, дори и малко политическа критика
Има и от онези емоционални и мелодични песни, които толкова много им отиват на Shinedown:
И от онези с почти симфоничния акомпанимент:
Има песни, които те карат да се замислиш:
Естествено, има и такива, които качват нивата на адреналин и скорост:
От друга страна нещо ми липсва. Онова усещане на любов от пръв поглед. Или по-скоро от първо слушане. Албумът е добър, но май ми липсват Shinedown.
За десерт - Amaryllis:
вторник, 8 февруари 2011 г.
Работно време
Обичам държавната ни администрация! Обичам да ми се налага да се сблъсквам с прекрасните и мили хора, които са там, за да помагат на заблудените и неориентирани граждани (в последната категория се причислявам и аз)! Но най-вече обичам работното време на администрацията!
Наложи ми се да се отбия през НОИ. На пръв поглед нищо и никаква работа - трябваше само да взема една белжчица. Тип удостоверение. Цялата предварителна дейност по въпросното удостоверение вече е свършена, за мен остава само да се занеса до сградата на бул. Стамболийски и да взема заветния лист хартия. Знаех къде е. Знаех коя е стаята. Знаех, че трябва да отида във вторник.
Въоръжена с цялата тази информация, наивно си мислех, че процедурата по вземане на листчето с печат няма да отнеме никакво време. Да, ама не! Ясно е, че моята няма да стане както я мисля аз. Никаква изненада няма, дами и господа! Предсказуема съм като преизбиране на Яне Янев.
Напред към същността, Верче, не се отплесвай както обикновено. След всичките инструкции, които получих, взех своето информирано решение да отида в НОИ някъде по обед. По-точно към 13:00 - хем, ще ми се впише в моята обедна почивка, хем, ако те имат тяхна си, най-вероятно ще я избегна. Предупредих в офиса, че е възможно да се позабавя, метнах се на автобуса и без нито едно загубване се озовах Там. Но това не е всичко! Не успях да се загубя дори и из коридорите! (благодаря ти, Мим:)) Намерих заветното гише и с трепет в сърцето забелязах как пред него няма хора. Може би това трябваше да посади съмнението в мен, но както казах вече - наивност, какво да я правиш... Поогледах се... беше съмнително спокойно. Съмнително спокойно... Загледах се по-задълбочено и тогава я видях! Табелата с работното време!
от 8:30 до 12:00
И за да е картинката още по-прекрасна, удостоверението, за което бях отишла, може да се взема само и единствено във вторник. От 8:30 до 12:00.
Кой дошъл - дошъл. Останалите - другия вторник.
Наложи ми се да се отбия през НОИ. На пръв поглед нищо и никаква работа - трябваше само да взема една белжчица. Тип удостоверение. Цялата предварителна дейност по въпросното удостоверение вече е свършена, за мен остава само да се занеса до сградата на бул. Стамболийски и да взема заветния лист хартия. Знаех къде е. Знаех коя е стаята. Знаех, че трябва да отида във вторник.
Въоръжена с цялата тази информация, наивно си мислех, че процедурата по вземане на листчето с печат няма да отнеме никакво време. Да, ама не! Ясно е, че моята няма да стане както я мисля аз. Никаква изненада няма, дами и господа! Предсказуема съм като преизбиране на Яне Янев.
Напред към същността, Верче, не се отплесвай както обикновено. След всичките инструкции, които получих, взех своето информирано решение да отида в НОИ някъде по обед. По-точно към 13:00 - хем, ще ми се впише в моята обедна почивка, хем, ако те имат тяхна си, най-вероятно ще я избегна. Предупредих в офиса, че е възможно да се позабавя, метнах се на автобуса и без нито едно загубване се озовах Там. Но това не е всичко! Не успях да се загубя дори и из коридорите! (благодаря ти, Мим:)) Намерих заветното гише и с трепет в сърцето забелязах как пред него няма хора. Може би това трябваше да посади съмнението в мен, но както казах вече - наивност, какво да я правиш... Поогледах се... беше съмнително спокойно. Съмнително спокойно... Загледах се по-задълбочено и тогава я видях! Табелата с работното време!
от 8:30 до 12:00
И за да е картинката още по-прекрасна, удостоверението, за което бях отишла, може да се взема само и единствено във вторник. От 8:30 до 12:00.
Кой дошъл - дошъл. Останалите - другия вторник.
четвъртък, 21 октомври 2010 г.
Час пик
Четвъртък вечерта. Успях да се измъкна от офиса почти навреме. Мислите ми от „служебни” започнаха бавно, но сигурно да се предвижват към графа „свободно време”. Тръгнах към спирката, като умишлено пренебрегнах двете бели мечета, които се боричкаха за едно родопско одеяло. В интерес на истината, времето не беше чак толкова свирепо, но нещо тези дни все не ми е толкова топло, колкото на мен ми се иска. За компания днес си бях избрала Sully Erna. Ех, това момче беее….. Добре пее! С чувство, някак си… Отплеснах се.
Географски погледнато разстоянието между офиса и спирката е изключително кратко. На практика обаче се оказва, че не се минава толкова лесно, тъй като по трасето има един изключително интересен светофар, на който обикновено си изчаквам живота. Но аз съм добро и културно същество и колкото и да ме изнервя чакането, никога не пресичам на червено. Ама никога! Та, стигнах аз до този преломен момент и точно тогава видях как автобусът, който се бях запътила да чакам, се отправи към спирката със страшна сила. При това празен! Чудо! Аз – от другия край на булеварда. А светофарът – ярко червен! На мен ми е студено, но принципите са си принципи. Въздъхнах тихо, мислено избърсах една въображаема сълза от ъгъла на окото си и продължих да си стоя от грешната страна на улицата.
Най-накрая малкото зелено човече се появи и аз пресякох. Ентусиазмът ми от края на служебната част от деня все още беше наличен, но бе някак леко посивял в единия си ъгъл. За моя радост Sully продължаваше да дава всичко от себе си за поддържане на баланса в емоционалното ми състояние. След десетина минути се появи и автобусът. Вече бях свикнала с температурите на открито и 27те градуса, които ме посрещнаха в 74 леко ме смутиха. Скарах си се възмутено (естествено, скандалът, който си вдигнах, се разрази само и единствено в мен си), че все не може да ми се угоди и се подготвих да преживея предстоящите задръствания.
Лирическо прекъсване: Като казах „задръствания” – ало, Общината! Да имате още някоя улица около нас, която бихте могли да затворите? Мисля, че има все още няколко, по които се движат МПС-та. И освен това любезно Ви напомням, че не сте променили/спрели/извратили всички линии на Центъра за градска мобилност (доскоро познат като СКГТ). Можете и още. Вярвам във Вас! Край на лирическото прекъсване.
Каква беше изненадата ми, когато се оказа, че първото очаквано задръстване липсва. Аха! Има значи справедливост. Може да изпуснах празния автобус, но пропускам едно задръстване. Ако имаше място, бих изтанцувала танца на радостта, но за щастие на околните такова нямаше и аз си останах неподвижна в ъгъла. Сърцето ми се изпълни с още повече възторг, когато се оказа, че липсва и второто задръстване! О, велик момент! (Простете многото удивителни, но наистина се вълнувам). Няма задръствания, автобусът не беше претъпкан… Какво повече може да иска човек от живота?
Точно в мига на най-великата ми радост настъпи Обратът! Точно се бях подпряла по възможно най-удобен начин и на една спирка се качи един Пенсионер… Със сакче… И дръвче! Дръвче – дръвче. Как дойде. То място в автобуса има… Не би трябвало да пречи… Да, ама не! Дядото си хареса точно 20те свободни сантиметра до мен. Хареса ги за себе си, за сака и за дръвчето. И сякаш изведнъж клонките на фиданката се оказаха в непосредствена близост до мен. По-точно до очите ми. Направих една бърза и ловка маневра и се спасих от угрозата да се простя със зрението си. Спасих се от клонките, но се натъкнах на сакчето. Отместих още малко в страни. Наивно си помислих, че това е краят. Но не би! Оказах се притисната до една дама, кояято очевидно беше ходила преди това в Молъ. И беше пазарувала. Точни три хартиени торбички. Лошо няма. Мисля, че от едната ще ми остане лека синина, но това е бял кахър. По-големият проблем беше чадърът на дамата. От онези големите, с дървени дръжки. Дето могат да се използват за самоотбрана. Стиснах зъби и се отместих още малко.
Както се забавлявах в ролята си на пешка в кофти шахматна партия, се оказа, че сме стигнали до следвщата спирка. Народът се разреди с още половин идея и аз успях да се добера до безопасна позиция. Отдъхнах си. Може би трябваше да усетя потенциалната опасност в лицето на качилата се млада майка, придружена от симпатичното си 3-4 годишно момченце. Може би… Но бях ловко заблудена от големите и тъмни очички на малчугана, докато детето си търсеше място, за което да се хване, за да не се пребие. Като добър човек (понякога съм и такава), направих място на майката и момченцето. И тогава разбрах в какъв капан бях попаднала. Зад гърба ми имаше седалки и хора, от двете ми страни имаше още хора, а пред мен се намираше едно хиперактивно дете, което започна да се катери по железа и плоскости като един истински малък Тарзан. Трябва да призная, че постигна феноменални успехи в катераческите си опити, Мисля, че като порасне, трябва да се заеме професионално с катерене. Очевидно силите на майката бяха на изчерпване и не успяваше да укроти опитите на любимото си дете. Едва когато малкото му симпатично краче се срещна с моето нищо неподозиращо коляно, майката събра достатъчно енергия да го озапти.
Най-сетне дойде и моята спирка. Изсипах се от автобуса и започнах да благодаря на всички светии, за които се сетих, въпреки че по принцип съм в доста равнодушни отношения с всякакви религиозни истории. Все още потръпвам от вида на дръвчето, протегнало оголени си клонки към очите си. Все още мисълта ми е преследвана от опасното оръжие, маскирано като чадър. Все още усещам удара на малкия калпазанин в коляното си.
И тъй като не мога да измисля никакъв смислен завършек на тази така дълга и безсмислена история, просто ще кажа едно финално „Мрън” и ще напиша „Край”.
Географски погледнато разстоянието между офиса и спирката е изключително кратко. На практика обаче се оказва, че не се минава толкова лесно, тъй като по трасето има един изключително интересен светофар, на който обикновено си изчаквам живота. Но аз съм добро и културно същество и колкото и да ме изнервя чакането, никога не пресичам на червено. Ама никога! Та, стигнах аз до този преломен момент и точно тогава видях как автобусът, който се бях запътила да чакам, се отправи към спирката със страшна сила. При това празен! Чудо! Аз – от другия край на булеварда. А светофарът – ярко червен! На мен ми е студено, но принципите са си принципи. Въздъхнах тихо, мислено избърсах една въображаема сълза от ъгъла на окото си и продължих да си стоя от грешната страна на улицата.
Най-накрая малкото зелено човече се появи и аз пресякох. Ентусиазмът ми от края на служебната част от деня все още беше наличен, но бе някак леко посивял в единия си ъгъл. За моя радост Sully продължаваше да дава всичко от себе си за поддържане на баланса в емоционалното ми състояние. След десетина минути се появи и автобусът. Вече бях свикнала с температурите на открито и 27те градуса, които ме посрещнаха в 74 леко ме смутиха. Скарах си се възмутено (естествено, скандалът, който си вдигнах, се разрази само и единствено в мен си), че все не може да ми се угоди и се подготвих да преживея предстоящите задръствания.
Лирическо прекъсване: Като казах „задръствания” – ало, Общината! Да имате още някоя улица около нас, която бихте могли да затворите? Мисля, че има все още няколко, по които се движат МПС-та. И освен това любезно Ви напомням, че не сте променили/спрели/извратили всички линии на Центъра за градска мобилност (доскоро познат като СКГТ). Можете и още. Вярвам във Вас! Край на лирическото прекъсване.
Каква беше изненадата ми, когато се оказа, че първото очаквано задръстване липсва. Аха! Има значи справедливост. Може да изпуснах празния автобус, но пропускам едно задръстване. Ако имаше място, бих изтанцувала танца на радостта, но за щастие на околните такова нямаше и аз си останах неподвижна в ъгъла. Сърцето ми се изпълни с още повече възторг, когато се оказа, че липсва и второто задръстване! О, велик момент! (Простете многото удивителни, но наистина се вълнувам). Няма задръствания, автобусът не беше претъпкан… Какво повече може да иска човек от живота?
Точно в мига на най-великата ми радост настъпи Обратът! Точно се бях подпряла по възможно най-удобен начин и на една спирка се качи един Пенсионер… Със сакче… И дръвче! Дръвче – дръвче. Как дойде. То място в автобуса има… Не би трябвало да пречи… Да, ама не! Дядото си хареса точно 20те свободни сантиметра до мен. Хареса ги за себе си, за сака и за дръвчето. И сякаш изведнъж клонките на фиданката се оказаха в непосредствена близост до мен. По-точно до очите ми. Направих една бърза и ловка маневра и се спасих от угрозата да се простя със зрението си. Спасих се от клонките, но се натъкнах на сакчето. Отместих още малко в страни. Наивно си помислих, че това е краят. Но не би! Оказах се притисната до една дама, кояято очевидно беше ходила преди това в Молъ. И беше пазарувала. Точни три хартиени торбички. Лошо няма. Мисля, че от едната ще ми остане лека синина, но това е бял кахър. По-големият проблем беше чадърът на дамата. От онези големите, с дървени дръжки. Дето могат да се използват за самоотбрана. Стиснах зъби и се отместих още малко.
Както се забавлявах в ролята си на пешка в кофти шахматна партия, се оказа, че сме стигнали до следвщата спирка. Народът се разреди с още половин идея и аз успях да се добера до безопасна позиция. Отдъхнах си. Може би трябваше да усетя потенциалната опасност в лицето на качилата се млада майка, придружена от симпатичното си 3-4 годишно момченце. Може би… Но бях ловко заблудена от големите и тъмни очички на малчугана, докато детето си търсеше място, за което да се хване, за да не се пребие. Като добър човек (понякога съм и такава), направих място на майката и момченцето. И тогава разбрах в какъв капан бях попаднала. Зад гърба ми имаше седалки и хора, от двете ми страни имаше още хора, а пред мен се намираше едно хиперактивно дете, което започна да се катери по железа и плоскости като един истински малък Тарзан. Трябва да призная, че постигна феноменални успехи в катераческите си опити, Мисля, че като порасне, трябва да се заеме професионално с катерене. Очевидно силите на майката бяха на изчерпване и не успяваше да укроти опитите на любимото си дете. Едва когато малкото му симпатично краче се срещна с моето нищо неподозиращо коляно, майката събра достатъчно енергия да го озапти.
Най-сетне дойде и моята спирка. Изсипах се от автобуса и започнах да благодаря на всички светии, за които се сетих, въпреки че по принцип съм в доста равнодушни отношения с всякакви религиозни истории. Все още потръпвам от вида на дръвчето, протегнало оголени си клонки към очите си. Все още мисълта ми е преследвана от опасното оръжие, маскирано като чадър. Все още усещам удара на малкия калпазанин в коляното си.
И тъй като не мога да измисля никакъв смислен завършек на тази така дълга и безсмислена история, просто ще кажа едно финално „Мрън” и ще напиша „Край”.
петък, 8 октомври 2010 г.
Война и мир
Преди всичко искам да кажа, че съм пацифист. Въпреки че заплашвам разни хора с физическа саморазправа и понякога (само понякога) тайничко си мечтая да разполагам с оръжие за масово унищожение или просто с телефона на някой наемен убиец, аз всъщност никак не одобрявам насилието. Дори бих казала, че казвам твърдо "Нье" по въпроса за войната, насилието и причиняването на каквато и да е болка на живо същество.
Но... Нали не очаквахте да се размине положението без някое многозначително 'но'? Но всеки принцип рано или късно бива подложен на проверка. Вариантите след това не са много. Или остава непокътнат, или се срива с гръм и трясък, или се отървава полужив със силно разтеглени граници.
При мен положението е тежко. Не просто мисля да приложа насилие, но дори планирам да извърша масово убийство. Всъщност аз съм просто част от цяла организация, която се е заела с планирането и разработването на стратегия. Защото военните действия вече започнаха.
Обединеният фронт се сформира едва тази седмица. До този момент военните доействия се водеха без основна идея, на различни полета и почти на принципа на партизанска война. Отделна група нападат локално, водят неравна борба, а след оттеглянето от бойното поле се прави отчет на жертвите и от двете страни. Следва прегрупиране и нови спорадични атаки. И така месеци наред. Размерът на противника може да е в негов ущърб, но за сметка на това компенсира с численост и висока скорост на предвижване. И без значение дали нападаме с газообразни или твърди оръжия, Те винаги се завръщат. Все повече и повече.
В последно време дори в главата ми започва да се заражда страшната мисъл, че Те са намерили някой склад с противогази и са се презапасили. Почти мога да си представя как преди да предприемат поредния набег, се строявят в редичка и един отговорник им раздава противогазите. Гадове!
Хлебарки! Вмъкват се през тръбите и канализацията. Крият се навсякъде. Никога не знаем кога и къде ще ги срещнем. Очаквам скоро да започна да съновам кошмари. Затова си казахме: "Стига! Това повече не може да продължава!" Почти бяхме узрели за идеята за обединена съпротива и тогава се появи Дядото-от-долния-етаж. Предложи стратегия и план, които прегърнахме със страшен ентусиазъм. За да не заподозре Врагът за Съпротивата, продължаваме с локалните действия до осъществяване на колективната атака. Ще наемем професионалист, оборудван с необходимото снаряжение. Ще координираме действията с целия вход и ще ги изтребим до крак. Скоро... Много скоро... Много, много скоро...
Но... Нали не очаквахте да се размине положението без някое многозначително 'но'? Но всеки принцип рано или късно бива подложен на проверка. Вариантите след това не са много. Или остава непокътнат, или се срива с гръм и трясък, или се отървава полужив със силно разтеглени граници.
При мен положението е тежко. Не просто мисля да приложа насилие, но дори планирам да извърша масово убийство. Всъщност аз съм просто част от цяла организация, която се е заела с планирането и разработването на стратегия. Защото военните действия вече започнаха.
Обединеният фронт се сформира едва тази седмица. До този момент военните доействия се водеха без основна идея, на различни полета и почти на принципа на партизанска война. Отделна група нападат локално, водят неравна борба, а след оттеглянето от бойното поле се прави отчет на жертвите и от двете страни. Следва прегрупиране и нови спорадични атаки. И така месеци наред. Размерът на противника може да е в негов ущърб, но за сметка на това компенсира с численост и висока скорост на предвижване. И без значение дали нападаме с газообразни или твърди оръжия, Те винаги се завръщат. Все повече и повече.
В последно време дори в главата ми започва да се заражда страшната мисъл, че Те са намерили някой склад с противогази и са се презапасили. Почти мога да си представя как преди да предприемат поредния набег, се строявят в редичка и един отговорник им раздава противогазите. Гадове!
Хлебарки! Вмъкват се през тръбите и канализацията. Крият се навсякъде. Никога не знаем кога и къде ще ги срещнем. Очаквам скоро да започна да съновам кошмари. Затова си казахме: "Стига! Това повече не може да продължава!" Почти бяхме узрели за идеята за обединена съпротива и тогава се появи Дядото-от-долния-етаж. Предложи стратегия и план, които прегърнахме със страшен ентусиазъм. За да не заподозре Врагът за Съпротивата, продължаваме с локалните действия до осъществяване на колективната атака. Ще наемем професионалист, оборудван с необходимото снаряжение. Ще координираме действията с целия вход и ще ги изтребим до крак. Скоро... Много скоро... Много, много скоро...
сряда, 15 септември 2010 г.
15ти септември, цветя и карамфили
Днес е светъл ден в календара на всяко семейство, което има щастието да притежава един или повече представители на ученическото съсловие. Ще кажете: Да е светъл, да е светъл… колко да е светъл? Ако се опрем на климатичната обстановка – много светъл. Днес беше пекнало едно слънце… пей сърце! Ако се замислим за финансовата страна на нещата… мисля си, че денят по-скоро би могъл да се определи като „леко тъмнеещ”. Но да не се отплесвам в излишни подробности, а да се отправя към по-смислена /доколкото изобщо може да се получи нещо смислено/ част от своето повествование.
И така – днес е 15ти септември. Навсякъде по улиците могат да се видят горди родители, помъкнали за ръка своите не дотам щастливи, но за сметка на това перфектно облечени поколения. И, разбира се, всяка една подобна мини компания се е снабдила с Букет. Умишлено го пиша с главна буква, за да подчертая огромната му важност и значимост. Защото какво е един ученик в първия си учебен ден, ако няма в ръцете си Букет. Който ученикът се предполага, че трябва да връчи на любимия си учител в знак на уважение, респект и почти възхита. Обаче!
Учениците много, а китките и магазините за китки не чак толкова. Но предприемчивите търговци са намерили решение и на този нелек проблем. Накъдето и да се обърнете, на всяко свободно от паркирали коли място, днес се мъдрят мобилни сергийки с цветя. Още от предишната вечер, цветопродавците са започнали да мъкнат огромни количества цветя. Все още се чудя къде са успели да ги складират, но май това е най-малкият проблем. Сега, на заветната сутрин, всички артикули са примамливо подредени в пластмасовите вази и разнасят ухание в околната атмосфера. Е, вярно е, че голяма част от тях са розАви карамфили. В този ред на мисли, народът не се ли научи, че карамфили се подаряват само в един единствен случай и той не е нито 15ти септември, нито 8ми март, нито 14ти февруари. Но пък бяха във всякакви вариации – единични бройки с панделка, единични бройки без панделка, опаковани в целофан, неопаковани, дори и такива, които не бяха карамфили! Търговията кипи със страшна сила! Пред една сергия са се спрели три малки групички с пременени ученици и изнервени майки, които се опитват да си изберат нещо по-свежо от леко посърналата продукция. Пред един магазин се вие опашка, сравнима с тези от времето на една предишна криза, когато раздаваха олио без купони. Очаквам скоро да се разрази батална сцена, която да посрами опълченците на Шипка и битката при Клокотница, взети заедно. Но не би! Всичко остана в рамките на нормалното и денят отмина без флорални инциденти.
Носех се аз из улиците на този пореден първи учебен ден, разминавах се с малки, големи и още по-големи хора сБбукети в ръка, вдишвах с пълни гърди смесицата от аромата на цветята и аромата на изгорели газове и си мислех: Абе, днес май е денят е по-светъл за продавачите на цветя, отколкото за учениците и родителите им…
ПП Същото това нещо може да се каже и за 8ми март, и за 14ти февруари, само дето трябва да смените ученици/родители със съответните главни действащи лица.
И така – днес е 15ти септември. Навсякъде по улиците могат да се видят горди родители, помъкнали за ръка своите не дотам щастливи, но за сметка на това перфектно облечени поколения. И, разбира се, всяка една подобна мини компания се е снабдила с Букет. Умишлено го пиша с главна буква, за да подчертая огромната му важност и значимост. Защото какво е един ученик в първия си учебен ден, ако няма в ръцете си Букет. Който ученикът се предполага, че трябва да връчи на любимия си учител в знак на уважение, респект и почти възхита. Обаче!
Учениците много, а китките и магазините за китки не чак толкова. Но предприемчивите търговци са намерили решение и на този нелек проблем. Накъдето и да се обърнете, на всяко свободно от паркирали коли място, днес се мъдрят мобилни сергийки с цветя. Още от предишната вечер, цветопродавците са започнали да мъкнат огромни количества цветя. Все още се чудя къде са успели да ги складират, но май това е най-малкият проблем. Сега, на заветната сутрин, всички артикули са примамливо подредени в пластмасовите вази и разнасят ухание в околната атмосфера. Е, вярно е, че голяма част от тях са розАви карамфили. В този ред на мисли, народът не се ли научи, че карамфили се подаряват само в един единствен случай и той не е нито 15ти септември, нито 8ми март, нито 14ти февруари. Но пък бяха във всякакви вариации – единични бройки с панделка, единични бройки без панделка, опаковани в целофан, неопаковани, дори и такива, които не бяха карамфили! Търговията кипи със страшна сила! Пред една сергия са се спрели три малки групички с пременени ученици и изнервени майки, които се опитват да си изберат нещо по-свежо от леко посърналата продукция. Пред един магазин се вие опашка, сравнима с тези от времето на една предишна криза, когато раздаваха олио без купони. Очаквам скоро да се разрази батална сцена, която да посрами опълченците на Шипка и битката при Клокотница, взети заедно. Но не би! Всичко остана в рамките на нормалното и денят отмина без флорални инциденти.
Носех се аз из улиците на този пореден първи учебен ден, разминавах се с малки, големи и още по-големи хора сБбукети в ръка, вдишвах с пълни гърди смесицата от аромата на цветята и аромата на изгорели газове и си мислех: Абе, днес май е денят е по-светъл за продавачите на цветя, отколкото за учениците и родителите им…
ПП Същото това нещо може да се каже и за 8ми март, и за 14ти февруари, само дето трябва да смените ученици/родители със съответните главни действащи лица.
петък, 21 май 2010 г.
Един много дълъг четвъртък
Събуждане: 7:00 am
Безбожно рано. Не съм ставала в този час от години. Но успехът иска жертви.
От точка А до точка Б (жк Гоце Делчев – Дружба 1)
Твърде рано е дори за задръствания. Народът се движи все едно на автопилот. Аз не правя изключение. Дамата на седалката до мен е помъкнала един огромен чадър, който се чуди къде да дене. Докато е в тролея не достига до крайно решение.
На любимата Плиска се забелязва обичайното оживление. Мисля, че не съществува момент, в който да не е оживено. Стоя вече 10 минути на опашка за билети. Звучи по-мащабно отколкото е в действителност, но времето не е преувеличено. Пред мен има точно двама души през цялото време, но служителката зад малкото прозорче работи с невероятна скорост, а освен това май пише фактура. Господ да ми е на помощ.
604 се появява като от нищото 2 минути по-рано от изписаното на таблото. Скоро разбирам защо. Шофьорът се опита да изправи един завой като май го взе заедно с бордюра. Буквално. Имах странното усещане, че или част от автобуса остана на този тротоар или част от тротоара остана с автобуса.
Интервю 1
Идея си нямам как успях да стигна цяла. Вмъквам се в асансьора благодарение на любезните „домакини” в него, които го задържаха. Малко след мен се вмъква и една дама, която започна да се оплаква от хрема. В стомаха ми се промъкна неприятно предчувствие.
Вкарват ме в заседателна зала, в която още не съм била. Седя, пия вода и чакам. Вратата се отваря и неприятното ми предчувствие приема физически облик. Дамата с хремата е шефът на дивизията и очевидно не е в добро настроение. Следващите 40 минути си повтарям наум, че все пак съм на интервю за работа и ако искам да почна там, няма да е никак добре, ако напсувам шефката или ме избие на открита агресия. Резултатът от търпението ми – разделяме се с усмивка и ми казват да чакам ‘feed back’ след седмица-две. Продължавам да се усмихвам, а мислено се потупвам по рамото, защото е много трудно човек да се усмихва със здраво стиснати зъби.
От точка Б до точка В (Дружба 1 – Бизнес парк Младост 4)
Този път предвижването е далеч по-бързо. Дори пристигам много по-рано. Решавам, че сега е моментът да изпия едно кафе на (сравнително) спокойствие и се отправям смело към Pizza Hut. Хем да видя какво правят, хем да вкарам малко кофеин в кръвообращението си. Влетявам в ресторанта, като си мисля, че поради ранния час (едва 10 и нещо е) няма да е лудница и ще успея да се видя с народа. Да, ама не! Не просто има една заета маса, но хората на нея са сред най-любимите ми. Бившият ми шеф с половината ми бивши колеги са събрани на оперативка на сравнително необичайно място. Обикновено се вясват в тоз ресторант веднъж годишно, но аз съм с късмет и успявам да ги уцеля. Успокояват ме две неща – липсва моята голяма любимка и върху лицето на Шефа се изписва далеч по-голяма изненада да ме види, отколкото на моето, като видях него. Гадно да му е! Поздравявам изключително ведро (май трябва да се пробвам като актриса някъде…) и сядам на една маса с гръб към тях, че да ги оставя да си проведат оперативката на спокойствие. За всеобща радост тя е кратка, но много емоционална. Явно някои неща наистина не се променят… След като си тръгват, наваксвам с новините и си допивам кафето с удоволствие.
Интервю 2
Младежът с розовата риза от миналия път днес се е решил в светло зелено. Обяснява ми, че сегашната ми среща ще е само с Дъ Шефката. Ок. Дамата ми задава въпроси, на които имам чувството, че отговарям за поне стотен път. Но се усмихвам почти като министър Анна-Мария Борисова и се опитвам да изглеждам като най-добрия им възможен избор за тази позиция. Май наистина трябва да се пробвам и като актриса. ..Дали съм успяла, ще ми съобщят другата седмица. Те поне са по-експедитивни.
От точка В до точка Г (Бизнес Парк – Люлин 1)
С кратка спирка в Happy-то до св. Неделя, че е близо до метрото. Най-дългата пауза днес. Час и половина почивка. Поръчвам си мини палачинки, които наистина се оказват твърде мини. Но са вкусни. Тъкмо паля цигара и се заемам с книжката, която си нося и в Happy вече не е чак толкова забавно. С викове, суматоха и никакво уважение към околните нахлува една група от 20на гръцки пенсионери, които, както се оказа, не говорят и дума на английски. Но се опитваха всячески да си комуникират със сервитьорките. Тези деца наистина имат невероятно търпение. Опитвам да се продължа с книжката и дори успявам след като гърците са настанени и шумът е стихнал до обичайното равнище.
Интервю 3
Най-безнервното. Въпросите са все същите, но поне дамата срещу мен изглежда сравнително дружелюбна. И си говорим за сладки неща. А аз съм пристрастена към сладкото. След 45 минути ме изпраща до портала и по пътя си говорим за несъществени глупости. Резултатите - до две седмици.
Някъде по това време започвам да усещам, че емоциите от деня започват да вземат превес и че май съм уморена. От говоренето на едни и същи неща. От усилията да изглеждам ведра, спокойна, дори леко небрежна, когато се налага. В главата ми се промъква идеята, че мога да организирам пиене на бира вечерта. По пътя към метрото съм нападната от звяр в образа на куче с височина 20на сантиметра. Най-голямата опасност е да ми одраска глезена през панталона. Успявам да се размина само с отпечатъци от лапички точно над подгъва. Голям звяр, голямо нещо!
По време на обратния път почти се отказах от идеята за бира. За мое щастие, един приятел, независимо от мен, решил, че му се пие бира и ме оферира. Не се дърпах много. Дори и от кумова срама.
Мислех си, че вече няма нещо, с което една сервитьорка може да ме изненада, но се оказа, че греша жестоко. След като се наложи да я чакаме око 10на минути, за да си поръчаме, най-накрая реших да предприема крайни мерки и я извиках. Обяснението за забавянето? „Ами аз ви видях, че си говорите и реших да ви оставя да се наговорите първо”. Гениално!
Заключение
Искам сърдечно да благодаря на няколко господа, без чиято подкрепа нямаше да мога да оцелея през този така дълъг четвъртък. Затова сега поднасям своите искрени благодарности на Slash и компания, Dave, Brent и на Myles. Благодаря от все сърце!
Безбожно рано. Не съм ставала в този час от години. Но успехът иска жертви.
От точка А до точка Б (жк Гоце Делчев – Дружба 1)
Твърде рано е дори за задръствания. Народът се движи все едно на автопилот. Аз не правя изключение. Дамата на седалката до мен е помъкнала един огромен чадър, който се чуди къде да дене. Докато е в тролея не достига до крайно решение.
На любимата Плиска се забелязва обичайното оживление. Мисля, че не съществува момент, в който да не е оживено. Стоя вече 10 минути на опашка за билети. Звучи по-мащабно отколкото е в действителност, но времето не е преувеличено. Пред мен има точно двама души през цялото време, но служителката зад малкото прозорче работи с невероятна скорост, а освен това май пише фактура. Господ да ми е на помощ.
604 се появява като от нищото 2 минути по-рано от изписаното на таблото. Скоро разбирам защо. Шофьорът се опита да изправи един завой като май го взе заедно с бордюра. Буквално. Имах странното усещане, че или част от автобуса остана на този тротоар или част от тротоара остана с автобуса.
Интервю 1
Идея си нямам как успях да стигна цяла. Вмъквам се в асансьора благодарение на любезните „домакини” в него, които го задържаха. Малко след мен се вмъква и една дама, която започна да се оплаква от хрема. В стомаха ми се промъкна неприятно предчувствие.
Вкарват ме в заседателна зала, в която още не съм била. Седя, пия вода и чакам. Вратата се отваря и неприятното ми предчувствие приема физически облик. Дамата с хремата е шефът на дивизията и очевидно не е в добро настроение. Следващите 40 минути си повтарям наум, че все пак съм на интервю за работа и ако искам да почна там, няма да е никак добре, ако напсувам шефката или ме избие на открита агресия. Резултатът от търпението ми – разделяме се с усмивка и ми казват да чакам ‘feed back’ след седмица-две. Продължавам да се усмихвам, а мислено се потупвам по рамото, защото е много трудно човек да се усмихва със здраво стиснати зъби.
От точка Б до точка В (Дружба 1 – Бизнес парк Младост 4)
Този път предвижването е далеч по-бързо. Дори пристигам много по-рано. Решавам, че сега е моментът да изпия едно кафе на (сравнително) спокойствие и се отправям смело към Pizza Hut. Хем да видя какво правят, хем да вкарам малко кофеин в кръвообращението си. Влетявам в ресторанта, като си мисля, че поради ранния час (едва 10 и нещо е) няма да е лудница и ще успея да се видя с народа. Да, ама не! Не просто има една заета маса, но хората на нея са сред най-любимите ми. Бившият ми шеф с половината ми бивши колеги са събрани на оперативка на сравнително необичайно място. Обикновено се вясват в тоз ресторант веднъж годишно, но аз съм с късмет и успявам да ги уцеля. Успокояват ме две неща – липсва моята голяма любимка и върху лицето на Шефа се изписва далеч по-голяма изненада да ме види, отколкото на моето, като видях него. Гадно да му е! Поздравявам изключително ведро (май трябва да се пробвам като актриса някъде…) и сядам на една маса с гръб към тях, че да ги оставя да си проведат оперативката на спокойствие. За всеобща радост тя е кратка, но много емоционална. Явно някои неща наистина не се променят… След като си тръгват, наваксвам с новините и си допивам кафето с удоволствие.
Интервю 2
Младежът с розовата риза от миналия път днес се е решил в светло зелено. Обяснява ми, че сегашната ми среща ще е само с Дъ Шефката. Ок. Дамата ми задава въпроси, на които имам чувството, че отговарям за поне стотен път. Но се усмихвам почти като министър Анна-Мария Борисова и се опитвам да изглеждам като най-добрия им възможен избор за тази позиция. Май наистина трябва да се пробвам и като актриса. ..Дали съм успяла, ще ми съобщят другата седмица. Те поне са по-експедитивни.
От точка В до точка Г (Бизнес Парк – Люлин 1)
С кратка спирка в Happy-то до св. Неделя, че е близо до метрото. Най-дългата пауза днес. Час и половина почивка. Поръчвам си мини палачинки, които наистина се оказват твърде мини. Но са вкусни. Тъкмо паля цигара и се заемам с книжката, която си нося и в Happy вече не е чак толкова забавно. С викове, суматоха и никакво уважение към околните нахлува една група от 20на гръцки пенсионери, които, както се оказа, не говорят и дума на английски. Но се опитваха всячески да си комуникират със сервитьорките. Тези деца наистина имат невероятно търпение. Опитвам да се продължа с книжката и дори успявам след като гърците са настанени и шумът е стихнал до обичайното равнище.
Интервю 3
Най-безнервното. Въпросите са все същите, но поне дамата срещу мен изглежда сравнително дружелюбна. И си говорим за сладки неща. А аз съм пристрастена към сладкото. След 45 минути ме изпраща до портала и по пътя си говорим за несъществени глупости. Резултатите - до две седмици.
Някъде по това време започвам да усещам, че емоциите от деня започват да вземат превес и че май съм уморена. От говоренето на едни и същи неща. От усилията да изглеждам ведра, спокойна, дори леко небрежна, когато се налага. В главата ми се промъква идеята, че мога да организирам пиене на бира вечерта. По пътя към метрото съм нападната от звяр в образа на куче с височина 20на сантиметра. Най-голямата опасност е да ми одраска глезена през панталона. Успявам да се размина само с отпечатъци от лапички точно над подгъва. Голям звяр, голямо нещо!
По време на обратния път почти се отказах от идеята за бира. За мое щастие, един приятел, независимо от мен, решил, че му се пие бира и ме оферира. Не се дърпах много. Дори и от кумова срама.
Мислех си, че вече няма нещо, с което една сервитьорка може да ме изненада, но се оказа, че греша жестоко. След като се наложи да я чакаме око 10на минути, за да си поръчаме, най-накрая реших да предприема крайни мерки и я извиках. Обяснението за забавянето? „Ами аз ви видях, че си говорите и реших да ви оставя да се наговорите първо”. Гениално!
Заключение
Искам сърдечно да благодаря на няколко господа, без чиято подкрепа нямаше да мога да оцелея през този така дълъг четвъртък. Затова сега поднасям своите искрени благодарности на Slash и компания, Dave, Brent и на Myles. Благодаря от все сърце!
сряда, 10 март 2010 г.
Културна история
Ако някой има наглостта да ви каже, че българинът не ходи на театър, не му вярвайте. Дори може да му се изсмеете в лицето с абсолютно чиста съвест.
От едно известно време се каним да ходим на Народното творчество на Камен Донев. Но поради спецификата в продажбите на билети, се наложи да почакаме известно време. Оказва се (то по принцип си е така, ама който не е ходил в Сатиричния, не знае как се случват нещата), че програмата за всеки месец излиза на 10то число предишния месец. С думи прости – днес изкараха програмата за април. Аз, бидейки човек без отговорности, се заех със задачата да се появя при билетната им каса и да ни снабдя с билети. Подготвих се предварително с де що открих информация на сайта им, барнах се с любимия суитчър (реших, че е подходящ за ветровитата обстановка) и се отправих към ул. Стефан Караджа 26.
Както са казали братята хамериканци: соу фар, соу гуд. Обаче в момента, в който пристигнах на местоназначението си, ченето ми веднага цопна в една локва киша. В първия момент си помислих, че съм попаднала в онези времена, когато олиото беше с купони. Опашката се виеше живописно от билетния център по Стефан Караджа, небрежно стигаше до ъгъла с Раковска и леко завиваше покрай цветарския магазин на пресечката на двете улици. Преглътнах тежко, но така и така вече бях стигнала дотам, реших да не се давам лесно и смело се наредих зад дамата, която го играеше последния човек на Опашката.
Час първи
В началото бе словото. Глупости! В началото бе студът. И вятърът. За всеобщо удоволствие, петдесетината сантиметра под козирката на сградата, под която се бяхме сврели на завет, бяха без сняг. Но за да има напрежение, от ръба на въпросната козирка небрежно висяха няколко смъртоносни на вид ледени висулки. Всички стояхме кротко притихнали в една редичка и тихо проклинахме вятъра. По едното време отнякъде се появи една принтирана програма и от нея се информирахме за кои дати точно висим там. За Народното творчество имаше цели две дати, което вля доза оптимизъм в сърцето и душата ми.
Час втори
Когато едни хора стоят на едно място и не правят нищо друго, освен да чакат, рано или късно започват да си говорят с най-близките до себе си другарчета по съдба. В някой момент и нашата Опашка достигна до това състояние и изведнъж, без никой да разбере как, се оказахме една хилеща се и пушеща (в по-голямата си част) групичка. Всъщност, май сплотеността се получи след като едната девойка зададе вълшебния въпрос: Някой иска ли кафе? Организирахме се набързо, открихме откъде можем да се сдобием с безценната течност и след по-малко от 10 минути отново бяхме сред редиците, изпълнени с очакване. Скоростта на движение на Опашката беше като на охлюв с ревматизъм, но пък за сметка на това вятърът реши да се смили над нас и задуха в друга посока. Социализацията се задълбочаваше с всяка изминала минута, но за сметка на това новините ставаха все по-зловещи. Една дама излезе от касата с наръч билети и ни каза, че няма смисъл да чакаме повече – билетите били почти приключили. Как така ще свършат, бре? Ние защо чакаме като пълни идиоти в този студ? Няма да се махаме! Единодушно решихме, че няма да й вярваме и докато не чуем тъжната вест официално, няма да се отказваме! Бяхме почти като опълченците на Шипка. С малката разлика, че ние бяхме луди и чакахме за билети.
Час трети
Заветната каса се приближаваше все повече и повече. По някое време забелязах, че точно след вратата, към която всички се стремим, има магазин за бельо с небезизвестното име Triumph. Гледах червената табела и ми стана смешно от иронията. Но да не се отплесвам. Колкото повече наближавахме вратата, толкова по-силен ставаше вятърът. Някъде по това време отнякъде достигна и добрата вест, че са пуснали и извънредна трета дата на Народното творчество и надеждата избухна в нас като заря на 3ти март. Успокоихме се. Успокоиха се и онези, които чакаха за другата постановка на Камен Донев – Характери. Оказа се, че и за там все още се намират места. Ура! В момента, в който преминахме през врата на топло, не можах да повярвам. Имах чувството, че сънувам. Като се огледахме набързо, преценихме, че ни остава не повече от половин час чакане. При това на топло! Сбъдната мечта. Малко ми стана смешно, когато билетопродавачката се провикна иззад гишето да отворим малко врата, че й било станало жега. Ами поразхвърли се като ти е жега, бре жено! Ние сме стояли над два часа в студа и на нас ни е добре. Но… да не изпадам отново в излишни подробности. Имаше един момент, в който се появи директорът на театъра. В началото никой не искаше да го пусне – народът реши, че е връзкар, който се опитва да пропусне чакането на Опашката. След като стана ясно кой е, успя да се вмъкне без физически наранявания. Но защо се беше появил с полиция, това ми остана малко мътно като обяснение. Важното е, че сред шеги и закачки, някак си успях да стигна до Касата и да си закупя бленуваните Билети. Пожелахме си приятно изкарване с другарчетата по неволя и се запътих към някое топло място.
Изводи
Сатиричният театър имат странна идея за продажба на билети. От една страна продават билети през сайта си, което е наистина похвално. От друга, точно за най-посещаваните постановки на Камен Донев, продажбата на билети се случва само и единствена на тяхната каса. И тъй като програмата се обявява на 10ти, всеки месец там се струпва една камара народ. Накуп. И от рано. Имаше хора, които чакаха от 7 сутринта. Работното време на сладурите е от 10:00. Работи само една каса. Но за сметка на това няма ограничение в количеството на закупуваните билети. Днешният фаворит бе един господин с билети за 480лв. Веднага след него на второ място се нареди сумата от малко над 360лв. Почувствах се като престъпник с моите мизерни три билетчета. Касиерките (една маркира местата, а другата прикрепя с телбод едната част на билета към другата) са изключително бавни, но за компенсация не винаги са любезни.
Обаче! Трябва да призная, че душата ми се напълни като гледах толкова много народ да чака за театър и да не му пука, че времето е отвратително и че висенето на Опашката е безконечно. Бяхме истински впечатляваща гледка, ако съдя по броя на снимките, които ни направиха разни случайни минувачи. И така е всеки месец. Опашки за театър! Звучи добре:)
От едно известно време се каним да ходим на Народното творчество на Камен Донев. Но поради спецификата в продажбите на билети, се наложи да почакаме известно време. Оказва се (то по принцип си е така, ама който не е ходил в Сатиричния, не знае как се случват нещата), че програмата за всеки месец излиза на 10то число предишния месец. С думи прости – днес изкараха програмата за април. Аз, бидейки човек без отговорности, се заех със задачата да се появя при билетната им каса и да ни снабдя с билети. Подготвих се предварително с де що открих информация на сайта им, барнах се с любимия суитчър (реших, че е подходящ за ветровитата обстановка) и се отправих към ул. Стефан Караджа 26.
Както са казали братята хамериканци: соу фар, соу гуд. Обаче в момента, в който пристигнах на местоназначението си, ченето ми веднага цопна в една локва киша. В първия момент си помислих, че съм попаднала в онези времена, когато олиото беше с купони. Опашката се виеше живописно от билетния център по Стефан Караджа, небрежно стигаше до ъгъла с Раковска и леко завиваше покрай цветарския магазин на пресечката на двете улици. Преглътнах тежко, но така и така вече бях стигнала дотам, реших да не се давам лесно и смело се наредих зад дамата, която го играеше последния човек на Опашката.
Час първи
В началото бе словото. Глупости! В началото бе студът. И вятърът. За всеобщо удоволствие, петдесетината сантиметра под козирката на сградата, под която се бяхме сврели на завет, бяха без сняг. Но за да има напрежение, от ръба на въпросната козирка небрежно висяха няколко смъртоносни на вид ледени висулки. Всички стояхме кротко притихнали в една редичка и тихо проклинахме вятъра. По едното време отнякъде се появи една принтирана програма и от нея се информирахме за кои дати точно висим там. За Народното творчество имаше цели две дати, което вля доза оптимизъм в сърцето и душата ми.
Час втори
Когато едни хора стоят на едно място и не правят нищо друго, освен да чакат, рано или късно започват да си говорят с най-близките до себе си другарчета по съдба. В някой момент и нашата Опашка достигна до това състояние и изведнъж, без никой да разбере как, се оказахме една хилеща се и пушеща (в по-голямата си част) групичка. Всъщност, май сплотеността се получи след като едната девойка зададе вълшебния въпрос: Някой иска ли кафе? Организирахме се набързо, открихме откъде можем да се сдобием с безценната течност и след по-малко от 10 минути отново бяхме сред редиците, изпълнени с очакване. Скоростта на движение на Опашката беше като на охлюв с ревматизъм, но пък за сметка на това вятърът реши да се смили над нас и задуха в друга посока. Социализацията се задълбочаваше с всяка изминала минута, но за сметка на това новините ставаха все по-зловещи. Една дама излезе от касата с наръч билети и ни каза, че няма смисъл да чакаме повече – билетите били почти приключили. Как така ще свършат, бре? Ние защо чакаме като пълни идиоти в този студ? Няма да се махаме! Единодушно решихме, че няма да й вярваме и докато не чуем тъжната вест официално, няма да се отказваме! Бяхме почти като опълченците на Шипка. С малката разлика, че ние бяхме луди и чакахме за билети.
Час трети
Заветната каса се приближаваше все повече и повече. По някое време забелязах, че точно след вратата, към която всички се стремим, има магазин за бельо с небезизвестното име Triumph. Гледах червената табела и ми стана смешно от иронията. Но да не се отплесвам. Колкото повече наближавахме вратата, толкова по-силен ставаше вятърът. Някъде по това време отнякъде достигна и добрата вест, че са пуснали и извънредна трета дата на Народното творчество и надеждата избухна в нас като заря на 3ти март. Успокоихме се. Успокоиха се и онези, които чакаха за другата постановка на Камен Донев – Характери. Оказа се, че и за там все още се намират места. Ура! В момента, в който преминахме през врата на топло, не можах да повярвам. Имах чувството, че сънувам. Като се огледахме набързо, преценихме, че ни остава не повече от половин час чакане. При това на топло! Сбъдната мечта. Малко ми стана смешно, когато билетопродавачката се провикна иззад гишето да отворим малко врата, че й било станало жега. Ами поразхвърли се като ти е жега, бре жено! Ние сме стояли над два часа в студа и на нас ни е добре. Но… да не изпадам отново в излишни подробности. Имаше един момент, в който се появи директорът на театъра. В началото никой не искаше да го пусне – народът реши, че е връзкар, който се опитва да пропусне чакането на Опашката. След като стана ясно кой е, успя да се вмъкне без физически наранявания. Но защо се беше появил с полиция, това ми остана малко мътно като обяснение. Важното е, че сред шеги и закачки, някак си успях да стигна до Касата и да си закупя бленуваните Билети. Пожелахме си приятно изкарване с другарчетата по неволя и се запътих към някое топло място.
Изводи
Сатиричният театър имат странна идея за продажба на билети. От една страна продават билети през сайта си, което е наистина похвално. От друга, точно за най-посещаваните постановки на Камен Донев, продажбата на билети се случва само и единствена на тяхната каса. И тъй като програмата се обявява на 10ти, всеки месец там се струпва една камара народ. Накуп. И от рано. Имаше хора, които чакаха от 7 сутринта. Работното време на сладурите е от 10:00. Работи само една каса. Но за сметка на това няма ограничение в количеството на закупуваните билети. Днешният фаворит бе един господин с билети за 480лв. Веднага след него на второ място се нареди сумата от малко над 360лв. Почувствах се като престъпник с моите мизерни три билетчета. Касиерките (една маркира местата, а другата прикрепя с телбод едната част на билета към другата) са изключително бавни, но за компенсация не винаги са любезни.
Обаче! Трябва да призная, че душата ми се напълни като гледах толкова много народ да чака за театър и да не му пука, че времето е отвратително и че висенето на Опашката е безконечно. Бяхме истински впечатляваща гледка, ако съдя по броя на снимките, които ни направиха разни случайни минувачи. И така е всеки месец. Опашки за театър! Звучи добре:)
понеделник, 22 февруари 2010 г.
Старата песен на нов глас
A.k.a. cover версии. В случая нещата са малко обърнати, защото новите версии бяха в предишния пост, а тук ще сложа оригиналите. Но заглавието ми харесва и все някъде трябваше да го сложа:)
Имам тайното подозрение, че този пост ще се получи леко забавен. И то не заради моята духовитост, а поради простата причина, че някои от оригиналите звучат, меко казано, забавно. Да не кажа смешно. И за да не ви губя допълнително времето, следвайки подредбата от миналия път:
Easy
Не са много хората, които ще се изненадат от факта, че Easy не е на Faith No More. Оригиналът е на The Commodores и е написана през 1977. Написана е от Lionel Richie и се превръща в най-големия хит на групата.
Лично мнение: Макар оригиналът да не звучи зле, много повече предпочитам версията на Faith No More.
Beat It
Оригиналът е на Michael Jackson. Издадена е през 1983. Няма нужда от никакъв коментар.
Лично мнение: Харесвам и оригинала, и версията на Fall Out Boy. Но ако трябва да избирам коя от двете да си пусна у нас, ще избера кавъра без дори да се замисля.
Word Up
Създадена и издадена от американската фънк група Cameo през 1986. Правени са й много кавъри. Според Wiki най-популярните са на Melanie B и на Korn. За мен, най-разпознаваема е версията на Gun, която и пуснах.
Лично мнение: Gun, Gun, Gun
Live And Let Die
Колкото и да е странно, това не е песен на Guns N Roses. Всъщност е на Paul McCartney и е тема към филма за Бонд, Джеймс Бонд Live And Let Die, излезнал през 1973.
Лично мнение: Няма земна сила, която да ме накара да избера между Paul McCartney и GNR. Единият е велик, а другите са направили страхотна версия. Мисля да обявя равен резултат.
It's My Life
Ето тази песен ме изненада адски много като разбрах, че не е на No Doubt. Няколко минути само мигах на парцали и се зверих тъпо. Оказа се, че оригиналът се е появил през 1984 и е дело на британската група Talk Talk.
Лично мнение: Изключително много се радвам, че No Doubt са се хванали и са направили своя версия на песента.
Summer In The City
Когато за първи път чух оригинала, се смях дълго и от сърце. Стори ми се изключително забавна песничка. Вече не се смея чак толкова, но това може би е заради факта, че вече съм й свикнала. Иначе сериозно: издадена е през 1966 от американците The Lovin' Spoonful. Правени са й много кавъри. Включително и от Joe Cocker през 1993.
Лично мнение: Разбирам, че през 60те това е звучало много добре, но мисля да се придържам към варианта на Joe Cocker.
American Woman
Песента се ражда по време на едно живо изпълнение в Kitchener, Ontario. Преди започването на втория сет, групата започва да импровизира, за да подгрее публиката, а вокалистът Burton Cummings започва да импровизира с текст, който да пасва на музиката. Забравих май да спомена, че групата е The Guess Who, а годината е 1970. Имало е доста скандали покрай текста на песента. Ако на някой му е интересно, може да хвърли едно око тук click.
Лично мнение: При първото ми чуване на оригинала, песента ми звучеше малко странно и непривично. Може би защото бях свикнала с версията на Lenny Kravitz. Сега ми е трудно да избера коя от двете харесвам повече. По-скоро клоня към Lenny май... или не... ох, наистина не знам...
Behind Blue Eyes
За първи път се появява в албума на The Who от 1971 Who's Next. Една от най-разпознаваемите песни на групата. Свои версии й правят много музиканти, сред които Brayan Adams, Limp Bizkit, Pearl Jam, Sheryl Crow и други.
Лично мнение: Обожавам оригинала.
Whiskey In The Jar
Не се бъркайте, че оригиналът е на Thin Lizzy. Whiskey In The Jar всъщност е стара традиционна ирландска песен, в която се разказва за крадец, предаден от любимата (не става ясно дали е женен за нея или не). За първи път е записана някъде през 50те, става международно популярна благодарение на изпълнението на The Dubliners, а Thin Lizzy и Metallica я правят световно известна. Тъй като дори и да искам не бих могла да пусна оригинала, ще пусна версията на Thin Lizzy
Лично мнение: Metallica
Wild World
Записана през 1970 и издадена през 1971 от Cat Stevens. Отново песен с много кавъри, сред които и този на Mr. Big.
Лично мнение: С две ръце Mr. Big
Като препрочитам сега поста установявам, че в по-голяма част от случаите предпочитам кавър версиите. Което ме изненадва. Обикновено казвам, че рядко някоя нова версия е по-добра от оригинала. А с този пост се опровергавам жестоко.
Имам тайното подозрение, че този пост ще се получи леко забавен. И то не заради моята духовитост, а поради простата причина, че някои от оригиналите звучат, меко казано, забавно. Да не кажа смешно. И за да не ви губя допълнително времето, следвайки подредбата от миналия път:
Easy
Не са много хората, които ще се изненадат от факта, че Easy не е на Faith No More. Оригиналът е на The Commodores и е написана през 1977. Написана е от Lionel Richie и се превръща в най-големия хит на групата.
Лично мнение: Макар оригиналът да не звучи зле, много повече предпочитам версията на Faith No More.
Beat It
Оригиналът е на Michael Jackson. Издадена е през 1983. Няма нужда от никакъв коментар.
Лично мнение: Харесвам и оригинала, и версията на Fall Out Boy. Но ако трябва да избирам коя от двете да си пусна у нас, ще избера кавъра без дори да се замисля.
Word Up
Създадена и издадена от американската фънк група Cameo през 1986. Правени са й много кавъри. Според Wiki най-популярните са на Melanie B и на Korn. За мен, най-разпознаваема е версията на Gun, която и пуснах.
Лично мнение: Gun, Gun, Gun
Live And Let Die
Колкото и да е странно, това не е песен на Guns N Roses. Всъщност е на Paul McCartney и е тема към филма за Бонд, Джеймс Бонд Live And Let Die, излезнал през 1973.
Лично мнение: Няма земна сила, която да ме накара да избера между Paul McCartney и GNR. Единият е велик, а другите са направили страхотна версия. Мисля да обявя равен резултат.
It's My Life
Ето тази песен ме изненада адски много като разбрах, че не е на No Doubt. Няколко минути само мигах на парцали и се зверих тъпо. Оказа се, че оригиналът се е появил през 1984 и е дело на британската група Talk Talk.
Лично мнение: Изключително много се радвам, че No Doubt са се хванали и са направили своя версия на песента.
Summer In The City
Когато за първи път чух оригинала, се смях дълго и от сърце. Стори ми се изключително забавна песничка. Вече не се смея чак толкова, но това може би е заради факта, че вече съм й свикнала. Иначе сериозно: издадена е през 1966 от американците The Lovin' Spoonful. Правени са й много кавъри. Включително и от Joe Cocker през 1993.
Лично мнение: Разбирам, че през 60те това е звучало много добре, но мисля да се придържам към варианта на Joe Cocker.
American Woman
Песента се ражда по време на едно живо изпълнение в Kitchener, Ontario. Преди започването на втория сет, групата започва да импровизира, за да подгрее публиката, а вокалистът Burton Cummings започва да импровизира с текст, който да пасва на музиката. Забравих май да спомена, че групата е The Guess Who, а годината е 1970. Имало е доста скандали покрай текста на песента. Ако на някой му е интересно, може да хвърли едно око тук click.
Лично мнение: При първото ми чуване на оригинала, песента ми звучеше малко странно и непривично. Може би защото бях свикнала с версията на Lenny Kravitz. Сега ми е трудно да избера коя от двете харесвам повече. По-скоро клоня към Lenny май... или не... ох, наистина не знам...
Behind Blue Eyes
За първи път се появява в албума на The Who от 1971 Who's Next. Една от най-разпознаваемите песни на групата. Свои версии й правят много музиканти, сред които Brayan Adams, Limp Bizkit, Pearl Jam, Sheryl Crow и други.
Лично мнение: Обожавам оригинала.
Whiskey In The Jar
Не се бъркайте, че оригиналът е на Thin Lizzy. Whiskey In The Jar всъщност е стара традиционна ирландска песен, в която се разказва за крадец, предаден от любимата (не става ясно дали е женен за нея или не). За първи път е записана някъде през 50те, става международно популярна благодарение на изпълнението на The Dubliners, а Thin Lizzy и Metallica я правят световно известна. Тъй като дори и да искам не бих могла да пусна оригинала, ще пусна версията на Thin Lizzy
Лично мнение: Metallica
Wild World
Записана през 1970 и издадена през 1971 от Cat Stevens. Отново песен с много кавъри, сред които и този на Mr. Big.
Лично мнение: С две ръце Mr. Big
Като препрочитам сега поста установявам, че в по-голяма част от случаите предпочитам кавър версиите. Което ме изненадва. Обикновено казвам, че рядко някоя нова версия е по-добра от оригинала. А с този пост се опровергавам жестоко.
петък, 19 февруари 2010 г.
Музикален въпрос с (не)повишена трудност
Един от страничните ефекти на стоенето без работа е твърде многото свободно време. Човек би си помислил, че това е най-добрият момент да започна да бълвам поне по три поста на ден, но не би. По-скоро е по един на три месеца, но и това е нещо.
Та както си стоя и тихичко псувам липсата на обяви за работа, тези дни из главата ми взе, че се завъртя една идея. И то не просто се завъртя, ами дори взе, че се застоя. Както знам от опит, най-добрият начин да накарам някоя идея да спре да ме преследва, е да взема да я напиша, пък тя току-виж мирясала.
Звярът, който ме преследва, е музикален. И тематичен, естествено. Този път вместо хронологично, реших да подредя песничките по азбучен ред. За разнообразие:)
Началото е класическо. Мисля да не коментирам нито песента, нито групата. Само ще кажа набързичко, че са просто уникални. А на живо са....
Faith No More - Easy
Следват едни момчета, които открих преди около година. Чух ги с тяхната версия на това парче и останах искрено възхитена. И все още съм. Адски много енергия и настроение.
Fall Out Boy - Beat It
Дори не си спомням колко пъти съм я грачила тази песен (защото, повярвайте ми, пеенето ми може да се определи само по този начин). Тинеджърски години... Какво да ги правиш...:)
Gun - Word Up
Като съм подпочнала с оръжията, мисля да добавя и малко рози, за да допълня картинката:
Guns N Roses - Live And Let Die
Без абсолютно никакво съмнение, No Doubt са готина група, а Gwen Stefani е луда мацка. При това в много добрия смисъл на думата.
No Doubt - It's My Life
Докато бях още ученичка, си купих един негов The Best. Светът все още беше аналогов и албумът беше на касетка. Оригинална. Мисля, че в един момент лентата взе да провлачва яко от многото въртене.
Joe Cocker - Summer In The City
Така и не можах да разбера защо хората решават да си причинят неща като растите. Но на Lenny му ходеха. Но пък изглежда много добре и без тях. А аз продължавам да се чудя...
Lenny Kravitz - American Woman
Хм... Честно казано, никога не съм се отличаввала като запален фен на Limp Bizkit. Но трябва да призная, че тук са се справили сравнително добре:
Limp Bizkit - Behind Blue Eyes
Някои хора пият уискито с лед. Metallica не си играят на дребно и го пият от буркан.
Metallica - Whiskey In The Jar
За финала остана нещо много любимо. Бай дъ уей, все още ми е трудно да преживея факта, че не можах да им отида на концерта миналата година. Затова стискам палци да дойдат пак.
Mr. Big - Wild World
Остана само да си задам въпросчето: Кое е общото между тези 10 песни?
Та както си стоя и тихичко псувам липсата на обяви за работа, тези дни из главата ми взе, че се завъртя една идея. И то не просто се завъртя, ами дори взе, че се застоя. Както знам от опит, най-добрият начин да накарам някоя идея да спре да ме преследва, е да взема да я напиша, пък тя току-виж мирясала.
Звярът, който ме преследва, е музикален. И тематичен, естествено. Този път вместо хронологично, реших да подредя песничките по азбучен ред. За разнообразие:)
Началото е класическо. Мисля да не коментирам нито песента, нито групата. Само ще кажа набързичко, че са просто уникални. А на живо са....
Faith No More - Easy
Следват едни момчета, които открих преди около година. Чух ги с тяхната версия на това парче и останах искрено възхитена. И все още съм. Адски много енергия и настроение.
Fall Out Boy - Beat It
Дори не си спомням колко пъти съм я грачила тази песен (защото, повярвайте ми, пеенето ми може да се определи само по този начин). Тинеджърски години... Какво да ги правиш...:)
Gun - Word Up
Като съм подпочнала с оръжията, мисля да добавя и малко рози, за да допълня картинката:
Guns N Roses - Live And Let Die
Без абсолютно никакво съмнение, No Doubt са готина група, а Gwen Stefani е луда мацка. При това в много добрия смисъл на думата.
No Doubt - It's My Life
Докато бях още ученичка, си купих един негов The Best. Светът все още беше аналогов и албумът беше на касетка. Оригинална. Мисля, че в един момент лентата взе да провлачва яко от многото въртене.
Joe Cocker - Summer In The City
Така и не можах да разбера защо хората решават да си причинят неща като растите. Но на Lenny му ходеха. Но пък изглежда много добре и без тях. А аз продължавам да се чудя...
Lenny Kravitz - American Woman
Хм... Честно казано, никога не съм се отличаввала като запален фен на Limp Bizkit. Но трябва да призная, че тук са се справили сравнително добре:
Limp Bizkit - Behind Blue Eyes
Някои хора пият уискито с лед. Metallica не си играят на дребно и го пият от буркан.
Metallica - Whiskey In The Jar
За финала остана нещо много любимо. Бай дъ уей, все още ми е трудно да преживея факта, че не можах да им отида на концерта миналата година. Затова стискам палци да дойдат пак.
Mr. Big - Wild World
Остана само да си задам въпросчето: Кое е общото между тези 10 песни?
Абонамент за:
Публикации (Atom)
