Чета и не вярвам на очите си! Ще глобяват шофьорите, паркирали на тротоара. Браво!
Хайде честито да ни е на всички!
Настъпи моментът, в който от Общината най-накрая забелязаха, че в София има проблем с паркирането по тротоарите. Вярно, че поради липсата на такива, на шофьорите им се налага да стават все по-изобретателни в опитите си да паркират, но какво сме виновни пешеходците за това?
Граждански инициативи по въпроса – колкото искате. Първо бяха чистачките. Последваха ги ядосаните стикери. Крайно време беше да се намесят и институциите.
Притесняват ме, обаче, няколко неща.
Първо: Говори се за акция. Това означава ли, че след като изловят известно количество нарушители и Столичен инспекторат се потупа гордо по гърдите, че е е свършил малко общественополезна работа, всичко ще си остане както преди?
Второ: Инспекторите ще ходят и ще снимат съгрешилите, ще лепят стикери и ще пращат снимковия материал на КАТ. А там най-вероятно ще прикачат фотосите към тези, заснети от камерите по кръстовищата. И съвсем скоро шофьорите ще си имат прекрасен албум с уловени от Органите на реда мигове. Сега ми хрумна нещо. Така и така снимков материал ще има достатъчно, поне да го използват за нещо. Могат да пуснат една специална оферта - платете си глобите, а ние ще Ви подарим албум със снимки. Незабравими моменти, които да споделите със семейството и приятелите си.
Трето: Акцията за всички ли ще се отнася? Или отново размерът ще има значение?
Четвърто: Къде ще отидат всичките тези коли? Вярно, вбесяват ме до смърт, но е факт, че в София местата за паркиране са кът. Колите станаха наистина много. Повече, отколкото е нормално. И докато не се измисли някакво смислено решение на този проблем, всички предприети мерки ще са само временни. И тук идва един хубав момент - не се налага ние да откриваме топлата вода. Светът вече си го е измислил. Платен център. Подземни гаражи. Удобен градски транспорт, включително и метро. И т.н.
Но за да не се првърна в едно истинско мрънкащо същество, трябва да призная, че идеята на Инспектората е повече от добра. Ако успеят да я реализират ще бъде и чудесна. Колкото и да ми е забавно да участвам в слалома по тротоарите, още по-добре ще се чувствам, ако не се чудя дали някой ще бе блъсне докато си вървя в зоната, отредена за пешеходци. Ще се радвам, ако двата метра от края на сградите, които ни се полагат по закон, наистина са на наше раположение. Ако пък това се превърне и в нещо трайно, направо цена няма да имат.
Така че, пешеходци, радвайте се! Отново ще бъдем Властелините на тротоарите! Ще ги освободят от нашествието на МПС-та. Ще можем да се движим спокойно. Ще...
Само, ако може, една малка молба. Дразним се на паркиралите коли, когато те завземат пространството ни. Нека и ние не заемаме тяхното място за движение! Пресичайте разумно, ползвайте подлези и моля, не се мотайте безцелно и безпричнинно по платното за движение!
четвъртък, 13 март 2008 г.
сряда, 12 март 2008 г.
Високо, високо...
Мисля, че съм споменавала, че живея на последния етаж в една чудесна, макар и стара, кооперация. Тъй като е стара, не разполага с асансьор. Мен това не ме притеснява. Освен, когато не ми се наложи да качвам нещо тежичко по стълбите, но това вече е за друг пост, не за този. В повечето случаи приемам етажите като още един начин да се разждвижа. Пък и е полезно.
Липсата на аснасьор и сравнително високият етаж, на който се помещава нашето апартаментче, доста често ни създават проблеми с някои дребни на пръв поглед неща - куриери, доставчици на храна и други подобни. Понягога дори се забавляваме искрено като виждаме изтерзаните физиономии на наши приятели, които ни идват на гости.
Оказва се, че май е проблем и за хората, работещи в Софийска вода.
Схемата е ясна. На няколко месеца минава някой служител и отчита показанията на водомерите. Тъй като това се случва през работно време и шансът хората да са си у дома по това време е минимален, са измислили нещо практично. Всеки има опцията да си засече сам показанията, да ги напише на едно листче заедно с останалата непбходима информация (клиентски номер и т.н.) и да залепи въпросната бележчица на вратата. През останалите месеци водата се начислява автоматично. И цялото това упражнение се прави, за да се изравнят сметките. Чудесна идея. Обаче тук се намесва човешкият фактор.
Живеем в този апартамент от повече от година и половина. За това време Софийска вода са благоволявали да се качат до нашия етаж три или четири пъти. Но за сметка на това всеки месец получаваме сметки за 15 кубика изразходвана вода. От няколко месеца вече кубиците са 13. Сещате се, че дори и да държим водата течаща през цялото време, двете със съквартирантката ми няма начин да изразходваме такова количество за един месец.
И какво се получава? Като примерни граждани, ние всеки месец си плащаме задълженията, без значение, че не сме изразходвали начислената ни вода. Като още по-примерни граждани, при всяка обявена дата за засичане на водомерите, ние си залепваме въпросната бележчица на вратата. И в повечето случаи, когато се прибираме вечер от работа, намираме въпросната бележка на абсолютно същото място, където сме я оставили сутринта.
Вчера бе ден за отчитане. Историята се повтори. Залепихме си листчето на вратата и отидохме да се трудим. Вечерта като се прибрах, то си беше още там. Недокоснато. За пореден път.
Благодарение на този факт, в момента реално потребената от нас вода е с около 100 кубика по-малко от водата, която сме платили.
Сега се питам, колко им струва на тези усърдни служители да качат още един етаж и да вземат и нашите показания? Защото със сигурност стигат до предпоследния. Там забравени бележки няма никога. Един етаж. Осемнадесет стълби. По-малко от две минути усилия. За нещо, за което им плащат. Това им е задължение. Може би трябва да поставим и една указателна табела, която да им напомня, че има и друг етаж? Като са толкова отнесени, защо веднъж не забравиха да ни пратят сметката?
Ако аз не си платя водата, те ще ми я спрат. Какво обаче правя в случай, че те не си свършат тяхната работа?
Липсата на аснасьор и сравнително високият етаж, на който се помещава нашето апартаментче, доста често ни създават проблеми с някои дребни на пръв поглед неща - куриери, доставчици на храна и други подобни. Понягога дори се забавляваме искрено като виждаме изтерзаните физиономии на наши приятели, които ни идват на гости.
Оказва се, че май е проблем и за хората, работещи в Софийска вода.
Схемата е ясна. На няколко месеца минава някой служител и отчита показанията на водомерите. Тъй като това се случва през работно време и шансът хората да са си у дома по това време е минимален, са измислили нещо практично. Всеки има опцията да си засече сам показанията, да ги напише на едно листче заедно с останалата непбходима информация (клиентски номер и т.н.) и да залепи въпросната бележчица на вратата. През останалите месеци водата се начислява автоматично. И цялото това упражнение се прави, за да се изравнят сметките. Чудесна идея. Обаче тук се намесва човешкият фактор.
Живеем в този апартамент от повече от година и половина. За това време Софийска вода са благоволявали да се качат до нашия етаж три или четири пъти. Но за сметка на това всеки месец получаваме сметки за 15 кубика изразходвана вода. От няколко месеца вече кубиците са 13. Сещате се, че дори и да държим водата течаща през цялото време, двете със съквартирантката ми няма начин да изразходваме такова количество за един месец.
И какво се получава? Като примерни граждани, ние всеки месец си плащаме задълженията, без значение, че не сме изразходвали начислената ни вода. Като още по-примерни граждани, при всяка обявена дата за засичане на водомерите, ние си залепваме въпросната бележчица на вратата. И в повечето случаи, когато се прибираме вечер от работа, намираме въпросната бележка на абсолютно същото място, където сме я оставили сутринта.
Вчера бе ден за отчитане. Историята се повтори. Залепихме си листчето на вратата и отидохме да се трудим. Вечерта като се прибрах, то си беше още там. Недокоснато. За пореден път.
Благодарение на този факт, в момента реално потребената от нас вода е с около 100 кубика по-малко от водата, която сме платили.
Сега се питам, колко им струва на тези усърдни служители да качат още един етаж и да вземат и нашите показания? Защото със сигурност стигат до предпоследния. Там забравени бележки няма никога. Един етаж. Осемнадесет стълби. По-малко от две минути усилия. За нещо, за което им плащат. Това им е задължение. Може би трябва да поставим и една указателна табела, която да им напомня, че има и друг етаж? Като са толкова отнесени, защо веднъж не забравиха да ни пратят сметката?
Ако аз не си платя водата, те ще ми я спрат. Какво обаче правя в случай, че те не си свършат тяхната работа?
петък, 7 март 2008 г.
Спомени
Искаше ми се да седна и да напиша нещо за днешния ден. Да облека в думи всичко онова, което ми се върти в главата. Захващах поста поне пет-шест пъти. След първите няколко изречения започваше да ми звучи все по-кухо и все по-неистинско. След което веднага следваше изтриване. И все не се получаваше.
Ето сега, отново избягвам темата. За последните години съм се превърнала в истински талант, когато става дума за бягство от нещо. Дали ще е от някой въпрос, който не ми харесва или ще е от нещо, което ми се случва (при това не винаги бягам само от лошите неща в живота си).Наречете го защитен механизъм. Или страх. Или и двете. При всички положения ще сте прави. Превърнала съм го в навик.
Лошото при бягствата е, че от бързане да се отдалечиш, преставаш да обръщаш внимание на нещата, които наистина се случват около теб. И ако не се усетиш навреме, има сериозна оопасност да се превърнеш в Самотния бегач на дълги разстояния. И колкото и да се опитваш да убедиш околните, и най-вече себе си, че самотата е втвой личен избор, всички, и най-вече ти, знаят, че това не е така.
Пак се отплеснах. Думата ми беше за спомените. Защото именно те са онзи елемент, който в най-голяма степен ни определят какви сме днес. Неслучайно в сапунките, когато искат да вкарат малко драматизъм, изтриват паметта на някой от главните герои. Малко отклонение: Като бях по-малка, много пъти съм се чудила какво ли е усешането да се събудиш някоя сутрин и да осъзнаеш, че не познаваш нищо от заобикалящия те свят. Включително и себе си. Имаше моменти, в които неистово исках това да ми се случи и да не ми се налага да се боря с призраците в мен. Да започна на чисто и да се съобразявам с ограниченията, наложени ми от самата себе си. След това се присещах и за всички онези неща, които не искам да забравям и се отказвах от желанието си за забрава. Край на отклонението.
Човек е съвкупност от всички онези неща, които са минали. Благодарение на тях, успява да си създаде собствено виждане за живота, вселената и всичко останало. Да прецени кое е добро и кое е лошо. И респективно да се ориентира за собственото си място сред целия хаос наоколо.
И затова трябва да помним. Не само нещата, които ни карат да се усмихваме, а и онези, които са ни накарали да плачем. Които са ни направили по-силни, защото не са ни убили. Онези, които са ни сринали до земята, но не са ни пречупили. Нещата, въпреки които сме все още тук.
Та за спомените. И за бягството от тях. Днес спирам за момент да бягам и ги оставям да ме завладеят изцяло. Не е много приятно, но за сметка на това действа почти терапевтично. И пречистващо. От утре отново ще се опитвам да ги набутам в най-прашния кът на съзнанието си и ще се опитвам да се правя, че никога не са се случвали. Но днес ще ги оставя да бъдат част от мен.
Ето сега, отново избягвам темата. За последните години съм се превърнала в истински талант, когато става дума за бягство от нещо. Дали ще е от някой въпрос, който не ми харесва или ще е от нещо, което ми се случва (при това не винаги бягам само от лошите неща в живота си).Наречете го защитен механизъм. Или страх. Или и двете. При всички положения ще сте прави. Превърнала съм го в навик.
Лошото при бягствата е, че от бързане да се отдалечиш, преставаш да обръщаш внимание на нещата, които наистина се случват около теб. И ако не се усетиш навреме, има сериозна оопасност да се превърнеш в Самотния бегач на дълги разстояния. И колкото и да се опитваш да убедиш околните, и най-вече себе си, че самотата е втвой личен избор, всички, и най-вече ти, знаят, че това не е така.
Пак се отплеснах. Думата ми беше за спомените. Защото именно те са онзи елемент, който в най-голяма степен ни определят какви сме днес. Неслучайно в сапунките, когато искат да вкарат малко драматизъм, изтриват паметта на някой от главните герои. Малко отклонение: Като бях по-малка, много пъти съм се чудила какво ли е усешането да се събудиш някоя сутрин и да осъзнаеш, че не познаваш нищо от заобикалящия те свят. Включително и себе си. Имаше моменти, в които неистово исках това да ми се случи и да не ми се налага да се боря с призраците в мен. Да започна на чисто и да се съобразявам с ограниченията, наложени ми от самата себе си. След това се присещах и за всички онези неща, които не искам да забравям и се отказвах от желанието си за забрава. Край на отклонението.
Човек е съвкупност от всички онези неща, които са минали. Благодарение на тях, успява да си създаде собствено виждане за живота, вселената и всичко останало. Да прецени кое е добро и кое е лошо. И респективно да се ориентира за собственото си място сред целия хаос наоколо.
И затова трябва да помним. Не само нещата, които ни карат да се усмихваме, а и онези, които са ни накарали да плачем. Които са ни направили по-силни, защото не са ни убили. Онези, които са ни сринали до земята, но не са ни пречупили. Нещата, въпреки които сме все още тук.
Та за спомените. И за бягството от тях. Днес спирам за момент да бягам и ги оставям да ме завладеят изцяло. Не е много приятно, но за сметка на това действа почти терапевтично. И пречистващо. От утре отново ще се опитвам да ги набутам в най-прашния кът на съзнанието си и ще се опитвам да се правя, че никога не са се случвали. Но днес ще ги оставя да бъдат част от мен.
четвъртък, 6 март 2008 г.
понеделник, 3 март 2008 г.
Една разходка без снимки
Обикновено като се съберат повече от два почивни дни, народът се изнася от София. Като този уикенд. Аз обаче останах и се отдадох на най-великолепния свещен мързел, за който можете да се сетите. Подготвих си няколко филмчета, една книжка, дето си купих наскоро и се настроих за почивка. Е, възползвах се и от времето за малко приятна разходка. Трябва да съм съвсем ненормална да се затворя три дни у нас. Но да не се отплесвам.
Съботата и неделята минаха по графих. Книжката се оказа по-интересна, отколкото очаквах. Единият филм искрено ме депресира. Другите се оказаха по-удачен избор. Видях се с приятели. С две думи - чуден уикенд.
Днес се бях подготвила да продължа с програмата. И щях да го направя, ако не се бе случило нещо непредвидено. Както най-спокойно си миех чинии, чух телефона да звъни. Не, не това е необичайното. И друг път ми се е случвало да ми звъни телефона. Изненадата беше, че ми се обаждаше един приятел, с който не се бяхме чували от цяла вечност. Ходело му се на човека на разходка. Добре. А къде? Ами... язовир Искър или Боровец. Хубаво.
Скочих в някакви дрехи и след по-малко от час вече се ноехме по пътищата родни на България с разумна скорост и страхотна музика за компания.
Последният път, когато ми се случи да минавам по този маршрут (а това беше наистина много отдавна), асфалтът беше под всякаква критика. Или поне този, който съществуваше. Цялото платно беше нарязано като плат, от който ще се прави плисирана поличка. Тогава шофьорът ни се чудеше откъде да мине, че да не потроши колата. Сега вече е съвсем различно. Асфалтът си е там и дори изглежда доста добре.
За отрицателно време се добрахме до язовир Искър. Много голям бре. Бях забравила, че мащабите му са такива. Решихме да се разположим на прекрасната тераска с изглед към язовира и да се насладим на мартенското слънце. То хубаво, само че абсолютно същата мисъл се бе родила и в главите на поне още 84763293801 души. Нямаше места. Примирихме се, че няма да се пие кафе там. Но поне можехме да се възползваме от санитарния възел.
Докато вървях към заветната цел, искрено се надявах, тоалетните там да са претърпяли пълна промяна от последното ми посещение, но не би. Бяха си все така мизерни, както и преди. На едната й липсваше дори и вратата. Но в другата, аплодисменти за което, имаше тоалетна хартия. Благодаря! Другото екзотично нещо, което ми направи впечатление, беше невероятният 'задушевен' аромат на риба в ресторантската част. Май беше приготвена на скара. Хора, моля ви, оправете си вентилацията. Ще издушите и себе си, и клиентите си.
Липсата на места не успя да убие ентусиазма ни за седене на припек, така че се настанихме на един каменен зид, запасихме се с малко количка и се насладихме на гледката. Наистина си заслужаваше. Прекрасно е.
С пълно единодушие от два гласа, решихме да продължим краткото си посещение в посока Самоков, а не да се връщаме в София. Продължихме все по-нагоре и температурите почнаха леко да се снижават. Планина е все пак. Не ни отне много време да стигнем заветната цел. Там, обаче, ни очакваше малка изненада.
Мисията ни бе да открием място, където можем да похапнем, че то вече си беше време. А след като заситим глада, да се отправим и към Боровец. Да видим как се развива туризма.
Първата ни задачка се оказа неизпълнима поради простата причина, че и двамата не бехаме стъпвали през живота си там и не бяхме запознати с местните кръчми. Тези, които видяхме попътно не ни вдъхнаха достатъчно доверие и се отказахме. А може би не трябваше...
Втората задачка, за съжаление, се оказа не по-лесна. И мисля, че където и другаде да бяхме отишли, проблемът щеше да е същият. Няма табели. Никъде. Стигаш до кръстовище и се ядосваш, че не си си си взел шепа боб. Или кристалната топка. Или някой местен. Решенията за посоката вземахме според зависи къде е планината. Все пак искахме да отидем там. Явно системата ни не се оказа особено удачна. Усетихме, че пътят, по който сме поели, няма да ни заведе там, където искаме и се върнахме назад. Мернахме една табела с надпис Говедарци. Така и така бяхме тръгнали без конкретна програма, или поне без такава, която да не може да бъде променена. Човекът зад волана се сети, че преди години е ходил в Говедарци и смело се отправихме натам. Поне знаехме в коя посока е.
А в Говедарци... Олеле! Бях останала с впечатление, че е нещо като... не курортно, но поне скиорско селище. Близко е до Боровец и е точно под част от станциите. Това, което заварихме, обаче, беше много далече от представата ми за цивилизация. Оставям настрана факта, че и там нямаше табели. Обяснявам си го с размера на Говедарци. Но нищо не може да обясни пътя, по който се стига до станциите. Асфалтът е просто непостижима мечта. Настилката, по която се движат колите е нещо средно между кал и... ами кал, но по-твърда. Разминаването на две коли е по-скоро интересно, отколкото лесно. Възможно е само, ако едната кола се изтегли силно в едната страна на пътя. Но пък за сметка на това се строи. При това мащабно. И много. И навсякъде. Само се надявам след като издигнат поредния n-звезден хотел, да се сетят и да пооправят малко пътя до там, че ме е страх да си помисля как милите туристи ше стигат до там. Пеша, може би? С каручка, едва ли не...
А планината, въпреки всичко, една хубава... Пълни му се на човек душата.
Отпрашихме с мръсна газ от Говедарци. Следваща спирка - Боровец. На входа се натъкнахме на една указателна табела, тип карта. Курертеца накратко. Откъде се влиза, къде има хотели, ресторанти и други такива полезни неща. Само дето бяха пропуснали да покажат къде точно се намираме в момента. Онази прекрасна червена точка, която обикновено се подвизава на подобни творби. Почудиме се известно време, стана ни ясно, че по-ясно ото това няма да ни стане и се гмурнахме смело напред.
Времето вече беше сериозно напреднало, така че се отказахме от разходката на собствен ход и потърсихме място, където да се подкрепим. Харесахме си една кръчмичка с масички на открито, които все още бяха обляни в слънце и се инсталирахме веднага. Сервитьорката, любезна, веднага ни донесе менютата. След първоначалния ценови шок, все пак решихме какво ни се яде и аз се замислих отново за санитарен възел. Беше малко по-зле от онзи на язовир Искър. Както и да е.
Бях си поръчала супичка. Младежът - орехов пай. Паят мисля, че беше някъде от времето на Априлското въстание.Сигурно са го пазили специално за празника. Моята супичка беше вкусна. Дори имаше и пиле в нея.
Малко преди да се вкоченим заради температурите и смелостта ни да седнем на открите, решихме, че вече е време да си ходим. И сега настана веселба. Има-няма десетина минути по-късно, стомахът ми започна да се бунтува. В началото не му обърнах особено внимание. Но когато супата взе самостоятелно решение да види отново бял свят, положението стана сериозно. Докато стигнем до София, спирахме на няколко пъти. Не за да се порадваме на пейзажа. Едва след като в стомаха ми не остана и следа от пилешката супа, започнах отново да разбирам какво точно се случва с мен. Оказа се, че не само добрите хорица от кръчмата в Боровец предлагат цени, които са на светлинни години от обстановката, която предлагат, но и кухнята им е силно съмнителна.
Следващият път мисля да си нося суха храна.
Обаче... Искам да кажа, че въпреки интересното прибиране към София, следобедът беше много добър. Въпреки всички усилия, които хората полагат да унищожат цялата тази красота, природата си е природа. Планината е великолепна. Това, което видях днес, ме зареди с достатъчно енергия да изкарам следващите няколко седмици. Ще забравя за липсата на табели. Ще забравя, че се натрових с пилешка супа. Но скоро няма да забравя върховете на Рила, които ни заобигалях през целия следобед. Боровете. Брезите от двете страни на пътя. Едно поточе. Няколко кончета, които си пасяха кротко. Небето, което в планината е като че ли малко по-синьо.
Съботата и неделята минаха по графих. Книжката се оказа по-интересна, отколкото очаквах. Единият филм искрено ме депресира. Другите се оказаха по-удачен избор. Видях се с приятели. С две думи - чуден уикенд.
Днес се бях подготвила да продължа с програмата. И щях да го направя, ако не се бе случило нещо непредвидено. Както най-спокойно си миех чинии, чух телефона да звъни. Не, не това е необичайното. И друг път ми се е случвало да ми звъни телефона. Изненадата беше, че ми се обаждаше един приятел, с който не се бяхме чували от цяла вечност. Ходело му се на човека на разходка. Добре. А къде? Ами... язовир Искър или Боровец. Хубаво.
Скочих в някакви дрехи и след по-малко от час вече се ноехме по пътищата родни на България с разумна скорост и страхотна музика за компания.
Последният път, когато ми се случи да минавам по този маршрут (а това беше наистина много отдавна), асфалтът беше под всякаква критика. Или поне този, който съществуваше. Цялото платно беше нарязано като плат, от който ще се прави плисирана поличка. Тогава шофьорът ни се чудеше откъде да мине, че да не потроши колата. Сега вече е съвсем различно. Асфалтът си е там и дори изглежда доста добре.
За отрицателно време се добрахме до язовир Искър. Много голям бре. Бях забравила, че мащабите му са такива. Решихме да се разположим на прекрасната тераска с изглед към язовира и да се насладим на мартенското слънце. То хубаво, само че абсолютно същата мисъл се бе родила и в главите на поне още 84763293801 души. Нямаше места. Примирихме се, че няма да се пие кафе там. Но поне можехме да се възползваме от санитарния възел.
Докато вървях към заветната цел, искрено се надявах, тоалетните там да са претърпяли пълна промяна от последното ми посещение, но не би. Бяха си все така мизерни, както и преди. На едната й липсваше дори и вратата. Но в другата, аплодисменти за което, имаше тоалетна хартия. Благодаря! Другото екзотично нещо, което ми направи впечатление, беше невероятният 'задушевен' аромат на риба в ресторантската част. Май беше приготвена на скара. Хора, моля ви, оправете си вентилацията. Ще издушите и себе си, и клиентите си.
Липсата на места не успя да убие ентусиазма ни за седене на припек, така че се настанихме на един каменен зид, запасихме се с малко количка и се насладихме на гледката. Наистина си заслужаваше. Прекрасно е.
С пълно единодушие от два гласа, решихме да продължим краткото си посещение в посока Самоков, а не да се връщаме в София. Продължихме все по-нагоре и температурите почнаха леко да се снижават. Планина е все пак. Не ни отне много време да стигнем заветната цел. Там, обаче, ни очакваше малка изненада.
Мисията ни бе да открием място, където можем да похапнем, че то вече си беше време. А след като заситим глада, да се отправим и към Боровец. Да видим как се развива туризма.
Първата ни задачка се оказа неизпълнима поради простата причина, че и двамата не бехаме стъпвали през живота си там и не бяхме запознати с местните кръчми. Тези, които видяхме попътно не ни вдъхнаха достатъчно доверие и се отказахме. А може би не трябваше...
Втората задачка, за съжаление, се оказа не по-лесна. И мисля, че където и другаде да бяхме отишли, проблемът щеше да е същият. Няма табели. Никъде. Стигаш до кръстовище и се ядосваш, че не си си си взел шепа боб. Или кристалната топка. Или някой местен. Решенията за посоката вземахме според зависи къде е планината. Все пак искахме да отидем там. Явно системата ни не се оказа особено удачна. Усетихме, че пътят, по който сме поели, няма да ни заведе там, където искаме и се върнахме назад. Мернахме една табела с надпис Говедарци. Така и така бяхме тръгнали без конкретна програма, или поне без такава, която да не може да бъде променена. Човекът зад волана се сети, че преди години е ходил в Говедарци и смело се отправихме натам. Поне знаехме в коя посока е.
А в Говедарци... Олеле! Бях останала с впечатление, че е нещо като... не курортно, но поне скиорско селище. Близко е до Боровец и е точно под част от станциите. Това, което заварихме, обаче, беше много далече от представата ми за цивилизация. Оставям настрана факта, че и там нямаше табели. Обяснявам си го с размера на Говедарци. Но нищо не може да обясни пътя, по който се стига до станциите. Асфалтът е просто непостижима мечта. Настилката, по която се движат колите е нещо средно между кал и... ами кал, но по-твърда. Разминаването на две коли е по-скоро интересно, отколкото лесно. Възможно е само, ако едната кола се изтегли силно в едната страна на пътя. Но пък за сметка на това се строи. При това мащабно. И много. И навсякъде. Само се надявам след като издигнат поредния n-звезден хотел, да се сетят и да пооправят малко пътя до там, че ме е страх да си помисля как милите туристи ше стигат до там. Пеша, може би? С каручка, едва ли не...
А планината, въпреки всичко, една хубава... Пълни му се на човек душата.
Отпрашихме с мръсна газ от Говедарци. Следваща спирка - Боровец. На входа се натъкнахме на една указателна табела, тип карта. Курертеца накратко. Откъде се влиза, къде има хотели, ресторанти и други такива полезни неща. Само дето бяха пропуснали да покажат къде точно се намираме в момента. Онази прекрасна червена точка, която обикновено се подвизава на подобни творби. Почудиме се известно време, стана ни ясно, че по-ясно ото това няма да ни стане и се гмурнахме смело напред.
Времето вече беше сериозно напреднало, така че се отказахме от разходката на собствен ход и потърсихме място, където да се подкрепим. Харесахме си една кръчмичка с масички на открито, които все още бяха обляни в слънце и се инсталирахме веднага. Сервитьорката, любезна, веднага ни донесе менютата. След първоначалния ценови шок, все пак решихме какво ни се яде и аз се замислих отново за санитарен възел. Беше малко по-зле от онзи на язовир Искър. Както и да е.
Бях си поръчала супичка. Младежът - орехов пай. Паят мисля, че беше някъде от времето на Априлското въстание.Сигурно са го пазили специално за празника. Моята супичка беше вкусна. Дори имаше и пиле в нея.
Малко преди да се вкоченим заради температурите и смелостта ни да седнем на открите, решихме, че вече е време да си ходим. И сега настана веселба. Има-няма десетина минути по-късно, стомахът ми започна да се бунтува. В началото не му обърнах особено внимание. Но когато супата взе самостоятелно решение да види отново бял свят, положението стана сериозно. Докато стигнем до София, спирахме на няколко пъти. Не за да се порадваме на пейзажа. Едва след като в стомаха ми не остана и следа от пилешката супа, започнах отново да разбирам какво точно се случва с мен. Оказа се, че не само добрите хорица от кръчмата в Боровец предлагат цени, които са на светлинни години от обстановката, която предлагат, но и кухнята им е силно съмнителна.
Следващият път мисля да си нося суха храна.
Обаче... Искам да кажа, че въпреки интересното прибиране към София, следобедът беше много добър. Въпреки всички усилия, които хората полагат да унищожат цялата тази красота, природата си е природа. Планината е великолепна. Това, което видях днес, ме зареди с достатъчно енергия да изкарам следващите няколко седмици. Ще забравя за липсата на табели. Ще забравя, че се натрових с пилешка супа. Но скоро няма да забравя върховете на Рила, които ни заобигалях през целия следобед. Боровете. Брезите от двете страни на пътя. Едно поточе. Няколко кончета, които си пасяха кротко. Небето, което в планината е като че ли малко по-синьо.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
