Ще продължавам да пуша... последна част

Тази част е за обобщение.

Задравейте. Казвам се Вера и съм пушач.

За да не се получи някакво объркване, отново ще споделя, че такова животно като бивш пушач не съществува. Има въздържатели. Почти като с алкохолозма.

Дори да сме отказали цигарите, някъде в дъното на подсъзнанието си (а при някой и не чак толква на дъното) се мъдри мислълта за Тях. Няколко приятелки, които успешно се справиха с отказването, са ми разказвали, че месеци по-късно все още сънуват, че пушат. Странна работа. На мен не ми се случи. Да сънувам де. Или по-скоро не си спомням.

Но пък си спомням битката, която водех със себе си всеки път като излизахме някъде с компания. Тогава ми беше най-трудно. И когато съм ядосана.

Много пъти ми се е случвали да се питам какво толкова ме е привличало в пушенето. Понякога успявах да си отговоря. Друг път не чак толкова успешно.

Усещането е много странно. С течение на времето, освен в пристрастяване, цигарите се превръщат и в част от теб. Свикваш да асоциираш определени случки или ситуации с тях. Свикваш с усещането им между пръстите си. И когато всичко това изчезне, в началото се чувстваш почти не на място. Точно затова първите седмици пиеш кафето почти на екс. И се чудиш какво да правиш с ръцете си.

Открих и положителната страна на непушачеството. Да влезна в препълнено заведение да успея да намеря място за сядане. Примерно. Да се движа с непушачи, без да ми се налага да слушам поредната лекция на тема "Вредата от тютюнопушенето". Отклонение: Хора, аз наистина съм запозната какво точно си причинявам. Не е необходимо всеки път да ми повтаряте едно и също. Голям човек съм. Край на отклонението. В чантата ми има две неща по-малко: цигари и запалка.

Това последното бе в кръга на шегата. Ползите не се изчерпват само с подобни повърхностни неща, но не ми е ден за писане на сериозни примери, затова ще ме изтърпите леко глуповата.

Финал. Какво се случи? Успях да не пуша повече от половин година. В интерес на истината ги докарах до осем месеца и малко отгоре. След това пушачът в мен отново проговори. Мотивацията се оказа с изтекъл срок на годност и недостатъчно убедителна. Но все пак успях да променя нещо. Ако преди Голямото отказване пушех средно по кутия на ден, сега я приключвам за около седмица. Знам. Това е просто оправдание. Имам и още няколко, но не мисля да ги споделям.

Това е от мен по въпроса за цигарите. Разпънете ме на кръст. Обявете ме за слабохарактерна. Довечера мисля да игнорирам лекия хлад, който се носи в пролетния въздух и да се разположа на терасата с чаша вино, една цигара и малко музика за компания.

Ще продължавам да пуша... 2

Началото - тук.

И така. Успели сме да видим, че кафето без цигара не е просто слух и че бирата може да се пие без задължителната доза никотин. Оживели сме. Обаче...

Няма как да се мине без малко странични ефекти, в резултат от отказването.

На първо място, човек става меко казано раздразнителен. Мисля, че спокойно това състояние може да се оприличи на ПМС с удължен период на действие. Шегувам се. Или не съвсем. Важно е да се знае, че в такива моменти, отказващите се са лееееко по-изнервени от обичйното си състояние. С повечко късмет това ще се отрази само на семейството и на приятелите, но... За съжаление засегнатите за повече. Единственият изход тук е просто да се изчака края на ПМС-то. Друго спасение няма.

Не бива да забравяме, че цигарите са си зависимост. Психическа и физическа. Организмът ни свиква да функционира с помощта никотина и другите вещества в тютюна. А както всички пушачи знаят, когато си гладен и нямаш време да ядеш, най-лесният вариант е да запалиш цигара. Подтиска глада. И когато спрем притока на никотин, организмът малко се по(о)бърква.

Освен, че става в пъти по-лесно да се трупат килца, започва да те гони почти перманентен глад. Което още повече усложнява нещата.

Изходът?
Вариант 1: Не е за препоръчване. Нахвърляш се като освирепял звяр върху всяко нещо годно за ядене. Така определено ще задоволиш глада, но след два месеца ще ти се наложи да смениш целия си гардероб.

Вариант 2: Горе-долу същият като 1, но малко по-ограничен. Демек хапваш си някакви нещица, които да те отвличат от мисълта, че ти се пуши. Като например солетки, ядки и всякакви други такива нещица. Ефектът от подобни заместители доближава ефекта от предишния вариант.

Вариант 3: Дъвки. Или ментови бонбонки. Ако не обичаш ментови, пробвай с онези, дето са с по-малко калории. Действа. Поне при мен.

Много важно е да продължиш да си се храниш нормално. Няма да е много полезно наред с цигарите, да откажеш и храната. Но не е и необходимо да увеличаваш поетото количество. По-простичко казано - опитай се да ядеш така, все едно не спираш цигарите. Малко е терсене, но и този момент минава. И когато премине манията за храна (някъде към втория месец) и все още успяваш да се намъкнеш почти без проблеми в любимите дънки, ще знаеш, че си е заслужавало.

Няма вариант, при който да не качиш килограми. Обаче ако не си промениш хранителните навици, тези килограми ще бъдат в рамките на два или три. А не на десет. Има разлика, нали?

В предишния пост имаше коментар, че след спирането на цигарите е много по-лесно да пипнеш някой вирус или да настинеш. В това точно не съм съвсем убедена. Никотинът вреди на организма по много начини. Един от тях - пречи на усвояването на витамин С. Дехидратира. И други не чак толкова 'приятни' нещица. Идеята ми е, че по принцип пушачите са с малко по-заслабена имунна система в сравнение с непушачите. Но това не се получава при спирането на цигарите, а е по-скоро заради тяхната употреба. Но отново всичко си зависи и от самия човек.

Следва най-трудната част. Да продължим да не пушим. Но за нея-друг път.

Ще продължавам да пуша...*

Няма да се отплесвам на тема за или против пушенето. Била съм и от двете страни на барикадата. Ако си пушил някога през живота си, знаеш какво удоволствие понякога може да донесе една единствена цигара в правилния момент. Но... Признайте си. Не ни е приятно, когато се носим като облаци от цигарен дим, а косата и облеклото ни разнасят аромат като от кварталната механа. Да не забравяме вредите за здравето, изличните разходи и т.н. и т.н.

Рано или късно в главата на всеки пушач преминава мислълта: "Абе аз що не взема да ги спра?". В голяма част от случаите, тя се задържа точно две секунди, след което отлита безвъзвратно. Но има и такива, които успяват да я задържат малко по-дългичко и дори наистина решават да зарежат навика.

Мотивацията

Без тази част нищо не се получава. А ако се получи е само временно. Според мен, най-добрият начин да спреш да пушиш, е да си твърдо убеден, че наистина искаш да го направиш. И най-вече да знаеш защо искаш да си причиниш всички нерви, които ще последват. Ако мотивацията е външна (половинката те врънка да ги спираш, приятелите те гледат лошо, еди-кой-си ги е спрял, що пак да не се пробваш и ти), забрави.

Започвам малко да звуча като проповедник или като автор на книга: "101 начина да спрем цигарите". И затова обобщавам: Ако не сте убедени, че искате да се разделите с цигарите, няма да помогне нито Табекс, нито Господ.

Няма да давам примери за мотивация - за всеки си е различна. И ако при мен действа едно нещо, няма никаква гаранция, че ще подейства и при някой друг.

Какво следва?

Момент 1: Денят, в който не запалих цигара с кафето
Денят Х (хикс). Кафето не е със същия вкус. Започваш да се замисляш дали наистина решението да спреш беше разумно. Стискаш зъби, изпиваш го на две бързи глътки и продължаваш с деня.

Странични ефекти: В първите няколко дни след спирането на цигарите забелязвате едно странно явление - ако преди сте пиели кафето за около половин час, сега го приключвате за максимум пет минути.

Ако успеете да не запалите цигара с това кафе, оттам нататък става по-лесно. Вече знаете, че можете и без тютюневата гарнитура към сутрешната кофеинова доза (леле, какво изречение се получи). Поздравления.

Момент 2: Първото излизане с приятели
Ако приятелите са непушачи - страхотно. Няма да има кой да ви дразни. Ако не е така, обаче, положението става малко по-сложно.

Оправданието: Е то нищо няма да стане, ако сега запаля една цигара! Аз пак си ги спирам, нищо не се е променило!

Страничен ефект: Какво, по дяволите, да правя с ръцете си?

Момент 3: Бира/водка без цигара?
Оправданието: Абе вие луди ли сте? Как така ще пия бира/водка и няма да пуша?

Оказва се, че е възможно. В началото е адски непривично, но и с това се свиква. Също като с кафето.

Странични ефекти: Махмурлукът на следващия ден е далеч по-поносим. И дишаш по-лесно.

Момент 4: Аз чакам, чакам вече час...
Навикът е страшно нещо. Чакаш градския транспорт, чакаш влака, половинката, колегите, началото на оперативката... А обикновено докато чакаш, имаш навика да палиш цигара. Чакане колкото искаш. Време точно, колкото за една цигара... И без това няма какво да правиш, така поне ще се разсееш...

Странични ефекти: Врремето наистина е относително понятие. В началото чакането става все по-безкрайно. В последствие намираш заместител на пушенето и в тази ситуация и всички отново са щастливи и доволни.

Следва...

ПП. Забравих да спомена откъде ми хрумна идеята да пиша за цигарите. Ами ето от тук.

* перефраза на песента на Йорданка Христова "Ще продължавам да пея"

Мълчанието е злато?

Когато ми е криво, мълча. От една страна, защото нямам какво толкова да кажа. От друга - забелязала съм, че когато съм в такова настроение, прагът ми на търпимост към поведението на околните рязко пада и е много по-лесно да избухна. А след подобно изпълнение от моя страна, обикновено не се чувствам особено добре.

Мълча и когато човекът насреща не е сред най-приятните ми особи. Най-изумителният ми случай е с една моя бивша съквартирантка от Студентски град. След едно наше спречкване, не си говорихме около половин година. Не че след тези шест месеца си проговорихме. Просто вече не ни се налагаше да живеем в една и съща стая. Не ми липсваше.

Обикновено това се случва и с хората, които са ме разочаровали по някакъв начин. Приятели, с които сме си мислили, че нищо не може да застане помежду ни. Само дето тук вариантите са два. В първия случай, си казваме това, което ни се е насъбрало. След това вече нищо не е същото. От някои думи боли. След тях няма нужда от повече раговори. Във втория случай просто изчерпваме темите на разговор и мълчанието се настанява. Логично, че пътищата ни отнове се разделят.

Млъквам и когато в мен има твърде много неща. Говоря за емоции. Няма значение дали са позитивни или не. Просто млъквам. Не мога да намеря думи, с които да се изразя.

Не обичам да стоя на тихо. Полудявам, ако покрай мен няма шум. Нося си музиката с мен. В офиса слушам радио през цялото време. У нас винаги има нещо, което да дрънчи. Дори и да е телевизорът, който много често ползвам за фон.

От друга страна, обаче, обичам тишината. Успокоява ме. Вечер, когато седна на терасата и се заслушам в притъпените нощни шумове... Затварям очи и не мисля за нищо. Наслаждавам се на свободата да бъда сама под звездите и само късните трамваи да безпокоят нощта. Градът се е успокоил. С него и аз.

Понякога мълчанието и тишината крещят неистово. Направо оглушително. Иска ми се и аз да закрещя заедно с тях и да не спирам докато в дробовете ми не остане въздух. Писъкът оттеква в съзнанието ми. Усешам го почти физически как се изплъзва от мен. Не се чува нищо. Тишината продължава да е все така оглушителна. А аз превключвам каналите на кабелната.

Представителна извадка

Тези дни, за пореден път се убеждавам колко ограничена личност съм. Говорят ми хората, опитват се да ме ограмотят, а аз, като едно същинско магаре, се запъвам и си държа на моето си.

Тази вечер, след поредния интересен ден в офиса, седнах и си казах: "Верче, тая така няма да я бъде! Вземи попрочети за какво иде реч! Като се излагаш на работа, те гледат само колегите. Ама като се излагаш в блога, повечко хора ти гледат сеира. Не може то така!"

Захвърлих мисълта, че точно това сме го повтаряли до припадък в университета (как сте, доц. Желев?). И реших да се поразровя за точна дефиниция.

Хм, не споменах ли вече за какво иде реч в това ми словесно безумие? Става дума за тенденциите и как да ги определяме. Една прекрасна девойка разказа за тенденцията да се назначават кадри, основно от женски пол, главно заради техни специфични умения в хоризонтално положение. Изводът за това си твърдение основава на база лично наблюдение върху родната действителност.

За да се достигне до подобна генерализация, трябва да се наблюдава поведението на достатъчно голяма група от хора, че да може да се твърди, че това, което те правят, е валидно и за по–голяма група. Или казано с по-разбираеми думички - нужна ни е представителна извадка.

И да не си говоря просто ей така, реших да потърся дефиниция за въпросната представителна извадка. Ето какво открих: Извадка, която отразява пропорционално основните черти на популацията. Кратко, но за сметка на това конкретно.

И така. Когато наблюдението се базира само и единствено на лични наблюдения върху ограничен кръг от хора, то не няма как да претендира за представителност. И от него не могат да се вадят изводи за цялата група. В случая - жени, които си търсят работа в условията на българската действителност. А след като не могат да се правят основателни иводи, няма как да се претендира, че заключенията, направени въз основа на тези изводи, са валидни за всички членове на съвкупността.

Пример. Мими, Люси и Сиси са три приятелки в тинейджърска възраст. Те решават да посветят един слеобед от своето ежедневие, изпълнено с изключително важни дейности, на простичкото удоволствие да понапазаруват малко. Ботушки. Че сега има намаления и могат да се открият страаашни нещица. След двучасово обикаляне на няколко броя търговски центъра, тип Mall, девойките откриват идеалните ботушки. Поне за тях. Мими си харесва едни лаченки, с 10 см токче с дебелината на игла за бродиране на гоблени и десен на млад гепард в разцвета на силите си. Сиси направо се влюбва в едни подобни, ама с шарки на женски леопард, който тъкмо е приключил с яденето си за деня. Люси не успява да си хареса нищо. Но като се прибира вечерта при своята всеотдайна родителница, възторжено й обяснява за модната тенденция всички тинейджърки да носят ботушки, напомнящи сафари в африканските дебри.

Да де, ама Мая и Лили от съседния клас (оня, дето Ники е в него), решават и те да се отдадат на шопинг терапия през същия този следобед в търсене на идеалните обувки. И ги откриват. Прекраснни туристически обувки, с които мислят да покорят Витоша в някои от следващите уикенди. Галя е с тях по време на търсенето.

На следващия ден, в кафето до училище се виждат Галя и Люси. Те не се понасят особено много, ама няма други свободни места и им се налага да седнат на една маса. Чудейки се за какво да си говорят, те подхващат темата за модните тенденции. И сега. Люси твърди, че тенденцията е да се купуват животински ботушки. А Галя е на мнение, че туристическите обувки стават все по-актуални.

Въпрос: Коя е права?
Отговор: Нито едната.
Всъщност вече е пролет и хората се ориентират към по-отворени обувки.

Вярвайте ми. Видях две приятелки да си купуват.