петък, 27 февруари 2009 г.

Краси

Преди време, в коментарите под един пост се обяснявах като ученичка, че на опера не могат да ме замъкнат и с пистолет, опрян в главата. Да, ама не. Всъщност, така като се замисля, твърдението е все още почти вярно. Почти, защото вчера прекрачих прага на Операта. Но за юбилеен галаконцерт на примабалерината Красимира Колдамова.

Няма смисъл да обяснявам, че балетното изкуство не е сред силните ми страни. Дори е по-правилно да се каже, че не разбирам нищо. От обща култура съм чувала за Жизел и Лешникотрошачката, успявам да разпозная Лебедово езеро и Кармен, но дотам. Поради тази причина бях с леко смесени чувства преди снощния концерт. От една страна стоеше лекото ми притеснение, че балетът може да не ми допадне. От друга страна стоеше възхищението ми към Краси Колдамова. Една дама, която на 70 години продължава да излъчва същото достойнство, грация и финес като по времето, когато е танцувала (което, между другото, не е чак толкова отдавна). Изключително красива и лъчезарна. Просто невероятна.

Операта отвори врати точно в 18:30. Купихме си програми и се настанихме. Залата беше все още почти празна и се възползвах от момента да направя малко снимки.









Галаконцертът бе с участието на ученици на Краси Колдамова. От най-малките чочковци, които тепърва се учат да танцуват до утвърдени вече балетисти, които танцуват по световните сцени.

Тук е моментът да си призная, че ме хвана срам от себе си. Концертът започна с Жизел (II действие). Музика, декори, танцьори - всичко беше прекрасно. Само дето не разбирах какво точно се случва. Досетих се отчасти за сюжета, но мисля, че удоволствието щеше да е далеч по-голямо, ако си бях направила труда да попрочета предварително за какво иде реч.

След Жизел, последва танц на настоящите ученици на Краси Колдамова. Точно тук се появиха и малките чочковци, за които споменах по-горе. Заедно с по-големите ученици, показаха на какво са се научили върху Аве Мария (музика: Й. С. Бах - Ш. Гуно).

Програмата продължи с част от Лебедово езеро. След това се насладихме и на сцената на Умиращия лебед в невероятното изпълнение на Вяра Начева - примабалерина на Щатсбалет (Берлин). Повярвайте ми - останах без дъх! Не мисля, че имам думи, с които да опиша емоцията, която завладя цялата зала. Затова няма и да се опитвам.

Точно преди финала дойде време и за второто действие на Кармен. Отново си издърпах ушите мислено, че не съм се поразровила предварително за подробности.

А финалът... Кадри от балетния спектакъл Едит Пиаф. Хм. В този момент съжалих, че съм пропуснала възможността да го гледам не на запис, а там, на живо, в залата.

Тогава на сцената се появи и Тя - Красимира Колдамова. Причината всички да сме там. През цялото време наблюдаваше спектакъла от една от ложите. Но сега бе време да застане отново под светлината на прожекторите. Не да танцува, а да приема поздравления. Цветята, които получи, заеха половината сцена. Получи поздравления от почти всички институции, за които можете да се сетите. Включително и от министъра на вътрешните работи Михаил Миков (?), социалната министърка Емилия Масларова (??), която бе освиркана от публиката и кмета на София Бойко Борисов (???), чийто букет бе посрещнат с искрен смях и още по-искрено освиркване.

Поне според мен, един от най-големите подаръци направиха БАН, които й дадоха почетната титла академик.

А най-големият подарък бе любовта на всички, които бяхме там. В залата нямаше свободно място. Въпреки леко завишените цени на спектакъла. Знам, че звучи адски клиширано, но си беше така. Положителната емоция бе изписана на всяко едно лице. И на тези в публиката, и на тези, които танцуваха цялата вечер.

Затова искрено и официално заявявам: Снощи бях на балет и ми хареса! И защото ми хареса, няма да се спирам на нещата, които дразнеха. Не организационно, а в резултат на човешка несъобразителност и глупост. Хареса ми и искам да остана с това усещане.

събота, 7 февруари 2009 г.

Случва се

Още едно доказателство за това, че не трябва да се заричам какво няма да правя.

сряда, 4 февруари 2009 г.

Вечерно

Дълъг ден беше. Най-хубавото в него е, че свърши. Но пък времето беше чудесно. Ако не знаех, че е февруари, нямаше и да разбера. Като пекна онова ми ти сълнце... Пей, сърце! Направо си крещеше за разходка. Как да устои човек? Е, не успях и след като приключих с работния процес, отидох на кратка разходка.

Облаците бяха невероятно красиви. За съжаление, цветовете не се задържаха особено дълго, но все пак успях да уловя малка част от тях.









Не бях обръщала внимание, че на площад Славейков са сложили малко по-необикновено осветление.



Призрачните фигури на горната снимка се получиха напълно случайно. Фотоапартчето ми не се справя особено добре със снимане на движещи се обекти, а нямаше как да кажа на хората да спрат да се движат, че да ми се получи снимката. Обаче, като се замисля, така ми харесва повече.



За десерт си оставих днешния фаворит.



Освен лека вечер, искам да ви пожелая да поглеждате по-често нагоре към небето. Има неща, които не заслужават да бъдат пропуснати.