петък, 28 ноември 2008 г.

Малко се ядосах

От няколко седмици насам съм леко раздвоена. Всичко, което се случва у нас и не само (да, включително и любимата финансова криза) си е порядъчно сериозно. От друга страна, реакциите на нашите управляващи ми е невероятно забавна. И сега се чудя какво да правя - да плача ли, да се смея ли...

Допреди десетина дни се наслаждавах на твърдата увереност на властта, че на нас ще ни се размине. Нищо не разбирам от икономика. Признавам си го без никакъв проблем. Не ми е там силната страна. Обаче (понякога) имам някакви начени на логическо мислене. Какво ми минава през главата на мен, като един редови жител на света и България в частност? Не може толкова много държави, които освен всичко друго са и по-добре икономически от нас, да са се стреснали и да предприемат отчаяни мерки за справяне или предотвратяване на кризата, а ние да сме спокойни. Тази цялата история ми напомня за хумора на двамата сладури от Замунда Банана Бенд, които разказваха, че Замунда е независима държава, щото нищо не зависело от нея. И ние така. Ще издържим! Ще се справим. Донт уори, би хепи! Ок. Няма да се тревожа. Ще се радвам, че живея в страна, където икономиката е изключително стабилна и се радваме на невероятен растеж. Цъфтим и връзваме.

След което идва новината на деня. Мисля, че беше някъде в началото на тази седмица. А може и да се бъркам. Дните малко ми се сливат. Та новината беше, че сме навлезнали в период на рецесия. Ама верно ли? Ти да видиш....

Тъкмо се отърсих от тази новина и ни зарадваха с онези 220 милиона. И се почна една драма от типа на: На си ти куклите, дай си ми парцалките. Ама как? Ама защо? Ние не сме виновни! Те лошите хора от Брюксел са виновни. И другите страни крадат, защо само нас наказват? Това ми стана едно от любимите неща, които чух. Цитатът не е дословен, но смисълът беше точно такъв. Не може, бе хора! Не може! Месеци наред от ЕС ни предупреждават, че ако ние не направим нещо, те ще го направят вместо нас. Предупредиха ни веднъж. Предупредиха ни още веднъж. И още веднъж. Ако бяхме в детската градина, сигурно щяха да ни пратят да стоим в ъгъла с вдигнати ръце. Да де, ама не сме в детската градина. И ни взеха парите. Нещо, което си беше напълно очаквано.

Реакциите? Смешни. Оправдания, вдигане на рамене, цъкане с език колко са лоши от Брюксел. И най-вече оправдания. И никаква липса на поемане на отговорност. А днес чух и един невероятен бисер. Ще се опитам да го разкажа, защото не си го спомням дословно. Изказването, ако не се лъжа, бе направено от Петър Димитров - Министър на икономиката и енергетиката. Човекът бил изненадан много неприятно от спирането на парите. Ама много. След това грубо действие от страна на ЕК, сега те можели да преразпределят парите между други страни-членки. Получавало се така, че ЕС давал допълнително пари баш на тия, дето са предизвикали кризата, а ги вземат от нас - най-невинните и онеправданите на този свят.

А за капак на всичко това попаднах и на една друга статия. Прочетете я. Определено е забавно четиво. Аз малко се смях през сълзи, ама както и да е. Ще цитирам само едно нещо и няма да ви занимавам повече: Всички министри и администратори трябва винаги да са готови да носят персонална отговорност за действията си. В тази ситуация в Европейския съюз, ако трябва да сме обективни, половината финансови министри трябва да си отидат, а в България не.

Приятен уикенд на всички!

понеделник, 24 ноември 2008 г.

Made In Bulgaria

В събота се отдадох на разходка, въпреки калта, наченките на лед и пълната липса на почистване. Щраках си безцелно с фотоапаратчето и се наслаждавах на момента. Като тръгнах да преглеждам какво съм запечатала, открих този кадър.



Напълно е възможно само на мен да ми се вижда интересен като кадър. Показах го на няколко души, те ме погледнаха все едно съм им дала да ядат отровни гъби. Но аз упорито не им обръщам внимание и продължавам да си го харесвам.

Студ

Не знам дали сте обърнали внимание, ама навън е студ. Кучешки. Направо не е за хора. Сутринта на една спирка видях две бели мечки да се бият за едно родопско одеало. Не останах да видя края на епичната битка, защото носът ми беше тръгнал да се отчупва от лицето ми. А той си ми трябва. Аз, за разлика от Майкъл Джексън, си държа на него.

Винаги съм се чудила на Съдбата защо е решила да ме позиционира в умерените географски ширини. Аз съм топлолюбиво същество. Вярно, че и през зимата ходя доста леко облечена, но това в защото съм доста сбъркана на тема температури. И може би защото рядко ми се случва, но наистина мразя да ми е студено. А аз за малко неща мога да кажа, че ги мразя. Изброявам ги поименно: лед (слагам го на първо място, че е по-тематичен), копър, магданоз и чесън. Като видя лед и се паникьосвам като магаре на мост. Не могат да ме помръднат. Ни напред, ни назад. Положението е направо страшно. Но пък само как талантливо чистя копър от запечени картофи с кашкавал... Направо съм виртуоз.

Та чудейки се защо съм родена на Балканския полуостров вместо на Хавай, си мечтая колко прекрасно би било да няма зима. Няма да ми се налага да се навличам като ескимос или като пътешественик на арктическа експедиция. Хем ще спестя от зимно облекло, хем ще имам повече място в гардероба. Летните дрехи определено заемат много по-малко пространство.

Освен това, ако няма зима, то няма да има как тя да ни изненадва всяка година. Тогава ще ни изненадват само разни дъждове. Няма да има съчетания от волната програма на състезатели по фигурно пързаляне. Няма да се чудя дали ще са изчистили стълбите на подлеза (в събота по време на Голямото снеговалене се чувствах така все едно изкачвам Хималаите без алпинистка екипировка). Много спортни ми се получават днес сравненията...

Когато ме налегне студ, изпадам в нещо като летаргия. Мислите ми (доколкото изобщо имам такива) започват да се влачат със скоростта на охлюв с ревматизъм. Тъгъдък-тъгъдък и се шмугнат у храстите. Между другото се оказа, че не знам как се пише 'тъгъдък'. Но това не е следствие на студа, а на собственото ми незнание. Затова нещата се получават леко разпокъсани. И хаотични. И не много свързани. Сега само се надявам зимата тази година да приключи по-бързо от миналата, че ме е страх да си помисля какво може да ми се случи при по-продължителен студ. Сега, ако ме извините, мисля да отида и да прегърна радиатора.

четвъртък, 20 ноември 2008 г.

Родопа

Днес ми се пишеше. Мислех да споделя за един нов термин, който чух: позитивно мрънкане. Тези дни, ако ми остане време и ако ме тресне вдъхновението, може отново да се върна на тази тема. А днес я изоставих, защото попаднах на едни прекрасни гайди. И ме обзе лека носталгия по Родопите. Няма отново да ви обяснявам защо има магия в тази планина. Всъщност, изобщо мисля да не говоря повече в този пост.

























понеделник, 17 ноември 2008 г.

И сега какво?

Никак не обичам земетресенията. То не че има какво да им се обича, ама аз съвсем не ги долюбвам. Така съм си от голямото земетресение, което се случи в Турция през 1999г. Тогава си бях в Крумовград. Апартаментът ни е на осмия етаж. Спях си спокойно и в следващия момент усетих как всичко се люлее. Лежах неподвижна и си мислех, че ако помръдна дори и малкия си пръст, ще разруша някакво крехко равновесие, което крепи Вселената и всичко ще се срути върху ми. Или аз ще се срутя върху нещо. И двата варианта не са особено приятни. А онова земетресение си беше гадно. Хем продължително, хем силничко.

Дълго време след онзи трус ми се струваше, че земята се люлее. Нощно време се стрясках от мисълта, че всичко се тресе. Мина ми. За разлика от Турция, тук последствия (освен емоционални) нямаше.

Следващото земетресение, което си спомням, го преживях по време на едно упражнение в университета. Тогава видя, че сградите могат да бъдат изключително гъвкави. Имах чувството, че УНСС се огъва във всички възможни посоки. Шапка свалям на доцента, който но водеше упражнението. Запази спокойствие, въпреки че и него го беше страх. В следващите десет минути в сградата не остана никой. Всички студенти се изнесоха без паника и без викове. Дори имаше и такива, за които прекъсването на лекции и упражнения бе добре дошло.

Събота вечерта си бях у нас. Двете със съквартирантката се бяхме разположили пред телевизора с лаптопите пред нас и не вършехме нищо смислено. Все пак е събота вечер. В следващия момент се чу гръм и сградата подскочи. Не подозирах, че в нея се крият подобни атлетически заложби. Секунди след това последва втория трус. Изплаших се. Обикновено така се случва по време на земетресение.

Слава Богу, всичко се размина само с уплахата. Не бяхме от тези, които излязоха на улицата в очакване на следващ апокалиптичен трус. По-скоро бяхме от тези, които налазиха информационните сайтове в очакване на подробности като магнитут и епицентър. Така де, обичам да съм информирана.

И след това като се почна една драма. Телевизиите онази вечер успяха да се включат само със кратки съобщения, че нещо се е случило. Но за сметка на това в неделя се престараха. То не бяха репортажи, то не бяха интервюта със специалисти, то не беше чудо. Човек ще реши, че настъпва края на света. Специално вчера новините на телевизията на народа BTV почти успя да ме изкара от равновесие. Ако ги слуша човек ще реши, че в събота вечер и неделя сутрин се е случило най-страшното.Разбирам, че през уикендите новините леко не достигат, но те направиха от мухата слон. Засичах. От половин час емисия, точно половината (15 минути) бяха отделени на тази тема. Една жена обясняваше, че до 3 часа сутринта се е държала будна с кафета, защото я било страх да не повтори. След което се уморила и заспала. Само след три часа сън, отново се събудила от трус. Тук малко математиката ми избяга. Ако си е легнала в 3 и се е събудила след три часа от другото земетресение, това означава, че се е стреснала в 6 сутринта. А сутрешното събуждане бе малко след 7. Но нека да не издребнявам излишно.

Да, изплашихме се. Едва ли има човек в София, на който да не му е минала мисълта, че всичко може да се срути. Но не се случи нищо. Няма жертви. Няма разрушения. Освен всичко друго, живеем върху земетръсна зона и трусовете би трябвало да са нещо, което да не изненадва чак толкова много. Да се насажда излишна паника не е сред най-добрите действия. А цялото това говорене на тема Ще ни раздруса ли по-силно този път или да? е абсолютно ненужно.

Това, което трябва да се прави, е да се научат хората как да реагират в подобни ситуации. За да може, ако наистина се случи силно земетресение, да се реагира адекватно. Което отново ме навежда на мисълта за любимото ми Министерство на извънредните ситуации и липсата му на каквато и да е било разумна реакция, но мисля да не се захващам отново с тази тема.

Но стига съм разтягала и аз локуми за земетресението. Пожелавам ви лека работна седмица и по-малко причини за паника.

неделя, 16 ноември 2008 г.

Три месеца по-късно

Вчера имах среща с една прекрасна млада дама. Представих ви я преди около три месеца. Бо.













Размазаното петно на следващата снимка е гордата леля.

петък, 14 ноември 2008 г.

Интервю

Интервюто за работа си е като първата среща. Поне за мен.

Подготовката е страшна. Първо се започва с култовия въпрос: Какво да облека? Тук жените ще ме разберат прекрасно. Няма нищо по-отчайващо от това да застанеш пред отворения гардероб (все още не съм дорасла да ползвам цяла стая за целта) и да не знаеш какво да облечеш. Чуденето е голямо. След близо половин час, прекаран в почесване, въртене, нечленоразделна реч и тихо отчаяние, решението най-накрая е взето. След което се променя още двайсетина пъти.

След като приключи драмата, свързана с одеждите, настава време за гримиране. Тук ще си призная най-чистосърдечно, че се гримирам рядко. Дето се вика - веднъж годишно, а тази година два пъти, че е високосна. Но поне имам добри запаси от мазила. А процедурата по прилагането им по моята личност съм я оптимизирала до максимум десет минути. Да, правилно прочетохте. Десет (10) минути. Не един час. Имах щастието да работя в една прекрасна козметична девизия, където минах кратък курс на обучение: Що е то грим и как да го използваме така, че да не приличаме на клоун.

Облечена, гримирана, с много пяна по косата + една диадемка за разкош, тази вечер се отправих към едно интервю за работа. Аналогията за първата среща се допълва от лекото пристягане в коремната област (не ми стяга панталончето, просто ми е притеснено), натрапчивото съмнение, че може да не се харесаме и леко нетърпение.

Влезнах в офиса на агенцията, която е натоварена с тежката задача да намери на фирма Х перфектният кандидат за позиция Y. Любезната дама ме води в нещо, което трябва да е стая за интервюта с такива като мен. Кани ме да се настаня и обещава да се върне след малко.

Стаичката е продълговата. Точно до вратата, откъдето влязох, има масичка с два стола. Избирам този, който е по-отдалечен от вратата. Пространството е малко и ако седна на другия, дамата ще има проблем след това със собственото си настаняване.

Сядам на столчето и се оглеждам из помещението. Така и така чакам... Какво виждам? Мивка. Шкаф, на който има две обърнати надолу чаши, бутилка минерална вода, телбод и няколко цветни листчета. До мивката е позиционорана една добре гледана драцена. След кратко вглеждане откривам, че зад нея се крие плюшен жираф. Симпатичен е. На масата пред мен предметите са сведени до минимум. По средата е разположена декоративна хартиена лента. Всъщност не е точно по средата и аз веднага поправям тази грешка. Десет морски камъчета. Специално ги преброих. Дамата се забави. Ваза без цвете. И моливник.

Интервюто вече е в своя разгар. Отговорила съм на оригиналните въпроси: Как се виждате след няколко години? Какво очаквате от бдещия си работодател? Кое ви мотивира за дадена работа? Отговорила съм с още по-оригинални отговори и виждам как нещата вървят към своя естествен завършек. В този момент дамата извади един лист с 5 фигури на него и ми го даде. Коя фигура ме определя най-добре? Замислих се дали съм квадрат, правоъгълник, триъгълник, кръг или начупена линия... Понякога HR техниките ми идват малко в повечко. След това подреждах цветни карти. Усещането, че съм се върнала в детската градина се засилваше с всяка отминала минута.

Половин час след началото, интервюто приключи. Видяхме се. Опознахме се. Разказахме си историите. Поне аз. Пошегувахме се. Посмяхме се. Казахме няколко клишета. Типична първа среща. И като след всяка среща остана висящ въпросът: И сега? Ще се вземаме ли или...?

вторник, 11 ноември 2008 г.

Преразказ с елементи на разсъждение

Ровичкам си се, значи, аз из обявите за работа в нета. Къде служебно, къде за лична употреба. Служебно, защото, като уважаваща себе си верига ресторанти, набираме персонал. Личната употреба мисля, че няма смисъл да коментирам за какво ми е.

И така, ровя си аз и съм се хванала за главата. Предлагането варира някъде към абсолютната нула. Защо ли? Ами защото има финансова криза! Нали знаете, че в момента е много актуално първопричината за всичко да е именно финансовата криза? Има задръстване? Виновна е финансовата криза! Цените на бензина се покачват? Финансовата криза! Цените на бензина падат? Финансовата криза! Половинката ви кръшка? Финансовата криза! Като се абстрахираме от шеговития тон, липсата на обяви верно си е свързана с кризата, но не ми се навлиза в сериозни размисли. И без това съм претоварила двете си нещастни мозъчни клетки в последно време, та не ми се ще да издевателствам още над тях. И те душа носят.

И така, ровя си аз и съм се хванала за главата. И се сещам за Моканина и репликата му за мъката и света. В този великолепен момент попадам на нещо, което искрено ме втрещява. И изумява. Дето се вика, направо се сащисах. Прилагам снимков материал:



Умишлено оставям и телефона, и всичко останало. Подобно чудо не може да се крие от света. Сърцето ми не би го допуснало.

Какво имаме тук? Работа на мобилен телефон. Ок. Чудесно. За това квалификация не се изисква. Изисква се само умение да се натискат две копчета (при някои апарати дори копчето е едно) и да се говори. Упс. Това последното може да се окаже проблем. Ама да му мислят авторите на обявата.

После идва забавната част. В смисъл, че разговорите, които ще се водят, са забавни. Вие какво си помислихте? Работата е сериозна, постоянна, интересна и забавна. Малко се обърквам от комбинацията от сериозност и забавление, но поемам дъх и продължавам с четенето. Изискването за владеене на чужди езици (макар и слабо) ще отсее няколко добри кандидати, но такъв е животът! Който се учи, той ще сполучи.

Но най-много ми хареса уточнението, че не става дума за еротичен телефон. Аз че съм глупава, глупава съм. Това си е ясно. Ама... хайде, моля ви се, обяснете ми колко хора ще се навият да се обадят на импулсен телефон, за да си говорят за времето, постановките на балетната сцена за новия сезон или за финансовата криза? Сега се сещам, че може да има неразбрани мъже, които ще се опитат да намерят поне малко съпричастност в лицето на анонимен глас в слушалката. Мдаааа, ще се обаждат за повдигане на самочувствието. И не само.

Хареса ми и как леко и небрежно е оставен вратичката, че вие си решавате с кого какво да говорите. Важното е да ви се обадят пак, че от това зависи и заплащането.

Споменавам само мъже като обаждащи се, защото и в обявата си е казано в абсолютно прав текст: Кандидатките се обучават няколко дни по три-четири часа.

Ела, Вълчо, изяж ме!

ПП Ох, исках да се получи малко по-леко и малко по-забавно, но очевидно съм си забравил чувството за хумор у нас да поспи малко.

неделя, 9 ноември 2008 г.

Облаци крепят небето

Отново ме налегнаха мисли за лятото. Дали защото упорито не искаше да си отиде или защото най-накрая наистина си тръгна. Няма значение. Пак ще дойде. А дотогава...

From Belogradchik


From Belogradchik




From Pashalijca


From Pashalijca


From Pashalijca








четвъртък, 6 ноември 2008 г.

Откритие

Току-що направих едно невероятно откритие!

Открих перфектната комбинация от двете ми любими неща.

Excel и музика.

Направо си нацелих промоция от типа 2 в 1.

Чудите се как се комбинират музика и Excel в едно?

Е, и аз се чудих! Но вече не.

Заповядайте:



Повече инфо - тук.

неделя, 2 ноември 2008 г.

Време за почивка

Последните седмици бяха леко напрегнати. Работните дни бяха дълги, а свободното време почти липсващо. Затова си бях обещала този уикенд да направя всичко възможно, за да оползотворя максимално всяка свободна минута. И си изпълних обещанието.

Днешният следобед бе отреден за разходка с една дама, която не не бях виждала от месеци. Мястото е Южният парк. Много приятно впечатление ми направиха две неща. Първо: Почти не видях боклуци извън кошчетата. Върнах си надеждата, че има шанс народът да се научи, че боклуците не се хвърлят където му скимне на човек, а на специално отредени за целта места. Викат им се кошчета за боклук. Второ: Паркът беше пълен с разхождащи се хора. А сред тях преобладаваха млади семейства с деца.

И за да не стана съвсем досадна с излишни приказки, започвам със снимковия материал от днешния следобед.









Спирам вече с гълъбите.











И малко опити за нощно снимане. Не много успешни, но все пак...