Обичам държавната ни администрация! Обичам да ми се налага да се сблъсквам с прекрасните и мили хора, които са там, за да помагат на заблудените и неориентирани граждани (в последната категория се причислявам и аз)! Но най-вече обичам работното време на администрацията!
Наложи ми се да се отбия през НОИ. На пръв поглед нищо и никаква работа - трябваше само да взема една белжчица. Тип удостоверение. Цялата предварителна дейност по въпросното удостоверение вече е свършена, за мен остава само да се занеса до сградата на бул. Стамболийски и да взема заветния лист хартия. Знаех къде е. Знаех коя е стаята. Знаех, че трябва да отида във вторник.
Въоръжена с цялата тази информация, наивно си мислех, че процедурата по вземане на листчето с печат няма да отнеме никакво време. Да, ама не! Ясно е, че моята няма да стане както я мисля аз. Никаква изненада няма, дами и господа! Предсказуема съм като преизбиране на Яне Янев.
Напред към същността, Верче, не се отплесвай както обикновено. След всичките инструкции, които получих, взех своето информирано решение да отида в НОИ някъде по обед. По-точно към 13:00 - хем, ще ми се впише в моята обедна почивка, хем, ако те имат тяхна си, най-вероятно ще я избегна. Предупредих в офиса, че е възможно да се позабавя, метнах се на автобуса и без нито едно загубване се озовах Там. Но това не е всичко! Не успях да се загубя дори и из коридорите! (благодаря ти, Мим:)) Намерих заветното гише и с трепет в сърцето забелязах как пред него няма хора. Може би това трябваше да посади съмнението в мен, но както казах вече - наивност, какво да я правиш... Поогледах се... беше съмнително спокойно. Съмнително спокойно... Загледах се по-задълбочено и тогава я видях! Табелата с работното време!
от 8:30 до 12:00
И за да е картинката още по-прекрасна, удостоверението, за което бях отишла, може да се взема само и единствено във вторник. От 8:30 до 12:00.
Кой дошъл - дошъл. Останалите - другия вторник.
08 февруари 2011, вторник
21 октомври 2010, четвъртък
Час пик
Четвъртък вечерта. Успях да се измъкна от офиса почти навреме. Мислите ми от „служебни” започнаха бавно, но сигурно да се предвижват към графа „свободно време”. Тръгнах към спирката, като умишлено пренебрегнах двете бели мечета, които се боричкаха за едно родопско одеяло. В интерес на истината, времето не беше чак толкова свирепо, но нещо тези дни все не ми е толкова топло, колкото на мен ми се иска. За компания днес си бях избрала Sully Erna. Ех, това момче беее….. Добре пее! С чувство, някак си… Отплеснах се.
Географски погледнато разстоянието между офиса и спирката е изключително кратко. На практика обаче се оказва, че не се минава толкова лесно, тъй като по трасето има един изключително интересен светофар, на който обикновено си изчаквам живота. Но аз съм добро и културно същество и колкото и да ме изнервя чакането, никога не пресичам на червено. Ама никога! Та, стигнах аз до този преломен момент и точно тогава видях как автобусът, който се бях запътила да чакам, се отправи към спирката със страшна сила. При това празен! Чудо! Аз – от другия край на булеварда. А светофарът – ярко червен! На мен ми е студено, но принципите са си принципи. Въздъхнах тихо, мислено избърсах една въображаема сълза от ъгъла на окото си и продължих да си стоя от грешната страна на улицата.
Най-накрая малкото зелено човече се появи и аз пресякох. Ентусиазмът ми от края на служебната част от деня все още беше наличен, но бе някак леко посивял в единия си ъгъл. За моя радост Sully продължаваше да дава всичко от себе си за поддържане на баланса в емоционалното ми състояние. След десетина минути се появи и автобусът. Вече бях свикнала с температурите на открито и 27те градуса, които ме посрещнаха в 74 леко ме смутиха. Скарах си се възмутено (естествено, скандалът, който си вдигнах, се разрази само и единствено в мен си), че все не може да ми се угоди и се подготвих да преживея предстоящите задръствания.
Лирическо прекъсване: Като казах „задръствания” – ало, Общината! Да имате още някоя улица около нас, която бихте могли да затворите? Мисля, че има все още няколко, по които се движат МПС-та. И освен това любезно Ви напомням, че не сте променили/спрели/извратили всички линии на Центъра за градска мобилност (доскоро познат като СКГТ). Можете и още. Вярвам във Вас! Край на лирическото прекъсване.
Каква беше изненадата ми, когато се оказа, че първото очаквано задръстване липсва. Аха! Има значи справедливост. Може да изпуснах празния автобус, но пропускам едно задръстване. Ако имаше място, бих изтанцувала танца на радостта, но за щастие на околните такова нямаше и аз си останах неподвижна в ъгъла. Сърцето ми се изпълни с още повече възторг, когато се оказа, че липсва и второто задръстване! О, велик момент! (Простете многото удивителни, но наистина се вълнувам). Няма задръствания, автобусът не беше претъпкан… Какво повече може да иска човек от живота?
Точно в мига на най-великата ми радост настъпи Обратът! Точно се бях подпряла по възможно най-удобен начин и на една спирка се качи един Пенсионер… Със сакче… И дръвче! Дръвче – дръвче. Как дойде. То място в автобуса има… Не би трябвало да пречи… Да, ама не! Дядото си хареса точно 20те свободни сантиметра до мен. Хареса ги за себе си, за сака и за дръвчето. И сякаш изведнъж клонките на фиданката се оказаха в непосредствена близост до мен. По-точно до очите ми. Направих една бърза и ловка маневра и се спасих от угрозата да се простя със зрението си. Спасих се от клонките, но се натъкнах на сакчето. Отместих още малко в страни. Наивно си помислих, че това е краят. Но не би! Оказах се притисната до една дама, кояято очевидно беше ходила преди това в Молъ. И беше пазарувала. Точни три хартиени торбички. Лошо няма. Мисля, че от едната ще ми остане лека синина, но това е бял кахър. По-големият проблем беше чадърът на дамата. От онези големите, с дървени дръжки. Дето могат да се използват за самоотбрана. Стиснах зъби и се отместих още малко.
Както се забавлявах в ролята си на пешка в кофти шахматна партия, се оказа, че сме стигнали до следвщата спирка. Народът се разреди с още половин идея и аз успях да се добера до безопасна позиция. Отдъхнах си. Може би трябваше да усетя потенциалната опасност в лицето на качилата се млада майка, придружена от симпатичното си 3-4 годишно момченце. Може би… Но бях ловко заблудена от големите и тъмни очички на малчугана, докато детето си търсеше място, за което да се хване, за да не се пребие. Като добър човек (понякога съм и такава), направих място на майката и момченцето. И тогава разбрах в какъв капан бях попаднала. Зад гърба ми имаше седалки и хора, от двете ми страни имаше още хора, а пред мен се намираше едно хиперактивно дете, което започна да се катери по железа и плоскости като един истински малък Тарзан. Трябва да призная, че постигна феноменални успехи в катераческите си опити, Мисля, че като порасне, трябва да се заеме професионално с катерене. Очевидно силите на майката бяха на изчерпване и не успяваше да укроти опитите на любимото си дете. Едва когато малкото му симпатично краче се срещна с моето нищо неподозиращо коляно, майката събра достатъчно енергия да го озапти.
Най-сетне дойде и моята спирка. Изсипах се от автобуса и започнах да благодаря на всички светии, за които се сетих, въпреки че по принцип съм в доста равнодушни отношения с всякакви религиозни истории. Все още потръпвам от вида на дръвчето, протегнало оголени си клонки към очите си. Все още мисълта ми е преследвана от опасното оръжие, маскирано като чадър. Все още усещам удара на малкия калпазанин в коляното си.
И тъй като не мога да измисля никакъв смислен завършек на тази така дълга и безсмислена история, просто ще кажа едно финално „Мрън” и ще напиша „Край”.
Географски погледнато разстоянието между офиса и спирката е изключително кратко. На практика обаче се оказва, че не се минава толкова лесно, тъй като по трасето има един изключително интересен светофар, на който обикновено си изчаквам живота. Но аз съм добро и културно същество и колкото и да ме изнервя чакането, никога не пресичам на червено. Ама никога! Та, стигнах аз до този преломен момент и точно тогава видях как автобусът, който се бях запътила да чакам, се отправи към спирката със страшна сила. При това празен! Чудо! Аз – от другия край на булеварда. А светофарът – ярко червен! На мен ми е студено, но принципите са си принципи. Въздъхнах тихо, мислено избърсах една въображаема сълза от ъгъла на окото си и продължих да си стоя от грешната страна на улицата.
Най-накрая малкото зелено човече се появи и аз пресякох. Ентусиазмът ми от края на служебната част от деня все още беше наличен, но бе някак леко посивял в единия си ъгъл. За моя радост Sully продължаваше да дава всичко от себе си за поддържане на баланса в емоционалното ми състояние. След десетина минути се появи и автобусът. Вече бях свикнала с температурите на открито и 27те градуса, които ме посрещнаха в 74 леко ме смутиха. Скарах си се възмутено (естествено, скандалът, който си вдигнах, се разрази само и единствено в мен си), че все не може да ми се угоди и се подготвих да преживея предстоящите задръствания.
Лирическо прекъсване: Като казах „задръствания” – ало, Общината! Да имате още някоя улица около нас, която бихте могли да затворите? Мисля, че има все още няколко, по които се движат МПС-та. И освен това любезно Ви напомням, че не сте променили/спрели/извратили всички линии на Центъра за градска мобилност (доскоро познат като СКГТ). Можете и още. Вярвам във Вас! Край на лирическото прекъсване.
Каква беше изненадата ми, когато се оказа, че първото очаквано задръстване липсва. Аха! Има значи справедливост. Може да изпуснах празния автобус, но пропускам едно задръстване. Ако имаше място, бих изтанцувала танца на радостта, но за щастие на околните такова нямаше и аз си останах неподвижна в ъгъла. Сърцето ми се изпълни с още повече възторг, когато се оказа, че липсва и второто задръстване! О, велик момент! (Простете многото удивителни, но наистина се вълнувам). Няма задръствания, автобусът не беше претъпкан… Какво повече може да иска човек от живота?
Точно в мига на най-великата ми радост настъпи Обратът! Точно се бях подпряла по възможно най-удобен начин и на една спирка се качи един Пенсионер… Със сакче… И дръвче! Дръвче – дръвче. Как дойде. То място в автобуса има… Не би трябвало да пречи… Да, ама не! Дядото си хареса точно 20те свободни сантиметра до мен. Хареса ги за себе си, за сака и за дръвчето. И сякаш изведнъж клонките на фиданката се оказаха в непосредствена близост до мен. По-точно до очите ми. Направих една бърза и ловка маневра и се спасих от угрозата да се простя със зрението си. Спасих се от клонките, но се натъкнах на сакчето. Отместих още малко в страни. Наивно си помислих, че това е краят. Но не би! Оказах се притисната до една дама, кояято очевидно беше ходила преди това в Молъ. И беше пазарувала. Точни три хартиени торбички. Лошо няма. Мисля, че от едната ще ми остане лека синина, но това е бял кахър. По-големият проблем беше чадърът на дамата. От онези големите, с дървени дръжки. Дето могат да се използват за самоотбрана. Стиснах зъби и се отместих още малко.
Както се забавлявах в ролята си на пешка в кофти шахматна партия, се оказа, че сме стигнали до следвщата спирка. Народът се разреди с още половин идея и аз успях да се добера до безопасна позиция. Отдъхнах си. Може би трябваше да усетя потенциалната опасност в лицето на качилата се млада майка, придружена от симпатичното си 3-4 годишно момченце. Може би… Но бях ловко заблудена от големите и тъмни очички на малчугана, докато детето си търсеше място, за което да се хване, за да не се пребие. Като добър човек (понякога съм и такава), направих място на майката и момченцето. И тогава разбрах в какъв капан бях попаднала. Зад гърба ми имаше седалки и хора, от двете ми страни имаше още хора, а пред мен се намираше едно хиперактивно дете, което започна да се катери по железа и плоскости като един истински малък Тарзан. Трябва да призная, че постигна феноменални успехи в катераческите си опити, Мисля, че като порасне, трябва да се заеме професионално с катерене. Очевидно силите на майката бяха на изчерпване и не успяваше да укроти опитите на любимото си дете. Едва когато малкото му симпатично краче се срещна с моето нищо неподозиращо коляно, майката събра достатъчно енергия да го озапти.
Най-сетне дойде и моята спирка. Изсипах се от автобуса и започнах да благодаря на всички светии, за които се сетих, въпреки че по принцип съм в доста равнодушни отношения с всякакви религиозни истории. Все още потръпвам от вида на дръвчето, протегнало оголени си клонки към очите си. Все още мисълта ми е преследвана от опасното оръжие, маскирано като чадър. Все още усещам удара на малкия калпазанин в коляното си.
И тъй като не мога да измисля никакъв смислен завършек на тази така дълга и безсмислена история, просто ще кажа едно финално „Мрън” и ще напиша „Край”.
08 октомври 2010, петък
Война и мир
Преди всичко искам да кажа, че съм пацифист. Въпреки че заплашвам разни хора с физическа саморазправа и понякога (само понякога) тайничко си мечтая да разполагам с оръжие за масово унищожение или просто с телефона на някой наемен убиец, аз всъщност никак не одобрявам насилието. Дори бих казала, че казвам твърдо "Нье" по въпроса за войната, насилието и причиняването на каквато и да е болка на живо същество.
Но... Нали не очаквахте да се размине положението без някое многозначително 'но'? Но всеки принцип рано или късно бива подложен на проверка. Вариантите след това не са много. Или остава непокътнат, или се срива с гръм и трясък, или се отървава полужив със силно разтеглени граници.
При мен положението е тежко. Не просто мисля да приложа насилие, но дори планирам да извърша масово убийство. Всъщност аз съм просто част от цяла организация, която се е заела с планирането и разработването на стратегия. Защото военните действия вече започнаха.
Обединеният фронт се сформира едва тази седмица. До този момент военните доействия се водеха без основна идея, на различни полета и почти на принципа на партизанска война. Отделна група нападат локално, водят неравна борба, а след оттеглянето от бойното поле се прави отчет на жертвите и от двете страни. Следва прегрупиране и нови спорадични атаки. И така месеци наред. Размерът на противника може да е в негов ущърб, но за сметка на това компенсира с численост и висока скорост на предвижване. И без значение дали нападаме с газообразни или твърди оръжия, Те винаги се завръщат. Все повече и повече.
В последно време дори в главата ми започва да се заражда страшната мисъл, че Те са намерили някой склад с противогази и са се презапасили. Почти мога да си представя как преди да предприемат поредния набег, се строявят в редичка и един отговорник им раздава противогазите. Гадове!
Хлебарки! Вмъкват се през тръбите и канализацията. Крият се навсякъде. Никога не знаем кога и къде ще ги срещнем. Очаквам скоро да започна да съновам кошмари. Затова си казахме: "Стига! Това повече не може да продължава!" Почти бяхме узрели за идеята за обединена съпротива и тогава се появи Дядото-от-долния-етаж. Предложи стратегия и план, които прегърнахме със страшен ентусиазъм. За да не заподозре Врагът за Съпротивата, продължаваме с локалните действия до осъществяване на колективната атака. Ще наемем професионалист, оборудван с необходимото снаряжение. Ще координираме действията с целия вход и ще ги изтребим до крак. Скоро... Много скоро... Много, много скоро...
Но... Нали не очаквахте да се размине положението без някое многозначително 'но'? Но всеки принцип рано или късно бива подложен на проверка. Вариантите след това не са много. Или остава непокътнат, или се срива с гръм и трясък, или се отървава полужив със силно разтеглени граници.
При мен положението е тежко. Не просто мисля да приложа насилие, но дори планирам да извърша масово убийство. Всъщност аз съм просто част от цяла организация, която се е заела с планирането и разработването на стратегия. Защото военните действия вече започнаха.
Обединеният фронт се сформира едва тази седмица. До този момент военните доействия се водеха без основна идея, на различни полета и почти на принципа на партизанска война. Отделна група нападат локално, водят неравна борба, а след оттеглянето от бойното поле се прави отчет на жертвите и от двете страни. Следва прегрупиране и нови спорадични атаки. И така месеци наред. Размерът на противника може да е в негов ущърб, но за сметка на това компенсира с численост и висока скорост на предвижване. И без значение дали нападаме с газообразни или твърди оръжия, Те винаги се завръщат. Все повече и повече.
В последно време дори в главата ми започва да се заражда страшната мисъл, че Те са намерили някой склад с противогази и са се презапасили. Почти мога да си представя как преди да предприемат поредния набег, се строявят в редичка и един отговорник им раздава противогазите. Гадове!
Хлебарки! Вмъкват се през тръбите и канализацията. Крият се навсякъде. Никога не знаем кога и къде ще ги срещнем. Очаквам скоро да започна да съновам кошмари. Затова си казахме: "Стига! Това повече не може да продължава!" Почти бяхме узрели за идеята за обединена съпротива и тогава се появи Дядото-от-долния-етаж. Предложи стратегия и план, които прегърнахме със страшен ентусиазъм. За да не заподозре Врагът за Съпротивата, продължаваме с локалните действия до осъществяване на колективната атака. Ще наемем професионалист, оборудван с необходимото снаряжение. Ще координираме действията с целия вход и ще ги изтребим до крак. Скоро... Много скоро... Много, много скоро...
15 септември 2010, сряда
15ти септември, цветя и карамфили
Днес е светъл ден в календара на всяко семейство, което има щастието да притежава един или повече представители на ученическото съсловие. Ще кажете: Да е светъл, да е светъл… колко да е светъл? Ако се опрем на климатичната обстановка – много светъл. Днес беше пекнало едно слънце… пей сърце! Ако се замислим за финансовата страна на нещата… мисля си, че денят по-скоро би могъл да се определи като „леко тъмнеещ”. Но да не се отплесвам в излишни подробности, а да се отправя към по-смислена /доколкото изобщо може да се получи нещо смислено/ част от своето повествование.
И така – днес е 15ти септември. Навсякъде по улиците могат да се видят горди родители, помъкнали за ръка своите не дотам щастливи, но за сметка на това перфектно облечени поколения. И, разбира се, всяка една подобна мини компания се е снабдила с Букет. Умишлено го пиша с главна буква, за да подчертая огромната му важност и значимост. Защото какво е един ученик в първия си учебен ден, ако няма в ръцете си Букет. Който ученикът се предполага, че трябва да връчи на любимия си учител в знак на уважение, респект и почти възхита. Обаче!
Учениците много, а китките и магазините за китки не чак толкова. Но предприемчивите търговци са намерили решение и на този нелек проблем. Накъдето и да се обърнете, на всяко свободно от паркирали коли място, днес се мъдрят мобилни сергийки с цветя. Още от предишната вечер, цветопродавците са започнали да мъкнат огромни количества цветя. Все още се чудя къде са успели да ги складират, но май това е най-малкият проблем. Сега, на заветната сутрин, всички артикули са примамливо подредени в пластмасовите вази и разнасят ухание в околната атмосфера. Е, вярно е, че голяма част от тях са розАви карамфили. В този ред на мисли, народът не се ли научи, че карамфили се подаряват само в един единствен случай и той не е нито 15ти септември, нито 8ми март, нито 14ти февруари. Но пък бяха във всякакви вариации – единични бройки с панделка, единични бройки без панделка, опаковани в целофан, неопаковани, дори и такива, които не бяха карамфили! Търговията кипи със страшна сила! Пред една сергия са се спрели три малки групички с пременени ученици и изнервени майки, които се опитват да си изберат нещо по-свежо от леко посърналата продукция. Пред един магазин се вие опашка, сравнима с тези от времето на една предишна криза, когато раздаваха олио без купони. Очаквам скоро да се разрази батална сцена, която да посрами опълченците на Шипка и битката при Клокотница, взети заедно. Но не би! Всичко остана в рамките на нормалното и денят отмина без флорални инциденти.
Носех се аз из улиците на този пореден първи учебен ден, разминавах се с малки, големи и още по-големи хора сБбукети в ръка, вдишвах с пълни гърди смесицата от аромата на цветята и аромата на изгорели газове и си мислех: Абе, днес май е денят е по-светъл за продавачите на цветя, отколкото за учениците и родителите им…
ПП Същото това нещо може да се каже и за 8ми март, и за 14ти февруари, само дето трябва да смените ученици/родители със съответните главни действащи лица.
И така – днес е 15ти септември. Навсякъде по улиците могат да се видят горди родители, помъкнали за ръка своите не дотам щастливи, но за сметка на това перфектно облечени поколения. И, разбира се, всяка една подобна мини компания се е снабдила с Букет. Умишлено го пиша с главна буква, за да подчертая огромната му важност и значимост. Защото какво е един ученик в първия си учебен ден, ако няма в ръцете си Букет. Който ученикът се предполага, че трябва да връчи на любимия си учител в знак на уважение, респект и почти възхита. Обаче!
Учениците много, а китките и магазините за китки не чак толкова. Но предприемчивите търговци са намерили решение и на този нелек проблем. Накъдето и да се обърнете, на всяко свободно от паркирали коли място, днес се мъдрят мобилни сергийки с цветя. Още от предишната вечер, цветопродавците са започнали да мъкнат огромни количества цветя. Все още се чудя къде са успели да ги складират, но май това е най-малкият проблем. Сега, на заветната сутрин, всички артикули са примамливо подредени в пластмасовите вази и разнасят ухание в околната атмосфера. Е, вярно е, че голяма част от тях са розАви карамфили. В този ред на мисли, народът не се ли научи, че карамфили се подаряват само в един единствен случай и той не е нито 15ти септември, нито 8ми март, нито 14ти февруари. Но пък бяха във всякакви вариации – единични бройки с панделка, единични бройки без панделка, опаковани в целофан, неопаковани, дори и такива, които не бяха карамфили! Търговията кипи със страшна сила! Пред една сергия са се спрели три малки групички с пременени ученици и изнервени майки, които се опитват да си изберат нещо по-свежо от леко посърналата продукция. Пред един магазин се вие опашка, сравнима с тези от времето на една предишна криза, когато раздаваха олио без купони. Очаквам скоро да се разрази батална сцена, която да посрами опълченците на Шипка и битката при Клокотница, взети заедно. Но не би! Всичко остана в рамките на нормалното и денят отмина без флорални инциденти.
Носех се аз из улиците на този пореден първи учебен ден, разминавах се с малки, големи и още по-големи хора сБбукети в ръка, вдишвах с пълни гърди смесицата от аромата на цветята и аромата на изгорели газове и си мислех: Абе, днес май е денят е по-светъл за продавачите на цветя, отколкото за учениците и родителите им…
ПП Същото това нещо може да се каже и за 8ми март, и за 14ти февруари, само дето трябва да смените ученици/родители със съответните главни действащи лица.
21 май 2010, петък
Един много дълъг четвъртък
Събуждане: 7:00 am
Безбожно рано. Не съм ставала в този час от години. Но успехът иска жертви.
От точка А до точка Б (жк Гоце Делчев – Дружба 1)
Твърде рано е дори за задръствания. Народът се движи все едно на автопилот. Аз не правя изключение. Дамата на седалката до мен е помъкнала един огромен чадър, който се чуди къде да дене. Докато е в тролея не достига до крайно решение.
На любимата Плиска се забелязва обичайното оживление. Мисля, че не съществува момент, в който да не е оживено. Стоя вече 10 минути на опашка за билети. Звучи по-мащабно отколкото е в действителност, но времето не е преувеличено. Пред мен има точно двама души през цялото време, но служителката зад малкото прозорче работи с невероятна скорост, а освен това май пише фактура. Господ да ми е на помощ.
604 се появява като от нищото 2 минути по-рано от изписаното на таблото. Скоро разбирам защо. Шофьорът се опита да изправи един завой като май го взе заедно с бордюра. Буквално. Имах странното усещане, че или част от автобуса остана на този тротоар или част от тротоара остана с автобуса.
Интервю 1
Идея си нямам как успях да стигна цяла. Вмъквам се в асансьора благодарение на любезните „домакини” в него, които го задържаха. Малко след мен се вмъква и една дама, която започна да се оплаква от хрема. В стомаха ми се промъкна неприятно предчувствие.
Вкарват ме в заседателна зала, в която още не съм била. Седя, пия вода и чакам. Вратата се отваря и неприятното ми предчувствие приема физически облик. Дамата с хремата е шефът на дивизията и очевидно не е в добро настроение. Следващите 40 минути си повтарям наум, че все пак съм на интервю за работа и ако искам да почна там, няма да е никак добре, ако напсувам шефката или ме избие на открита агресия. Резултатът от търпението ми – разделяме се с усмивка и ми казват да чакам ‘feed back’ след седмица-две. Продължавам да се усмихвам, а мислено се потупвам по рамото, защото е много трудно човек да се усмихва със здраво стиснати зъби.
От точка Б до точка В (Дружба 1 – Бизнес парк Младост 4)
Този път предвижването е далеч по-бързо. Дори пристигам много по-рано. Решавам, че сега е моментът да изпия едно кафе на (сравнително) спокойствие и се отправям смело към Pizza Hut. Хем да видя какво правят, хем да вкарам малко кофеин в кръвообращението си. Влетявам в ресторанта, като си мисля, че поради ранния час (едва 10 и нещо е) няма да е лудница и ще успея да се видя с народа. Да, ама не! Не просто има една заета маса, но хората на нея са сред най-любимите ми. Бившият ми шеф с половината ми бивши колеги са събрани на оперативка на сравнително необичайно място. Обикновено се вясват в тоз ресторант веднъж годишно, но аз съм с късмет и успявам да ги уцеля. Успокояват ме две неща – липсва моята голяма любимка и върху лицето на Шефа се изписва далеч по-голяма изненада да ме види, отколкото на моето, като видях него. Гадно да му е! Поздравявам изключително ведро (май трябва да се пробвам като актриса някъде…) и сядам на една маса с гръб към тях, че да ги оставя да си проведат оперативката на спокойствие. За всеобща радост тя е кратка, но много емоционална. Явно някои неща наистина не се променят… След като си тръгват, наваксвам с новините и си допивам кафето с удоволствие.
Интервю 2
Младежът с розовата риза от миналия път днес се е решил в светло зелено. Обяснява ми, че сегашната ми среща ще е само с Дъ Шефката. Ок. Дамата ми задава въпроси, на които имам чувството, че отговарям за поне стотен път. Но се усмихвам почти като министър Анна-Мария Борисова и се опитвам да изглеждам като най-добрия им възможен избор за тази позиция. Май наистина трябва да се пробвам и като актриса. ..Дали съм успяла, ще ми съобщят другата седмица. Те поне са по-експедитивни.
От точка В до точка Г (Бизнес Парк – Люлин 1)
С кратка спирка в Happy-то до св. Неделя, че е близо до метрото. Най-дългата пауза днес. Час и половина почивка. Поръчвам си мини палачинки, които наистина се оказват твърде мини. Но са вкусни. Тъкмо паля цигара и се заемам с книжката, която си нося и в Happy вече не е чак толкова забавно. С викове, суматоха и никакво уважение към околните нахлува една група от 20на гръцки пенсионери, които, както се оказа, не говорят и дума на английски. Но се опитваха всячески да си комуникират със сервитьорките. Тези деца наистина имат невероятно търпение. Опитвам да се продължа с книжката и дори успявам след като гърците са настанени и шумът е стихнал до обичайното равнище.
Интервю 3
Най-безнервното. Въпросите са все същите, но поне дамата срещу мен изглежда сравнително дружелюбна. И си говорим за сладки неща. А аз съм пристрастена към сладкото. След 45 минути ме изпраща до портала и по пътя си говорим за несъществени глупости. Резултатите - до две седмици.
Някъде по това време започвам да усещам, че емоциите от деня започват да вземат превес и че май съм уморена. От говоренето на едни и същи неща. От усилията да изглеждам ведра, спокойна, дори леко небрежна, когато се налага. В главата ми се промъква идеята, че мога да организирам пиене на бира вечерта. По пътя към метрото съм нападната от звяр в образа на куче с височина 20на сантиметра. Най-голямата опасност е да ми одраска глезена през панталона. Успявам да се размина само с отпечатъци от лапички точно над подгъва. Голям звяр, голямо нещо!
По време на обратния път почти се отказах от идеята за бира. За мое щастие, един приятел, независимо от мен, решил, че му се пие бира и ме оферира. Не се дърпах много. Дори и от кумова срама.
Мислех си, че вече няма нещо, с което една сервитьорка може да ме изненада, но се оказа, че греша жестоко. След като се наложи да я чакаме око 10на минути, за да си поръчаме, най-накрая реших да предприема крайни мерки и я извиках. Обяснението за забавянето? „Ами аз ви видях, че си говорите и реших да ви оставя да се наговорите първо”. Гениално!
Заключение
Искам сърдечно да благодаря на няколко господа, без чиято подкрепа нямаше да мога да оцелея през този така дълъг четвъртък. Затова сега поднасям своите искрени благодарности на Slash и компания, Dave, Brent и на Myles. Благодаря от все сърце!
Безбожно рано. Не съм ставала в този час от години. Но успехът иска жертви.
От точка А до точка Б (жк Гоце Делчев – Дружба 1)
Твърде рано е дори за задръствания. Народът се движи все едно на автопилот. Аз не правя изключение. Дамата на седалката до мен е помъкнала един огромен чадър, който се чуди къде да дене. Докато е в тролея не достига до крайно решение.
На любимата Плиска се забелязва обичайното оживление. Мисля, че не съществува момент, в който да не е оживено. Стоя вече 10 минути на опашка за билети. Звучи по-мащабно отколкото е в действителност, но времето не е преувеличено. Пред мен има точно двама души през цялото време, но служителката зад малкото прозорче работи с невероятна скорост, а освен това май пише фактура. Господ да ми е на помощ.
604 се появява като от нищото 2 минути по-рано от изписаното на таблото. Скоро разбирам защо. Шофьорът се опита да изправи един завой като май го взе заедно с бордюра. Буквално. Имах странното усещане, че или част от автобуса остана на този тротоар или част от тротоара остана с автобуса.
Интервю 1
Идея си нямам как успях да стигна цяла. Вмъквам се в асансьора благодарение на любезните „домакини” в него, които го задържаха. Малко след мен се вмъква и една дама, която започна да се оплаква от хрема. В стомаха ми се промъкна неприятно предчувствие.
Вкарват ме в заседателна зала, в която още не съм била. Седя, пия вода и чакам. Вратата се отваря и неприятното ми предчувствие приема физически облик. Дамата с хремата е шефът на дивизията и очевидно не е в добро настроение. Следващите 40 минути си повтарям наум, че все пак съм на интервю за работа и ако искам да почна там, няма да е никак добре, ако напсувам шефката или ме избие на открита агресия. Резултатът от търпението ми – разделяме се с усмивка и ми казват да чакам ‘feed back’ след седмица-две. Продължавам да се усмихвам, а мислено се потупвам по рамото, защото е много трудно човек да се усмихва със здраво стиснати зъби.
От точка Б до точка В (Дружба 1 – Бизнес парк Младост 4)
Този път предвижването е далеч по-бързо. Дори пристигам много по-рано. Решавам, че сега е моментът да изпия едно кафе на (сравнително) спокойствие и се отправям смело към Pizza Hut. Хем да видя какво правят, хем да вкарам малко кофеин в кръвообращението си. Влетявам в ресторанта, като си мисля, че поради ранния час (едва 10 и нещо е) няма да е лудница и ще успея да се видя с народа. Да, ама не! Не просто има една заета маса, но хората на нея са сред най-любимите ми. Бившият ми шеф с половината ми бивши колеги са събрани на оперативка на сравнително необичайно място. Обикновено се вясват в тоз ресторант веднъж годишно, но аз съм с късмет и успявам да ги уцеля. Успокояват ме две неща – липсва моята голяма любимка и върху лицето на Шефа се изписва далеч по-голяма изненада да ме види, отколкото на моето, като видях него. Гадно да му е! Поздравявам изключително ведро (май трябва да се пробвам като актриса някъде…) и сядам на една маса с гръб към тях, че да ги оставя да си проведат оперативката на спокойствие. За всеобща радост тя е кратка, но много емоционална. Явно някои неща наистина не се променят… След като си тръгват, наваксвам с новините и си допивам кафето с удоволствие.
Интервю 2
Младежът с розовата риза от миналия път днес се е решил в светло зелено. Обяснява ми, че сегашната ми среща ще е само с Дъ Шефката. Ок. Дамата ми задава въпроси, на които имам чувството, че отговарям за поне стотен път. Но се усмихвам почти като министър Анна-Мария Борисова и се опитвам да изглеждам като най-добрия им възможен избор за тази позиция. Май наистина трябва да се пробвам и като актриса. ..Дали съм успяла, ще ми съобщят другата седмица. Те поне са по-експедитивни.
От точка В до точка Г (Бизнес Парк – Люлин 1)
С кратка спирка в Happy-то до св. Неделя, че е близо до метрото. Най-дългата пауза днес. Час и половина почивка. Поръчвам си мини палачинки, които наистина се оказват твърде мини. Но са вкусни. Тъкмо паля цигара и се заемам с книжката, която си нося и в Happy вече не е чак толкова забавно. С викове, суматоха и никакво уважение към околните нахлува една група от 20на гръцки пенсионери, които, както се оказа, не говорят и дума на английски. Но се опитваха всячески да си комуникират със сервитьорките. Тези деца наистина имат невероятно търпение. Опитвам да се продължа с книжката и дори успявам след като гърците са настанени и шумът е стихнал до обичайното равнище.
Интервю 3
Най-безнервното. Въпросите са все същите, но поне дамата срещу мен изглежда сравнително дружелюбна. И си говорим за сладки неща. А аз съм пристрастена към сладкото. След 45 минути ме изпраща до портала и по пътя си говорим за несъществени глупости. Резултатите - до две седмици.
Някъде по това време започвам да усещам, че емоциите от деня започват да вземат превес и че май съм уморена. От говоренето на едни и същи неща. От усилията да изглеждам ведра, спокойна, дори леко небрежна, когато се налага. В главата ми се промъква идеята, че мога да организирам пиене на бира вечерта. По пътя към метрото съм нападната от звяр в образа на куче с височина 20на сантиметра. Най-голямата опасност е да ми одраска глезена през панталона. Успявам да се размина само с отпечатъци от лапички точно над подгъва. Голям звяр, голямо нещо!
По време на обратния път почти се отказах от идеята за бира. За мое щастие, един приятел, независимо от мен, решил, че му се пие бира и ме оферира. Не се дърпах много. Дори и от кумова срама.
Мислех си, че вече няма нещо, с което една сервитьорка може да ме изненада, но се оказа, че греша жестоко. След като се наложи да я чакаме око 10на минути, за да си поръчаме, най-накрая реших да предприема крайни мерки и я извиках. Обяснението за забавянето? „Ами аз ви видях, че си говорите и реших да ви оставя да се наговорите първо”. Гениално!
Заключение
Искам сърдечно да благодаря на няколко господа, без чиято подкрепа нямаше да мога да оцелея през този така дълъг четвъртък. Затова сега поднасям своите искрени благодарности на Slash и компания, Dave, Brent и на Myles. Благодаря от все сърце!
Абонамент за:
Публикации (Atom)
