петък, 21 май 2010 г.

Един много дълъг четвъртък

Събуждане: 7:00 am

Безбожно рано. Не съм ставала в този час от години. Но успехът иска жертви.

От точка А до точка Б (жк Гоце Делчев – Дружба 1)

Твърде рано е дори за задръствания. Народът се движи все едно на автопилот. Аз не правя изключение. Дамата на седалката до мен е помъкнала един огромен чадър, който се чуди къде да дене. Докато е в тролея не достига до крайно решение.

На любимата Плиска се забелязва обичайното оживление. Мисля, че не съществува момент, в който да не е оживено. Стоя вече 10 минути на опашка за билети. Звучи по-мащабно отколкото е в действителност, но времето не е преувеличено. Пред мен има точно двама души през цялото време, но служителката зад малкото прозорче работи с невероятна скорост, а освен това май пише фактура. Господ да ми е на помощ.

604 се появява като от нищото 2 минути по-рано от изписаното на таблото. Скоро разбирам защо. Шофьорът се опита да изправи един завой като май го взе заедно с бордюра. Буквално. Имах странното усещане, че или част от автобуса остана на този тротоар или част от тротоара остана с автобуса.

Интервю 1

Идея си нямам как успях да стигна цяла. Вмъквам се в асансьора благодарение на любезните „домакини” в него, които го задържаха. Малко след мен се вмъква и една дама, която започна да се оплаква от хрема. В стомаха ми се промъкна неприятно предчувствие.

Вкарват ме в заседателна зала, в която още не съм била. Седя, пия вода и чакам. Вратата се отваря и неприятното ми предчувствие приема физически облик. Дамата с хремата е шефът на дивизията и очевидно не е в добро настроение. Следващите 40 минути си повтарям наум, че все пак съм на интервю за работа и ако искам да почна там, няма да е никак добре, ако напсувам шефката или ме избие на открита агресия. Резултатът от търпението ми – разделяме се с усмивка и ми казват да чакам ‘feed back’ след седмица-две. Продължавам да се усмихвам, а мислено се потупвам по рамото, защото е много трудно човек да се усмихва със здраво стиснати зъби.

От точка Б до точка В (Дружба 1 – Бизнес парк Младост 4)

Този път предвижването е далеч по-бързо. Дори пристигам много по-рано. Решавам, че сега е моментът да изпия едно кафе на (сравнително) спокойствие и се отправям смело към Pizza Hut. Хем да видя какво правят, хем да вкарам малко кофеин в кръвообращението си. Влетявам в ресторанта, като си мисля, че поради ранния час (едва 10 и нещо е) няма да е лудница и ще успея да се видя с народа. Да, ама не! Не просто има една заета маса, но хората на нея са сред най-любимите ми. Бившият ми шеф с половината ми бивши колеги са събрани на оперативка на сравнително необичайно място. Обикновено се вясват в тоз ресторант веднъж годишно, но аз съм с късмет и успявам да ги уцеля. Успокояват ме две неща – липсва моята голяма любимка и върху лицето на Шефа се изписва далеч по-голяма изненада да ме види, отколкото на моето, като видях него. Гадно да му е! Поздравявам изключително ведро (май трябва да се пробвам като актриса някъде…) и сядам на една маса с гръб към тях, че да ги оставя да си проведат оперативката на спокойствие. За всеобща радост тя е кратка, но много емоционална. Явно някои неща наистина не се променят… След като си тръгват, наваксвам с новините и си допивам кафето с удоволствие.

Интервю 2

Младежът с розовата риза от миналия път днес се е решил в светло зелено. Обяснява ми, че сегашната ми среща ще е само с Дъ Шефката. Ок. Дамата ми задава въпроси, на които имам чувството, че отговарям за поне стотен път. Но се усмихвам почти като министър Анна-Мария Борисова и се опитвам да изглеждам като най-добрия им възможен избор за тази позиция. Май наистина трябва да се пробвам и като актриса. ..Дали съм успяла, ще ми съобщят другата седмица. Те поне са по-експедитивни.

От точка В до точка Г (Бизнес Парк – Люлин 1)

С кратка спирка в Happy-то до св. Неделя, че е близо до метрото. Най-дългата пауза днес. Час и половина почивка. Поръчвам си мини палачинки, които наистина се оказват твърде мини. Но са вкусни. Тъкмо паля цигара и се заемам с книжката, която си нося и в Happy вече не е чак толкова забавно. С викове, суматоха и никакво уважение към околните нахлува една група от 20на гръцки пенсионери, които, както се оказа, не говорят и дума на английски. Но се опитваха всячески да си комуникират със сервитьорките. Тези деца наистина имат невероятно търпение. Опитвам да се продължа с книжката и дори успявам след като гърците са настанени и шумът е стихнал до обичайното равнище.

Интервю 3

Най-безнервното. Въпросите са все същите, но поне дамата срещу мен изглежда сравнително дружелюбна. И си говорим за сладки неща. А аз съм пристрастена към сладкото. След 45 минути ме изпраща до портала и по пътя си говорим за несъществени глупости. Резултатите - до две седмици.

Някъде по това време започвам да усещам, че емоциите от деня започват да вземат превес и че май съм уморена. От говоренето на едни и същи неща. От усилията да изглеждам ведра, спокойна, дори леко небрежна, когато се налага. В главата ми се промъква идеята, че мога да организирам пиене на бира вечерта. По пътя към метрото съм нападната от звяр в образа на куче с височина 20на сантиметра. Най-голямата опасност е да ми одраска глезена през панталона. Успявам да се размина само с отпечатъци от лапички точно над подгъва. Голям звяр, голямо нещо!

По време на обратния път почти се отказах от идеята за бира. За мое щастие, един приятел, независимо от мен, решил, че му се пие бира и ме оферира. Не се дърпах много. Дори и от кумова срама.

Мислех си, че вече няма нещо, с което една сервитьорка може да ме изненада, но се оказа, че греша жестоко. След като се наложи да я чакаме око 10на минути, за да си поръчаме, най-накрая реших да предприема крайни мерки и я извиках. Обяснението за забавянето? „Ами аз ви видях, че си говорите и реших да ви оставя да се наговорите първо”. Гениално!

Заключение

Искам сърдечно да благодаря на няколко господа, без чиято подкрепа нямаше да мога да оцелея през този така дълъг четвъртък. Затова сега поднасям своите искрени благодарности на Slash и компания, Dave, Brent и на Myles. Благодаря от все сърце!