сряда, 25 април 2012 г.

Closer to Mia

Опознаването ни с Mia върви с пълна сила. Преди да продължа, трябва да си призная, че първият ми личен челен сблъсък със смартфони бе едва в началото на тази година. Благодарение на група прекрасни хора на рождения си ден се сдобих със Samsung Galaxy Mini. Кръстих го Санчо и се привързах силно към него. Оттогава сме неразделни.

Mia определено е различна. Най-малкото е с Windows Phone, а не с Android, с който малко или много вече свикнах. В интерес на истината, след първоначалния шок о-боже-това-няма-нищо-общо-с-андроид се оказа, че с тази операционна система се работи лесно. Дори и аз успявам да се справя (почти) без проблеми:)

Плочките (май така им се вика) на стартовия екран са достатъчно ясни, за да се ориентира човек какво търси. Преместването на нещо върху въпросния екран става с познатото от Windows pin-ване. Съответно винаги може и да се unpin-не.

Снимките от галерията се въртят на началния екран на случаен принцип. Включително, ако сте си качили музика и към нея имате и обложките на албумите, те също могат да се появят. Лошото на целия този разкош е, ча ако има някоя снимка, която не е желателно да се вижда от широката общественост, най-вероятно и тя ще цъфне там рано или късно:)

Като казах снимки, камерата е доста добра. Отново с уговорката, че не я коментирам като разбирач, защото не съм. Но за редови използувател на подобни технологии, ми допада. И тъй като се радвам и на малките неща в живота, много ми хареса, че: 1) само с едно движение мога да видя току-що направената снимка; 2) ако съм включила камерата и разглеждам снимките, които съм направила, мога и да снимам в същото това време. А, да. За разлика от Санчо, където мога да снимам само и единствено с натискане на touch бутончето, с Mia мога да фокусирам с едни touch на екрана и да снимам по същия този начин. И не на последно място, Mia си има хардуерен бутон за камерата, който освен това е и на удобно място.

Имах леко проблеми с инсталирането на някои апликации. По-конкретно - Twitter. Незнайно защо ми трябваха околко 20на опита, докато marketplace най-накрая разбра какво искам от него. Опитваше се да ми каже, че този application не бил available за моя регион. Драмата приключи с резултат 1:0 за мен и Twitter, но ми костваше известно количество нерви.

Като цяло май засега съм доволна от машинката. Продължава да ме тормози липсата на българска клавиатура (мъките с руската ми напомнят за борбата ми с BDS клавиатурата). Но пък се сдобих с микро sim, което си е една малка победа. В резултат на това успях да употребя Mia и като телефон:) Добре й се получават нещата на девойката, определено. А след синхронизация на контактите със социалните мреже, началният екран става една идея по-шареничък - Mia започва да върти аватарите и да ги подрежда почти като пъзел. Забавно е. Ако нямате работа и ви се гледа в една точка, винаги можете да се загледате как се джъркат снимките.

Мисълта ми започна да замира със страшна сила, затова оставям музиката и радиото за другия път.

Айде и останете със задраве!

събота, 21 април 2012 г.

Mia. Nokia Lumia 800

От вчера съм горд тестер на Nokia Lumia 800. Имам две седмици на раположение да се опознаем с машинката и да видим дали и колко ще се харесаме.

Ето я и Mia:


Снимката не е много добра, но дори от нея се вижда, че Mia е синичка и прекрасна. Малко съм като в онзи виц, в който попитали една дама каква кола кара и тя отговорила "Червена". Ама така е, момиченце съм все пак и цветовете имат значение:) Приятно се изненадах като открих, че в кутията заедно с апаратчето имаше и калъфче. И то синичко. Да й ходи на очите:)

Първото ми впечатление е, че дизайнът е чудесен, а Mia e много чувствителна. Далеч повече от настоящия ми Samsung, а.к.а Санчо. Скролва бързо и също така бързо разбира какво се иска от нея.

Малко ми е странно, че операционата система е Windows Phone, но усещането не е лошо. Дори на моменти е по-комфортно от Android. И има Excel! Което почти ме накара да се влюбя безвъзвратно, но това са си мои изкривявания, с които не ми се иска да ви натоварвам излишно:)

Mia е прекрасна и е много дружелюбно другарче, обаче тоя micro sim, дето го иска, не ми допада съвсем. Може и да се превърнат в стандарт по някоето време, но за момента ми създава ядове да се докопам до такова животинче.

И освен това няма клавиатура на кирилица. Което май ми е най-големият проблем.

Тепърва ще се опознаваме с Mia. Как се държи със слушалки, колко време издържа батерията и други подобни подробности.

Засега само се гледаме притеснително и се опитваме да разберем какво общо имаме помежду си. Тия дни пак ще се чуем да ви кажа как върви опознаването.

сряда, 11 април 2012 г.

Oh My God

Треснала ме е една музикална вълна и сега се налага да ме търпите. Това е положението:)

Тази седмица е Великден. Ще падне едно ядене на яйца, козунаци и салати и всичко това на родните ми географски ширини. С връзка или без таква към всичко това, днес ще споделя няколко почти божествени песни. На който му се слуша - да заповяда:)

Ще започна с маааалко по-лекичките:)))

Имах щастието да ги гледам преди няколко години на един рок фестивал. Не в България. Бях чувала за тях, знаех им няколко песни, радвах се, че ще са на феста, но честно казано не очаквах нищо особено. А те взеха, че ме изненадоха изключително приятно. Много добри на живо. Вокалистът Ricky Wilson не спря да търчи по сцената и май се забавляваше. Тогава ги гледах из чужденецията, това лято ще мога да ги видя отново и тук, на Sofia Rocks 2012. Ден втори. Забравих да ви кажа, че са се кръстили на един южноафрикански фотболен отбор - Kaizer Chiefs. Сменили са само едната буква:)



Като се замисля малко по-дълбоко, което ми се случва рядко, Bon Jovi са едно огромно клише. И ще си призная без бой - харесвам ги. Или поне ги харесвах до един момент (някъде докъм Destination Anywhere), след което май не им се получиха нещата. Фенството ми към тях датира от тинейджърските ми години, което май обяснява всичко. Албумът, от който е следващата песен е един от последните им, който става за слушане. Затова enjoy:



Сменям рязко годините и минавам към Queen. Има ли изобщо нужда да казвам каквото и да е било за тях? Freddie е велик, невероятен глас, страхотен изпълнител. Никога не съм крила, че са ми огромна слабост, затова млъквам и натискам play:



Когато за първи път разбрах, че Slash ще издава солов албум бях леко скептична. Бях скептична и когато разбрах, че е направил версия на Paradise City с Fergie и Cypress Hill. Чух песента. На Fergie как й отива да пее рок, не е истина просто. Чух и целия албум. Сега нямам търпение да чуя и втория му самостоятелен, който излиза в края на май тази година. Разликата със Slash от 2010, в който песните бяха изпълнени от различни вокалисти, е че сега вокалистът е един Myles Kennedy. За който младеж и групата му Alter Bridge си заслужава да пусна и отделен пост.



Плавен преход към Apocalyptica и Corey Taylor. Честно, тази песен мога да я слушам до безкрай.



Като споменах Corey и просто няма начин да не пусна и нещо на Stone Sour. Много добре крещи това момче, ей! Бай дъ уей, младежите са започнали записи по нов албум, така че стискайте палци да се появи скоро:



Godsmack. Обичам ги. Точка. Sofia Rocks 2012, 7 юли. Там съм.



И за финал една класика за разкош:



Весели празници!

неделя, 8 април 2012 г.

Amaryllis

Открих ги случайно и се влюбих в тях безвъзвратно. От първата песен. Това беше преди няколко години - две или три... Не си спомням вече колко.

Забравих да ви кажа за кой говоря. Лош навик - отплесвам се без дори да се усетя. Става въпрос за Shinedown. Сравнително млада американска група от Флорида. Първият им албум се появява през 2003, а последният им (засега) се появи преди няколко дни в края на март. Точно и за него ще дойде реч.

Shinedown не са май особено известни в нашите географски ширини, но това грам не ги спира да правят много добра музика. Имат всичко, което човек може да търси - скорост, адреналин, емоция. Всичко. И успяват да го комбинират по начин, който те кара да ги слушаш отново и отново. С една дума - чудни!

Brent Smith (вокалистът) и компания са от онези групи, които с всеки свой албум ти показват, че могат да свират не само една и съща музика. Различни са, но усяват някак да запазят основната идея на музиката си, благодарение на която човек ги разпознава веднага. Без значение дали песента е бавна и меланхолична или е само скорост и адреналин. Това е и една от причината да ги харесвам.

От последния им албум бяха минали вече почти четири години и новината за Amaryllis ме доведе до лека лудост и има напълно реална вероятност да съм проглушила няколко чифта уши. След това оставаше само да почакам малко. И така до края на март.

Amaryllis вече е факт. Прослушан няколко пъти от началото до края. Повече от няколко в интерес на истината, но това са рисковете на фенството. Обаче сега не знам какво да мисля.

От една страна трябва да призная, че албумът е много слушаем. Постарали са се.

За разлика от предишните, в Amaryllis може да се усети далеч по-силна социална ангажираност. Има бунт, несъгласие с посоката, в която е тръгнал света, дори и малко политическа критика



Има и от онези емоционални и мелодични песни, които толкова много им отиват на Shinedown:



И от онези с почти симфоничния акомпанимент:



Има песни, които те карат да се замислиш:



Естествено, има и такива, които качват нивата на адреналин и скорост:



От друга страна нещо ми липсва. Онова усещане на любов от пръв поглед. Или по-скоро от първо слушане. Албумът е добър, но май ми липсват Shinedown.

За десерт - Amaryllis: