четвъртък, 11 декември 2008 г.

Трамвай 7

Дните малко започнаха да ми се сливат един с друг. Поради тази причина, когато сутринта отворих очи, бях с измамното чувство, че сме понеделник. А понеделниците на са най-силните ми дни. След като успешно минах през банята най-накрая осъзнах че всъщност сме четвъртък. Което не ми донесе кой знае какво успокоение, но за сметка на това намести времевите рамки в главата ми.

Полузаспала, абсолютно на автоматичен режим се напъхах в офисно облекло и се понесох в студената сутрин, за да си хвана трамвая. Докато отивах към спирката се наслаждавах на небето, което тази сутрин беше повече от невероятно красиво. Мисълта за него ме топлеше до момента, в който се качих на любимата седмица (номер 7, а не поредица от седем дни). Блъсканицата беше обичайна. Необичайно беше лекото раздвижване две спирки по-късно.

Както вече стана ясно, движех се на автопилот Поради тази прични на съм забелязала малкото синьо листче, оставено предвидливо от някой служител на любимата СКГТ. Там най-вероятно е било обяснено това, което научих на въпросната спирка с въпросното необичайно раздвижване. Обикновено съм със слушалки в ушите, но при вида на щуращата се из трамвая тълпа (доколкото изобщо е възможно някой да се щура в пълен трамвай), реших да ги сваля и да чуя за какво иде реч. Изненада! Маршрутът на трамвая отново е сменен! На печелившите честито, а на останалите лека вечер и късмет. Същото се случи и края на ноември, само дето тогава трамвайо-автобусите, които ни извозват, тръгваха от 5-те кюшета, а не след НДК.

И така, цялата прекрасна тълпа, която бяхме успели да се подредим в трамвая, се пренесохме вкупом в автобуса. А той - слънце! Мръсен, стар и напълно без отопление. Знам, че мрънкам като стара свекърва, обаче горката машина е толкова разбита, че дори и да е имало някакъв източник на топлина, то той не би могъл да си върши работата, защото уплътненията по врати и прозорци просто липсваха.

При предишната промяна на маршрута, този въпросният трамвайо-автобус го чакахме поне 40 мин. За да се ориентирате по-добре във времето - точно тогава беше паднал онзи сняг, който отново ни изненада абсолютно всички. Чакането беше особено вълнуващо. Плюсът беше социалната атмосфера, която се заформяше на временните спирки.

Сегашната промяна е до неделя. Не е много като време, но е достатъчно. И сега, както си седя пред компютъра, си се чудя едно единствено нещо: Къде, по дяволите, спаха СКГТ цяло лято? Когато хем трафикът от хора е далеч по-малък, хем времето е по-топло и висенето по спирки не е чак такъв голям проблем. Разбирам, че се налагат ремонти, но абсолютно никой не може да ме убеди, че въпросните ремонти не са могли да бъдат направени и няколко месеца по-рано. Дори няма да коментирам начина на обявяване на промяната. По този въпрос ще запазя тактично мълчание.

Господин Кмете, благодаря Ви за невероятното изживяване, на което ме подлагате за втори път в рамките на един месец. Благодаря Ви за възможността да разбера колко точно е прагът ми на търпимост на студ и да открия границата, при която носът ми замръзва напълно. Благодаря Ви и за прекрасния предколеден подарък - откриването на нови приятели на временните спирки. Искам и да Ви помоля, ако е възможно, да направите още някой 'наложителен' ремонт точно преди празниците.

Благодаря за вниманието.

петък, 28 ноември 2008 г.

Малко се ядосах

От няколко седмици насам съм леко раздвоена. Всичко, което се случва у нас и не само (да, включително и любимата финансова криза) си е порядъчно сериозно. От друга страна, реакциите на нашите управляващи ми е невероятно забавна. И сега се чудя какво да правя - да плача ли, да се смея ли...

Допреди десетина дни се наслаждавах на твърдата увереност на властта, че на нас ще ни се размине. Нищо не разбирам от икономика. Признавам си го без никакъв проблем. Не ми е там силната страна. Обаче (понякога) имам някакви начени на логическо мислене. Какво ми минава през главата на мен, като един редови жител на света и България в частност? Не може толкова много държави, които освен всичко друго са и по-добре икономически от нас, да са се стреснали и да предприемат отчаяни мерки за справяне или предотвратяване на кризата, а ние да сме спокойни. Тази цялата история ми напомня за хумора на двамата сладури от Замунда Банана Бенд, които разказваха, че Замунда е независима държава, щото нищо не зависело от нея. И ние така. Ще издържим! Ще се справим. Донт уори, би хепи! Ок. Няма да се тревожа. Ще се радвам, че живея в страна, където икономиката е изключително стабилна и се радваме на невероятен растеж. Цъфтим и връзваме.

След което идва новината на деня. Мисля, че беше някъде в началото на тази седмица. А може и да се бъркам. Дните малко ми се сливат. Та новината беше, че сме навлезнали в период на рецесия. Ама верно ли? Ти да видиш....

Тъкмо се отърсих от тази новина и ни зарадваха с онези 220 милиона. И се почна една драма от типа на: На си ти куклите, дай си ми парцалките. Ама как? Ама защо? Ние не сме виновни! Те лошите хора от Брюксел са виновни. И другите страни крадат, защо само нас наказват? Това ми стана едно от любимите неща, които чух. Цитатът не е дословен, но смисълът беше точно такъв. Не може, бе хора! Не може! Месеци наред от ЕС ни предупреждават, че ако ние не направим нещо, те ще го направят вместо нас. Предупредиха ни веднъж. Предупредиха ни още веднъж. И още веднъж. Ако бяхме в детската градина, сигурно щяха да ни пратят да стоим в ъгъла с вдигнати ръце. Да де, ама не сме в детската градина. И ни взеха парите. Нещо, което си беше напълно очаквано.

Реакциите? Смешни. Оправдания, вдигане на рамене, цъкане с език колко са лоши от Брюксел. И най-вече оправдания. И никаква липса на поемане на отговорност. А днес чух и един невероятен бисер. Ще се опитам да го разкажа, защото не си го спомням дословно. Изказването, ако не се лъжа, бе направено от Петър Димитров - Министър на икономиката и енергетиката. Човекът бил изненадан много неприятно от спирането на парите. Ама много. След това грубо действие от страна на ЕК, сега те можели да преразпределят парите между други страни-членки. Получавало се така, че ЕС давал допълнително пари баш на тия, дето са предизвикали кризата, а ги вземат от нас - най-невинните и онеправданите на този свят.

А за капак на всичко това попаднах и на една друга статия. Прочетете я. Определено е забавно четиво. Аз малко се смях през сълзи, ама както и да е. Ще цитирам само едно нещо и няма да ви занимавам повече: Всички министри и администратори трябва винаги да са готови да носят персонална отговорност за действията си. В тази ситуация в Европейския съюз, ако трябва да сме обективни, половината финансови министри трябва да си отидат, а в България не.

Приятен уикенд на всички!

понеделник, 24 ноември 2008 г.

Made In Bulgaria

В събота се отдадох на разходка, въпреки калта, наченките на лед и пълната липса на почистване. Щраках си безцелно с фотоапаратчето и се наслаждавах на момента. Като тръгнах да преглеждам какво съм запечатала, открих този кадър.



Напълно е възможно само на мен да ми се вижда интересен като кадър. Показах го на няколко души, те ме погледнаха все едно съм им дала да ядат отровни гъби. Но аз упорито не им обръщам внимание и продължавам да си го харесвам.

Студ

Не знам дали сте обърнали внимание, ама навън е студ. Кучешки. Направо не е за хора. Сутринта на една спирка видях две бели мечки да се бият за едно родопско одеало. Не останах да видя края на епичната битка, защото носът ми беше тръгнал да се отчупва от лицето ми. А той си ми трябва. Аз, за разлика от Майкъл Джексън, си държа на него.

Винаги съм се чудила на Съдбата защо е решила да ме позиционира в умерените географски ширини. Аз съм топлолюбиво същество. Вярно, че и през зимата ходя доста леко облечена, но това в защото съм доста сбъркана на тема температури. И може би защото рядко ми се случва, но наистина мразя да ми е студено. А аз за малко неща мога да кажа, че ги мразя. Изброявам ги поименно: лед (слагам го на първо място, че е по-тематичен), копър, магданоз и чесън. Като видя лед и се паникьосвам като магаре на мост. Не могат да ме помръднат. Ни напред, ни назад. Положението е направо страшно. Но пък само как талантливо чистя копър от запечени картофи с кашкавал... Направо съм виртуоз.

Та чудейки се защо съм родена на Балканския полуостров вместо на Хавай, си мечтая колко прекрасно би било да няма зима. Няма да ми се налага да се навличам като ескимос или като пътешественик на арктическа експедиция. Хем ще спестя от зимно облекло, хем ще имам повече място в гардероба. Летните дрехи определено заемат много по-малко пространство.

Освен това, ако няма зима, то няма да има как тя да ни изненадва всяка година. Тогава ще ни изненадват само разни дъждове. Няма да има съчетания от волната програма на състезатели по фигурно пързаляне. Няма да се чудя дали ще са изчистили стълбите на подлеза (в събота по време на Голямото снеговалене се чувствах така все едно изкачвам Хималаите без алпинистка екипировка). Много спортни ми се получават днес сравненията...

Когато ме налегне студ, изпадам в нещо като летаргия. Мислите ми (доколкото изобщо имам такива) започват да се влачат със скоростта на охлюв с ревматизъм. Тъгъдък-тъгъдък и се шмугнат у храстите. Между другото се оказа, че не знам как се пише 'тъгъдък'. Но това не е следствие на студа, а на собственото ми незнание. Затова нещата се получават леко разпокъсани. И хаотични. И не много свързани. Сега само се надявам зимата тази година да приключи по-бързо от миналата, че ме е страх да си помисля какво може да ми се случи при по-продължителен студ. Сега, ако ме извините, мисля да отида и да прегърна радиатора.

четвъртък, 20 ноември 2008 г.

Родопа

Днес ми се пишеше. Мислех да споделя за един нов термин, който чух: позитивно мрънкане. Тези дни, ако ми остане време и ако ме тресне вдъхновението, може отново да се върна на тази тема. А днес я изоставих, защото попаднах на едни прекрасни гайди. И ме обзе лека носталгия по Родопите. Няма отново да ви обяснявам защо има магия в тази планина. Всъщност, изобщо мисля да не говоря повече в този пост.

























понеделник, 17 ноември 2008 г.

И сега какво?

Никак не обичам земетресенията. То не че има какво да им се обича, ама аз съвсем не ги долюбвам. Така съм си от голямото земетресение, което се случи в Турция през 1999г. Тогава си бях в Крумовград. Апартаментът ни е на осмия етаж. Спях си спокойно и в следващия момент усетих как всичко се люлее. Лежах неподвижна и си мислех, че ако помръдна дори и малкия си пръст, ще разруша някакво крехко равновесие, което крепи Вселената и всичко ще се срути върху ми. Или аз ще се срутя върху нещо. И двата варианта не са особено приятни. А онова земетресение си беше гадно. Хем продължително, хем силничко.

Дълго време след онзи трус ми се струваше, че земята се люлее. Нощно време се стрясках от мисълта, че всичко се тресе. Мина ми. За разлика от Турция, тук последствия (освен емоционални) нямаше.

Следващото земетресение, което си спомням, го преживях по време на едно упражнение в университета. Тогава видя, че сградите могат да бъдат изключително гъвкави. Имах чувството, че УНСС се огъва във всички възможни посоки. Шапка свалям на доцента, който но водеше упражнението. Запази спокойствие, въпреки че и него го беше страх. В следващите десет минути в сградата не остана никой. Всички студенти се изнесоха без паника и без викове. Дори имаше и такива, за които прекъсването на лекции и упражнения бе добре дошло.

Събота вечерта си бях у нас. Двете със съквартирантката се бяхме разположили пред телевизора с лаптопите пред нас и не вършехме нищо смислено. Все пак е събота вечер. В следващия момент се чу гръм и сградата подскочи. Не подозирах, че в нея се крият подобни атлетически заложби. Секунди след това последва втория трус. Изплаших се. Обикновено така се случва по време на земетресение.

Слава Богу, всичко се размина само с уплахата. Не бяхме от тези, които излязоха на улицата в очакване на следващ апокалиптичен трус. По-скоро бяхме от тези, които налазиха информационните сайтове в очакване на подробности като магнитут и епицентър. Така де, обичам да съм информирана.

И след това като се почна една драма. Телевизиите онази вечер успяха да се включат само със кратки съобщения, че нещо се е случило. Но за сметка на това в неделя се престараха. То не бяха репортажи, то не бяха интервюта със специалисти, то не беше чудо. Човек ще реши, че настъпва края на света. Специално вчера новините на телевизията на народа BTV почти успя да ме изкара от равновесие. Ако ги слуша човек ще реши, че в събота вечер и неделя сутрин се е случило най-страшното.Разбирам, че през уикендите новините леко не достигат, но те направиха от мухата слон. Засичах. От половин час емисия, точно половината (15 минути) бяха отделени на тази тема. Една жена обясняваше, че до 3 часа сутринта се е държала будна с кафета, защото я било страх да не повтори. След което се уморила и заспала. Само след три часа сън, отново се събудила от трус. Тук малко математиката ми избяга. Ако си е легнала в 3 и се е събудила след три часа от другото земетресение, това означава, че се е стреснала в 6 сутринта. А сутрешното събуждане бе малко след 7. Но нека да не издребнявам излишно.

Да, изплашихме се. Едва ли има човек в София, на който да не му е минала мисълта, че всичко може да се срути. Но не се случи нищо. Няма жертви. Няма разрушения. Освен всичко друго, живеем върху земетръсна зона и трусовете би трябвало да са нещо, което да не изненадва чак толкова много. Да се насажда излишна паника не е сред най-добрите действия. А цялото това говорене на тема Ще ни раздруса ли по-силно този път или да? е абсолютно ненужно.

Това, което трябва да се прави, е да се научат хората как да реагират в подобни ситуации. За да може, ако наистина се случи силно земетресение, да се реагира адекватно. Което отново ме навежда на мисълта за любимото ми Министерство на извънредните ситуации и липсата му на каквато и да е било разумна реакция, но мисля да не се захващам отново с тази тема.

Но стига съм разтягала и аз локуми за земетресението. Пожелавам ви лека работна седмица и по-малко причини за паника.

неделя, 16 ноември 2008 г.

Три месеца по-късно

Вчера имах среща с една прекрасна млада дама. Представих ви я преди около три месеца. Бо.













Размазаното петно на следващата снимка е гордата леля.

петък, 14 ноември 2008 г.

Интервю

Интервюто за работа си е като първата среща. Поне за мен.

Подготовката е страшна. Първо се започва с култовия въпрос: Какво да облека? Тук жените ще ме разберат прекрасно. Няма нищо по-отчайващо от това да застанеш пред отворения гардероб (все още не съм дорасла да ползвам цяла стая за целта) и да не знаеш какво да облечеш. Чуденето е голямо. След близо половин час, прекаран в почесване, въртене, нечленоразделна реч и тихо отчаяние, решението най-накрая е взето. След което се променя още двайсетина пъти.

След като приключи драмата, свързана с одеждите, настава време за гримиране. Тук ще си призная най-чистосърдечно, че се гримирам рядко. Дето се вика - веднъж годишно, а тази година два пъти, че е високосна. Но поне имам добри запаси от мазила. А процедурата по прилагането им по моята личност съм я оптимизирала до максимум десет минути. Да, правилно прочетохте. Десет (10) минути. Не един час. Имах щастието да работя в една прекрасна козметична девизия, където минах кратък курс на обучение: Що е то грим и как да го използваме така, че да не приличаме на клоун.

Облечена, гримирана, с много пяна по косата + една диадемка за разкош, тази вечер се отправих към едно интервю за работа. Аналогията за първата среща се допълва от лекото пристягане в коремната област (не ми стяга панталончето, просто ми е притеснено), натрапчивото съмнение, че може да не се харесаме и леко нетърпение.

Влезнах в офиса на агенцията, която е натоварена с тежката задача да намери на фирма Х перфектният кандидат за позиция Y. Любезната дама ме води в нещо, което трябва да е стая за интервюта с такива като мен. Кани ме да се настаня и обещава да се върне след малко.

Стаичката е продълговата. Точно до вратата, откъдето влязох, има масичка с два стола. Избирам този, който е по-отдалечен от вратата. Пространството е малко и ако седна на другия, дамата ще има проблем след това със собственото си настаняване.

Сядам на столчето и се оглеждам из помещението. Така и така чакам... Какво виждам? Мивка. Шкаф, на който има две обърнати надолу чаши, бутилка минерална вода, телбод и няколко цветни листчета. До мивката е позиционорана една добре гледана драцена. След кратко вглеждане откривам, че зад нея се крие плюшен жираф. Симпатичен е. На масата пред мен предметите са сведени до минимум. По средата е разположена декоративна хартиена лента. Всъщност не е точно по средата и аз веднага поправям тази грешка. Десет морски камъчета. Специално ги преброих. Дамата се забави. Ваза без цвете. И моливник.

Интервюто вече е в своя разгар. Отговорила съм на оригиналните въпроси: Как се виждате след няколко години? Какво очаквате от бдещия си работодател? Кое ви мотивира за дадена работа? Отговорила съм с още по-оригинални отговори и виждам как нещата вървят към своя естествен завършек. В този момент дамата извади един лист с 5 фигури на него и ми го даде. Коя фигура ме определя най-добре? Замислих се дали съм квадрат, правоъгълник, триъгълник, кръг или начупена линия... Понякога HR техниките ми идват малко в повечко. След това подреждах цветни карти. Усещането, че съм се върнала в детската градина се засилваше с всяка отминала минута.

Половин час след началото, интервюто приключи. Видяхме се. Опознахме се. Разказахме си историите. Поне аз. Пошегувахме се. Посмяхме се. Казахме няколко клишета. Типична първа среща. И като след всяка среща остана висящ въпросът: И сега? Ще се вземаме ли или...?

вторник, 11 ноември 2008 г.

Преразказ с елементи на разсъждение

Ровичкам си се, значи, аз из обявите за работа в нета. Къде служебно, къде за лична употреба. Служебно, защото, като уважаваща себе си верига ресторанти, набираме персонал. Личната употреба мисля, че няма смисъл да коментирам за какво ми е.

И така, ровя си аз и съм се хванала за главата. Предлагането варира някъде към абсолютната нула. Защо ли? Ами защото има финансова криза! Нали знаете, че в момента е много актуално първопричината за всичко да е именно финансовата криза? Има задръстване? Виновна е финансовата криза! Цените на бензина се покачват? Финансовата криза! Цените на бензина падат? Финансовата криза! Половинката ви кръшка? Финансовата криза! Като се абстрахираме от шеговития тон, липсата на обяви верно си е свързана с кризата, но не ми се навлиза в сериозни размисли. И без това съм претоварила двете си нещастни мозъчни клетки в последно време, та не ми се ще да издевателствам още над тях. И те душа носят.

И така, ровя си аз и съм се хванала за главата. И се сещам за Моканина и репликата му за мъката и света. В този великолепен момент попадам на нещо, което искрено ме втрещява. И изумява. Дето се вика, направо се сащисах. Прилагам снимков материал:



Умишлено оставям и телефона, и всичко останало. Подобно чудо не може да се крие от света. Сърцето ми не би го допуснало.

Какво имаме тук? Работа на мобилен телефон. Ок. Чудесно. За това квалификация не се изисква. Изисква се само умение да се натискат две копчета (при някои апарати дори копчето е едно) и да се говори. Упс. Това последното може да се окаже проблем. Ама да му мислят авторите на обявата.

После идва забавната част. В смисъл, че разговорите, които ще се водят, са забавни. Вие какво си помислихте? Работата е сериозна, постоянна, интересна и забавна. Малко се обърквам от комбинацията от сериозност и забавление, но поемам дъх и продължавам с четенето. Изискването за владеене на чужди езици (макар и слабо) ще отсее няколко добри кандидати, но такъв е животът! Който се учи, той ще сполучи.

Но най-много ми хареса уточнението, че не става дума за еротичен телефон. Аз че съм глупава, глупава съм. Това си е ясно. Ама... хайде, моля ви се, обяснете ми колко хора ще се навият да се обадят на импулсен телефон, за да си говорят за времето, постановките на балетната сцена за новия сезон или за финансовата криза? Сега се сещам, че може да има неразбрани мъже, които ще се опитат да намерят поне малко съпричастност в лицето на анонимен глас в слушалката. Мдаааа, ще се обаждат за повдигане на самочувствието. И не само.

Хареса ми и как леко и небрежно е оставен вратичката, че вие си решавате с кого какво да говорите. Важното е да ви се обадят пак, че от това зависи и заплащането.

Споменавам само мъже като обаждащи се, защото и в обявата си е казано в абсолютно прав текст: Кандидатките се обучават няколко дни по три-четири часа.

Ела, Вълчо, изяж ме!

ПП Ох, исках да се получи малко по-леко и малко по-забавно, но очевидно съм си забравил чувството за хумор у нас да поспи малко.

неделя, 9 ноември 2008 г.

Облаци крепят небето

Отново ме налегнаха мисли за лятото. Дали защото упорито не искаше да си отиде или защото най-накрая наистина си тръгна. Няма значение. Пак ще дойде. А дотогава...

From Belogradchik


From Belogradchik




From Pashalijca


From Pashalijca


From Pashalijca








четвъртък, 6 ноември 2008 г.

Откритие

Току-що направих едно невероятно откритие!

Открих перфектната комбинация от двете ми любими неща.

Excel и музика.

Направо си нацелих промоция от типа 2 в 1.

Чудите се как се комбинират музика и Excel в едно?

Е, и аз се чудих! Но вече не.

Заповядайте:



Повече инфо - тук.

неделя, 2 ноември 2008 г.

Време за почивка

Последните седмици бяха леко напрегнати. Работните дни бяха дълги, а свободното време почти липсващо. Затова си бях обещала този уикенд да направя всичко възможно, за да оползотворя максимално всяка свободна минута. И си изпълних обещанието.

Днешният следобед бе отреден за разходка с една дама, която не не бях виждала от месеци. Мястото е Южният парк. Много приятно впечатление ми направиха две неща. Първо: Почти не видях боклуци извън кошчетата. Върнах си надеждата, че има шанс народът да се научи, че боклуците не се хвърлят където му скимне на човек, а на специално отредени за целта места. Викат им се кошчета за боклук. Второ: Паркът беше пълен с разхождащи се хора. А сред тях преобладаваха млади семейства с деца.

И за да не стана съвсем досадна с излишни приказки, започвам със снимковия материал от днешния следобед.









Спирам вече с гълъбите.











И малко опити за нощно снимане. Не много успешни, но все пак...





събота, 18 октомври 2008 г.

My Blueberry Nights

Имам някои странни навици. Не пия нищо с червен цвят. Единственото изключение прави червеното вино, но не се знае и то колко ще устиска в списъка с изключения. Почти не ям сладки неща с плодов вкус. Особено, ако са червени. Няма логична причина. Нешо като бъг в системата. Също като непоносимостта ми към чаши на ръб.

Изписах всички тези безсмислени обяснения само, за да мога да направя плавен преход към същинската цел на писанието ми. Която е едно филмче - My Blueberry Nights. С Нора Джоунс и Джъд Лоу. Страхотен. Истински. Оставя леко тръпчиво-сладък вкус в устата. Дояде ми се боровинков пай.

Нещо червено, в което се влюбих.

За допълнителен разкош, музиката е на Нора Джоунс.

петък, 17 октомври 2008 г.

Между Ад и Рай 2

Рай.

Ад.

AC/DC - Highway to Hell
Албумът е Highway to Hell от Юли 1979. Това е и последният азлбум на AC/DC с Брус Дикенсън.



Pink Floyd - Run Like Hell
The Wall, 1979. Тези, на които им е интересно, могат да прочетат повече за песента тук.



Meat Loaf - Bat out of Hell
Bat out of Hell, 1979. Инфо.



Chris Rea - The Road to Hell
Отново едноименен албум - The Road to Hell, 1989. Подробностите.



Motorhead - Born to Raise Hell
Bastards, 1994. Цък.



Alice Cooper - Hell Is Living Without You
Trash, Юли 1989. Една от любимите ми песни. Каква беше изненадата ми, когато открих кой още е замесен в нея.



Отново AC/DC. Hell's Bells.
Албумът е Back in Black. Годината - 1980. Подробностите - тук.



Black Sabbath - Heaven & Hell
Класика. Heaven & Hell, 1980. Инфо.



Финалът е логичен. Между Ад и Рай.

понеделник, 13 октомври 2008 г.

Hater's Day

Бях си обещала да не мрънкам. И наистина мисля да се придържам стриктно към решението си. Затова сега няма да се оплаквам и да мрънкотя, а ще споделям. Ще споделя някои неща, които искрено и много лично ме дразнят. И изнервят. И влудяват.

Силни миризми
Мисля, че на няколко пъти вече споменавам любимия си ароматизиран колега. Страстен почитател на силните сладникави парфюми, той е в състояние да изпрати синусите и сензорите ми за аромат в постоянна и необратима кома. Всичко това, естествено, има и своите положителни страни. Събуждането никога не ми е било сред силните страни. И въпреки кафето, което изпивам набързо преди да тръгна за работа, в офиса пристигам полузаспала на автоматичен режим. И като влезе колегата, разпръскващ аромати около себе си, на момента се събуждам и няма шанс да ми се приспи отново.

Напоследък към скромната ни, леко полудяваща компания в офиса, се присъедини и още един колега. Той не мирише. Но има навика сутрин да закусва. Лошо няма. Човек трябва да яде. Още повече, че закуската се води най-важното ядене за деня. Но той закусва и със супичка. От онези, които се разтварят в чаша топла водичка. Страхотен чаромат! Стаята започва да носи усещане за ученически стол. Все още не съм открила положителната страна на аромата на супичка.

Миризма на чесън. Шкембе. Гуакамоле. Или просто салата Снежанка. Няма значение. Всички те носят неповторимия аромат на чесън. Благодаря, но не, благодаря. Онзи ден, докато изкачвах стълбите към дома, получих прозрение - някой във входа е почитател на този естествен антибиотик. Ама като казвам почитател, разбирайте, че се разнасяше такава концентрирана чеснова смрад, че за малко да си загина. И това не е метафора.

Премляскване
Като този параграф по невероятен начин се комбинира с говоренето с пълна уста. Ако не се лъжа, един от основните моменти при възпитанието на всяко дете е да се научи да не говори с пълна уста. Как се случва така, че този така важен урок от детските години се забравя толкова лесно и толкова успешно? Защо?

Четене на вестник в претъпкан трамвай/тролей/автобус
Разбирам желанието на хората да се информират за ставащото по света и у нас. Донякъде разбирам и желанието им да научават всичко това от печатната преса. Но не разбирам силно мазохистичното и садистично желание това да се случва при абсолютната липса на пространство. Особено любим момент ми е разгръщането на страниците.

Чаша на ръба на масата
Ето това вече не е нормално. За мен говоря. Съквартирантката ми искрено ми се смее как се изнервям като видя нещо такова. Ами не мога! Това е! Като видя чаша на ръб и веднага започвам да си представям как тази чаша пада и се разбива на земята на хиляди парченца, а цялото й съдържание се изсипва върху мен. След последната оперативка, на която шефа строши една чаша с прекрасна засилка, мисля, че вече ще се стряскам и само от чаша. Без значение дали е на ръб или е по средата на масата.

Радио Нова
Отново нещо силно субективно, но го слагам, за да заформя нещо като Топ 5, само дето не са подредени по сила и значение. Но това радио наистина е в състояние да ме изкара извън равновесие. Силните ми чувства към него се коренят в не чак толкова далечното минало (преди около три години), когато колежката по стая слушаше само и единствено радио Нова. По цял ден. Пет дни в седмицата. Мисля, че тогава загубих третата си мозъчна клетка и сега се налага да се справям само с двете оцелели.

Ами... Споделих си. Успокоих се. Благодаря за вниманието.

четвъртък, 9 октомври 2008 г.

Вдигни очи

Седмицата върви към своя край със страшна сила. И тъй като успях да оцелея, тази вечер реших да си подаря една малка разходка, за да отпразнувам наближаващия уикенд. Той още не е дошъл, но вече намига закачливо и усещането за него е почти реално.

Отбих се през една симпатична книжарница, за да проверя дали са докарали книжката, която издирвавам от едно известно време. Оказа се, че да и за разлика от друг път, тази вечер си тръгнах с нея, а не с нещо друго, което междувременно съм си харесала. Поех по обратния път, но докато прибирах новата си придобивка в чантата, усетих присъствието на нещо леко позабравено (по 'медицински' причини) - фотоапаратът ми. Изобщо не усетих как мина следващия час. Този път, за разнообразие, реших да гледам не пред мен, а над мен. И видях много интересни неща. За мое искрено съжаление, ЗАУ на моята камерка не е особено професионално, та снимките не са най-доброто, което може да се види, но поне са правени с желание и усмивка. Което, поне за мен, е достатъчно, за да си ги харесам, въпреки несъвършенството им.















И едно малко клише, за коет моля за извинение, но не се стърпях...







Хубаво беше да се нося безцелно с камерката в ръка, ама малко. Следващият път повече. Сега ви оставям, за да подпочна дългоочакваната книжка.