понеделник, 17 ноември 2008 г.

И сега какво?

Никак не обичам земетресенията. То не че има какво да им се обича, ама аз съвсем не ги долюбвам. Така съм си от голямото земетресение, което се случи в Турция през 1999г. Тогава си бях в Крумовград. Апартаментът ни е на осмия етаж. Спях си спокойно и в следващия момент усетих как всичко се люлее. Лежах неподвижна и си мислех, че ако помръдна дори и малкия си пръст, ще разруша някакво крехко равновесие, което крепи Вселената и всичко ще се срути върху ми. Или аз ще се срутя върху нещо. И двата варианта не са особено приятни. А онова земетресение си беше гадно. Хем продължително, хем силничко.

Дълго време след онзи трус ми се струваше, че земята се люлее. Нощно време се стрясках от мисълта, че всичко се тресе. Мина ми. За разлика от Турция, тук последствия (освен емоционални) нямаше.

Следващото земетресение, което си спомням, го преживях по време на едно упражнение в университета. Тогава видя, че сградите могат да бъдат изключително гъвкави. Имах чувството, че УНСС се огъва във всички възможни посоки. Шапка свалям на доцента, който но водеше упражнението. Запази спокойствие, въпреки че и него го беше страх. В следващите десет минути в сградата не остана никой. Всички студенти се изнесоха без паника и без викове. Дори имаше и такива, за които прекъсването на лекции и упражнения бе добре дошло.

Събота вечерта си бях у нас. Двете със съквартирантката се бяхме разположили пред телевизора с лаптопите пред нас и не вършехме нищо смислено. Все пак е събота вечер. В следващия момент се чу гръм и сградата подскочи. Не подозирах, че в нея се крият подобни атлетически заложби. Секунди след това последва втория трус. Изплаших се. Обикновено така се случва по време на земетресение.

Слава Богу, всичко се размина само с уплахата. Не бяхме от тези, които излязоха на улицата в очакване на следващ апокалиптичен трус. По-скоро бяхме от тези, които налазиха информационните сайтове в очакване на подробности като магнитут и епицентър. Така де, обичам да съм информирана.

И след това като се почна една драма. Телевизиите онази вечер успяха да се включат само със кратки съобщения, че нещо се е случило. Но за сметка на това в неделя се престараха. То не бяха репортажи, то не бяха интервюта със специалисти, то не беше чудо. Човек ще реши, че настъпва края на света. Специално вчера новините на телевизията на народа BTV почти успя да ме изкара от равновесие. Ако ги слуша човек ще реши, че в събота вечер и неделя сутрин се е случило най-страшното.Разбирам, че през уикендите новините леко не достигат, но те направиха от мухата слон. Засичах. От половин час емисия, точно половината (15 минути) бяха отделени на тази тема. Една жена обясняваше, че до 3 часа сутринта се е държала будна с кафета, защото я било страх да не повтори. След което се уморила и заспала. Само след три часа сън, отново се събудила от трус. Тук малко математиката ми избяга. Ако си е легнала в 3 и се е събудила след три часа от другото земетресение, това означава, че се е стреснала в 6 сутринта. А сутрешното събуждане бе малко след 7. Но нека да не издребнявам излишно.

Да, изплашихме се. Едва ли има човек в София, на който да не му е минала мисълта, че всичко може да се срути. Но не се случи нищо. Няма жертви. Няма разрушения. Освен всичко друго, живеем върху земетръсна зона и трусовете би трябвало да са нещо, което да не изненадва чак толкова много. Да се насажда излишна паника не е сред най-добрите действия. А цялото това говорене на тема Ще ни раздруса ли по-силно този път или да? е абсолютно ненужно.

Това, което трябва да се прави, е да се научат хората как да реагират в подобни ситуации. За да може, ако наистина се случи силно земетресение, да се реагира адекватно. Което отново ме навежда на мисълта за любимото ми Министерство на извънредните ситуации и липсата му на каквато и да е било разумна реакция, но мисля да не се захващам отново с тази тема.

Но стига съм разтягала и аз локуми за земетресението. Пожелавам ви лека работна седмица и по-малко причини за паника.

Няма коментари:

Публикуване на коментар