неделя, 31 май 2009 г.

След 10 години

Спи ми се. Очите ми се затварят. Ровя се из снимките от изминалите два дни и отново изпитвам всичко.

Някак, без да знам точно как, стигнахме до момента, в който се събрахме да празнуваме десет години от завършването. Като се замисля (което не ми се иска да правя) десет години са достатъчно много време. Защо тогава не мога да се усетя как точно минаха? Не ми се иска да звуча като прясна-прясна пенсионерка, ама това време вярно си лети. И все пак не съвсем.

На 13 години кандидатствах и ме приеха в ГПЧЕ "Христо Ботев", гр. Кърджали. Тогава ми се струваше, че съм вече голяма и че мога да се справя сама с всичко и с всички. Сега, ако някой ми каже, че ще пусне едно 13 годишно чеве да живее на квартира с друго 13 годишно чеве, ще му кажа на този някой, че е луд. И че на 13 години човек е още твърде малък да живее сам. Майките ни са героини.

През 1994 с едно друго девойче на моята възраст, и тя от Крумовград, влезнахме в една напълно непозната сграда. 15 години по-късно отново сме там. Не бях ходила в Ботев от деня, в който завърших. Ще прозвучи смешно и дори малко превзето, обаче докато вървях из коридорите ми стана адски мило. Никога няма да тръгна да си спомням с умиление за годините в училище. Особено за някои часове. Стана ми мило заради всичко онова, което се случваше докато бяхме там. Спомних си как вървях към салона с мисълта, че не ми се кара физическо. Как се носехме към кафето за поредния свободен (официално или не чак толкова) час. Как сме се наредили по радиаторите като лястовички на жица и четем в последния момент за някое контролно. Така и не се научих да чета навреме. В университета бях същия заплес.

Събрахме се във вътрешния двор и започнахме с наваксването. Нямои хора ги разпознавах от далече. Имаше и такива, за които и да ме убиете, няма да се сетя кои са. За пореден път преглеждам снимките и се чудя как сме могли да се разминаваме по едни и същи коридори пет години и да не можем да си спомним кой кой е. Защото съм готова да си заложа главата, че има много хора, които се опитват да се сетят коя по дяволите съм аз. Нормално е. Може би просто сме се движили по различни писти. Учителите... Ех, учителите... Както каза Динка - забрвила съм вече неприятните неща. Останало е само усещане за нешо отминало.

Със започването на същинската вечер, всичко си пое нормалния ритъм. Дори и да е имало някаква нервност, скоро съвсем скоро изчезна. Дали заради жегата, дали заради разговорите, дали заради пиенето :) Като казах пиене, явно 10те години са ни са се отразили положително и в едно друго отношение - научили сме се как да пием, без да се напиваме като луди тинейджъри. Това беше в кръга на шегата :)))

Много приятно се изненадах колко народ дойде на срещата. При това не само от страната. Имаше от Франция, от Щатите, от Канада. Свят голям.

Посмяхме се. Поклюкарствахме. Наваксахме с новините за последните 10 години. Разбрахме кой е женен/омъжен, кой има деца, кой няма. Класният ми продължи да се гаври с мен, че ще ми търси младеж, за който да се омъжвам. А аз продължих да твърдя, че първо той трябва да се ожени. Старшинство, какво да го правиш :)

Като се замисля, май сегашното събиране ми хареса повече от самия ни бал. Тогава бяхме просто хлапета, облечени в дрехи за големи. Пепеляшки и Пепеляшковци, които са взели по една тиква на заем, за да отидат с нея на бала (мали, каква поетика ме е обзела... сигурно е заради разнежването от спомените). Не че тогава не ми хареса. Хареса ми. Просто сега се бяхме събрали да се веселим, а не да ставаме големи.

Забравих да споделя нещо. Пуснаха ни запис от изпращането през 1999. Няма такъв оператор просто. Като изключим кофти снимането, се оказа, че не си спомням много неща от онзи майски ден. Ще се опитам да го отдам на емоциите от последния учебен ден, а не на ЕГН-то :)

ПП Снимков материал има, но мисля да го споделя само с ГПЧЕ "Христо Ботев", Випуск '99.

четвъртък, 7 май 2009 г.

Защо?

Когато не виждаш път пред себе си...

Когато не знаеш как да продължиш...

Когато не можеш да помръднеш от мястото си...

Когато да стоиш на краката си ти отнема и малкото останала сила...

Когато околните те притискат...

Защо, по дяволите, продължаваш да се блъскаш в трамвая?

събота, 2 май 2009 г.

Събота сутринта

Събота сутринта. Нищо необичайно. Улиците още носят следите на дъжда от предищната нощ. Хората, които се мяркат по улиците, са се свили в якетата си все едно е 40 градуса под нулата. Да, леко е хладно, но въпреки това е доста приятно.

Опитвам се да стигна от точка А до точка Б. За целта си хващам трамвайче от Св. Неделя. Тъй като е почивен ден и е раничко, успявам дори и да седна. При това без да понеса нито един зъл пенсионерски поглед. Мда, чудеса стават не само по Коледа.

Стигна трамваят до спирката на Солунска и забрави, че трябва да тръгне. След като си постояхме така известно време, ватманката се показа от светата си обител и съобщи, че ще тръгне след като минат всички. Всички?

Вратите се отвориха. Изнизох се от железния кон и тогава разбрах какво точно имаше предвид ватманката. В началото, преди да ги видя, реших, че отново някой протестира за нещо. Да, ама не. Този път поводът беше хубав. Не можах да го разбера точно какъв беше, но беше хубав. Това поне го разбрах. Разбрах също, че беше и интернационален. И като изключим няколко индивида, които подозирам, че по принци са си сърдити на целия свят и само се чудят кого да наапсуват, зяпачите се усмихваха. И махаха. И снимаха.

И аз бях там. И аз махах. И аз снимах.















Останалите снимки: