сряда, 10 март 2010 г.

Културна история

Ако някой има наглостта да ви каже, че българинът не ходи на театър, не му вярвайте. Дори може да му се изсмеете в лицето с абсолютно чиста съвест.

От едно известно време се каним да ходим на Народното творчество на Камен Донев. Но поради спецификата в продажбите на билети, се наложи да почакаме известно време. Оказва се (то по принцип си е така, ама който не е ходил в Сатиричния, не знае как се случват нещата), че програмата за всеки месец излиза на 10то число предишния месец. С думи прости – днес изкараха програмата за април. Аз, бидейки човек без отговорности, се заех със задачата да се появя при билетната им каса и да ни снабдя с билети. Подготвих се предварително с де що открих информация на сайта им, барнах се с любимия суитчър (реших, че е подходящ за ветровитата обстановка) и се отправих към ул. Стефан Караджа 26.

Както са казали братята хамериканци: соу фар, соу гуд. Обаче в момента, в който пристигнах на местоназначението си, ченето ми веднага цопна в една локва киша. В първия момент си помислих, че съм попаднала в онези времена, когато олиото беше с купони. Опашката се виеше живописно от билетния център по Стефан Караджа, небрежно стигаше до ъгъла с Раковска и леко завиваше покрай цветарския магазин на пресечката на двете улици. Преглътнах тежко, но така и така вече бях стигнала дотам, реших да не се давам лесно и смело се наредих зад дамата, която го играеше последния човек на Опашката.

Час първи

В началото бе словото. Глупости! В началото бе студът. И вятърът. За всеобщо удоволствие, петдесетината сантиметра под козирката на сградата, под която се бяхме сврели на завет, бяха без сняг. Но за да има напрежение, от ръба на въпросната козирка небрежно висяха няколко смъртоносни на вид ледени висулки. Всички стояхме кротко притихнали в една редичка и тихо проклинахме вятъра. По едното време отнякъде се появи една принтирана програма и от нея се информирахме за кои дати точно висим там. За Народното творчество имаше цели две дати, което вля доза оптимизъм в сърцето и душата ми.

Час втори

Когато едни хора стоят на едно място и не правят нищо друго, освен да чакат, рано или късно започват да си говорят с най-близките до себе си другарчета по съдба. В някой момент и нашата Опашка достигна до това състояние и изведнъж, без никой да разбере как, се оказахме една хилеща се и пушеща (в по-голямата си част) групичка. Всъщност, май сплотеността се получи след като едната девойка зададе вълшебния въпрос: Някой иска ли кафе? Организирахме се набързо, открихме откъде можем да се сдобием с безценната течност и след по-малко от 10 минути отново бяхме сред редиците, изпълнени с очакване. Скоростта на движение на Опашката беше като на охлюв с ревматизъм, но пък за сметка на това вятърът реши да се смили над нас и задуха в друга посока. Социализацията се задълбочаваше с всяка изминала минута, но за сметка на това новините ставаха все по-зловещи. Една дама излезе от касата с наръч билети и ни каза, че няма смисъл да чакаме повече – билетите били почти приключили. Как така ще свършат, бре? Ние защо чакаме като пълни идиоти в този студ? Няма да се махаме! Единодушно решихме, че няма да й вярваме и докато не чуем тъжната вест официално, няма да се отказваме! Бяхме почти като опълченците на Шипка. С малката разлика, че ние бяхме луди и чакахме за билети.

Час трети

Заветната каса се приближаваше все повече и повече. По някое време забелязах, че точно след вратата, към която всички се стремим, има магазин за бельо с небезизвестното име Triumph. Гледах червената табела и ми стана смешно от иронията. Но да не се отплесвам. Колкото повече наближавахме вратата, толкова по-силен ставаше вятърът. Някъде по това време отнякъде достигна и добрата вест, че са пуснали и извънредна трета дата на Народното творчество и надеждата избухна в нас като заря на 3ти март. Успокоихме се. Успокоиха се и онези, които чакаха за другата постановка на Камен Донев – Характери. Оказа се, че и за там все още се намират места. Ура! В момента, в който преминахме през врата на топло, не можах да повярвам. Имах чувството, че сънувам. Като се огледахме набързо, преценихме, че ни остава не повече от половин час чакане. При това на топло! Сбъдната мечта. Малко ми стана смешно, когато билетопродавачката се провикна иззад гишето да отворим малко врата, че й било станало жега. Ами поразхвърли се като ти е жега, бре жено! Ние сме стояли над два часа в студа и на нас ни е добре. Но… да не изпадам отново в излишни подробности. Имаше един момент, в който се появи директорът на театъра. В началото никой не искаше да го пусне – народът реши, че е връзкар, който се опитва да пропусне чакането на Опашката. След като стана ясно кой е, успя да се вмъкне без физически наранявания. Но защо се беше появил с полиция, това ми остана малко мътно като обяснение. Важното е, че сред шеги и закачки, някак си успях да стигна до Касата и да си закупя бленуваните Билети. Пожелахме си приятно изкарване с другарчетата по неволя и се запътих към някое топло място.

Изводи

Сатиричният театър имат странна идея за продажба на билети. От една страна продават билети през сайта си, което е наистина похвално. От друга, точно за най-посещаваните постановки на Камен Донев, продажбата на билети се случва само и единствена на тяхната каса. И тъй като програмата се обявява на 10ти, всеки месец там се струпва една камара народ. Накуп. И от рано. Имаше хора, които чакаха от 7 сутринта. Работното време на сладурите е от 10:00. Работи само една каса. Но за сметка на това няма ограничение в количеството на закупуваните билети. Днешният фаворит бе един господин с билети за 480лв. Веднага след него на второ място се нареди сумата от малко над 360лв. Почувствах се като престъпник с моите мизерни три билетчета. Касиерките (една маркира местата, а другата прикрепя с телбод едната част на билета към другата) са изключително бавни, но за компенсация не винаги са любезни.

Обаче! Трябва да призная, че душата ми се напълни като гледах толкова много народ да чака за театър и да не му пука, че времето е отвратително и че висенето на Опашката е безконечно. Бяхме истински впечатляваща гледка, ако съдя по броя на снимките, които ни направиха разни случайни минувачи. И така е всеки месец. Опашки за театър! Звучи добре:)