четвъртък, 21 октомври 2010 г.

Час пик

Четвъртък вечерта. Успях да се измъкна от офиса почти навреме. Мислите ми от „служебни” започнаха бавно, но сигурно да се предвижват към графа „свободно време”. Тръгнах към спирката, като умишлено пренебрегнах двете бели мечета, които се боричкаха за едно родопско одеяло. В интерес на истината, времето не беше чак толкова свирепо, но нещо тези дни все не ми е толкова топло, колкото на мен ми се иска. За компания днес си бях избрала Sully Erna. Ех, това момче беее….. Добре пее! С чувство, някак си… Отплеснах се.

Географски погледнато разстоянието между офиса и спирката е изключително кратко. На практика обаче се оказва, че не се минава толкова лесно, тъй като по трасето има един изключително интересен светофар, на който обикновено си изчаквам живота. Но аз съм добро и културно същество и колкото и да ме изнервя чакането, никога не пресичам на червено. Ама никога! Та, стигнах аз до този преломен момент и точно тогава видях как автобусът, който се бях запътила да чакам, се отправи към спирката със страшна сила. При това празен! Чудо! Аз – от другия край на булеварда. А светофарът – ярко червен! На мен ми е студено, но принципите са си принципи. Въздъхнах тихо, мислено избърсах една въображаема сълза от ъгъла на окото си и продължих да си стоя от грешната страна на улицата.

Най-накрая малкото зелено човече се появи и аз пресякох. Ентусиазмът ми от края на служебната част от деня все още беше наличен, но бе някак леко посивял в единия си ъгъл. За моя радост Sully продължаваше да дава всичко от себе си за поддържане на баланса в емоционалното ми състояние. След десетина минути се появи и автобусът. Вече бях свикнала с температурите на открито и 27те градуса, които ме посрещнаха в 74 леко ме смутиха. Скарах си се възмутено (естествено, скандалът, който си вдигнах, се разрази само и единствено в мен си), че все не може да ми се угоди и се подготвих да преживея предстоящите задръствания.

Лирическо прекъсване: Като казах „задръствания” – ало, Общината! Да имате още някоя улица около нас, която бихте могли да затворите? Мисля, че има все още няколко, по които се движат МПС-та. И освен това любезно Ви напомням, че не сте променили/спрели/извратили всички линии на Центъра за градска мобилност (доскоро познат като СКГТ). Можете и още. Вярвам във Вас! Край на лирическото прекъсване.

Каква беше изненадата ми, когато се оказа, че първото очаквано задръстване липсва. Аха! Има значи справедливост. Може да изпуснах празния автобус, но пропускам едно задръстване. Ако имаше място, бих изтанцувала танца на радостта, но за щастие на околните такова нямаше и аз си останах неподвижна в ъгъла. Сърцето ми се изпълни с още повече възторг, когато се оказа, че липсва и второто задръстване! О, велик момент! (Простете многото удивителни, но наистина се вълнувам). Няма задръствания, автобусът не беше претъпкан… Какво повече може да иска човек от живота?

Точно в мига на най-великата ми радост настъпи Обратът! Точно се бях подпряла по възможно най-удобен начин и на една спирка се качи един Пенсионер… Със сакче… И дръвче! Дръвче – дръвче. Как дойде. То място в автобуса има… Не би трябвало да пречи… Да, ама не! Дядото си хареса точно 20те свободни сантиметра до мен. Хареса ги за себе си, за сака и за дръвчето. И сякаш изведнъж клонките на фиданката се оказаха в непосредствена близост до мен. По-точно до очите ми. Направих една бърза и ловка маневра и се спасих от угрозата да се простя със зрението си. Спасих се от клонките, но се натъкнах на сакчето. Отместих още малко в страни. Наивно си помислих, че това е краят. Но не би! Оказах се притисната до една дама, кояято очевидно беше ходила преди това в Молъ. И беше пазарувала. Точни три хартиени торбички. Лошо няма. Мисля, че от едната ще ми остане лека синина, но това е бял кахър. По-големият проблем беше чадърът на дамата. От онези големите, с дървени дръжки. Дето могат да се използват за самоотбрана. Стиснах зъби и се отместих още малко.

Както се забавлявах в ролята си на пешка в кофти шахматна партия, се оказа, че сме стигнали до следвщата спирка. Народът се разреди с още половин идея и аз успях да се добера до безопасна позиция. Отдъхнах си. Може би трябваше да усетя потенциалната опасност в лицето на качилата се млада майка, придружена от симпатичното си 3-4 годишно момченце. Може би… Но бях ловко заблудена от големите и тъмни очички на малчугана, докато детето си търсеше място, за което да се хване, за да не се пребие. Като добър човек (понякога съм и такава), направих място на майката и момченцето. И тогава разбрах в какъв капан бях попаднала. Зад гърба ми имаше седалки и хора, от двете ми страни имаше още хора, а пред мен се намираше едно хиперактивно дете, което започна да се катери по железа и плоскости като един истински малък Тарзан. Трябва да призная, че постигна феноменални успехи в катераческите си опити, Мисля, че като порасне, трябва да се заеме професионално с катерене. Очевидно силите на майката бяха на изчерпване и не успяваше да укроти опитите на любимото си дете. Едва когато малкото му симпатично краче се срещна с моето нищо неподозиращо коляно, майката събра достатъчно енергия да го озапти.

Най-сетне дойде и моята спирка. Изсипах се от автобуса и започнах да благодаря на всички светии, за които се сетих, въпреки че по принцип съм в доста равнодушни отношения с всякакви религиозни истории. Все още потръпвам от вида на дръвчето, протегнало оголени си клонки към очите си. Все още мисълта ми е преследвана от опасното оръжие, маскирано като чадър. Все още усещам удара на малкия калпазанин в коляното си.

И тъй като не мога да измисля никакъв смислен завършек на тази така дълга и безсмислена история, просто ще кажа едно финално „Мрън” и ще напиша „Край”.

петък, 8 октомври 2010 г.

Война и мир

Преди всичко искам да кажа, че съм пацифист. Въпреки че заплашвам разни хора с физическа саморазправа и понякога (само понякога) тайничко си мечтая да разполагам с оръжие за масово унищожение или просто с телефона на някой наемен убиец, аз всъщност никак не одобрявам насилието. Дори бих казала, че казвам твърдо "Нье" по въпроса за войната, насилието и причиняването на каквато и да е болка на живо същество.

Но... Нали не очаквахте да се размине положението без някое многозначително 'но'? Но всеки принцип рано или късно бива подложен на проверка. Вариантите след това не са много. Или остава непокътнат, или се срива с гръм и трясък, или се отървава полужив със силно разтеглени граници.

При мен положението е тежко. Не просто мисля да приложа насилие, но дори планирам да извърша масово убийство. Всъщност аз съм просто част от цяла организация, която се е заела с планирането и разработването на стратегия. Защото военните действия вече започнаха.

Обединеният фронт се сформира едва тази седмица. До този момент военните доействия се водеха без основна идея, на различни полета и почти на принципа на партизанска война. Отделна група нападат локално, водят неравна борба, а след оттеглянето от бойното поле се прави отчет на жертвите и от двете страни. Следва прегрупиране и нови спорадични атаки. И така месеци наред. Размерът на противника може да е в негов ущърб, но за сметка на това компенсира с численост и висока скорост на предвижване. И без значение дали нападаме с газообразни или твърди оръжия, Те винаги се завръщат. Все повече и повече.

В последно време дори в главата ми започва да се заражда страшната мисъл, че Те са намерили някой склад с противогази и са се презапасили. Почти мога да си представя как преди да предприемат поредния набег, се строявят в редичка и един отговорник им раздава противогазите. Гадове!

Хлебарки! Вмъкват се през тръбите и канализацията. Крият се навсякъде. Никога не знаем кога и къде ще ги срещнем. Очаквам скоро да започна да съновам кошмари. Затова си казахме: "Стига! Това повече не може да продължава!" Почти бяхме узрели за идеята за обединена съпротива и тогава се появи Дядото-от-долния-етаж. Предложи стратегия и план, които прегърнахме със страшен ентусиазъм. За да не заподозре Врагът за Съпротивата, продължаваме с локалните действия до осъществяване на колективната атака. Ще наемем професионалист, оборудван с необходимото снаряжение. Ще координираме действията с целия вход и ще ги изтребим до крак. Скоро... Много скоро... Много, много скоро...