понеделник, 28 юли 2008 г.

Metallica

Как да седна да пиша за Концерта? Опитах се да разкажа на познатите си какво е усещането да си бил на стадиона в петък вечерта, но все не успявам. Не намирам думи. Каквото и да кажа, както и да се опитам да обясня чувството на масов екстаз, все не ми се получава и започвам да заеквам и да пелтеча.

50 000 души. Една цел - да видят и чуят Metallica. Дали това не изчерпва всичко? Веднага си удрям един шамар зад врата и си се карам на себе си. Не. Не изчерпва всичко. Защото в петък, Metallica показаха защо са велики.

Чета коментари за лошата организация. Може. Аз не видях подобно нещо. Или ако съм видяла, съм го изтрила от съзнанието си. Помня как идеята, че си там, за да видиш и чуеш Групата, заличи всякакви социални ограничения, които сами си налагаме, докато живеем живота си, изпълнен със срокове и задачки. Всички там бяхме приятели и се шегувахме заедно. Заедно очаквахме началото. Заедно крещяхме, изпаднали в екстаз. Заедно изпадахме в душевен оргазъм. Смешно е на фона на подобна емоция да се коментира колко били дълги опашките за бира. Ами дълги ще са. Народът е жаден. И мога да кажа, че на опашката, където аз чаках, момчетата, дето наливаха, бяха възможно най-бързи. Но това отново са подробности.

Друго е важно. Важното е, че за два часа бяхме попаднали в една паралелна вселена, където не съществуваше нищо друго освен Metallica. Всяка песен беше изживяване. Можех само да усещам музиката. Един младеж, който беше до нас, разказа, че това е третият концерт на Metallica, на който присъства. И че сега Джеймс и компания се раздават повече отвсякога. Повярвах му. Без дори да се замисля.

Под някоя от многобройните статии прочетох коментар на една мацка, че били подбрали относително добри песни. Моля? Относително добри песни? В петък вечерта чух изпълнения, за които дори не съм и мечтала да видя на живо. Creeping Death. Перфектното начало. One. Велика. Sad But True. Без коментар. Fuel. Кръвта ти кипи, докато усещаш ритъма във вените си и топлината на огромните огньове върху лицето си. Master of Puppets. Obey your Master. Master. Master. И това от 50 000 гърла. Ръцете, вдигнати високо горе. Fade To Black. Уникална. Размазващо добра. Wherever I May Roam. Останах без дъх. Nothing Else Matters. Без дразнещото американско зззз на Джеймс. Красота и много енергия. Enter Sandman. Моят личен фаворит. Финалът... Seek and Destroy. Дочакана. И това не са всички. Говори ми, че били относително добре подбрани.

След всяка песен си казвах, че сега вече мога да умра спокойно. Докато не чуех акордите на следващата.

Не може да се опише. Няма как. Исках още. И още. И още. Не ме интересуваше нищо друго освен настоящият момент. Тук и сега. Metallica. Огромният екран. Звукът, който ме обгръщаше. Емоцията, която ме заливаше. Няма снимки, които да покажат какво беше. Нищо клипче. Нищо.

В петък написахме една страница от историята. Вече ще деля всичко на преди и след концерта на Metallica. И нищо друго няма значение.

четвъртък, 24 юли 2008 г.

Широка лъка

Може би вече съм ви досадила до смърт с бръщолевенето си на тема "Къде бях през уикенда", обаче това е положението. Имам емоции и гледки за споделяне.

Действието се развива преди около две седмици. Дестинацията - Родопите. Целта - за един уикенд да обиколим де що можем до Триград и обратно.

Спирка първа:



Спряхме в началото на селото и се заехме с разучаването му. Първото, което видяхме, е това мостче.



До него има и по-нов модел, но предпочетохме да минем по стария. На отсрещния браг на реката ни очакваше това:



И няколко мака, устояли на горещите лъчи на слънцето. Опитах се да направя що-годе читава снимка, но не ми се получи особено успешно. Затова се обърнах отново към гледките наоколо.









Къщата на Екзарх Стефан.



Попаднахме на една размазана от жегата котка, която ни се зарадва.



Килийното училище.



Къщи.





Влезнахме и в етнографския музей. Интересното в случая бе, че самият музей беше затворен. Обадихме се на уредничката (телефонът й беше на табелката с работното време) и тя дойде да ни отвори. Въпреки че бяхме само двама души.













На двора имаше и няколко макета. Мелница:



Мандра.



Дъскорезница. Но нея само ще си я представяте как изглежда отвътре :)



Последна снимка от Широка лъка за разкош:



На няколко километра след Широка лъка има един интересен скален феномен - Момата. Успях да го видя само отдалеч, защото ме хвана малко шубе от едно леко стръмно място. Но това е вече една съвсем отделна история, на която мястото й изобщо не е тук. Момата:



А бе едва началото на целия уикенд. Като имам малко време, ще ви разкажа за стария римски път, за дивите ягоди и многото звезди.

петък, 18 юли 2008 г.

Имаме новина

През последните няколко дни съм попаднала в някаква въртележка от задачки и успявам само с едно ухо да дочуя какво се случва в милата ни Родина. Странно ми е да съм леко неинформирана - не ми се е случвало от много време.

Днес сутринта, обаче, едно интервю с Вездесъщия Кмет по невероятната телевизия БТВ, привлече вниманието ми почти изцяло. Интервюиращият, естествено, бе Бареков. Почвам да си мисля, че ББ има абонамент за сутрешния блок на народната телевизия. Струва ми се, че всяка сутрин чувам прекрасния глас на Градоначалника да се лее от екрана.

Но да се върна на темата. Кметът, възмутен от случващото се нищо след доклада на ОЛАФ, предложи другата седмица след гласуване на поредния вот на недоверие (пети ли стана вече, шести ли...), опозицията целокупно да напусне залата и импровизирано да се изнесе да заседава на открито в градинката между Парламента и СУ. Той щял да издаде разрешение за целта.

Ох, леле! Явно жегите са се отразили и на Него. Този иначе недосегаем за човешките несгоди Кмет (не смея да го пиша с малка буква, простете). Демек - май е слънчасал съвсем. Иначе не мога да си обясня как се е родила тази идея в гениалната му глава. Ако имах сили, щях да се смея дълго и искрено. Че и лично дори, ако се наложи.

Кмете, Кмете... Ако може да направя едно малко включване... То май на всички е ясно, че вотът другата седмица ще мине трудно. Не мисля, че някоя от партиите в управляващата коалиция е готова да сдаде властта толкова лесно. Ама да го беше казал малко по-тактично! Покажи малко вяра в опозицията. Ей така, за кумова срама поне. Сега излиза, че вотовете се искат само за отчитане на дейност (упс, това май не трябваше да го пиша).

Това, което истински ме плени в идеята, е нейната простота! Вотът не минава, цялата опозиция се хваща и напълно ипровизирано напуска Пленарна зала. Вътре остават Управляващите, които до този момент се е предполагало, че треперят от страх за местата си. В духа на импровизирания бойкот, Кметът е издал разрешение за заседаване на всички напуснали под открито небе. Че да не би да се появи полицията и да разтури мирния протест като миналата година, когато онези нагли и опасни природозащитници си позволиха да защитават Странджа.

Замисълът е уникален. Притеснявам се само, че на онези, които останат в Парламента, цялото това упражнение няма да им направи никакво впечатление. Особено, ако си имат кворум.

Но... да не бъда такъв песимист. Има и много позитиви, които могат да се извлекат от цялата история. Заседанията на народните избранници под открито небе, определено
ще бъдат нещо атрактивно. И тъй като се оказа, че май ще има да връщаме доста пари на ЕС, бихме могли да ги превърнем в своеобразна атракция. Искате да видите Държавата в действие? Бихте могли, само срещу два лева(толкова, не бива да обираме електората, все пак)! Внимание! Не хранете експонатите и не ги дразнете!

Също така, най-накрая ще постигнем така желаната прозрачност в управлението. И ще можем да видим нагледно кой кога (и дали) ходи на работа.

Чудничко ще се получи. Нямам търпение чак, С радост разбрах, че Волен Сидеров подкрепя Кмета.

Но само той. Другите го отрязали. Лоши хора. Лоши!

Тц, тц, тц. Отиде ми пак прекрасната мечта...

сряда, 16 юли 2008 г.

Нещо си някакво

Странна работа. Слушаш едно нещо за хиляден път и все успяваш да откриеш нещо ново. Нюанс, който не си забелязал до този момент. Строфа, която да те хване за гърлото. Усещане, което те кара да се чувстваш нереален. И онова соло на китара, което направо те размазва...

Следват няколко песни, без абсолютно никаква връзка по между си.

















вторник, 15 юли 2008 г.

Торта от моркови

От няколко дни ме тресат едни екзистенциални мисли, направо се изненадвам от себе си. Но не за тях ще стане дума. Споменавам ги само, за да създам някаква атмосфера за начало на поста. Пък и начало да му дам някакво. Не мога да почна от средата.

Отглеждането на подобни разсъждения обикновено не води до нищо добро. И за да е положението още по-добро, седмицата ми започна с екстремна доза адреналин. Още от девет сутринта в понеделник. До края на деня вече не знаех къде се намирам. А днес... Днес сутринта за пореден път се убедих, че хората сме страшни животни. Всъщност не. Не сме животни. Животните не страдат от излишна жестокост. Но както и да е.

Мисля, че се справих подобаващо с мрънкането и описването на душевното ми състояние. Значи вече можете да си представите с какво настроение прекрачих днес прага на офиса. Където някой прекрасен колега беше оставил климатика в стаята ми да работи цяла нощ на 19 градуса. Още подсмърчам и се опитвам да си стопля синусите.

Два телефонни разговора. Един файл. И в този момент дойде новият колега. Момчето е англичанче, от Манчестър. Готвач е. И отговаря за готвачите. Логично. Преди време спечели сърцата на всички с едни божествени домашни бисквитки, станали известни като 'кукитата'. Ммммм.

Днес се появи с два подноса. На единия имаше лимонов пай. На другия торта. От моркови.

Нали си спомняте онзи виц за заека, дето влезнал в една сладкарница и попитал: Извинете, имате ли торта от моркови? Мечката зад бара го погледнала и му казала: Не. На следващия ден се повторило същото. На по-следващия също. И на по-следващия. Накрая мечката се смилила над заека и му поръчала торта от моркови. На другия ден заекът отново дошъл и попитал: Извинете, имате ли торта от моркови? Мечката: Да, Зайо, имаме. Заекът: Много е гадна, нали?

Не съм фен на морковите. Дори бих казала, че умишлено ги избягвам. В какъвто и да е било вариант.

Но когато англичанчето донесе сладкишите, не спомена какво има в тортата. Извадихме чиниите. Вилици. И нож. Нарязахме и тортата, и паят. И се почна. Голямото офисно тортено муана. Заприличахме на нещо средна между сладкарница и детски рожден ден. Липсваше само лимонадата.

Всички си взеха чинийките и си забегнаха по стаите. Аз - привилегирована. С Англичанчето сме в една стая. Респективно и със сладкишите. Седнах си пред компа и се заех с дегустацията. Първата хапка от тортата беше вълшебство. Втората - също. Успях да измуча едно доволно: Delicious! (младежът все още не се справя с българския)
Той: Хареса ли ти? Аз не бях сигурен дали в България сте свикнали да ядете подобно нещо.
Аз: Защо?
Той: Защото май не ядете много торта от моркови.
Аз: В тортата има моркови?
Той: Да.
Аз: Това оранжевото са моркови.
Той: Да. Точно заради тях блатът е толкова крехък.

За пореден път се убеждавам, че предубеждението е лошо нещо. Подозирам, че ако знаех от самото начало какво има в това кулинарно вълшебство, едва ли щях да се престраша да го опитам. Но пък взе, че ми допадна.

Погледнах си в чинията. Брех! Ям торта от моркови! И ми няма нищо... Дори ми харесва... Дали съвсем не съм се чалнала?

петък, 11 юли 2008 г.

Митето

Днес е тъжен ден. След страшна агония и мъка за всички негови почитатели, днес, 11 Юли 2008, официално преставам да слушам Ретро Радио.

Това е радиото, в което работеха едни от най-големите професионалисти (според непрофесионалното ми мнение) в родния радио ефир. Елена Розберг (понастоящем в Z-Rock), Жоро Кушвалиев (сега във FM+), Динка Желязкова (mp3.bg). И последният оцелял - Димитър Павлов. Да, същото онова диване, дето води Това го знае всяко хлапе и Форт Бояр. Допреди време и 10те най. Но преди всичко, той е любимият водещ на Сутрешната програма на Ретро Радио.

До днес. Днес бе последното издание на Сутрешната.

Година и половина гледахме как едно страхотно радио се превръща в поредната станция, която не може да предложи нищо различно. Един по един, всичко водещи, които правеха Ретро радиото, което обичахме да слушаме, си тръгваха. И остана само Митето.

Митето, заради който сутрин се закотвям за честота 98.3 и не я напускам до 12 на обед. След което превключвам на друга станция.

Митето, който ме кара сутрин, докато пътувам в трамвая, да се хиля като идиот и хората да ме гледат странно.

Митето, който успява да ми оправи и най-зловещото настроение.

Митето, който удря всяка сутрин по един шамар на утрото.

Митето, на който днес му бе последната Сутршна програма.

Защото от 1 Август Ретро Радио вече ще е Радио 1 Рок. Обичам рок музиката. Обаче ме е яд. Яд ме е, че успяха за отрицателно време да унищожат едно радио, което заслужаваше да съществува. С много музика, която не можеше да се чуе никъде другаде. С водещи, които е истинско удоволствие да слушаш.

До днес. Радиото ще го има още няколко седмици, но аз вече не намирам причина да се спра на неговата честота.

Мите, страхотен си! Успяваш да заредиш всички, които те слушат с позитивно настроение. Няма да рева неща от сорта На кой ни оставяш и други подобни. Ефирът без теб ще бъде пуст, но пък ще имаме удоволствието да те гледаме на екран. Няма да се същото без Сутрешната, но ще оцелеем.

Благодаря. И успех!

Техномаркет

Преди всичко - честит Петък на всички. Не знам за вас, но на мен тази седмица ми се стори поне като два месеца.

Вчера реших да се подготвя за предстоящия уикенд и да се снабдя с нещо жизнено необходимо. А именно - 2GB карта за домашния любимец (фотоапарат, не котка). Плановете са уикенда да обикалям из дебрите родопски и нуждата от повече памет за апаратчето е повече от належаща.

Въоръжена с желанието за 2GB се отправих към най-близкия Техномаркет в околията. Сега ще ми кажете, че е безсмислено да ходя до Техномаркет само за една карта. Да де, ама освен картата исках да се сдобия и със сешоар, че моят, горкият, сдаде багажа и вече не може да изпълнява служебните си задължения.

И така - позиционирах се в Техномаркет и веднага се насочих към мястото с фотоапаратите и респективно, с картите за тях. Застанах културно до щанда и се заоглеждах за някой, който можеше да ми помогне в търсенето. Оглеждах се. Повъртях се. Почаках. Тцъ. Няма никой. Е, добре де, няма проблем първо да си харесам сешоар. Картата може и след това.

Подобна ситуация. Аз пред няколко сешоара седя и се дзверя в опит да открия перфектната комбинация от цена, характеристики и качество, а покрай мен липса на помощен персонал. Здраве да е.

Зачетох се в етикетчетата, направих опит да поразсъждавам и си харесах един, който видимо отговаряше на всичките ми изисквания (които се ограничаваха от това да е сравнително компактен, да е силен и да изглежда добре). И настъпи моментът, в който реших, че той трябва да е мой. Тук вече се наложи да се докопам до някой от персонала. На три метра от мен забелязах една девойка в униформа на Техномаркет, която усърдно се занимаваше с изрязване на някакви картинки, докато аз се потях в опита си да направя правилния избор.

- Извинете, може ли за момент?
- Да, разбира се, кажете. (не мога да отрека, че беше изключително любезна)
- Може ли да видя този сешоар?
- Да, изчакайте за момент.
.........
- Останала е само мострата.
- И?
- Ама това е последната бройка?
- Работи ли?
- Да.
- А има ли гаранция?
- Да.
- Тогава мога ли да го видя?

Видях го. Зададох и няколко въпроса. Не получих отговори, но май вече без значение. Взех го. И се отправих отново на лов за карта.

Този път бях забелязана на втората минута и един услужлив младеж се приближи към мен. Последва нов особено интелигентен разговор, в който обясних какво точно искам и че не съм особено запозната с подробностите. Предложи ми карта и реших да видя дали апаратчето ми ще я хареса.

- Колко мегапиксела е?
- 8.2
- А, ето, разпозна я. Имате около 450 снимки. А ако го сложите на по-ниска резолюция, ще станат и повече.
- Не, благодаря. Но защо ми е да си вземам апарат с 8.2 мегапиксела, ако ще снимам на 3?
- Хм, то май на компютър няма особено голяма разлика между 3 и 8.

Даааа, а един мармот завива шоколадът в станиол. Ако още някой се опита да ми обясни, че няма разлика между 3 и 8 мегапиксела, казвам ви, ще се развикам.

Отправих се към касата, където ме очакваше ново предизвикателство. Работеше само едната каса. Пред мен имаше дама с обща сметка от 16.18 лв. И искаше фактура. А процесът на писане на фактура се оказа доста трудоемък. Ок. Лошо няма. Трябва да се внимава все пак. Не е полезно да се обърка нещо в една фактура. Обаче, когато колежката (в почивка) от съседната каса реши да обяснява, че отива до еди-къде-си и попита нашата работеща девойка какво иска (като казвам попита, имам предвид подробен разговор на тази тема), вече ми дойде малко в повечко.

Петнадесет минути избиране на сешоар. Десет за картата. И още десетина на касата. Общо - повече от половин час. За една карта и един сешоар. При липсата на добра вентилация в магазина, този половин час ми се стори особено дълъг.

Лошото е, че това не ми се случва за първи път. При това магазинът обикновено е един и същ. Веднъж дори ми се случи половината магазин да съпреживяваме драмата на една девойка в униформа, която си изплака очите, докато говореше по телефона. Още по-лошото е, че ще продължа да пазарувам от въпросния. Поради простата причина, че ми е най-близо и че има много неща на едно място. Затова, искрено се надявам, да вземат да си оправят обслужването. Защото аз съм упорит човек, но не всички са като мен. А липсата на обслужване на подобно място е един от най-сигурните начини да си изгониш клиентелата.

четвъртък, 10 юли 2008 г.

Трявна

Тези дни като се е отворило едно обикаляне по България... Тази седмица бе ред на Трявна. Поводът - рожден ден.

Събота сутринта метнах раничката на гръб и се отправих към мястото, където трябваше да се срещнем с шфьора за деня и неговата половинка. Познахме се, въпреки че не се бяхме виждали, взехме и другата девойка, която бе разпределена за въпросната кола (и нея не я познавахме) и се запътихме към Балкана.

По обед вече бяхме кацнали в Трявна. Не бях ходила досега там. Което се оказа голям пропуск. Пихме по една студена бира, за да разпуснем напрежението от пътуването, след което настана време за разходка.

И за да не досаждам с още излишни глупотевини, започвам със снимковия материал.



Бирата я пихме точно до това място.



Веднага започнах да се правя на японски турист и ето резултатът:





Гледка от мостчето:









Това вече не е от мостчето, а са си улиците на Трявна.



Хм. Дворчето на една кръчма, където опитахме жива бира made in Трявна. Страхотна.



Толкова от Трявна. Другите снимки не са блога :)

понеделник, 7 юли 2008 г.

Всичко е заради пеперудите 3

Леко открехнатата врата проскърцваше от вятъра и ни примамваше да разберем какво точно има зад нея. Приближихме се плахо и надникнахме. Забелязваше се част от оборудване, типично за всеки един уважаващ себе си ученически стол. Липсваше само едно нещо - хора. Точно зад вратата се виждаше поочукана стара мивка, пълна с не много прясна вода. Чешмата не бе затегната напълно и тишината се изпълваше от призрачното кап-кап-кап. Тук вече не издържахме и се махнахме от входа. И от хижата.

Преди да се изпарим, обаче, преживяхме още един лек сблъсък с характера на Майката Природа. И по-точно с нейните великолепни представители, известно повече като пеперуди. Vanessa atalanta - адмирал. Тук, държа да отбележа, че първоначалното разпознаване бе извършено, не от Евгени*, а от Пешо. В какво се изразяваше сблъсъка?

Представете си една запустяла и призрачна хижа. Камъните, с които са покрити алеите, са завзети от трева и бурени. Никъде не се вижда жива душа. Само една манта, няколко глави лук и много пеперуди. И насред тази пустош, две диванета с фотоапарати в ръце, преследват една пеперуда. Която упорито отказва да бъде снимана. И ние още по-упорити. Най-добрият кадър:



За компенсация, пускам снимка на една изключително послушна калинка, която като че ли само чакаше да дойде да я снима някой.



Мисля, че някъде по това време се отказахме да търсим крепостта. За сметка на това решихме да се възползваме от красивата гора, в която се намирахме и да се насладим на природата на Родопа планина. Следват снимки. И тук-таме някой коментар.

Дневно-активна нощна пеперуда. Sphingidae. Засега не се знае кой вид.



Polygonia c-album. Малко опърпана, но все пак тя.



Дърво със страховити клони.



Vanessa jo. Известна повече като дневно пауново око. Красива.



Снимката, с която много се гордея.



Скакауец.



Отново Polygonia c-album. при това с интересна история. Беше кацнала на тази прекрасна трева и се излежаваше на слънце. Лошото е, че точно тази трева бе заобиколена от тръни. А точно пред самата пеперуда се издигаше впечатляваш стрък коприва. За да я снимам (Polygonia-та, не копривата) се наложи да заема изключително странна поза, но се справих.



Друга подобна хубавица. Името е същото. Общо взето, този ден бяхме преследвани от Polygonia.



Сечко. Семейство Cerambicidae.



И за финал, малко гледки.











Това е. Или поне, това са нещата, които мога да опиша с думи. Останалото са емоции, които няма как да се пресъздадат.

*Който разпозна всички останали и ме снабди с латинските наименования.

петък, 4 юли 2008 г.

Всичко е заради пеперудите 2

След като вчера малко се отклоних от разказа за разходката в неделя, днес отново се връщам там.

Стигнах до полянката, от която започна всичко. Изсипахме се от колата и се заехме с тежката задача да снимаме. А там определено имаше какво да се снима. Полянката пред нас беше почти нищожна като площ, но за сметка на това беше цялата изпъстрена с цветя, а над тях прелитаха всякакви насекоми. Мухи, пчелички, оси и най-важното - пеперуди. Много пеперуди. И различни. И много бързи. А някои дори и срамежливи. След десетина минути гонитба и странни стойки над различни цвекета, най-накрая успях да уловя тази прекрасна Melanargia galatea*. Или казано на човешки език - шахматна пеперуда.



Всички останали пеперуди успяха да ми се изплъзнат. Но денят тепърва започваше. Поехме отново в издирване на загадъчната крепост. Пътят се стесняваше все повече и повече. Разминаването на две коли изглеждаше като мисия невъзможна. За наше огромно облекчение, не се наложи да проверим дали е така. Но пък пълно щастие няма. Настигнахме един камион, който превозваше слама и се наложи да забавим темпото. А когато и асфалтът напълно изчезна, скоростта съвсем падна.

След двайсетина минути пъплене се добрахме до нещо, което приличаше на хижа. Решихме, че това е нашият шанс да разберем има ли крепост наоколо или не. Оставихме раниците да си почиват в колата, а самите ние се отправихме към мястото, където се предполагаше да има хора.

Даааа. Допуснахме две основни грешки. Първата: тръгнахме без да си вземем водата. Втората: Решихме, че там има хора.

Осъзнаването на първата грешка дойде много скоро. Макар разстоянието, което делеше колата от хижата да изглеждаше направо нищожно, се оказа, че не се минава толкова лесно. Защо ли? Ами заради пеперудите! И не само.

Как да минеш покрай тези теменужки и да не им обърнеш внимание?



А сред тях, сгушена под една камара трева, се криеше тя:



Докато диването, с което бях, се опитваше да снима поредната пеперуда, която ни се изпречи пред погледите, аз видях една калинка. Която се оказа с характер. Твърдо и упорито отказваше да се снима, а аз още по-упорито се опитвах да я щракна. За съжаление, в неравната борба победител излезна тя.



Но пък цветенцата бяха далеч по-благосклонни.



И една пеперуда, естествено. За разкош. Фотоапаратът бе мой, но за тази снимка не беше в моите ръце. Тази хубавица нямам информация как се казва. Ако някой знае, да сподели и ще я обявя и нея.



Такаааа. Най-накрая успяхме да се придвижим до 'хижата'. Сещате ли се за онзи сериал, дето го даваха преди мноооогооо време - Зоната на здрача? Мисля, че открихме къде е сниман. Представете си една станция от годините на зрелия комунизъм. Със странните стилизиране каменни фигури на едната стена на сградата. От другата, като ням свидетел, към нас беше насочена разговорна уредба от жепейските, със стичаща се като кръв ръжда по стената под нея.

И тук разбрахме своята грешка номер две: нямаше хора. Наоколо витаеше нещо мистериозно и леко призрачно. На паркинга се виждаха две коли, плюс онзи злополучен камион със сламата, но следи от хора нямаше никакви. Дори се усещаше полъха от скорошното присъствие, но тишината разяждаше въздуха. На едната ограда видяхме захвърлена червена престилка, тип манта. А на перваза на един прозорец, видяхме това:



Една врата беше леко открехната. Приближихме се плахо, а стъпките ни отекваха от стените на постройката, сякаш сенките ни ходеха редом с нас. Докато се приближавахме, успяхме набързо да снимаме този герой:



Да се върна на вратата. Стоеше леко открехната и ни примамваше да влезем...

* Всички латински названия оттук нататък са налични, благодарение на любезното съдействие на Евгени.