Всичко е заради пеперудите

След съботния ден и разходката в Пирин (тук, тук и тук), беше време да погледна и в малко по-различна посока. А именно - Родопите. Знаете, че съм много субективна, но там наистина има магия, която ти помага да дишаш по-леко. Пирин е величествена планина. Като я погледнеш и дъхът ти спира. Рила е великолепна. Щедра на гледки и красоти. А Родопа... Тя има душа. И отдавна знам, че там се чувствам най-добре. У дома.

Дали заради очакването за един истински 'родопски' ден, дали заради вълнението, но ставането в шест и половина сутринта не ми се стори ни най-малко престъпно. А и си заслужаваше дори и само, за да видя Петте кюшета без абсолютно никакви автомобили. Рядко срещана гледка. Освен ако не е неделя сутринта, малко след седем.

Настаних се в автобусчето и се подготвих за пътуването. Изненадващо, този път имаше достатъчно място за краката и дори музиката, която се чуваше приглушено, не беше зле. Следващите два часа се отдадох на книгочетене. Подхванах онази книжка, дето предизвика такъв дебат на тема театър и опера. Изводът до този момент: след като минат първите страници, оттам нататък става доста интересна и дори не ми се искаше да я оставям. Но се наложи, защото автобусът се паркира на последната си спирка.

Нарамих раницата и се впуснах в деня. Последва кратко пазаруване на боеприпаси (разбирай нещо за хапване и вода), натоварихме се на возилото и отпрашихме да хващаме гората. Компанията ми този ден бе различна, но не по-малко приятна. В музикално отношение наблегнахме на Iron Maiden.

Аз забравих да кажа каква е целта на цялото мероприятие. Трябваше да стигнем до една крепост. Всичко бе предварително планирано. Е, не от мен. Добре, че има и организирани хора, че иначе не знам как щях да се оправя. Та според организатора, крепостта трябваше да се намира на 14 км от с. Павелско, което е лесно откриваемо на картата. Но... Совите не са това, което са.

Пътят минава покрай Асеновата крепост и този път дори успях да я видя отдалече. Някой ден и от по-отблизо. Сега целта беше друга.

Тук идва моментът да си призная нещо. Мисля, че се пристрастих към фотоапарата си! Сега остава да почна да правя и хубави снимки и грешка няма да имам. Ех, ама се отплесвам бе! Стегни се, Верче!

Пътят. И пристрастеността ми. Което трябваше да е плавен преход към следващите снимки. Които, както вече и само се досещате, са правени покрай пътя. В движение. От колата. Затова, простете, че са малко размазани на моменти :)













Май досега не съм споделяла, че скалите са ми особена слабост. Е, сега вече знаете. Да не се изненадвате друг път.

Стигнахме разклонението към с. Павелско и поехме натам. Веднъж видели хора, решихме да попитаме за посоката за крепостта. И тук дойде първата изненада. Никой дори и не беше чувал за нея. Упътиха ни към местната хижа - Пашалийца. Имахме два варианта - или да тръгнем към хижата и да се надяваме там да ни дадат повече инфо, или да се върнем. Изборът се оказа лесен - вариант едно. Предупредиха ни, че пътят се стеснява и че трябва да сме много внимателни. Обещахме и отново потеглихме.

Пътят наистина се стесни. Имаше място точно колкото да се разминат две коли. Но пък какви красоти се виждаха... След един завой пред нас, като на тепсия, се показа селцето, което току що бяхме напуснали. Намерихме място, където да отбием и извадихме фотоапаратите.

Селото.



И не само.



А от тази полянка започна всичко.



Какво общо имат пеперудите ли? Много. Но за тях - утре!