Metallica

Как да седна да пиша за Концерта? Опитах се да разкажа на познатите си какво е усещането да си бил на стадиона в петък вечерта, но все не успявам. Не намирам думи. Каквото и да кажа, както и да се опитам да обясня чувството на масов екстаз, все не ми се получава и започвам да заеквам и да пелтеча.

50 000 души. Една цел - да видят и чуят Metallica. Дали това не изчерпва всичко? Веднага си удрям един шамар зад врата и си се карам на себе си. Не. Не изчерпва всичко. Защото в петък, Metallica показаха защо са велики.

Чета коментари за лошата организация. Може. Аз не видях подобно нещо. Или ако съм видяла, съм го изтрила от съзнанието си. Помня как идеята, че си там, за да видиш и чуеш Групата, заличи всякакви социални ограничения, които сами си налагаме, докато живеем живота си, изпълнен със срокове и задачки. Всички там бяхме приятели и се шегувахме заедно. Заедно очаквахме началото. Заедно крещяхме, изпаднали в екстаз. Заедно изпадахме в душевен оргазъм. Смешно е на фона на подобна емоция да се коментира колко били дълги опашките за бира. Ами дълги ще са. Народът е жаден. И мога да кажа, че на опашката, където аз чаках, момчетата, дето наливаха, бяха възможно най-бързи. Но това отново са подробности.

Друго е важно. Важното е, че за два часа бяхме попаднали в една паралелна вселена, където не съществуваше нищо друго освен Metallica. Всяка песен беше изживяване. Можех само да усещам музиката. Един младеж, който беше до нас, разказа, че това е третият концерт на Metallica, на който присъства. И че сега Джеймс и компания се раздават повече отвсякога. Повярвах му. Без дори да се замисля.

Под някоя от многобройните статии прочетох коментар на една мацка, че били подбрали относително добри песни. Моля? Относително добри песни? В петък вечерта чух изпълнения, за които дори не съм и мечтала да видя на живо. Creeping Death. Перфектното начало. One. Велика. Sad But True. Без коментар. Fuel. Кръвта ти кипи, докато усещаш ритъма във вените си и топлината на огромните огньове върху лицето си. Master of Puppets. Obey your Master. Master. Master. И това от 50 000 гърла. Ръцете, вдигнати високо горе. Fade To Black. Уникална. Размазващо добра. Wherever I May Roam. Останах без дъх. Nothing Else Matters. Без дразнещото американско зззз на Джеймс. Красота и много енергия. Enter Sandman. Моят личен фаворит. Финалът... Seek and Destroy. Дочакана. И това не са всички. Говори ми, че били относително добре подбрани.

След всяка песен си казвах, че сега вече мога да умра спокойно. Докато не чуех акордите на следващата.

Не може да се опише. Няма как. Исках още. И още. И още. Не ме интересуваше нищо друго освен настоящият момент. Тук и сега. Metallica. Огромният екран. Звукът, който ме обгръщаше. Емоцията, която ме заливаше. Няма снимки, които да покажат какво беше. Нищо клипче. Нищо.

В петък написахме една страница от историята. Вече ще деля всичко на преди и след концерта на Metallica. И нищо друго няма значение.