Торта от моркови

От няколко дни ме тресат едни екзистенциални мисли, направо се изненадвам от себе си. Но не за тях ще стане дума. Споменавам ги само, за да създам някаква атмосфера за начало на поста. Пък и начало да му дам някакво. Не мога да почна от средата.

Отглеждането на подобни разсъждения обикновено не води до нищо добро. И за да е положението още по-добро, седмицата ми започна с екстремна доза адреналин. Още от девет сутринта в понеделник. До края на деня вече не знаех къде се намирам. А днес... Днес сутринта за пореден път се убедих, че хората сме страшни животни. Всъщност не. Не сме животни. Животните не страдат от излишна жестокост. Но както и да е.

Мисля, че се справих подобаващо с мрънкането и описването на душевното ми състояние. Значи вече можете да си представите с какво настроение прекрачих днес прага на офиса. Където някой прекрасен колега беше оставил климатика в стаята ми да работи цяла нощ на 19 градуса. Още подсмърчам и се опитвам да си стопля синусите.

Два телефонни разговора. Един файл. И в този момент дойде новият колега. Момчето е англичанче, от Манчестър. Готвач е. И отговаря за готвачите. Логично. Преди време спечели сърцата на всички с едни божествени домашни бисквитки, станали известни като 'кукитата'. Ммммм.

Днес се появи с два подноса. На единия имаше лимонов пай. На другия торта. От моркови.

Нали си спомняте онзи виц за заека, дето влезнал в една сладкарница и попитал: Извинете, имате ли торта от моркови? Мечката зад бара го погледнала и му казала: Не. На следващия ден се повторило същото. На по-следващия също. И на по-следващия. Накрая мечката се смилила над заека и му поръчала торта от моркови. На другия ден заекът отново дошъл и попитал: Извинете, имате ли торта от моркови? Мечката: Да, Зайо, имаме. Заекът: Много е гадна, нали?

Не съм фен на морковите. Дори бих казала, че умишлено ги избягвам. В какъвто и да е било вариант.

Но когато англичанчето донесе сладкишите, не спомена какво има в тортата. Извадихме чиниите. Вилици. И нож. Нарязахме и тортата, и паят. И се почна. Голямото офисно тортено муана. Заприличахме на нещо средна между сладкарница и детски рожден ден. Липсваше само лимонадата.

Всички си взеха чинийките и си забегнаха по стаите. Аз - привилегирована. С Англичанчето сме в една стая. Респективно и със сладкишите. Седнах си пред компа и се заех с дегустацията. Първата хапка от тортата беше вълшебство. Втората - също. Успях да измуча едно доволно: Delicious! (младежът все още не се справя с българския)
Той: Хареса ли ти? Аз не бях сигурен дали в България сте свикнали да ядете подобно нещо.
Аз: Защо?
Той: Защото май не ядете много торта от моркови.
Аз: В тортата има моркови?
Той: Да.
Аз: Това оранжевото са моркови.
Той: Да. Точно заради тях блатът е толкова крехък.

За пореден път се убеждавам, че предубеждението е лошо нещо. Подозирам, че ако знаех от самото начало какво има в това кулинарно вълшебство, едва ли щях да се престраша да го опитам. Но пък взе, че ми допадна.

Погледнах си в чинията. Брех! Ям торта от моркови! И ми няма нищо... Дори ми харесва... Дали съвсем не съм се чалнала?