вторник, 22 септември 2009 г.

Виена: Ден 2 - Замъци и панаири

Много би ми се искало събуждането във Виена да беше поне малко по-различно от събуждането където и да е било другаде, за да мога да го опиша и него подробно, но не би. Затова го пропускам, споменавам набързо, че пихме по едно виенско кафе и се гмурнахме във втория си ден във Виена.

А този ден беше посветен основно на Schönbrunn. Тъй като това беше първият замък, в който влизах, изпитвах нещо средно между нетърпение и много голямо нетърпение.

В момента, в който прекрачихме през входа, нещо в мен се пречупи и започнах да се държа досущ като един същински японски турист. За мое най-огромно съжаление (или може би за моя радост) в самия замък снимането не беше разрешено и имах възможност да се развихря истински само в градините. А градините... ех, градините... Но да карам по ред на номерата.

Част от компанията решиха да пропуснат туристическата обиколка на замъка, защото вече я бяха правили, но аз и още една кифла (казвам кифла с цялото достойнство и уважение, което се съдържа в тази титла) си закупихме билети за 40-минутна обиколка и се приготвихме да се образоваме. Докато четях брошурата се чудех как точно ще успеем да разберем какво точно гледаме в замъка без гид, но скоро всичко ми се изясни. Не забравяйте, че това ми беше първият истински сблъсък с цивилизацията. Затова се изненадах много приятно, когато разбрах, че обиколката се прави с помощта на аудио-гид. Двете с девойката се проявихме малко като аборигенчета в първоначалните си опити да се оправим с тази напреднала техника, но след като й схванахме цаката дори успяхме да слушаме обясненията абсолютно едновременно.

От обиколката във вътрешността на замъка запомних няколко неща - българите сме на всеки километър, организираните групи в подобна обстановка са истинско наказание за всеки, който иска да разбере нещо и най-важното - може и да не мога да танцувам валс, но усещането да импровизираш в балната зала на подобен дворец е неописуемо. След краткото ни и изключително непрофесионално изпълнение получихме няколко спорадични и спонтанни аплодисменти и също така няколко искрени усмивки.

Да си призная честно, последните няколко стаи от обиколката ми дойдоха малко в повечко. Но пък като цяло обиколката си заслужаваше. Оставихме си техниката в обозначените за тази цел контейнери и почти бегом се втурнахме към градините, където се събрахме с останалите ни другарчета.

А както вече казах - градините... ех, градините... И цял един ден да отделя, за да ги разгледам, пак няма да ми стигне времето за всичко. Вече не се чудя какво са правили аристократите по цял ден. Имат да си обикалят...

Докато се разхождахме из всичките тези красоти там си мислех за огромната разлика в мисленето между тях и нас. И в случая не говоря за някакви фундаментални и жизненоважни неща, а за най-елементарни като начина, по който засаждат цветя за декорация. Ако тук под докорация разбираме да засадим всичко само и единствено с теменужки (например) и единствената дързост, която си позволяваме е да смесим теменужки с различни цветове, то там нещата са коренно различни. Цветята са много и различни и изглеждат приказно. Без значение колко обикновени са в действителност.

Не помня колко се разхождахме. Отидохме до Gloriette, видяхме розариума, няколко езерца с лилии, като едното дори имаше риби в него. Огормни и цветни - жълти и червени. Подминахме зоологическата градина и си спестихме Тайната градина. Успяхме да й хвърлим един бърз поглед през оградата и толкова.

След няколко часа обиколко, оставихме Schönbrunn и се върнахме в настоящето. След кратко и безцелно мотаене из Виена, групичката ни отново се раздели. Аз и девойката, с която обикаляхме замъка, се отправихме към Пратера, а останалите трима продължиха с разходката. Държа да отбележа, че още при първото ни самостоятелно пътуване с метрото успяхме да слезем на грешната спирка, но бързо се ориентирахме и дори се справихме с откриването на Пратера.

Нямаше как да отидем във Виена и да не посетим най-старото Виенско колело в света. Цента е малко соленичка за единственото завъртане, което прави, но пък иначе е все едно да отидеш до Рим и да не видиш папата. Поснимахме се пред колелото, по време на завъртането на колелото, поснимахме и от колелото. Не е като да не сме:)

След паметното завъртане с Дъ Колелото, се разходихме и из останалата част от Пратера. Дори се качихме на едно мини скоростно влакче. То не беше много влакче, и наистина беше мини, особено местата за сядане, но си покрещяхме добре. Иначе като тегли човек чертата - Пратера е просто един по-голям и известен панаир. С всичките плюсове и минуси.

Денят беше хубав. Вечерта отново се отдадохме на кротко пиене на бира. Все пак сме в Австрия - какво друго да правим:)

Снимковият материал от Ден 2:



А ако искате да разгледате снимките по-спокойно - цък

Засега е това. Следва Ден 3 - началото на Nova Rock'09.

четвъртък, 10 септември 2009 г.

Виена: Ден 1 - Шокът

Като ми кажат Виена и в ума ми веднага изникват словосъчетания като виенско кафе, виенска сладкарница, виенско колело и виенски шницел. Сега като ги чета, малко ме притеснява факта, че 3 от 4 са свързани с кулинарната сфера, ама какво да се прави... човек трябва да яде, нали? Поради всичките ми тези асоциации, в момента, в който решихме да се отбием до Виена, в главата ми веднага изникна и резонният въпрос: Абе, тия във Виена как викат на виенското кафе? Отговориха ми, че по пътя на логиката всяко кафе във Виена е виенско. Съгласих се без да споря.

Чакането отне около три месеца, но си заслужаваше всяка една минута. Първите един-два часа след кацането на самолета не можех съвсем да осъзная къде се намирам. Дали заради ранния час, дали заради факта, че се движехме с влак или под земята. Като казах под земята - като им видях метрото, повярвайте ми, почуствах се като аборигенче. То не бяха стълбички нагоре и надолу, то не бяха коридори, то не бяха цветове. Когато започнах и да го разбирам, изпитах истинска и искрена радост от самата себе си. Доуточнение за онези, които не ме познават - чувството ми за ориентация е силно липсващо, така че разбирането на виенското метро е истинско посижение за заблудената ми натура.

Връщам се към разказа. Настанихме се в хостела, оставихме си багажа, сменихме дрехите и се юрнахме да обикаляме. Времето - прекрасно. Настроението - още повече. Понесохме се (пеша) към централната част на града. Междувременно се отдадохме на щастливо зяпане и безсмислено снимане. Туристи, какво да ни правиш...

Първото нещо, което ми направи впечатление беше абсолютната липса на дупки. Всъщност за целия ни престой в Австрия, видях една единствена дупка и то докато пътувахме от летището до Виена с влакче.

Освен това хората отдавна са открили, че е по-полезно (предполагам и далеч по-евтино) тротоарите да са покрити с асфалт. Чудесна идея. Подкрепям с две ръце да се поучим от техния опит и да разкараме гнусните разкъртени и плюещи плочки от нашите собствени тротоари.

Второто нещо бяха колоездачите. По-скоро тяхното количество. Не мога да карам колело, но на втория ден вече ми идваше да се метна на някое двуколесно и да усетя вятъра в косите си, докато се нося по улиците. Имам чуството, че там велосипедистите са повече от пешеходците. И как няма да са, като са им предоставени прекрасни условия да си карат колелетата - истински велоалеи, места за паркиране, велосветофари и дори стоянки за велосипеди под наем. Карасота ви казвам.

Третото нещо бяха пекарните. Не бяхме яли от... абе не бяхме яли и първата пекарна, която ни се мерна пред погледите, се превърна в наш спасител. След нея вече можехме да разглеждаме на спокойствие.

Виена е прекрасен град. Сградите са като изкарани от картинка. Имах чувството, че на всяка втора крачка имат по някой замък. Замъците съответно са с градинки, които са изключително приятни. Народът си седи по полянките и се наслаждава на свободното си време - сам или с приятели. Атмосферата е забележителна. И ако си мислите, че австрийците са като ходещи машини и за тях правилата са над всичко - не е така. И те си хвърлят боклуците извън кошчетата, и те не признават забранителни табелки. Разликата е, че там чистят редовно и гледат да не си рушат заобикалящия ги свят.

Докато се мотаехме из замъка Хофбург, където се помещава Die Spanische Hofreitschule , ми обърнаха внимание, че под куполите са опънати мрежи. Целта им е да предпазват замъка от набези на гълъби и по-скоро да ги опазят от остатъчните продукти на хвърчащите гадинки. Хитро. Дето се вика: Не става само с ядене, трябва и акъл!

С този въпросния замък се убедих, че във Виена хората са строили със замах. Колкото и да се опитвах не успях да хвана целия замък в един кадър. Ако трябва да съм честна, беше ми трудно да хвана дори и само входа. Но пък е невероятно красиво. От замъка се виждаше и кметството, което прилича на всичко друго, но не и на кметство.

Същият проблем със снимането имах и с Виенската опера и с
катедралата св. Стефан (линкът е на немски, за което искрено се извинявам на всички само англоговорящи като мен). За сметка на това пред катедралата се разхождаха поне десетина Моцарт-овци, които изключително любезно и на английски ни канеха на концерт.

Вечерта след толкова много първи впечтления, решихме да хапнем по един виенски шницел в компанията на нощен Дунав. Господинът, който дойде да ни вземе поръчката се справяше трудно дори и с немския и когато му се наложи да си комуникира с нас на английски, мисията изглеждаше почти невъзможна. За щастие се оказа, че разпозна езика, на който се консултирахме какво да си поръчаме и ни изпрати една девойка от кухнята, която се оказа българка. Така всички бяхме щастливи - девойката, че има с кой да си поговори; ние, че има на кой да си поръчаме и да видим първото български лице в Австрия и собственикът, който се чудеше как да се разбере с нас.

С шницелът прикючи и първият ни ден във Виена. Оставаха ни още 5, част от които бяха отредени за Nova Rock. Но всяко нещо с реда си...

За да не бъда голословна, прилагам и снимков материал. И тъй като не можах да се огранича в приличен брой снимки от ден 1, пускам повечко на slideshow. Приятно гледане:



Следва ден втори. Надявам се скоро:)