понеделник, 30 март 2009 г.

Runnin' Wild

Понеделник е. Натрупала ми се е работа като за целия китайски народ, че даже ще остане и за една малка индийска провинция. А на мен ми се спи. Сигурно е от смяната на времето. Гледам си списъка със задачки за деня, а в главата си чувам звука на моторите от събота. Не искат да си ходят и това си. Отгоре на всичко, Star.fm и те са в същото настроение (че дори и повече - все пак те бяха едни от партньорите на събитието) и говорят основно за това. Не че се оплаквам...

Като пишех предишния пост в главата ми се заформи идеята да пусна още поне два на тема Откриване на мото сезон 2009. Един с моторите и самите мотористи и друг с интересни каски и интересни хора. Обаче наистина съм изправена пред огромен проблем - не мога да избера кои снимки да сложа. Онази сутрин не знаех кое по-напред да снимам. Имах чувството, че дори и през цялото време да натискам копченцето, пак ще пропусна нещо. Резултатът - повече от 300 снимки. Позачистих ги леко. Имаше някои размазани. Имаше и много почти еднакви, направени в търсене на Дъ Кадъра. Колкото и да ги редуцирах, пак си останаха над 200.

И така, след многочасово мислене (тук малко преувеличавам) и след много почесване, стигнах до почти соломоновско решение - ще пусна всички снимки, пък вие си гледайте които искате.

Приятно разглеждане :)





И една песничка за настроение:

събота, 28 март 2009 г.

Get Your Motor Runnin'

Традицията повелява последната събота на март месец да се дава началото на мото сезона. Тази година откриването му съвпадна и с началото на сезона на Формула 1. Квалификациите днес не ми се коментират. Все още се опитвам да осмисля това, на което станах свидетел. Като мине и старта утре и ми поотлежат в главата, тогава. Темата сега е за откриването на мото сезона. Така че, като тегля чертата, днес се получи ден, изпълнен с много рев на двигателии, бензинови пари и още повече усещане за свобода.

Като по поръчка времето беше повече от прекрасно. Станах рано. Изгледах квалификациите, изпих си кафето и към има-няма 9:30 се понесох към Александър Невски, където бе сборният пункт на моторджиите. Докато вървях натам, покрай мен преминаха няколко скромни групички с мотори, но нищо не може да се сравни с гледката, която ме посрещна на площада пред катедралата.

Искам да отбележа, че организацията бе на ниво. Нямаше ексцесии, всичко мина мирно, тихо (като изключим рок парчетата, които огласяха площада) и без излишни изживявания. Поне аз така го видях.

Разглеждам снимките от днес и се чудя кои от всичките да избера, че да покажа най-добре изживяването. Трудна работа. Освен това снимките няма как да пресъздадат усещането, което беше на самия площад. Звукът от моторите. Зяпачите (като мен). Емоцията. Дори бензиновите изпарения.

Накратко:





Полицията, дошла да охранява събитието, и тя бе на мотори. Логично. Щях да се изненадам, ако бха викнали полицаии с коли или конна полиция например.



Алтернативна употреба на лъвовете.















А този моторист се превърна във всеобщ любимец.



Имам снимки за поне още няколко поста на тази тема. И ще ги напиша. А дотогава - песента, която си тананикам цял ден:

петък, 27 март 2009 г.

Къде е убит Ботев?

Знаех си аз, че народът затъпява прогресивно, но не очаквах положението да е чак толкова зле. Преди време се възмущавах, че знаем само кога са ни убити 'националните герои', но не и кога са се родили. Оказа се, че има и по-тежки неща за преглъщане.

Причината за искреното ми изумление се крие в нещо доста прозаично. Снощи гледах Славиту и новото състезание, което е спретнал (сега не ми се иска да говоря дали е коректно да копира чужди формати и дали си е платил правата... надявам се, че да...). Той, като продуцент, най-вероятно си има причини, поради които е избрал точно тези двойки да участват. Признавам, че някои от попаденията са доста добри. Дори успях да си намеря любимци сред тях. Въпросът обаче е друг. Въпросът е, че голяма част от тях не се отличават с особено видим умствен багаж (за разлика от този в куфарите).

Първата им задача бе да отидат на мястото, където е убит Ботев. Не се считам за най-интелигентния човек на този свят, но в главата веднага ми се пръкна като идея връх Вола. И Враца.

В началото, когато започнаха да се споменават имена като вр. Ком, вр. Ботев, Шипка (?) и Пазарджик (???), се смях с глас. Искрено. За малко да започна и да се въргалям по пода. Когато обаче едно крехко (русо) девойче на 19 години, прясно завършило, роди гениалната мисъл, че той май Ботев изобщо не е бил убит, почнах леко да се стряскам.

Правилно, мацко, Ботев не е убит! Не случайно е казал: Жив е той, жив е! Там на Балкана... Жив е, ами! Онзи ден пих кафе с него. Добре е. Малко му е скучно и се чуди какво да прави, ама не се оплаква особено много.

Как да е. Оправиха се новоизлюпените звезди. Питаха разни обикновени хорица, които веднага ги ориентираха към коя част на България да се отправят. Възрастни хора, отрудени, най-вероятно без вишу образование, които в друг случай просто биха подминали.

По-късно научих други интересни факти от историята ни. Като например, че Софроний Врачански е написал Рибния буквар и История славянобългарска.

Ъъъъ... добре де! Явно имам доста пропуски и трябва да ги запълня незабавно.

Никой не е длъжен да знае всичко. Най-малкото не е възможно. Но има някои неща, които се предполага, че се знаят. Дали от обща култура, дали от набиване в главите от ученическите години, дали от въздуха... Като например къде е убит Ботев. И дали изобщо е убит. И кой е написал История славянобългарска. И къде се намира Враца. Да не забравя за разликата между Ботев и Дебелянов и Паисий и Софроний. Когато тези основни неща липсват от файловете, дето си държиш в главата, тогава положението става малко страшно.

Обещавам, че това предаване ще го следя. И то с интерес. Ще се образовам от участниците и ще трупам познание след познание. Току виж и от мен излезе нещо.

понеделник, 9 март 2009 г.

Отново на облачна тема

Снимах облаци. Отново. Слезнах от трамвая не на моята спирка и просто вървях. И снимах. Снимането на облаци е едно от нещата, които наистина ме успокояват. Има нещо в тях. Може би защото никога не можеш да видиш два еднакви. Почти като онази приказка за реката. Само дето тук нищо не тече. Поне не съм чула за течащи облаци. Мислълта ми тече леко объркано, но се свиква. Аз поне съм си свикнала. Така съм откакто се помня. Може би и отпреди това.

Облаците и снимането. Обичам да гледам как последните лъчи на слънцето се опитват да си проправят път сред малките капчици кондензиран въздух и го оцветяват във всееъзможни цветове. Или пък да гледам как сред безкрайното и бездънно синьо се носи малко бяло петно, което изчезва след броени минути. Или да вдигна поглед и да потъна в мекотата, която е надвиснала над главите ни като огромна купчина захарен памук. Както казах - обичам облаците. А когато тази ми обсесия се комбинира с почти маниакалното ми желание да снимам, резултатът е такъв:














Сменям гледната точка:







Малко сладникаво се получи, но съм уморена. А когато съм уморена, се разкисвам и започвам да говоря глупости.