Отново на облачна тема

Снимах облаци. Отново. Слезнах от трамвая не на моята спирка и просто вървях. И снимах. Снимането на облаци е едно от нещата, които наистина ме успокояват. Има нещо в тях. Може би защото никога не можеш да видиш два еднакви. Почти като онази приказка за реката. Само дето тук нищо не тече. Поне не съм чула за течащи облаци. Мислълта ми тече леко объркано, но се свиква. Аз поне съм си свикнала. Така съм откакто се помня. Може би и отпреди това.

Облаците и снимането. Обичам да гледам как последните лъчи на слънцето се опитват да си проправят път сред малките капчици кондензиран въздух и го оцветяват във всееъзможни цветове. Или пък да гледам как сред безкрайното и бездънно синьо се носи малко бяло петно, което изчезва след броени минути. Или да вдигна поглед и да потъна в мекотата, която е надвиснала над главите ни като огромна купчина захарен памук. Както казах - обичам облаците. А когато тази ми обсесия се комбинира с почти маниакалното ми желание да снимам, резултатът е такъв:














Сменям гледната точка:







Малко сладникаво се получи, но съм уморена. А когато съм уморена, се разкисвам и започвам да говоря глупости.