вторник, 30 септември 2008 г.

Да танцуваш със звезда

Вчера бях в леко мазохичстично настроение. Мазохистично, защото не мога по друг начин да си обясня защо в 20:00 превключих телевизора на BTV и се загледах в поредния побългарен reality формат, кръстен с оригиналното българско име Dancing Stars. Една малка вметка: Абе, хора! Толкова ли не можахте да преведете изключително сложното име Dancing With A Star? Ама не, друго си е да изскочиш със звучното Dancing Stars! Звучи някак си по-фръц. По-родно някак си. Край на вметката.

Водещите. Радост Драганова и Тодор Колев. Разбирам, че продуцентите са искали да изберат хем популярни лица, хем да има и някой от телевизията-майка (BTV), че да няма сърдити. Обаче... Тодор Колев? Човекът наистина е легенда. Оставил е невероятна следа и в българското кино, и в т.нар. шоубизнес в България. Но това не беше много скоро. Възрастта си оказва влияние. Колкото и да е бил добър, в това което прави, сега е просто един остарял образ от близкото минало. Уважавам го, но това, на което станах снощи свидетел, определено не бе на ниво. Преиграване. Напъни за нещо забавно. Още по-големи напъни за оригиналничене. Не, благодаря. За Радост какво да ви кажа... Тя поне е актуално лице. И ако стилистите не се гавреха толкова с визията й, можеше и да се получи нещо.

Звездите. Да поровим малко в скрина с обичайните физиономии, набеждавани за звезди, и да си изберем няколко.

Жоро Мамалев. Признавам си, че бях изключително скептична към танцувалните му способности. А предаването все пак е за танци. Обаче се забавлявах искрено докато го гледах. Той единствен не се взема на сериозно като танцьор, знае си възможностите и го обърна на чисто актьорско изпълнение с лек хумористичен привкус.

Андрей Баташов. Споменавала съм, че съм му фен. Дори обмислям идеята да повторя гледането на 360. Снощи танцуваше танго. Изражението на лицето му се предполагаше, че трябва да излъчва страст и мъжественост. Получи се нещо средно между влюбено теле и Енрике Иглесиас. Грешка. Той и Енрике гледа като влюбено теле. Значи изглеждаше като Енрике Иглесиас.

Ники Кънчев. Не мога да не призная, че има чувство за хумор. Но силата му не е в танците. Хич дори.

Гибона. Не съм футболен фен. Изобщо. Мачове гледам само по принуда и то само, ако единият отбор са българските национали. И дотам. Българският футбол ми е толкова далечен, колкото и квантовата физика. А аз не съм физик. Мисля, че Нешка Робева го каза най-добре: Понякога за българските футболисти казват, че са като балерини на терена. Е, ти не играеш като балерина нито на футболното поле, нито тук. И на двете места ти си си футболист. Цитатът е по памет.

Аня Пенчева. Обявената за секс бомба звезда на българския театър. И кино. То май при нас тези неща са горе-долу едно и също. Ама както и да е. Може би се дължи на факта, че съм жена, но наистина не виждам къде точно й се крие сексапилът. Съжалявам за отрия тон, който използвам, но това е моето мнение. Всъщност... не, не съжалявам. Оправданието за снощното изпълнение се крие в навехнатия й глезен. А може би не...

Илияна Раева. За тези, на които това име не им говори нищо -тя е едно от Златните момичета на българската художествена гимнастика, които под ръководството на Нешка Робева спечелиха доста медали и слава на България. Жена с характер. И все още възпитаничка на Нешка Робева.

Галена. Простете непознаването ми на тази 'звезда', но наистина не я бях чувала. Което не е особено голяма изненада, както се има предвид, че това не е моята музика. А снощи... Дамата бе с пластичност на греда.

Орлин Павлов. Вокалистът на печално прочулата се група Каффе. Него мога да седя и да го гледам дори и да ми чете телефонния указател. Пък и се справя добре с танците. Поне според мен.

Нети. Упорита. Хареса ми.

Калки. Преди години (около петнайсетина) му бях голям фен. На него и на Медикус. След това нещо се случи с тоя човек. Не знам какво точно. В едно интервю сподели, че в предишен свой живот е бил банан.

Елена Йончева. Ах, Елена Йончева. Тъй като беше много добър журналист, ще си спестя коментара.

Имаше и една девойка, на която не и запомних името. Но беше симпатична. И се стараеше.

Журито. От тях разпознавам единствено Нешка Робева. Другите двама предполагам, че са известни в средите на танцуващите. Може да се поспори доколко част от тях са обективни. Особено дамата с лек испански акцент.

Шоуто. Помпозни декори. Тържествен глас зад кадър, който обявява танцуващите и приканва журито да даде своите оценки. Имах чувстовто, че всеки момент ще чуя: Венци ще поднесат... Проблем с избора на 'звезди'. Друг е въпросът, че България понятието 'звезда' е доста разтегливо и трудно за дефиниране.

За да не бъда съвсем негативна, си признавам, че беше забавно да гледам как хора, които са много далеч от света на танците се опитват да влезнат в изключително нетипична за тях роля. Кой с повече ентусиазъм, кой с по-малко. Имаше и забавни моменти - танците на Жоро Мамалев, Ники Кънчев и Гибона оставиха трайна следа и мисля, че ще се превърнат в истинска класика.

Като тегля чертата, мисля, че няма да повторя грешката си от снощи. През цялото време от екрана се носеше лек аромат на нафталин, който не ми допада особено. Форматът е добър, но в наши условия не се е получил особено успешно.

ПП Благодаря на всички, които имаха търпението да стигнат до финала на този пост.

сряда, 24 септември 2008 г.

Между Ад и Рай

Phil Collins - Another day in paradise
Първият сингъл от албума му ...But Seriously (1989). Целта на песента е да привлече повече внимание към проблема с бездомните. Източник на инфото: тук



Guns N Roses - Paradise City
Албумът е Appetite for Destruction (1987). Година на издаване на сингъла - 1988. Единствената песен от този албум, в която се използва синтезатор. Подробности - тук.



Green Day - Welcome To Paradise
Албум: Kerplunk (1992), презаписана за Dookie (1994)



Bryan Adams - Heaven
Reckless (1984)



Умишлено пропускам Eric Clapton с Tears in Heaven. Красива песен, но много тъжна.

Led Zeppelin - Stairway To Heaven
Led Zeppelin IV (1971). Клик за подробности.



Knocking On Heavens Door, но не в изпълнение на Bob Dylan, а на Guns N' Roses.



Queen - Heaven for Everyone
Оказва се, че тази песен е написана от Роджър Тайлър за неговата група The Cross и по-точно за техния втори албум Shove It (1988), където Фреди Меркюри е гост вокалист. В последствие, песента влиза и в албума на Queen Made In Heaven от 1995г. Още интересни неща могат да се прочетат тук.



Bee Gees - Too Much Heaven
Песента е приносът на Bee Gees към фонда на UNICEF. Изпълняват я на концерта Music for UNICEF на 9 Януари 1979. По-късно е включена в албума на групата Spirits Having Flown, издаден през същата 1979 година. Инфото е от тук.



Kiss - Heaven's On Fire
Animalize (1984)



За плавен преход към втората част - нещо родно.
Срефан Вълдобрев - Рай
...към (1998)

вторник, 23 септември 2008 г.

Bitter Sweet

















понеделник, 22 септември 2008 г.

Откъслечни мисли

Преди два дни имах половин час за губене и реших да го прекарам в едно средностатистическо кафенце с пластмасови столчета и още по-пластмасови масички. В непосредствена близост до мен, демек на съседната маса, имаше три представителки на най-ухажваната част от обществото ни в последни време - пенсионерите.

Три баби седяха и като мен пиеха кафенце. Тъй като бях сама, мислех да почета книжка, но в един момент се оказа, че разговорът, който те водят е далеч по-интересен от моето четиво. Едната дама четеше на глас вестник, за да могат двете й другарки да се информират заедно с нея за последните новости в държавата. Не видях кой е точно източникът на информация, но статията, която чух, бе за новото увеличение на пенсиите. И така, от дума на дума, трите дружки се заговориха за собствените си тегоби, свързани с тази сакрална тема. Четящата (струва ми се, че тя бе и лидерът на тази малка, но задружна група) запали поредната цигара, успя да вземе думата и заразкава:

- То и при мен така. Започнах с пенсия от 48 лева. Ви представяте ли си аз как сама карам с 48 лева? За нищо не стигаха. После дойде и Иван Костов. Разказа ни играта на всички. Как се живее така, а? Замълча за кратък момент, колкото да дръпне от цигарата, а и да подсили думите си за иззедника Костов и след това продължи: След като той се махна, пенсията ми расте, расте и ей на, сега вече е 160 лева.

За малко да се задавя с кафето. Тоя Костов ви казвам, голяма гад се оказа. Така като се замисля, май той е виновен и за глобалното затопляне, глада в Сумалия и за Голямата депресия от началото на миналия век.

Вечерта гледахме новините по някоя телевизия. Не помня по коя. Но даваха репортаж за първите пенсионери, които заминават на десетдневна почивки, осигурена от невероятнто, уникално и страхотно работещо Социално министерство. Тук си представете илюминации и тържествена музика, защото не може името на подобно, мислещо за народа министерство, да се спомене току-така. Репортажът бе от Хасково. Едната баба, на видима възраст от около 75 години, се раадваше, че най-нарая ще види морето от близо и ще може да се потопи в него. Ох. Дори и на мен ми стана студено. Смръзнах се до мозъка на сравнително младите си кости. А един друг дядо се ядосваше, че пращали тях на почивка. Имало деца, които щели да се зарадват повече на подаръка. Неблагодарник! Не стига, че за малко да изядат министърката с парцалите, заради предложението да се използва част от излишъка за почивка на пенсионери на море. Наложи се да се откаже от излишъка и да спонсорира обещаното с пари от собственото си министерство. А сега и недоволни има. Ама ха!

В същия този новинарски блок, показаха и клипа, който е изготвен по случай 100 годишнината от Независимостта, която празнуваме днес. След като успях да си вдигна ченето, се зачудих да плача ли или да се смея. Кадри на исторически забележителност с давност поне двайсетина години (кадрите, не забележителностите), малки усмихнати деца, на които им липсваха само байрячетата и сериозният и предизвикващ тръпки на вълнение сред представителките на третата възраст глас на министъра на културата Стефан Данаилов. Музикален фон, който намирисва на нафталин и едни малко по-далечни времена. И за цялото това нещо плаща Правителството. Демек ние. Пак ме заболя нещо.

Между другото, разбрахте ли, че Заповедта за уволнение на правителството е подписана от над един милион българи? Сред тях съм и аз. Още в самото начало. Дали на Управляващите ще им направи впечатление бройката?

И преди съвсем да съм забравила: Честит празник!

сряда, 17 септември 2008 г.

Два дни след 15 Септември

Направи ли ви впечатление днес коя дата е?

Жокер: преди два дни беше 15 Септември - Първият учебен ден.

Кратка сметка и се оказва, че днес е 17 Септември.

Денят на Вяра, Надежда и Любов и тяхната майка София. Мъченици, загинали за религията си. Поне такива спомени имам. Религията не ми е сред силните страни, така че ако някой може да даде по-нормално описание на това защо ги честваме, ще бъда благодарна. Уж знам историята, но не съм убедена, че ще успя да я разкажа подобаващо. А не ми се копира нещо от нета.

Освен това, е и денят на София. Дори не ми се и споменава какви коментари прочетох под статия по този повод.

По този повод пак ме налегнаха тежки мисли. За какво ли? Ами за вярата, надеждата, любовта и мъдростта. Или по-скоро за липсата им.

Сега ще ми кажете, че живеем в такива времена, в които не ни остава време и енергия за любов. А за надежда не са ни останали сили. Пък и в какво да вярваме? В мъдростта на Управляващите?

Аз пък си мисля друго. Мисля си, че така май ни е по-лесно. Ако не вярваш в нещо, ти е по-лесно да се впишеш в картинката. Мрънкането изисква по-малка енергия, отколкото надеждата. А вярата... За да ни повярва някой, първо трябва да си повярваме ние. Да си повярваме, че можем. Можем да променим нещо, можем да променим някой. Поне себе си. А това вече е трудничко. Друго си е да седнеш на някоя маса и да почнеш да псуваш по ред на номерата, да обвиняваш някой друг за собствените си неуспехи и да чаках някой друг да ти оправи живота.

Мъдростта... за нея не мога да кажа нищо. Не съм дорасла да коментирам неща, от които нищо не разбирам.

И преди да съм станала съвсем сериозна и да съм минала отново в наивната гама на разсъждения, да си кажа думичките, заради които захванах поста.

Поздравявам всички, които приемат днешния ден за празник. Родените в София, живеещите тук, тези, които я мразят и тези, на които им е влезнала под кожите.

Поздравявам и тези, които днес празнуват имен ден. Защото тях винаги ги пропускаме покрай деня на София.

Пожелавам на всички да имаме малко повече вяра, да не губим надежда и да не гоним любовта от живота си. А мъдростта... все някога ще я намерим и нея. Вярвам в това.

Честит празник!

Отново без причина

Навън може и да е студено, ама да не ви прави впечатление.







Специален поздрав за Кери и Пешо :)











Лек ден и спорна работа :)

понеделник, 15 септември 2008 г.

Покупко-продажба

Понякога започвам да пиша нещо с ясната идея какво точно искам да се получи. Обаче някъде по средата се усещам, че това, което излиза изпод клавиатурата ми, няма нищо общо с първоначалната идея.

Когато снощи заспивах, в главата ми се мотаеше идея за пост с основна тема покупко-продажбата. Докато се отнасях в обятията на Морфей, почти виждах целия текст. Днес сутринта реших да го превърна в реалност и се заех да пиша думичките. Пиша, пиша, а нещо не е както трябва. Няма го усещането за нещо смислено.

Най-лесното е да избълвам една купчина непотребни неща и да зазвуча като консултант, който не е много наясно какво говори. По-трудното е да го напиша така, че да става за четене.

Каква ми е основната идея? Че човек и добре да живее, рано или късно му се налага да се продаде. Защото, който каквото иска да говори, но намирането на нова работа не е нищо друго, освен обикновен процес на покупко-продажба. А предметът на покупко-продажба си ти.

От една страна имаме търсене - на подходящия кадър/на подходящата работа. А от другата страна имаме предлагане на определена квалификация/определена позиция с определени условия. Когато се намери пресечната точка на интересите на двете страни, тогава се случва и самата сделка. И ако не си успял да се изтъргуваш правилно, след време се получава потребителски дисонанс. Разликата между очакваното и полученото.

Отново започнах да говоря със странни фрази и думички. От време на време го имам този навик, но се опитвам да го изкореня от себе си. Още повече, че изобщо не ми приляга.

Опитвам се да кажа, че е важно как се продава човек. И за какво. И колко. Какво си готов да жертваш в името на получаването на нещо друго. Заслужава ли си? И докога?

Винаги съм твърдяла, че нищо на този свят не си заслужава да се скапваш психически и физически заради него. Проблемът ми винаги идва от това да разбера кога е точният момент да се откажа.

Миналата седмица взех решение да се откажа. Сега ще се опитам да се продам по-успешно от предишния път. Пожелайте ми късмет. Ще имам нужда от него.

четвъртък, 11 септември 2008 г.

Днес

Няма нищо по-очаквано от това днес да се пише за 9/11, демек за 11 Септември. Те, американците са малко сбъркани и четат датите на обратно. Или ние сме на обратно? Абе, както и да е. Все за едно и също нещо става дума. Тероризъм. Атаки. Страх. Прекъснати животи (не обичам думата смърт, затова ще простите леко описателния ми начин на изкзаване.

И въпреки че днес е nine-eleven, на мен не ми се пише за това. Ако трябва да съм точна, не ми се пише за почти нищо. Това, което ми се иска да напиша, не засяга абгсолютно никой друг освен самата мен и поради тази проста причина ще си остане ненаписано.

Бих могла да подхвана темата за Обама и Маккейн, но да си призная, тя ми е доста скучновата. Не ме разбирайте погрешно. Въпреки всичките си минуси, няма как да не призная, че когато нещо се случва в САЩ, то то се отразява на много повече места, отколкото ми се иска. Обаче ми е скучно. Все си мисля, че си имаме достатъчно наши си метни политически проблеми за нищене, че да започнем да се кахърим и за братята американци. Те са достатъчно големи, че да се грижат сами за себе си.

Мога да пиша за Максим и как отново е зад волана. Въпреки случката отпреди година. Да се възмутя как изобщо му е минала мисълта да подкара кола при положение, че е убил един човек на безумно малко години и е осакатил друг. Да, мога да пиша за това. И ще звучи искрено. Защото никой няма право да отнема живота на друг и да продължи своя по абсолютно същия начин, все едно нищо не се е случило. Само че... Колкото и да се възмущавам, присъдата му ще си остане символична и условна, а той ще продължава да си шофира.

Мога да пиша за ускорителя на частици и края на света, само че от тази материя не разбирам нищо. Което автоматично обезсмисля цялото упражнение.

Мога да пиша за Формула 1. За старта от миналата седмица в Белгия или за предстоящия този уикенд на Монца. С което ще изгоня и малкото хора, които все още имат нервите да ми четат писаниците. Въпреки че тази седмица състезанието ще бъде, меко казано, интересно. Но... спри сърце! Нито дума повече на тема Ф1.

Като споменах Формулата, се присетих, че мога да драсна някой и друг ред за софийските шофьори. Но веднага след това се сетих. че темата е вече толкова изтъркана, че повече от това не може. И тя отпада.

Мога за сътворя и есе на тема: Психическата умора и как тя се отразява на нашето ежедневие. Мога, ама не искам.

И каква стана тя? Не останаха теми. Ами явно така ще си я карам. Без вдъхновение и без смислени писаници. Здраве да е.

Но пък мога да ви поздравя с едно нещо, което ми се мотае из главата от едно известно време насам. В нета намерих два варианта на песничката. Единият беше свален от Скат ТВ и веднага се отказах. Другият е с кадри от филма, който е направен по книгата. Енжой.

сряда, 10 септември 2008 г.

Клин клин избива

Тази вечер се оказах в центъра на една грозничка случка. Знам, че не си заслужава да се тормозя за нещо толкова незначително, но то продължава да се шляе из съзнанието ми. Затова реших да предприема спешни мерки за възстановяване на душевното си равновесие.

А какво е по-добро от











Айде стига толкова.

неделя, 7 септември 2008 г.

С аромат на лято

Просто ей така...



























вторник, 2 септември 2008 г.

A day in the life of...

От известно време в главата ми се върти една идея. Днес реших да я превърна в реалност. А реалността... Тя не е много интересна, но за сметка на това е истинска. Поне така са ми казвали. Аз умни мисли не мога да раждам. Мога да снимам. Т.е. мога да натискам малкото копченце на фотоапарата. Останалото е дело на машинката.

Обикновено приемам пътуването си с трамвай до работа като моето си време. Петнадесет минути, през които мога да си подредя мислите в главата (доколкото такива изобщо има). Днес имах късмет. Сутринта ме изненада с почти празен трамвай. Толкова празен, че дори успях да седна. И останаха още свободни места. Рядко срещано явление. Обикновено ми се налага да се превърна в нещо средно между ваденка и чат от интериора. Валидаторите за електронните карти и билети вече не са необичайна гледка за никой. Изненадващото е, че работят.



По-малко от двайсет минути по-късно стигам до целта си. Но преди да се захвана с работния ден, е време за кратко кафе. И чак след това идва ред на задълженията.



Работният ден си е работен ден. Телефони, оперативки, екселски таблички - нищо необичайно. Най-приятната част е обедната почивка. Която, поради ограниченията на времето и на околността, се случва на абсолютно същото място, където сутрин си пия кафето.



А това е едно цветенце, покрай което минавам всеки ден по няколко пъти. То никак не се итересува, че точно до него се случва поредният строеж. Расте си и краси околността.



Минавам на бързи обороти през останалата част от работния ден и стигам до обратния път до дома. Който отново е в трамвай, но обикновено се случва с компания. Приятна. След трамвая... Без коментар.







Добре дошли в света на безумните реклами:



Задръстванията се завърнаха. Все още не са в пълния си блясък, но все пак са тук.



Стрелката сочи към мотористче. На тротоара. Сладур. Цък за по-голям размер.



От две години минавам всеки ден покрай нея, а съм влизала само един път. И то за сватбата на една приятелка.



Това е. Скучновато и без особено смисъл. А сега? Сега мисля да се отдам на малките удоволствия, които, макар и не много здравословни, са прекрасен начин да приключа деня си. Приятна вечер на всички.