Днес

Няма нищо по-очаквано от това днес да се пише за 9/11, демек за 11 Септември. Те, американците са малко сбъркани и четат датите на обратно. Или ние сме на обратно? Абе, както и да е. Все за едно и също нещо става дума. Тероризъм. Атаки. Страх. Прекъснати животи (не обичам думата смърт, затова ще простите леко описателния ми начин на изкзаване.

И въпреки че днес е nine-eleven, на мен не ми се пише за това. Ако трябва да съм точна, не ми се пише за почти нищо. Това, което ми се иска да напиша, не засяга абгсолютно никой друг освен самата мен и поради тази проста причина ще си остане ненаписано.

Бих могла да подхвана темата за Обама и Маккейн, но да си призная, тя ми е доста скучновата. Не ме разбирайте погрешно. Въпреки всичките си минуси, няма как да не призная, че когато нещо се случва в САЩ, то то се отразява на много повече места, отколкото ми се иска. Обаче ми е скучно. Все си мисля, че си имаме достатъчно наши си метни политически проблеми за нищене, че да започнем да се кахърим и за братята американци. Те са достатъчно големи, че да се грижат сами за себе си.

Мога да пиша за Максим и как отново е зад волана. Въпреки случката отпреди година. Да се възмутя как изобщо му е минала мисълта да подкара кола при положение, че е убил един човек на безумно малко години и е осакатил друг. Да, мога да пиша за това. И ще звучи искрено. Защото никой няма право да отнема живота на друг и да продължи своя по абсолютно същия начин, все едно нищо не се е случило. Само че... Колкото и да се възмущавам, присъдата му ще си остане символична и условна, а той ще продължава да си шофира.

Мога да пиша за ускорителя на частици и края на света, само че от тази материя не разбирам нищо. Което автоматично обезсмисля цялото упражнение.

Мога да пиша за Формула 1. За старта от миналата седмица в Белгия или за предстоящия този уикенд на Монца. С което ще изгоня и малкото хора, които все още имат нервите да ми четат писаниците. Въпреки че тази седмица състезанието ще бъде, меко казано, интересно. Но... спри сърце! Нито дума повече на тема Ф1.

Като споменах Формулата, се присетих, че мога да драсна някой и друг ред за софийските шофьори. Но веднага след това се сетих. че темата е вече толкова изтъркана, че повече от това не може. И тя отпада.

Мога за сътворя и есе на тема: Психическата умора и как тя се отразява на нашето ежедневие. Мога, ама не искам.

И каква стана тя? Не останаха теми. Ами явно така ще си я карам. Без вдъхновение и без смислени писаници. Здраве да е.

Но пък мога да ви поздравя с едно нещо, което ми се мотае из главата от едно известно време насам. В нета намерих два варианта на песничката. Единият беше свален от Скат ТВ и веднага се отказах. Другият е с кадри от филма, който е направен по книгата. Енжой.