понеделник, 27 август 2012 г.

I Follow The Sun

Разказвала ли съм ви какво са за мен The Beatles? Май не. Не съм от онези им фенове, които знаят цялото им творчество наизуст. Не познавам всички конспиративни теории за това дали Paul е жив или не. Не мога да взема отношение по въпроса дали Yoko е прецакала цялата група или не. Но със сигурност мога да кажа, че са велики. И великолепни. И без тях музиката никога не би била същата.

За мен Beatles не са просто Yellow Submarine. Не са и Help Me. Не Ob-La-Di Ob-La-Da. Не са Love Me Do. Или поне не са само това. Харесва ми онази меланхолична, тъжна, бавна страна на Beatles. Онази, което не те кара да се хилиш, а да се усмихваш бавно и да си спомняш. Приятели, любови и всичко останало.

Днес всичко бе заради дъжда и слънцето, което се пробва да се появи, но така и не намери сили да остане.



Както е казал поетът, едното нещо доведе до другото и до



Ето тази песничка ми е особено любима. Напомня ми на ученическите ми години и една компания с китари и много емоции. Все още тормозя Елица да ми е свири. И тя все още ми угажда. Благодаря й за което:)



Дали заради облаците, или заради нещо незнайно какво друго (жена съм все пак-изпадаме в безпричинни настроения), обаче бавните песни днес ми идват идеално. А тази е просто разкошна:



И сега вече съвсем се разкиснах:



Тук само се слуша:



Стига толкова, че дори и китарите започнаха да плачат.



PS Някой ден ще се постарая да пусна и по-небрежната им страна. Но няма да е сега. Сега е облачно и отивам да търся слънцето.

понеделник, 21 май 2012 г.

Stayin' Alive

Докато бях още ученичка, си имахме един двукасетъчен касетофон. Все още го имаме, но вече е пенсиониран и покрит с поне половин сантиметър прах. Много му се радвах. И почти не го оставях без работа. Най-много се радвах на функцията му да записва. Бях се специализирала отвсякъде. Дори стигнах до до там, че в гнездото, което записваше, винаги имаше една празна касетка за всеки случай - ако по радиото пуснат някоя песен, която особено много държа да имам. Пиратствам си от малка, ама какво да се прави - музиката иска жертви.

Що ви разказвам за касетофончето? Защото благодарение на него се влюбих в музиката. И в някои групи. В началото бяха разни лигавщини, но след това открих Queen и Freddie Mercury. По някое време се сблъсках и с Bee Gees. Има неща, които ги чуваш и веднага се вмъкват под кожата ти и се загнездват в душата. И без значение колко се променя музикалният вкус в течение на годините, те си остават там. Все още твърдя, че за мен музиката се разделя на две - Queen и всички останали. Съмнявам се, че това ми твърдение ще се промени скоро. Също така и до ден днешен Bee Gees продължават да ме карат да чувствам. Дали ще е радост, дали ще е меланхолия - чувствам. Факт е, че клиповете им често ме докарват до почти неконтролируем кикот заради тесните дънки и смешните прически, но за това основно виня 70-те. Песните им са съвсем друга бира.

Имах една тяхна касетка. Беше някакъв The Best. Не си спомням дали беше оригинална или я бях записвала отнякъде. По-скоро ше да е било второто. Имаше период, в който друго не слушах. Братята Гиб ми бяха станали първи дружки. Почти прецаках лентата на касетката от слушане. На някои места дори откровено вече беше започнала да си провлачва. След това минах на друга музикална вълна, след това на още по-друга и така до безкрай. Bee Gees минаха леко в архив, много по-късно бяха прехвърлени на mp3 player-чето, слушани къде по-рядко, къде по-често.

Преди няколко години се разхождах небрежно покрай НДК-то на културата, слушах нещо на mp3-то и като цяло не вършех нищо смислено. И тогава, върху едно табло мернах Дъ Плакатът! Robin Gibb с концерт в София. Със Софийска филхармония. В НДК. Да кажа, че бях щастлива, ще бъде твърде голямо подценяване на ситуацията. Настроението ми горе-долу може да бъде описано с израза: "Ударих си задника в тавана на лятното кино." Един час по-късно се бях сдобила с билети - за мен и за съквартирантката.

Ако кажа, че винаги съм искала да отида на концерт на Bee Gees ще бъде откровена лъжа. Никога подобна мисъл не ми бе минавала првез главата. Толкова невъзможна ми се е струвала идеята Bee Gees да се мернат из нашенско. Бяха се разпаднали, Maurice не бе между живите, Robin правеше самостоятелни концерти, но да мине през България... ами не го вярвах.

Искам да ви кажа, че това бяха два от най-прекрасните часа, които някога съм прекарвала. Robin Gibb и Софийска филхармония са комбинация, която определено си заслужава да се види. Човекът изпя едни от най-големите неща на Bee Gees. Чух текстовете, които знам наизуст, изпяти по великолепен начин от Изпълнител, за който дори не съм посмяла да мечтая да видя на живо. Всяка следваща песен ми напомняше за нещо, за някой, за места и случки, които вече са били. Не знам как да ви опиша усещането. Беше идеално.

Днес Robin Gibb си отиде от този свят. Почивай в мир!

петък, 4 май 2012 г.

Amore Mia

С Mia (1, 2) сме заедно вече почти две седмици. Свикнахме една с друга, но скоро ще се наложи да се разделим.

Преди да продължа нататък с поста, се налага да ви призная нещо за себе си. Пристрастена съм към музиката. Почти няма вариант покрай мен да не дрънчи нещо. А ако е на слушалки, то тогава дрънченето се случва на доста силен звук. Когато съм в движение за музикослушане обикновено използвам mp3 player-че, което до момента ми върши идеална работа. Батерията му издържа достатъчно дълго, има памет, която ми стига, лесен е за навигация и е компактен. Слушалките, с които го купих, бяха леко слаби, затова просто ги смених с други. Единственият минус е, че няма shuffle.

Връщам се на Mia (не съм забравила, че постът е за нея). Едно от първите неща, които ми направиха впечатление, бе че няма място за SD карта. Но като разбрах, че Mia има на разположение 16 GB, осъзнах, че няма и нужда да има.

Следващата стъпка бе да кача малко музика и да видим как се държи Mia в музикално отношение. Проведох кратка, но за сметка ползотворна битка със Zune и задачата бе изпълнена. Забелжка 1: разбирам донякъде наличието на подобен software, но ми е в пъти по-лесно просто да си ръчна кабела в компютъра и да кача на телефона всчико, което ми се слуша в момента. Инсталирането на Zune и синкването на музика ми дойде една идея повече.

Ккаво се случи оттам нататък? Има shuffle! А ако ми се слуша конкретен албум, може и без shuffle. Песните са подредени удобно и търсенето е бързо. Освен това може да си спирате и пуската музиката без да ровичкате из самото меню, защото на lock screen-а се появява player-че. Това за хубавото. Лошото? Слушалките, които си дойдоха с Mia, са не просто тихи, те са ужасно тихи. Аз не обичам така. Когато си пусна музика в ушите, една от идеите ми е да не слушам околния шум на народа в градския транспорт, шума от улицата и други подобни екстри. Друга подобна причина е, че когато искам да слушам как Corey Taylor ми крещи в ухото, искам наистина да го чувам. А не да бъде надвикан от тинейджърката до мен, която си клюкарства с приятелка. Без слушалки звукът е добър. Дори се изненадах. Добре се държи и със слушалките на mp3 player-а ми. И със слушалките на един приятел (зелени са). Но не и снейните си.

Радиото. Изглежда симпатично. Станциите се търсят лесно - само с леко слайдване в ляво или в дясно се ровичка из честотите. Има и списъче с харесаните от вас станции, лошото е, че не се показват с имената си, а с честотите. Но това не е голяма трагедия.

Като цяло Mia се справя добре с музикалното оформление. Стига да е с правилните слушашли. Батерията й държи по-дълго, отколкото на Samsung-а ми, така че не трябва да се чудите дали да слушате музика или да позлвате нет например. В случая аз съм леко субективна, тъй като честно казано за слушане на музика предпочитам да си позлвам отделно утройство (без значение колко добри възможности ми предлага телефона, но като резервен вариант Mia върши идеална работа.

Общо взето май е това. Не съм голям разбирач на телефони, но Nokia-та ми хареса. Има си минуси (все още искам бг клавиатура, а не руска), но май плюсовете са повече. Вероятно има много неща, които съм пропуснала, но пък аз го разглеждах като един средностаистически ползовател на телефон. Изживяването беше интересно. Гласувам "За".

сряда, 25 април 2012 г.

Closer to Mia

Опознаването ни с Mia върви с пълна сила. Преди да продължа, трябва да си призная, че първият ми личен челен сблъсък със смартфони бе едва в началото на тази година. Благодарение на група прекрасни хора на рождения си ден се сдобих със Samsung Galaxy Mini. Кръстих го Санчо и се привързах силно към него. Оттогава сме неразделни.

Mia определено е различна. Най-малкото е с Windows Phone, а не с Android, с който малко или много вече свикнах. В интерес на истината, след първоначалния шок о-боже-това-няма-нищо-общо-с-андроид се оказа, че с тази операционна система се работи лесно. Дори и аз успявам да се справя (почти) без проблеми:)

Плочките (май така им се вика) на стартовия екран са достатъчно ясни, за да се ориентира човек какво търси. Преместването на нещо върху въпросния екран става с познатото от Windows pin-ване. Съответно винаги може и да се unpin-не.

Снимките от галерията се въртят на началния екран на случаен принцип. Включително, ако сте си качили музика и към нея имате и обложките на албумите, те също могат да се появят. Лошото на целия този разкош е, ча ако има някоя снимка, която не е желателно да се вижда от широката общественост, най-вероятно и тя ще цъфне там рано или късно:)

Като казах снимки, камерата е доста добра. Отново с уговорката, че не я коментирам като разбирач, защото не съм. Но за редови използувател на подобни технологии, ми допада. И тъй като се радвам и на малките неща в живота, много ми хареса, че: 1) само с едно движение мога да видя току-що направената снимка; 2) ако съм включила камерата и разглеждам снимките, които съм направила, мога и да снимам в същото това време. А, да. За разлика от Санчо, където мога да снимам само и единствено с натискане на touch бутончето, с Mia мога да фокусирам с едни touch на екрана и да снимам по същия този начин. И не на последно място, Mia си има хардуерен бутон за камерата, който освен това е и на удобно място.

Имах леко проблеми с инсталирането на някои апликации. По-конкретно - Twitter. Незнайно защо ми трябваха околко 20на опита, докато marketplace най-накрая разбра какво искам от него. Опитваше се да ми каже, че този application не бил available за моя регион. Драмата приключи с резултат 1:0 за мен и Twitter, но ми костваше известно количество нерви.

Като цяло май засега съм доволна от машинката. Продължава да ме тормози липсата на българска клавиатура (мъките с руската ми напомнят за борбата ми с BDS клавиатурата). Но пък се сдобих с микро sim, което си е една малка победа. В резултат на това успях да употребя Mia и като телефон:) Добре й се получават нещата на девойката, определено. А след синхронизация на контактите със социалните мреже, началният екран става една идея по-шареничък - Mia започва да върти аватарите и да ги подрежда почти като пъзел. Забавно е. Ако нямате работа и ви се гледа в една точка, винаги можете да се загледате как се джъркат снимките.

Мисълта ми започна да замира със страшна сила, затова оставям музиката и радиото за другия път.

Айде и останете със задраве!

събота, 21 април 2012 г.

Mia. Nokia Lumia 800

От вчера съм горд тестер на Nokia Lumia 800. Имам две седмици на раположение да се опознаем с машинката и да видим дали и колко ще се харесаме.

Ето я и Mia:


Снимката не е много добра, но дори от нея се вижда, че Mia е синичка и прекрасна. Малко съм като в онзи виц, в който попитали една дама каква кола кара и тя отговорила "Червена". Ама така е, момиченце съм все пак и цветовете имат значение:) Приятно се изненадах като открих, че в кутията заедно с апаратчето имаше и калъфче. И то синичко. Да й ходи на очите:)

Първото ми впечатление е, че дизайнът е чудесен, а Mia e много чувствителна. Далеч повече от настоящия ми Samsung, а.к.а Санчо. Скролва бързо и също така бързо разбира какво се иска от нея.

Малко ми е странно, че операционата система е Windows Phone, но усещането не е лошо. Дори на моменти е по-комфортно от Android. И има Excel! Което почти ме накара да се влюбя безвъзвратно, но това са си мои изкривявания, с които не ми се иска да ви натоварвам излишно:)

Mia е прекрасна и е много дружелюбно другарче, обаче тоя micro sim, дето го иска, не ми допада съвсем. Може и да се превърнат в стандарт по някоето време, но за момента ми създава ядове да се докопам до такова животинче.

И освен това няма клавиатура на кирилица. Което май ми е най-големият проблем.

Тепърва ще се опознаваме с Mia. Как се държи със слушалки, колко време издържа батерията и други подобни подробности.

Засега само се гледаме притеснително и се опитваме да разберем какво общо имаме помежду си. Тия дни пак ще се чуем да ви кажа как върви опознаването.

сряда, 11 април 2012 г.

Oh My God

Треснала ме е една музикална вълна и сега се налага да ме търпите. Това е положението:)

Тази седмица е Великден. Ще падне едно ядене на яйца, козунаци и салати и всичко това на родните ми географски ширини. С връзка или без таква към всичко това, днес ще споделя няколко почти божествени песни. На който му се слуша - да заповяда:)

Ще започна с маааалко по-лекичките:)))

Имах щастието да ги гледам преди няколко години на един рок фестивал. Не в България. Бях чувала за тях, знаех им няколко песни, радвах се, че ще са на феста, но честно казано не очаквах нищо особено. А те взеха, че ме изненадоха изключително приятно. Много добри на живо. Вокалистът Ricky Wilson не спря да търчи по сцената и май се забавляваше. Тогава ги гледах из чужденецията, това лято ще мога да ги видя отново и тук, на Sofia Rocks 2012. Ден втори. Забравих да ви кажа, че са се кръстили на един южноафрикански фотболен отбор - Kaizer Chiefs. Сменили са само едната буква:)



Като се замисля малко по-дълбоко, което ми се случва рядко, Bon Jovi са едно огромно клише. И ще си призная без бой - харесвам ги. Или поне ги харесвах до един момент (някъде докъм Destination Anywhere), след което май не им се получиха нещата. Фенството ми към тях датира от тинейджърските ми години, което май обяснява всичко. Албумът, от който е следващата песен е един от последните им, който става за слушане. Затова enjoy:



Сменям рязко годините и минавам към Queen. Има ли изобщо нужда да казвам каквото и да е било за тях? Freddie е велик, невероятен глас, страхотен изпълнител. Никога не съм крила, че са ми огромна слабост, затова млъквам и натискам play:



Когато за първи път разбрах, че Slash ще издава солов албум бях леко скептична. Бях скептична и когато разбрах, че е направил версия на Paradise City с Fergie и Cypress Hill. Чух песента. На Fergie как й отива да пее рок, не е истина просто. Чух и целия албум. Сега нямам търпение да чуя и втория му самостоятелен, който излиза в края на май тази година. Разликата със Slash от 2010, в който песните бяха изпълнени от различни вокалисти, е че сега вокалистът е един Myles Kennedy. За който младеж и групата му Alter Bridge си заслужава да пусна и отделен пост.



Плавен преход към Apocalyptica и Corey Taylor. Честно, тази песен мога да я слушам до безкрай.



Като споменах Corey и просто няма начин да не пусна и нещо на Stone Sour. Много добре крещи това момче, ей! Бай дъ уей, младежите са започнали записи по нов албум, така че стискайте палци да се появи скоро:



Godsmack. Обичам ги. Точка. Sofia Rocks 2012, 7 юли. Там съм.



И за финал една класика за разкош:



Весели празници!

неделя, 8 април 2012 г.

Amaryllis

Открих ги случайно и се влюбих в тях безвъзвратно. От първата песен. Това беше преди няколко години - две или три... Не си спомням вече колко.

Забравих да ви кажа за кой говоря. Лош навик - отплесвам се без дори да се усетя. Става въпрос за Shinedown. Сравнително млада американска група от Флорида. Първият им албум се появява през 2003, а последният им (засега) се появи преди няколко дни в края на март. Точно и за него ще дойде реч.

Shinedown не са май особено известни в нашите географски ширини, но това грам не ги спира да правят много добра музика. Имат всичко, което човек може да търси - скорост, адреналин, емоция. Всичко. И успяват да го комбинират по начин, който те кара да ги слушаш отново и отново. С една дума - чудни!

Brent Smith (вокалистът) и компания са от онези групи, които с всеки свой албум ти показват, че могат да свират не само една и съща музика. Различни са, но усяват някак да запазят основната идея на музиката си, благодарение на която човек ги разпознава веднага. Без значение дали песента е бавна и меланхолична или е само скорост и адреналин. Това е и една от причината да ги харесвам.

От последния им албум бяха минали вече почти четири години и новината за Amaryllis ме доведе до лека лудост и има напълно реална вероятност да съм проглушила няколко чифта уши. След това оставаше само да почакам малко. И така до края на март.

Amaryllis вече е факт. Прослушан няколко пъти от началото до края. Повече от няколко в интерес на истината, но това са рисковете на фенството. Обаче сега не знам какво да мисля.

От една страна трябва да призная, че албумът е много слушаем. Постарали са се.

За разлика от предишните, в Amaryllis може да се усети далеч по-силна социална ангажираност. Има бунт, несъгласие с посоката, в която е тръгнал света, дори и малко политическа критика



Има и от онези емоционални и мелодични песни, които толкова много им отиват на Shinedown:



И от онези с почти симфоничния акомпанимент:



Има песни, които те карат да се замислиш:



Естествено, има и такива, които качват нивата на адреналин и скорост:



От друга страна нещо ми липсва. Онова усещане на любов от пръв поглед. Или по-скоро от първо слушане. Албумът е добър, но май ми липсват Shinedown.

За десерт - Amaryllis: