събота, 18 октомври 2008 г.

My Blueberry Nights

Имам някои странни навици. Не пия нищо с червен цвят. Единственото изключение прави червеното вино, но не се знае и то колко ще устиска в списъка с изключения. Почти не ям сладки неща с плодов вкус. Особено, ако са червени. Няма логична причина. Нешо като бъг в системата. Също като непоносимостта ми към чаши на ръб.

Изписах всички тези безсмислени обяснения само, за да мога да направя плавен преход към същинската цел на писанието ми. Която е едно филмче - My Blueberry Nights. С Нора Джоунс и Джъд Лоу. Страхотен. Истински. Оставя леко тръпчиво-сладък вкус в устата. Дояде ми се боровинков пай.

Нещо червено, в което се влюбих.

За допълнителен разкош, музиката е на Нора Джоунс.

петък, 17 октомври 2008 г.

Между Ад и Рай 2

Рай.

Ад.

AC/DC - Highway to Hell
Албумът е Highway to Hell от Юли 1979. Това е и последният азлбум на AC/DC с Брус Дикенсън.



Pink Floyd - Run Like Hell
The Wall, 1979. Тези, на които им е интересно, могат да прочетат повече за песента тук.



Meat Loaf - Bat out of Hell
Bat out of Hell, 1979. Инфо.



Chris Rea - The Road to Hell
Отново едноименен албум - The Road to Hell, 1989. Подробностите.



Motorhead - Born to Raise Hell
Bastards, 1994. Цък.



Alice Cooper - Hell Is Living Without You
Trash, Юли 1989. Една от любимите ми песни. Каква беше изненадата ми, когато открих кой още е замесен в нея.



Отново AC/DC. Hell's Bells.
Албумът е Back in Black. Годината - 1980. Подробностите - тук.



Black Sabbath - Heaven & Hell
Класика. Heaven & Hell, 1980. Инфо.



Финалът е логичен. Между Ад и Рай.

понеделник, 13 октомври 2008 г.

Hater's Day

Бях си обещала да не мрънкам. И наистина мисля да се придържам стриктно към решението си. Затова сега няма да се оплаквам и да мрънкотя, а ще споделям. Ще споделя някои неща, които искрено и много лично ме дразнят. И изнервят. И влудяват.

Силни миризми
Мисля, че на няколко пъти вече споменавам любимия си ароматизиран колега. Страстен почитател на силните сладникави парфюми, той е в състояние да изпрати синусите и сензорите ми за аромат в постоянна и необратима кома. Всичко това, естествено, има и своите положителни страни. Събуждането никога не ми е било сред силните страни. И въпреки кафето, което изпивам набързо преди да тръгна за работа, в офиса пристигам полузаспала на автоматичен режим. И като влезе колегата, разпръскващ аромати около себе си, на момента се събуждам и няма шанс да ми се приспи отново.

Напоследък към скромната ни, леко полудяваща компания в офиса, се присъедини и още един колега. Той не мирише. Но има навика сутрин да закусва. Лошо няма. Човек трябва да яде. Още повече, че закуската се води най-важното ядене за деня. Но той закусва и със супичка. От онези, които се разтварят в чаша топла водичка. Страхотен чаромат! Стаята започва да носи усещане за ученически стол. Все още не съм открила положителната страна на аромата на супичка.

Миризма на чесън. Шкембе. Гуакамоле. Или просто салата Снежанка. Няма значение. Всички те носят неповторимия аромат на чесън. Благодаря, но не, благодаря. Онзи ден, докато изкачвах стълбите към дома, получих прозрение - някой във входа е почитател на този естествен антибиотик. Ама като казвам почитател, разбирайте, че се разнасяше такава концентрирана чеснова смрад, че за малко да си загина. И това не е метафора.

Премляскване
Като този параграф по невероятен начин се комбинира с говоренето с пълна уста. Ако не се лъжа, един от основните моменти при възпитанието на всяко дете е да се научи да не говори с пълна уста. Как се случва така, че този така важен урок от детските години се забравя толкова лесно и толкова успешно? Защо?

Четене на вестник в претъпкан трамвай/тролей/автобус
Разбирам желанието на хората да се информират за ставащото по света и у нас. Донякъде разбирам и желанието им да научават всичко това от печатната преса. Но не разбирам силно мазохистичното и садистично желание това да се случва при абсолютната липса на пространство. Особено любим момент ми е разгръщането на страниците.

Чаша на ръба на масата
Ето това вече не е нормално. За мен говоря. Съквартирантката ми искрено ми се смее как се изнервям като видя нещо такова. Ами не мога! Това е! Като видя чаша на ръб и веднага започвам да си представям как тази чаша пада и се разбива на земята на хиляди парченца, а цялото й съдържание се изсипва върху мен. След последната оперативка, на която шефа строши една чаша с прекрасна засилка, мисля, че вече ще се стряскам и само от чаша. Без значение дали е на ръб или е по средата на масата.

Радио Нова
Отново нещо силно субективно, но го слагам, за да заформя нещо като Топ 5, само дето не са подредени по сила и значение. Но това радио наистина е в състояние да ме изкара извън равновесие. Силните ми чувства към него се коренят в не чак толкова далечното минало (преди около три години), когато колежката по стая слушаше само и единствено радио Нова. По цял ден. Пет дни в седмицата. Мисля, че тогава загубих третата си мозъчна клетка и сега се налага да се справям само с двете оцелели.

Ами... Споделих си. Успокоих се. Благодаря за вниманието.

четвъртък, 9 октомври 2008 г.

Вдигни очи

Седмицата върви към своя край със страшна сила. И тъй като успях да оцелея, тази вечер реших да си подаря една малка разходка, за да отпразнувам наближаващия уикенд. Той още не е дошъл, но вече намига закачливо и усещането за него е почти реално.

Отбих се през една симпатична книжарница, за да проверя дали са докарали книжката, която издирвавам от едно известно време. Оказа се, че да и за разлика от друг път, тази вечер си тръгнах с нея, а не с нещо друго, което междувременно съм си харесала. Поех по обратния път, но докато прибирах новата си придобивка в чантата, усетих присъствието на нещо леко позабравено (по 'медицински' причини) - фотоапаратът ми. Изобщо не усетих как мина следващия час. Този път, за разнообразие, реших да гледам не пред мен, а над мен. И видях много интересни неща. За мое искрено съжаление, ЗАУ на моята камерка не е особено професионално, та снимките не са най-доброто, което може да се види, но поне са правени с желание и усмивка. Което, поне за мен, е достатъчно, за да си ги харесам, въпреки несъвършенството им.















И едно малко клише, за коет моля за извинение, но не се стърпях...







Хубаво беше да се нося безцелно с камерката в ръка, ама малко. Следващият път повече. Сега ви оставям, за да подпочна дългоочакваната книжка.

вторник, 7 октомври 2008 г.

Нещо си

Имам си нова колежка в офиса. Симпатична девойка е. Дори се оказа, че двете с нея сме завършили едно и също училище. Е, с разлика от няколко години, но кой ти брои наборите... Освен, че си имам нова колежка, тези дни се занимавам и с особено интелектуалната дейност по сгъване на съобщения формат А4, прибирането им в пликове и привързване към тях на едно талонче с помощта на панделка. Ей, че изречение се получи! Чак аз се изгубих в него.

На фона на всички тези нови неща, от десетина дни преживявам тежка лична драма. Хич и не се шегувам. Най-голямата ми любов ме изостави точно, когато имах най-голяма нужда от него.

Обикновено избягвам да пиша за толкова лични неща, но този път реших да споделя. Идеята се въртеше в главата ми и придобиваше все по-реални измерения. Резултатът горе-долу беше такъв:

Влюбих се в него в мига, в който го видях. Погледнах го и знаех, че ще е мой. Докоснах го и усетих магията.

Следващите няколко месеца минаха неусетно. Където бях аз, там беше и той. Всички ми се чудеха защо го мъкна винаги с мен. Как да им обясня, че когато не е с мен, се чувствам незавършена. Не-цяла. Усещам как част от мен липсва.

Свикнах с присъствието му. Успокояваше ме дори и мисълта, че трябва само да протегна ръка и той ще е там.

И тогава, без ни най-малко да го очаквам, той ме изостави. Не знаех какво да направя. Единствената мисъл, която ме крепеше, бе: Не може да е истина! Това не се случва на мен!

Надявах се, че няма да е завинаги. Но само с надежди не се постига нищо. Затова потърсих специализирана помощ. Хората са професионалисти. Нямаше начин да не помогнат.

Една седмица по-късно отново сме заедно. Всичко е както преди. Гледам го и не мога да повярвам. Ето го пред мен. На една ръка разстояние. Моят фотоапарат.


Ама закъснях! Вече не съм актуална. Изпревариха ме с вече с историята за друга раздяла. Доста по-крайна от моята. И също толкова истинска.

Така е като не пиша, когато му е времето. Да ми е за урок. Сега отварям поредното пакетче с носни кърпички и се пресягам за капките за нос, но преди това натискам бутона Публикувай. Да не би пак да ме изпревари някой.