Мечти...

Преди минути една новина разтресе денят ми! Емел Етем е подала оставка!

О, радост! Благодаря Ви, небеса прекрасни!

В главата ми се защураха всякакви мисли и представи.

Министърката в семпъл костюм се появява пред събралото се журналистическо множество, отишло да отразява взрива в Челопечене. В едната си ръка стиска омачкана ленена носна кърпичка с дискретен монограм в единия ъгъл, а в другата още по-омачкан лист хартия. На този лист набрзо е нахвърляла думите, с които ще подаде оставка. Очите й са пълни със сълзи. Гласът й трепери. Свела скромно поглед, тя обявява оттеглянето си. Поема отговорност за неадекватната реакция на службите, които са под нейно разпореждане. Признава, че са можели да действат по-организирано и по-експедитивно.

Появява се и вътрешния министър. Подкрепя бившата вече министърка на извънредните ситуации. Помага й да се съвземе. Двамата заедно отговарят на журналистически въпроси. Той също е готов да понесе отговорността си, но това е мигът на Етем.

Обществеността е замряла. Отива си една епоха. Едно явление, което няма прецедент. Жената, която прекрати отпуската си, за да координира действията на Гражданска защита и сие по време на зимните снеговалежи. Която издаваше предписания с пот на челото, за да не се повторят изненадващите летни наводнения. Която евакуира сама, като същински Херкулес, всички от Челеопечене.

Никой не знае как да реагира. В този момент една тиха, в началото и слаба радост се понася над тълпата. С всяка изминала секунда, радостта се засилва и обзема всички. Денят, в който София се събуди от взрив, има шанс да завърши поне отчасти справедливо.

Медиите се надпреварват кой да съобщи първи щастливата новина. Агенциите не смогват да разпространят вестта.

Образите са живи в съзнанието ми. В мен се разливат едновременно ендорфин и допамин. Обзема ме щастие.

И тогава дойде ударът. Шега. Знаех си, че реалността не може да е чак толкова прекрасна.

И все пак, за един кратък миг, повярвах... И бях щастлива...