Имате поща

Отпуската ми мина и замина. Имаше от всичко по малко. Ремонт. Чистене след ремонта. Кафета и бири с приятни хора. Разходки. И много спомени. Нормално е. В Крумовград се появявам рядко, но за сметка на това всеки път като отида там, ме налягат мисли за 'преди'. Не че съм толкова древна, просто от време на време ставам сантиментална и се размеквам от спомени. За щастие, тези моменти са кратки :)

Трябва да се отуча от навика си да се отплесвам и да забравям за какво говоря. Объркващо е.

Връщам се към темата. Както си ровичках из библиотеката за нещо за четене, попаднах на едни писма. Не електронни или принтирани, а съвсем истински старомодни писма. Написани на хартия, с химикал, в плик и с марка отгоре.

Колекцията ми датира от ученическите ми години. Прибрана е грижливо в една кутия от обувки. Класика в жанра. Всяко писмо е сортирано според подателя си. И е препрочитано десетки пъти. Започнах да ги вадя едно по едно. Удари ме една носталгия. Направо не е за разказване.

И като един истински ветеран си помислих с лека тъга: "Ех, какво беше едно време..." Шегувам се. Не си го помислих. Но звучи добре за повествованието.

И като се замислих за едно време, си припомних вълнението от получаването на всичките тези писма. Очакването. Редовното проверяване на пощенската кутия. По два пъти на ден, защото по толкова пъти разнасяха пощата у наше село. Гледката на така жадувания плик. Имах си цял ритуал. Не можех след като съм чакала някое писмо с дни, понякога и със седмици, да му се нахвърля просто така. Ключът е в търпението. Качвах се в стаята. Внимателно отварях плика. От дясната му страна. Винаги. Изкарвах прилежно сгънатите листове и четях. След това ги препрочитах. И пак. И пак.

Още по-забавно беше да отговарям. Харесваше ми усещането да застана пред листа, да захапя химикалката и да напиша нещо, което след това внимателно ще сгъна и ще пъхна в плик с марка върху него. Имало е случаи да пиша едно писмо няколко дни. Сядам и пиша. След това го оставям. На следващия ден продължавам. И така докато не е напълно завършено. Веднъж завършено, не бавех изпращането. Защото очакването е хубаво нещо, но в един момент става малко изнервящо.

Изчетох цялата си колекция. Стана ми малко тъжно. С тези хора (или поне с някои от тях) вече почти не се чуваме. С единия поддържахме връзка с писма няколко години, след което просто спряхме. Опитахме се един-два пъти да си пишем по e-mail, но не беше същото. А с него писмата бяха забавни. Рядко се намира някое по-кратко от ситно изписан лист формат А4. Липсва ми тази кореспонденция.

Не искам да мислите, че не отдавам заслуженото на електронните пощи. Улесниха ми живота страшно много. Общуването става почти в реално време. Не се налага да се чудиш дали писмото, което очакваш не се е затрило някъде по пътя. Да пресмяташ колко дни ще му отнеме да пристигне до предназначението си. Удобство си е.

И сега си проверявам пощата. Електронната. По няколко пъти на ден. Вълнувам се като видя онова съобщение: You have ... unread messages. И когато видя, че не е спам, а е от приятел. Обаче... Понякога ми липсват старомодните хартиени писма. По-лични са. Хартията. Писането на ръка. На места виждаш, че химикалът е спрял да пише и е заменен с нов. Шумоленето на листовете. Пликовете. Очакването.

ПП Дали пък да не драсна един e-mail?