Една разходка без снимки

Обикновено като се съберат повече от два почивни дни, народът се изнася от София. Като този уикенд. Аз обаче останах и се отдадох на най-великолепния свещен мързел, за който можете да се сетите. Подготвих си няколко филмчета, една книжка, дето си купих наскоро и се настроих за почивка. Е, възползвах се и от времето за малко приятна разходка. Трябва да съм съвсем ненормална да се затворя три дни у нас. Но да не се отплесвам.

Съботата и неделята минаха по графих. Книжката се оказа по-интересна, отколкото очаквах. Единият филм искрено ме депресира. Другите се оказаха по-удачен избор. Видях се с приятели. С две думи - чуден уикенд.

Днес се бях подготвила да продължа с програмата. И щях да го направя, ако не се бе случило нещо непредвидено. Както най-спокойно си миех чинии, чух телефона да звъни. Не, не това е необичайното. И друг път ми се е случвало да ми звъни телефона. Изненадата беше, че ми се обаждаше един приятел, с който не се бяхме чували от цяла вечност. Ходело му се на човека на разходка. Добре. А къде? Ами... язовир Искър или Боровец. Хубаво.

Скочих в някакви дрехи и след по-малко от час вече се ноехме по пътищата родни на България с разумна скорост и страхотна музика за компания.

Последният път, когато ми се случи да минавам по този маршрут (а това беше наистина много отдавна), асфалтът беше под всякаква критика. Или поне този, който съществуваше. Цялото платно беше нарязано като плат, от който ще се прави плисирана поличка. Тогава шофьорът ни се чудеше откъде да мине, че да не потроши колата. Сега вече е съвсем различно. Асфалтът си е там и дори изглежда доста добре.

За отрицателно време се добрахме до язовир Искър. Много голям бре. Бях забравила, че мащабите му са такива. Решихме да се разположим на прекрасната тераска с изглед към язовира и да се насладим на мартенското слънце. То хубаво, само че абсолютно същата мисъл се бе родила и в главите на поне още 84763293801 души. Нямаше места. Примирихме се, че няма да се пие кафе там. Но поне можехме да се възползваме от санитарния възел.

Докато вървях към заветната цел, искрено се надявах, тоалетните там да са претърпяли пълна промяна от последното ми посещение, но не би. Бяха си все така мизерни, както и преди. На едната й липсваше дори и вратата. Но в другата, аплодисменти за което, имаше тоалетна хартия. Благодаря! Другото екзотично нещо, което ми направи впечатление, беше невероятният 'задушевен' аромат на риба в ресторантската част. Май беше приготвена на скара. Хора, моля ви, оправете си вентилацията. Ще издушите и себе си, и клиентите си.

Липсата на места не успя да убие ентусиазма ни за седене на припек, така че се настанихме на един каменен зид, запасихме се с малко количка и се насладихме на гледката. Наистина си заслужаваше. Прекрасно е.

С пълно единодушие от два гласа, решихме да продължим краткото си посещение в посока Самоков, а не да се връщаме в София. Продължихме все по-нагоре и температурите почнаха леко да се снижават. Планина е все пак. Не ни отне много време да стигнем заветната цел. Там, обаче, ни очакваше малка изненада.

Мисията ни бе да открием място, където можем да похапнем, че то вече си беше време. А след като заситим глада, да се отправим и към Боровец. Да видим как се развива туризма.

Първата ни задачка се оказа неизпълнима поради простата причина, че и двамата не бехаме стъпвали през живота си там и не бяхме запознати с местните кръчми. Тези, които видяхме попътно не ни вдъхнаха достатъчно доверие и се отказахме. А може би не трябваше...

Втората задачка, за съжаление, се оказа не по-лесна. И мисля, че където и другаде да бяхме отишли, проблемът щеше да е същият. Няма табели. Никъде. Стигаш до кръстовище и се ядосваш, че не си си си взел шепа боб. Или кристалната топка. Или някой местен. Решенията за посоката вземахме според зависи къде е планината. Все пак искахме да отидем там. Явно системата ни не се оказа особено удачна. Усетихме, че пътят, по който сме поели, няма да ни заведе там, където искаме и се върнахме назад. Мернахме една табела с надпис Говедарци. Така и така бяхме тръгнали без конкретна програма, или поне без такава, която да не може да бъде променена. Човекът зад волана се сети, че преди години е ходил в Говедарци и смело се отправихме натам. Поне знаехме в коя посока е.

А в Говедарци... Олеле! Бях останала с впечатление, че е нещо като... не курортно, но поне скиорско селище. Близко е до Боровец и е точно под част от станциите. Това, което заварихме, обаче, беше много далече от представата ми за цивилизация. Оставям настрана факта, че и там нямаше табели. Обяснявам си го с размера на Говедарци. Но нищо не може да обясни пътя, по който се стига до станциите. Асфалтът е просто непостижима мечта. Настилката, по която се движат колите е нещо средно между кал и... ами кал, но по-твърда. Разминаването на две коли е по-скоро интересно, отколкото лесно. Възможно е само, ако едната кола се изтегли силно в едната страна на пътя. Но пък за сметка на това се строи. При това мащабно. И много. И навсякъде. Само се надявам след като издигнат поредния n-звезден хотел, да се сетят и да пооправят малко пътя до там, че ме е страх да си помисля как милите туристи ше стигат до там. Пеша, може би? С каручка, едва ли не...

А планината, въпреки всичко, една хубава... Пълни му се на човек душата.

Отпрашихме с мръсна газ от Говедарци. Следваща спирка - Боровец. На входа се натъкнахме на една указателна табела, тип карта. Курертеца накратко. Откъде се влиза, къде има хотели, ресторанти и други такива полезни неща. Само дето бяха пропуснали да покажат къде точно се намираме в момента. Онази прекрасна червена точка, която обикновено се подвизава на подобни творби. Почудиме се известно време, стана ни ясно, че по-ясно ото това няма да ни стане и се гмурнахме смело напред.

Времето вече беше сериозно напреднало, така че се отказахме от разходката на собствен ход и потърсихме място, където да се подкрепим. Харесахме си една кръчмичка с масички на открито, които все още бяха обляни в слънце и се инсталирахме веднага. Сервитьорката, любезна, веднага ни донесе менютата. След първоначалния ценови шок, все пак решихме какво ни се яде и аз се замислих отново за санитарен възел. Беше малко по-зле от онзи на язовир Искър. Както и да е.

Бях си поръчала супичка. Младежът - орехов пай. Паят мисля, че беше някъде от времето на Априлското въстание.Сигурно са го пазили специално за празника. Моята супичка беше вкусна. Дори имаше и пиле в нея.

Малко преди да се вкоченим заради температурите и смелостта ни да седнем на открите, решихме, че вече е време да си ходим. И сега настана веселба. Има-няма десетина минути по-късно, стомахът ми започна да се бунтува. В началото не му обърнах особено внимание. Но когато супата взе самостоятелно решение да види отново бял свят, положението стана сериозно. Докато стигнем до София, спирахме на няколко пъти. Не за да се порадваме на пейзажа. Едва след като в стомаха ми не остана и следа от пилешката супа, започнах отново да разбирам какво точно се случва с мен. Оказа се, че не само добрите хорица от кръчмата в Боровец предлагат цени, които са на светлинни години от обстановката, която предлагат, но и кухнята им е силно съмнителна.

Следващият път мисля да си нося суха храна.

Обаче... Искам да кажа, че въпреки интересното прибиране към София, следобедът беше много добър. Въпреки всички усилия, които хората полагат да унищожат цялата тази красота, природата си е природа. Планината е великолепна. Това, което видях днес, ме зареди с достатъчно енергия да изкарам следващите няколко седмици. Ще забравя за липсата на табели. Ще забравя, че се натрових с пилешка супа. Но скоро няма да забравя върховете на Рила, които ни заобигалях през целия следобед. Боровете. Брезите от двете страни на пътя. Едно поточе. Няколко кончета, които си пасяха кротко. Небето, което в планината е като че ли малко по-синьо.