Желание за промяна

Не искам. И няма да се променя. Или поне няма да го направя, защото някой иска да се променя.

Да, имам си характер. При това в количества, които понякога са трудно поносими от околните. Но си е мой. Характерът де. И съм си свикнала с него.

Има периоди, в които бягам от хората. Не заради друго, а защото трябва да намеря себе си. И в тези моменти не съм особено комуникативна. Дразня се от всичко и от всички. Дори за дреболии, които обикновено не ми правят впечатление. Нещо като ПМС, ама малко по-дългичко. И не чак толкова регулярно.

Това е моят начин да се справям с кризите си. Не да мрънкам на този или на онзи. На хората не им е до моите невръстенични пристъпи. Колкото и да са безумни.

Обичам си личното пространство. И съм адски ревнива, когато някой реши да навлезне в него. Без значение с колко добри намерения го прави. Има една граница, зад която не допускам никого. И като казвам никой, имам предвид никой. Не определени хора, а никой.

Бахти глупостите. Какъв смисъл има да се обяснявам за всичко това? На който не му харесва, да се оправя. Аз съм си аз. Това е.