Наздраве

Не се бъркайте. Няма да стане дума за пиене, а за кихане.

Знаете ли, че физиологично е невъзможно да кихнете с отворени очи? Също както е невъзможно да си захапете лакътя. Последното съм се пробвала нееднократно да го направя, но не се получава.

Кихането си е цяло изкуство. Трябва да се уцели правилния момент, да се регулира силата на кихавицата и други такива подобни променливи. Представете си, например, да сте на някое сериозно събитие и от вас да се чуе едно звънко Апчиихууу. Неудобно си е някак си. Друго си е като ви се прикиха в подобна ситуация, да успеете да се измъкнете с някое незабележимо Пчих, скрито в шепичка.

Освен изкуство, кихането е и удоволствие. Нищо не може да се сравни с усещането от едно дългоочаквано кихане. След като цял ден сте били преследвани от усещането, че това събитие ще се случи всеки един момент, но незнайно защо не се случва. Взирате се в някоя по-ярка светлина - къде слънце, къде някоя лампа, а кихавицата я няма и няма. Дразнещото усещане в областта на носа ви побърква бавно, но сигурно. Очакването е страшно. Тя се спотайва някъде във вас и чака сгоден момент. И изведнъж се случва. Без предупреждение. И ви изпълва с блаженство. И тиха благодарност.

Има различни видове кихавици. Тихи. Онези в шепичка, за които вече стана дума. Шумни. Такива, които се чуват поне на два-три етажа от местонахождението ви. Еднократни. Или кихане в серия. Един колега като почне да киха и край няма. Стигал е до към двайсетина пъти. Подозирам, че е доста изморително. Но поне помага за поддържане на коремните мускули.

Има един не много нов, да не кажа старичък филм, който на български го бяха превели като Любовни квартири. На ингилйски се води Singles. Сега виждам, че е от 1992 г. Ще замълча тактично. Симпатично филмче. Една от героините в него (изиграна от Бриджит Фонда) си имаше изградена представа за мъжа на живота си и какво качества трябва да притежава Той. Сред многото други беше и това да й казва Наздраве, когато кихне. Миличко, нали? Накрая това остана единственият критерий за разпознаването на Единствения.

Значи, освен всичко друго, кихането може да събира хората. Или да ги разделя. Тук вече навлизам в дълбоки философски води, където дебнат коварни течения. Затова спирам с размислите на тема кихавица. А ги подхванах, защото снощи кихнах. Аз си кихам по принцип, но снощи това действие ми направи по-голямо впечатление. Защото съквито ми не ми каза Наздраве. А без това обикновено пожелание, кихането губи половината от очарованието си. Така че, ако след прочитането на цялото това безсмислие, сте открили, че сте изгубили последните пет минути от живота си в четене на пълни глупости, моля обвинявате нея.

Наздраве!